Възходът на Ордата

Четиринадесет

Дуротан дълго не можеше да заспи. Нито пък Драка, която само се въртеше и въздишаше. Накрая той се предаде и остана да лежи буден, опитвайки се да осмисли случилото се през деня. Всичко в него крещеше, че не трябва да приема магическия път, който толкова очевидно съществуваше за сметка на страданието на друго същество. И все пак какво друго можеше да направи? Елементите бяха изоставили шаманите, въпреки че самите предци бяха поставили тази задача на орките. Без магията си орките щяха да бъдат заличени от по-напредналата технология и познание на дренаите.

Дуротан стана и излезе от палатката, където спяха всички. Той запали огън, за да се отърси от студа преди зазоряване и бавно загриза едно парче сурово месо. Докато нарушаваше постите си, взрян в озаряващото се небе, той забеляза, че наближава вестоносец. Без да спира, ездачът му подхвърли един свитък и продължи по пътя си. Дуротан разгъна пергамента и затвори очи, след като прочете съдържанието.

След два дни предстоеше нова среща. Тогава вождовете щяха да изберат лидер, който да говори от името на всички. Който да взема решения за всички. Щяха да изберат един, който да се нарича Военачалник40.

Нежна ръка погали косата му. Той се обърна и видя Драка, която надничаше през рамото му и четеше.

— Може да си останеш вкъщи — каза грубо тя. — Всичко вече е решено, така или иначе.

Той й се усмихна натъжено.

— Преди не беше толкова цинична, мила моя.

— Преди не живеех в такова време — отвърна тя.

В сърцето си Дуротан знаеше, че е права. Имаше само един орк, който беше достатъчно познат, достатъчно обаятелен, за да събере нужните гласове и да бъде избран за Военачалник. Гром Хелскрийм можеше да се конкурира с Блекхенд, но Хелскрийм беше твърде импулсивен, за да му бъде поверена такава отговорност. Блекхенд беше забележителна фигура от самото начало. Първо се възпротиви, но после подкрепи Нер’зул. Неговите шамани станаха първите уорлоци. Той беше спечелил повече битки срещу дренаите от всеки друг.

Драка, както почти винаги, беше права и за това. И два дни по-късно Дуротан гледаше с натъжени очи как гласовете на вождовете се преброяват и Блекхенд от клана Блекрок бива избран за Военачалник. Той усети няколко погледа върху себе си, докато Гул’дан съобщаваше името на Блекхенд, а огромният орк се изправи и с фалшива скромност прие новата си титла. Дуротан дори на си направи труда да протестира. Какъв смисъл имаше в това? Вече го наблюдаваха със съмнение за нелоялност. Той не можеше да каже нищо, с което да промени нещата.

По едно време се обърна към Оргрим. За всички останали заместник-командирът на клана Блекрок изглеждаше стабилен и верен на вожда си. Но Дуротан познаваше Оргрим по-добре от всекиго и забеляза леката бръчка на челото на приятеля си, стиснатите му устни. Това ясно му показваше, че Оргрим е недоволен от вота колкото него. Но той самият също не беше в положение да протестира. Дуротан се надяваше, че Оргрим, заемайки толкова близка позиция до Блекхенд, може да успее да смекчи щетите, които вождът му със сигурност щеше да нанесе.

Сега Блекхенд стоеше отпред, махаше с ръка и се усмихваше на приветстващата го тълпа. Дуротан не можеше да възрази, но не можеше и да се радва на орк, който бе пример за всичко, което той презира. Оргрим стоеше от дясната страна зад вожда си. Гул’дан, когото Дуротан подозираше, че по някакъв начин е манипулирал вота, стоеше отзад и гледаше Блекхенд с уважение.

— Мои братя и сестри орки! — провикна се Блекхенд. — Оказахте ми чест и аз ще ви докажа, че заслужавам да бъда Военачалник на това огромно море от благородни воини. С всеки изминал ден подобряваме оръжията си. И сега се отказваме от непредсказуемата сила на елементите и прегръщаме истинската сила — силата, която нашите уорлоци владеят и контролират, без да се унижават да молят нещо или някого. Това е освобождение! Това е сила! Ние имаме една цел. Ние ще заличим дренаите от лицето на земята си. Те няма да могат да устоят на тази вълна от воини и уорлоци, на тази помитаща Орда. Ние ще бъдем техният най-лош кошмар. На оръжие!

После вдигна ръце и извика:

— За Ордата!

И хиляди възбудени гласове го последваха.

— За Ордата! За Ордата! За Ордата!

Дуротан и Драка се прибраха у дома малко след избирането на Блекхенд, тъй като бяха прекалено отвратени, за да останат по-дълго. Шаманите останаха, за да бъдат обучени. Когато се върнаха след няколко дни, Дуротан видя, че те отново стоят уверени и горди. Тази нова магия им беше върнала вярата в себе си… нещото, което се беше изпарило като сутрешна мъгла, когато елементите ги напуснаха. Той обичаше клана си и знаеше, че води добри орки. Затова не искаше да ги вижда съсипани и отчаяни.

Отначало шаманите му упражняваха новите си умения върху зверове, придружаваха ловните хайки и пращаха странните си слуги след клефтхуфи и талбъци. Дуротан все още се притесняваше от страданието, на което бяха подлагани атакуваните същества. С времето зверовете започнаха да страдат по-малко — не защото болката им намаля, а защото уорлоците се научиха да убиват по-бързо и по-умело. Допълнителната помощ на странните „помощници“ или „любимци“, както някои уорлоци ги наричаха, явно се оказа особено ползотворна.

Блекхенд изглеждаше доволен от новата си позиция. Почти всеки ден пристигаха свитъци, носени от вестоносци, чиито одежди, както и тези на вълците им, всеки следващ път изглеждаха по-пищни. Дуротан трябваше да признае, че беше полезно да се информира за това, което се случва в останалите кланове.

Но един ден в лагера му дойде някой, който не беше вестоносец. Дуротан разпозна одеждите му. Приближаващият орк, възседнал вълк с особено лъскава козина, беше Кър’кул — един от личните уорлоци на Блекхенд. Той спря вълка си, слезе от него и се поклони на Дуротан.

— Вожде, нося вест от Военачалника — каза той с изненадващо благ глас.

Дуротан кимна и му даде знак да го последва. Двамата повървяха малко, докато се уверят, че никой няма да ги чуе.

— Какво е толкова важно, че Блекхенд изпраща един от най-важните си уорлоци? — попита Дуротан.

Кър’кул се усмихна, оголвайки бивниците си.

— Яздя до всеки клан — каза той, явно с намерението да успокои Дуротан.

Изглежда кланът Фростулф не беше удостоен с някаква особена чест. Дуротан изсумтя, скръсти ръце и зачака.

— Най-важният фактор за евентуалната ни славна победа над дренаите е числеността ни — продължи Кър’кул. — Те са малко, а ние — много. Но трябва да сме още повече.

— И какво иска Блекхенд? — изръмжа Дуротан. — Да се откажем от традиционната борба за женска?

Кър’кул не мигна.

— Не да се откажем от борбата, но да… да окуражим воините си да се размножават. Ще бъдете възнаградени за всяко дете, родено в клана ви. Това ще ви е от помощ. Но за съжаление имаме нужда от воини сега, а не след шест години.

Дуротан го изгледа втрещен. Беше приел думите му за груба шега. Какво се случваше?

— Децата, които тренират от шестгодишни — продължи Кър’кул, — са достатъчно силни да воюват, когато навършат дванадесет. Съберете всички младежи от клана си.

— Не разбирам — каза Дуротан. — Защо да ги събера?

Кър’кул въздъхна, сякаш Дуротан беше малко глупаво дете.

— Притежавам способността да ускоря растежа им — каза той. — Ние ще… ще ги подсилим малко. Ако сега вземем всички деца на възраст между шест и дванадесет и ги развием до възраст дванадесет, ще можем да увеличим броя на воините си с почти петдесет процента.

Дуротан не вярваше на ушите си.

— Категорично не!

— Опасявам се, че нямате избор. Това е заповед. Всеки клан, който откаже, ще бъде обявен за предател на Ордата. Кланът ще бъде прокуден, а вождът му, както и съпругата му — екзекутирани.

Дуротан отново го изгледа втрещен. Кър’кул му подаде свитък. Той го прочете и се разтресе от гняв, осъзнавайки, че уорлокът говори истината. Той и Драка щяха да бъдат осъдени на смърт, а кланът Фростулф щеше да бъде прокуден.

— Значи ще ги лишите от детство — каза студено той.

— В името на бъдещето им? Да, ще източа малка част от живота им… само до шест години. Това няма да им навреди. Нищо лошо не се случи с децата от клана Блекрок. Блекхенд настоя неговите собствени три деца да са първите, удостоени с такава чест. И в замяна на това още сега те ще могат да се бият за славата на Ордата — във време, когато това си струва.

Дуротан изобщо не се изненада, че Блекхенд беше позволил да бъде извършено такова нещо с децата му. За пръв път той се зарадва, че в клана му има много малко деца. Имаше само пет на повече от шест и по-малко от дванадесет години. Той отново прочете заповедта, чувствайки едновременно гняв и отвращение. Тези деца трябваше да могат да бъдат просто деца. Уорлокът търпеливо чакаше. Накрая Дуротан отговори с умишлено по-суров глас, с който да прикрие болката си:

— Направи каквото трябва.

— За Ордата! — каза Кър’кул.

Дуротан не отговори.

Това, което последва, беше варварско. Дуротан положи огромни усилия да запази спокойствие, докато Кър’кул изричаше заклинанието си пред петте деца Фростулф. Те се сгърчиха от болка, крещяха и се превиваха на земята, докато костите им се разтягаха, а кожата и мускулите им нарастваха до неестествени размери. Противна зелена нишка свързваше децата с уорлока, с която той сякаш изсмукваше самия им живот. Изражението на Кър’кул беше възторжено. Ако децата страдаха, той определено не усещаше болка. За един ужасен миг Дуротан се уплаши, че уорлокът няма да спре до дванадесетгодишната им възраст, а ще продължи да източва живота им, докато се съсухрят от старост.

Но за щастие Кър’кул спря. Младите орки вече не бяха деца и лежаха там, където бяха паднали, когато започна източването. Известно време не можеха да станат, а когато го направиха… плакаха тихо и задъхано, сякаш нямаха сили за нищо друго.

Дуротан се обърна към уорлока.

— Свърши работата, за която дойде. Сега изчезвай!

Кър’кул изглеждаше оскърбен.

— Вожде Дуротан, вие…

Дуротан го сграбчи за алената роба. По лицето на вещера се изписа страх.

— Изчезвай! Веднага!

Дуротан го изблъска назад и Кър’кул залитна и едва не падна. Той се озъби на Дуротан.

— Блекхенд няма да е доволен, когато разбере за това — изръмжа Кър’кул.

Дуротан не посмя да отвърне. Ако кажеше още нещо, щеше да обрече на гибел целия си клан. Вместо това той се обърна, разтресен от гняв, и се запъти към децата, които вече не бяха деца.

Известно време след това нищо друго не беше поискано от клана Фростулф, с изключение на по-интензивни тренировки и доклади, свързани с тях. Дуротан изпитваше едновременно облекчение и безпокойство. Някак си той беше сигурен, че когато Блекхенд и Гул’дан го нарочат, задачата му ще е особено тежка. И нямаше да остане разочарован.

Дуротан разглеждаше новия модел за броня, който ковачът му беше начертал, когато в лагера на Фростулф пристигна ездач на вълк. Без да намалява скорост, ездачът подхвърли на Дуротан един свитък, обърна и потегли обратно. Дуротан разви свитъка и се зачете, а в очите му започна да се появява тревога. Той бързо вдигна поглед към отдалечаващия се ездач… не беше официален вестоносец.

Нямаше подпис, нямаше и нужда. Дуротан познаваше ясния почерк на Оргрим. Той смачка пергамента, хвърли го в огъня и го гледа как се изкривява като живо същество, докато пламъците го поглъщат.

Оргрим го предупреди точно навреме. Още същия следобед ездач, носещ официалния плащ на вестоносец, се приближи до вожда на Фростулф и му подаде пергамент. Дуротан кимна, прие го и го остави настрани. Не искаше да го чете веднага. Но куриерът изглеждаше неспокоен. Тя не слезе от вълка, но и не обърна, за да си тръгне.

— Заповядано ми е да изчакам отговора ви — каза тя след малко неловката пауза.

Дуротан кимна и разви свитъка. Почеркът беше красив, от което си личеше, че Блекхенд беше диктувал на някого. Военачалника, колкото и умен и хитър да беше, все пак бе слабо грамотен.

Писмото беше по-лошо, отколкото очакваше. Дуротан внимателно поддържаше спокойно изражение, въпреки че с крайчеца на окото си виждаше, че Драка го наблюдава.

Подписът представляваше мастилен отпечатък от дясната ръка на Блекхенд.

Дуротан побесня. Как е могъл Оргрим да сподели с вожда си такава информация? Наистина ли подкрепяше Блекхенд до там, че да разкаже на Военачалника за стария инцидент и по този начин да постави приятеля си в такова безизходно положение? Гневът му нарасна, когато осъзна за каква информация говори Блекхенд — отиването им до града като малки момчета, начина, по който градът се прикрива, почти свръхестествената памет на Дуротан. Това бяха неща, които може да са били подметнати в разговор по всяко време от последните няколко години. Блекхенд беше достатъчно интелигентен да събере трошичките информация и да ги запази, докато станат полезни.

Дуротан реши да излъже и да каже, че не помни думите, с които Ресталаан беше развалил илюзията, която пазеше дренайския град скрит от очите на огрите… а сега и от очите на орките. Беше минало много време, а и той бе чул думите само веднъж. Всеки би могъл да ги забрави. Но заплахата в писмото беше толкова тънко намекната, че звучеше почти абсурдно. Ако Дуротан се съгласи да поведе атаката, ще докаже лоялността си на Ордата, на Блекхенд и на Гул’дан… поне засега. Ако откаже, дори с твърдението, че не помни думите, които Блекхенд му заповядва да изговори… Е, също като Оргрим, Дуротан се опасяваше от най-лошото.

Вестоносецът чакаше. Дуротан взе единственото възможно решение. Той изправи спокойното си лице към вестоносеца.

— Ще изпълня заповедта на Военачалника, разбира се. За Ордата!

Вестоносецът го изгледа едновременно с облекчение и изненада.

— Военачалника ще остане доволен от отговора ви. Имам инструкции да ви дам това.

Тя се присегна към кожената си чанта, от която извади малка торбичка и я подаде на Дуротан.

— Вашите воини и уорлоци трябва да тренират с тези неща.

Дуротан кимна. Той знаеше какво му дават — „Сърцето на яростта“ и „Ярката звезда“, които беше заповядал да бъдат иззети от Велън. Тези камъни може би бяха единственото нещо, заради което бе пощаден, когато си навлече гнева на Нер’зул. Сега щеше да ги използва точно срещу тези, от които ги беше взел.

— Скоро Военачалника ще се свърже с вас — каза вестоносецът, наклони глава и обърна вълка си.

Дуротан я погледа как се отдалечава. Драка пристъпи тихо до него. Той й подаде писмото и се прибра в палатката им. След малко тя отиде при него и обви ръце около тялото му в гръб, а той зарови лице в ръцете си, огорчен от събитията, довели до ужасното решение, което беше принуден да вземе.

След няколко дни бойният отряд се събра в лагера на Фростулф. Повечето воини и уорлоци бяха от клана Блекрок, но в тълпата се виждаха и доста оцветени лица от Уорсонг и дори няколко от Шатърд Хенд. Дори най-непроницателните орки Фростулф можеха да усетят недоверието и презрението на гостите. Дуротан знаеше, че неслучайно другите орки бяха членове на най-войнствените кланове. Всички те бяха дошли, за да се уверят, че Фростулф няма да допуснат грешка в някой критичен момент. Дуротан бегло се зачуди кой ли от тях е инструктиран да пререже гърлото му при първия намек за колебливост. Надяваше се да не е Оргрим. Двамата другари размениха само няколко думи и Дуротан прочете съжалението в очите му. И поне това го накара да се зарадва.

Предварително беше изпратен вестоносец, за да може да бъдат подготвени достатъчно огньове, храна и напитки за гладните „гости“. Мнозина от орките Фростулф предоставиха собствените си домове, за да могат тези, които на следващата сутрин ги чакаше битка, да си починат възможно най-добре. Дуротан и Оргрим се срещнаха с останалите, които щяха да водят атаката, за да ги запознаят с разположението на града, доколкото го помнеха.

На зазоряване бойната група — една малка армия орки — потегли. Те преминаха ливадите, които обикалят гората Терокар — мястото, където преди много време Оргрим и Дуротан се състезаваха и бяха изненадани от страховития огър.

Никакви тромави гиганти не притесниха вълните от орки, които решително се придвижваха към своята цел. Дуротан яздеше своя Найтстолкър41 в челната редица до Оргрим. Двамата мълчаха, но Дуротан не пропусна да забележи, че сивите очи на Оргрим попиват гледката на мястото, където две момчета бяха спасени от дренайски воини.

— Много дълги години минаха, откакто бяхме тук — каза Дуротан.

Оргрим кимна.

— Дори не съм сигурен, че се движим в правилната посока. Гората и полята са се променили, а дори навремето тук нямаше много забележителни места.

Дуротан отвърна тежко:

— Аз помня пътя.

А му се искаше да не го помни. Купчина камъни тук, оголена скала със странна форма там — за него такива неща бяха достатъчен ориентир. Всеки друг нямаше дори да ги забележи. Блекхенд беше предупредил хората си, че дренаите прикриват града си. Въпреки това острите уши на Дуротан долавяха тревожно шушукане. Той се намръщи.

— Приближаваме — каза той. — Трябва да сме тихи. Има голяма вероятност да ни забележат и да докладват за пристигането ни.

Бойният отряд се смълча. Оргрим направи знак на неколцина от хората си да се разпръснат и да огледат района. Съзнанието на Дуротан се върна назад към онзи момент на здрачаване, когато той също се притесняваше накъде отива и какво са планирали дренаите за тях.

Той спря вълка си и слезе на земята. Найтстолкър поклати глава и разсеяно почеса ушите си. Беше наблизо… или почти близо. Дуротан отчаяно се надяваше дренаите да помнят, че са разкрили тайната си пред него и да са преместили скривалището на магическия камък, от който зависеше защитата им.

Нямаше отличителен камък, под който криеха зеления кристал. Затова паметта му не можеше да му помогне с това. Той се концентрира, пристъпи бавно и се заслуша в подрънкването на оръжията и тихия звън от допира с броните на останалите, които гледаха и чакаха. После затвори очи и в съзнанието си видя как Ресталаан коленичи на земята, отмества листа и борови иглички, за да разкрие…

Дуротан отвори очи и направи няколко крачки наляво. Изпрати бърза молитва към предците, макар да не беше сигурен дали иска да открие камъка или да не го открие. Той протегна надолу бронираните си ръце и започна да разрива горския килим пласт след пласт, докато накрая докосна нещо твърдо и студено. „Вече няма връщане назад.“

Дуротан сви пръсти около кристала и го вдигна. Дори в състоянието си на силен смут той усети успокояващата енергия, която се излъчваше от камъка. Той легна в ръката му, сякаш беше изваян за нея. Дуротан прокара левия си показалец по повърхността му, запечатвайки момента, след който всичко можеше безвъзвратно да се промени.

— Открил си го — въздъхна Оргрим, който тихо пристъпи към другаря си.

Дуротан беше завладян от емоции и не можа да отговори веднага. Той просто кимна, после откъсна очи от красивия пулсиращ кристал и погледна към изумените лица, които също се взираха в съкровището в ръката му.

Оргрим рязко кимна.

— Заемете позиции — каза той. — Имаме късмет, че никой не е предупредил за идването ни.

Кристалът действаше толкова успокояващо, че Дуротан просто искаше да го държи и да се взира в дълбините му, но знаеше, че вече е направил своя избор. Той си пое дълбоко дъх и изговори думите, които Ресталаан изрече толкова отдавна на същото това място.

— Кела мен самир ламаа кал.

Искаше да вярва, че грубият му оркски акцент няма да активира камъка. Че може да изпълни задължението към хората си, без да атакува малък град, пълен с невинни цивилни. Но очевидно думите му бяха разбрани от силата, каквато и да бе тя, която контролираше зеления кристал. Илюзията започна да се разпада, дърветата и големите камъни проблясваха, стопявайки се във въздуха и пред очите на оркската бойна група се разкри широк, павиран път, който сякаш ги подканваше да тръгнат по него.

Воините нямаха нужда от покана. Величественият град на дренаите се простираше пред тях и с викове, които се откъснаха от стотици гърла, орките се впуснаха към него.