Възходът на Ордата

Две

Дуротан тичаше, колкото позволяваха мощните му крака. Дишаше учестено, пот се стичаше по червеникавокафявата му кожа, но не спираше. Беше лято и широките му плоски крака бяха боси. Тревата под краката му беше мека и от време на време той стъпваше върху ярко виолетовите цветчета на дасанско цвете14. Ароматът от нараненото растение, което по традиция се отглеждаше като лечебна билка, се понасяше във въздуха и го вдъхновяваше да тича още по-бързо и по-надалеч.

Сега той тичаше в единия край на гората Терокар и навлизаше в прохладната й сиво-зелена вътрешност. Трябваше да внимава да не се спъне в извитите корени на елегантните дървета, за да не забави крачка. Меки светлинки проблясваха сред зеленото сърце на гората и спокойствието, което излъчваха, бе в пълно противоречие с нуждата на Дуротан да победи. Той ускори темпото, прескачаше повалените дънери, покрити с мъх, и се навеждаше под ниските клони с грациозността на талбък. Черната му коса, дълга, гъста и разпиляна чак до средата на гърба му, се развяваше зад него. Белите му дробове и краката му го умоляваха да спре, но той стискаше зъби и игнорираше апела на тялото си. Той беше Фростулф, наследник на лидерски клан, и никой Блекрок не можеше да…

Дуротан чу нещо наподобяващо боен вик далеч зад него и сърцето му помръкна. Гласът на Оргрим, също като този на Дуротан, все още не стигаше за дълбокия рев, който отличаваше възрастния мъжки, но дори самият Дуротан трябваше да признае, че вече бе внушителен. Той напрегна краката си да се движат още по-бързо, но ги почувства тежки и неподвижни, сякаш бяха изваяни от камък. Той с ужас видя с крайчеца на окото си как Оргрим се появява в зрителното му поле и с един последен напън… го задминава.

Оркът Блекрок протегна ръка и се хвърли напред, успявайки да удари дънера в сечището, който двамата бяха определили за цел на състезанието. Удари го точно преди Дуротан. Оргрим направи още няколко крачки, сякаш веднъж задвижени, мощните му крака не можеха да спрат. Дуротан нямаше подобен проблем със своите. Наследникът на клана Фростулф залитна напред и почти се удържа. Той падна по лице на хладната и ароматна, покрита с мъх земя. Задъхан и с ясното съзнание, че трябва да се изправи и отново да предизвика Оргрим, той беше твърде изтощен да направи друго, освен да легне на горския килим, за да се възстанови.

Оргрим отиде до него и направи същото, а после младокът се търколи по гръб и се засмя. Дуротан се присъедини към него. Птиците и дребните животни, обитаващи гората Терокар, замлъкнаха, докато двамата орки надаваха радостни звуци. Докато устните му се извиваха около все още растящите му бивници, Дуротан си помисли, че сигурно звучат по-скоро като зверски бойни викове, предшестващи лов.

— Ха-а — изръмжа Оргрим, изправи се и закачливо удари с юмрук Дуротан. — Малко усилия трябват да бия младок като теб, Дуротан.

— Развил си толкова много мускули, но май е било за сметка на мозъка — отвърна Дуротан. — Уменията са важни колкото и силата. Но кланът Блекрок няма как да знае това.

В думите им нямаше зла умисъл. Отначало клановете им бяха притеснени от приятелството между двамата младежи, но упоритият довод на Дуротан — това, че нещо не е правено досега, не означава, че не може да бъде направено — изуми и впечатли лидерите и на двата клана. Помогна и това, че както Фростулф, така и Блекрок бяха кланове на орки със спокоен характер. Ако Дуротан беше предложил приятелство, например, с член на клана Уорсонг15 или Боунчуър16, известни с прекомерната си гордост и недоверие към останалите кланове, слабият пламък на приятелството щеше бързо да угасне. И все пак старейшините гледаха и чакаха тази новост да отшуми и всеки младеж да се завърне на полагащото му се място, за да поддържа реда, който е бил утвърден… откакто всички се помнеха.

Но те останаха разочаровани. Студът от последната зима даде път на пролетта, а после и на румената лятна топлина, и приятелството продължи. Дуротан знаеше, че ги наблюдават, но докато никой не се месеше, това не го притесняваше.

Той затвори очи и прокара пръсти по мъха. Шаманът беше казал, че всичко има свой живот, сила и дух. Орките бяха силно свързани с духовете на елементите — земя, въздух, огън и вода — и с Духа на Пустошта17 — и твърдяха, че усещат живителната сила на земята и привидно мъртвите скали. Всичко, което Дуротан усещаше, бе хлад и лека влага от мъха и почвата под дланите му.

Земята се разтресе. Той рязко отвори очи.

Скочи на крака и автоматично се присегна към боздугана, който винаги носеше със себе си. Оргрим предпочиташе тежкия чук, изработен от метал и дърво, който беше традиционното оръжие на клана Блекрок, а този, който носеше, бе опростената версия на легендарния чук, с който един ден щеше да се сдобие. Двете момчета се спогледаха. Нямаше нужда от думи, за да се разберат. Дали това, което разтресе земята, беше толкова огромен клефтхуф, с рунтава козина, от която ставаха прекрасни одеяла, и плътно червено месо, което можеше да нахрани цял клан, или беше нещо много по-опасно? Какво изобщо живееше в гората Терокар? Двамата бяха идвали тук само веднъж.

Те станаха едновременно, а малките им тъмни очи се загледаха във вече зловещите мрачни очертания на гъстите дървета, търсейки източника на онзи шум.

Ду-у-ум! Земята отново се разтресе. Сърцето на Дуротан започна да бие лудо. Ако беше дребен клефтхуф, може би щяха да успеят да го повалят и да споделят плячката си с двата клана. Той погледна към Оргрим и забеляза как очите му блестят от вълнение.

Ду-у-ум! Ду-у-ум! Тряс!

Двамата младежи занемяха и заотстъпваха назад, докато звукът се приближаваше. Едно дърво, само на няколко метра от тях, сякаш се разцепи на две пред очите им. Нещото, което бе вдигнало този шум и с такава лекота прекърши древното дърво, изведнъж се появи.

Беше огромно, носеше боздуган с размерите на орк и определено не беше клефтхуф. И ги видя.

Отвори уста и изрева нещо слабо разбираемо, но Дуротан нямаше намерение да губи време, за да разбере какво точно казва.

Явно напълно единодушни, двете момчета се обърнаха и побягнаха.

Сега на Дуротан му се искаше последното им съревнование да не бе свързано с тичане, защото краката му още не бяха отпочинали. И все пак те се движеха, а нуждата да оцелее му даваше сили.

Как бяха стигнали толкова надълбоко в територията на огрите? И къде бяха гроните? Дуротан си представи как един огърски лидер си проправя път през дърветата, както го беше направил този, извисявайки се над обикновените огри, както огрите се извисяват над орките, и още по-противен от огър, сякаш направен повече от пръст, отколкото от плът и все пак ужасно противен… а единственото му кървясало око се взира в Дуротан и Оргрим и насочва огрите към тях.

Той и Оргрим не бяха достигнали възраст, за да бъдат приети сред воините на клановете и не им бе разрешено да ловуват огри, още по-малко грони. Бяха ходили на считания за по-безопасен лов за талбък и други лесни плячки, но Дуротан копнееше за деня, когато ще може да се изправи пред тези страховити същества и да донесе слава както на себе си, така и на клана си.

Но сега вече не беше толкова сигурен. Земята продължаваше да се тресе и виковете на огрите се чуваха все по-ясно.

— Смачка малки орки! Аз смачква!

Ревът, който последва, почти накара ушите му да закървят.

Нещото ги настигаше. Въпреки че паникьосаният му разум заповядваше на тялото му да тича по-бързо — „по-бързо, проклет да си“ — той не можеше да увеличи дистанцията между себе си и чудовищното създание, което се приближаваше, и огромната му сянка почти закриваше малкото светлина, която се процеждаше през клоните на дърветата.

Дърветата оредяха и светлината се увеличи. Младежите наближиха края на гората. Дуротан продължаваше да тича и навлезе в откритото пространство на поляната, а краката му отново усетиха меката трева. Оргрим беше малко пред него. Отчаяние завладя Дуротан и бе последвано от силна черна вълна на гняв.

Още не бяха пораснали! Не бяха ходили на първия си истински лов, не бяха танцували около огъня с женските, не бяха окъпали лица с топлата кръв на първата си плячка. Имаше толкова много неща, които не бяха направили. Да загинеш в битка е едно, но сега това страховито същество имаше такова надмощие, че смъртта им щеше да изглежда по-скоро жалка, отколкото почетна.

Съзнавайки, че ще му отнеме ценни секунди, но неспособен да овладее порива си, Дуротан обърна глава, за да изругае огъра, преди да бъде сплескан като палачинка от огромния му боздуган.

Но това, което видя, го остави с отворена уста.

Спасителите им не издадоха нито дума. Те се движеха мълчешком като тиха вълна от синьо, бяло и сребърно, която се появи като че ли от самия въздух. Дуротан чу познато свистене на стрели, които прорязаха въздуха и след секунда ревът на огъра бе изпълнен не с гняв, а с болка. Десетки стрели, дребни нещица за това огромно тяло, застърчаха от него и създанието спря смъртоносния си ход. То изрева и се опита да извади стрелите от кожата си.

Проехтя ясен глас. Макар че не разбираше езика, Дуротан разпозна мощните думи и кожата му настръхна. Изведнъж небето се изпълни със светкавици. Но те не приличаха на светкавиците, които Дуротан беше виждал да призовават шаманите. Сини, бели и сребърни енергии изпращяха около огъра, завихриха се около него и го обгърнаха като мрежа. Чудовището изрева отново и падна. Земята се разтърси.

Сега дренаите, чиито тела бяха покрити с някакъв метален слой, който отразяваше студените нюанси на магическите енергии и заслепяваше очите на Дуротан, слязоха от ездитните си животни и се насочиха към падналия огър. Проблеснаха остриета, произнесоха се още мощни думи и команди и Дуротан трябваше или да затвори очи, или да полудее от гледката.

Накрая настъпи тишина. Дуротан отвори очи и видя, че огърът е мъртъв. Очите му все още се взираха, езикът му се подаваше между разтворените устни, а тялото му бе покрито с червена кръв и черни следи от изгаряне.

Толкова бе тихо, че Дуротан чуваше собственото си насечено дишане, както и това на Оргрим. Двамата се спогледаха, изумени от това, на което бяха станали свидетели.

И двамата бяха виждали дренаи, разбира се, но само отдалеч. Те идваха от време на време при някой клан, за да изтъргуват умело изваяните си сечива, оръжия и каменни украшения в замяна на дебелите кожи на горски животни, изтъканите в ярки цветове одеяла и редките материали, които орките събираха от земята и скалите. Такова събитие винаги е било в интерес на клановете, но то не траеше повече от няколко часа. Дренаите — синьокожи, любезни и зловещо привлекателни — не търсеха близост, а и никой вожд на клан не бе рискувал да ги покани да останат и да се порадват на оркското гостоприемство. Взаимоотношенията бяха сърдечни, но сдържани и като че ли всеки предпочиташе да е така.

Сега водачът на групата, която се появи толкова изненадващо, се насочи към Дуротан. От позицията си на земята Дуротан видя нещо, което досега не бе забелязвал у дренаите.

Краката им не продължаваха направо от тялото до земята. Те се сгъваха назад като… като на талбък и завършваха с раздвоено копито, а от лъскавото синьо копито нагоре бяха обвити с метал. И… да, определено имаха дебела, гладка опашка, която се размахваше напред-назад. Сега притежателят на тези крака и опашка се надвесваше над него, предлагайки му здравата си синя ръка. Дуротан примигна, взирайки се малко по-дълго в неочакваната форма на дренайските крака и опашка, и скочи на крака без чужда помощ. Той погледна към лицето, по което сякаш се бе сраснало самото метално покритие. По цветния плащ падаха черните коси и брадата на съществото, а пронизващите му очи бяха с цвета на зимно езеро.

— Ранени ли сте? — попита насечено дренаят на общия оркски език и явно не му беше лесно да си изкриви езика с гърлените срички.

— Само честта ми — Дуротан чу Оргрим да прошепва под нос.

Той също бе жегнат по някакъв начин. Дренаите очевидно бяха спасили живота и на двамата и той, разбира се, бе благодарен за това. Но те бяха видели двама горди оркски младежи да бягат от опасността. Очевидно опасността бе напълно реална — един удар на гигантския боздуган можеше да сплеска него и Оргрим и да ги превърне в две смачкани купчини… но все пак.

Дренаят може да е, но може и да не е чул или разбрал Оргрим. На Дуротан му се стори, че видя как устните му се извиват в усмивка. Дренаят обърна поглед към небето и Дуротан с ужас осъзна, че слънцето е ниско над хоризонта.

— Вие двамата сте се отдалечили доста от дома, а слънцето се готви за сън — каза той. — От кой клан сте?

— Аз съм Дуротан от клана Фростулф, а това е Оргрим от клана Блекрок.

Дренаят го изгледа изумен.

— Вие сте от различни кланове? Заради някакво съревнование ли сте се отдалечили толкова много от домовете си?

Дуротан и Оргрим се спогледаха.

— И да… и не — отвърна Дуротан. — Ние сме приятели.

Дренаят ги изгледа с изумление.

— Приятели… от различни кланове?

Оргрим кимна.

— Да — добави той някак в своя защита. — Не е обичайно, но не е и забранено.

Дренаят кимна, но все още изглеждаше изненадан. Той ги погледа за кратко, после се обърна към двама от другарите си и пошушна нещо на родния си език. Дуротан намери езика им за невероятно музикален, наподобяващ звука на ручей, криволичещ по камъчета, или пък песен на птица. Другите двама дренаи слушаха внимателно и после кимнаха. Единият извади кожената си манерка и пи вода, преди да се втурне пъргаво и бързо като талбък в посока югозапад, където се намираше кланът Фростулф. Вторият пое на изток — към клана Блекрок.

Дренаят, който говореше с тях, се обърна към младежите.

— Те ще известят семействата ви, че сте добре и на сигурно място. Ще се върнете по домовете си утре. А до тогава съм щастлив да ви предложа гостоприемството на дренаите. Името ми е Ресталаан. Аз съм водачът на стражите на Телмор — града, с който и двата ви клана редовно търгуват. За съжаление не помня нито един от двама ви, но младите орки обикновено странят от нас, когато идваме на ваша територия.

Оргрим се наежи.

— Не ме е страх от нищо и от никого.

Ресталаан леко се усмихна.

— Ти бягаше от огър.

Кафявото лице на Оргрим потъмня, а очите му гневно проблеснаха. Дуротан леко сведе глава. Както се опасяваше, Ресталаан и останалите бяха станали свидетели на срама им и сега щяха да им го натякват.

— Това — продължи спокойно Ресталаан, сякаш не бе забелязал ефекта на думите си върху младежите, — е мъдрост. Ако не бяхте побягнали, утре щяхме да занесем на семействата ви два трупа, вместо двама здрави и силни младежи. В страха няма нищо срамно, Оргрим и Дуротан. Срамно е, когато му позволите да ви попречи да направите правилното нещо. А във вашия случай бягството определено беше правилното нещо.

Дуротан гордо вирна брадичка.

— Един ден ще сме големи и силни. Тогава огрите ще се страхуват от нас.

Ресталаан обърна благото си лице към него и за изненада на Дуротан, кимна.

— Напълно съм съгласен — каза той. — Орките са силни ловци.

Оргрим присви очи, очаквайки и подигравката, но такава не последва.

— Хайде — каза Ресталаан. — Нощем в гората Терокар дебнат опасности, с които дори стражите на Телмор не биха искали да се сблъскат. Да вървим.

Макар че беше изтощен, Дуротан намери сили да поддържа бързо темпо. Той нямаше да се посрами два пъти за един ден. Те тичаха известно време и накрая слънцето се скри зад хоризонта, оставяйки славните си следи в червено, златно и накрая виолетово. От време на време той поглеждаше нагоре, като се опитваше да не изглежда груб, но бе твърде любопитен, виждайки тези странни същества само на няколко метра от себе си. Той продължаваше да чака да види знак от града — пътища, отъпкани от безброй крака, минаващи по едно и също място, каменни огнища, осветяващи пътеките, сенките на сгради в тъмното небе. Но не видя нищо. И докато продължаваха напред, започна да го обзема страх.

Ами ако дренаите всъщност нямаха намерение да помогнат на него и Оргрим? Ами ако възнамеряваха да ги заловят и да ги държат за откуп? Ами ако мислеха да им причинят нещо по-страшно — да ги жертват за някой тъмен бог, или…

— Пристигнахме — каза Ресталаан.

Той слезе от животното си, коленичи на земята и отмести няколко листа и борови иглички. Оргрим и Дуротан се спогледаха объркани. Все още се намираха по средата на гората. Нямаше град, нямаше улици, нямаше нищо. Двамата орки се окопитиха. Другите имаха сериозно числено превъзходство, но младежите нямаше да се дадат без бой.

Все още коленичил върху естествения килим от борови иглички, Ресталаан разкри един красив зелен кристал, който бе внимателно скрит под него. Дуротан се вторачи, пленен от красотата му. Можеше да се събере в дланта му и той изгаряше от желание да го докосне, да почувства гладката му повърхност, това странно пулсиране върху кожата си… По някакъв начин бе сигурен, че излъчва спокойствие, каквото досега не бе усещал. Ресталаан изрече няколко срички, които се запечатаха в съзнанието на Дуротан.

— Кела мен самир ламаа кал.

Гората започна да блещука, сякаш беше отражение на застинало езеро, в което е хвърлен камък. Дуротан неволно ахна. Блещукането се усили и изведнъж… нямаше гора, нямаше дървета, а само един широк павиран път, който минаваше покрай планините и водеше до място, пълно с образи, каквито Дуротан никога досега не бе виждал.

— Ние сме в сърцето на държавата на огрите, макар че навремето, когато градът е бил построен, не е било така — каза Ресталаан и се изправи. — Ако огрите не могат да ни видят, не могат и да ни атакуват.

Дуротан намери езика си.

— Но… как?

— Проста илюзия, нищо повече. Трик… на светлината.

Нещо в начина, по който прозвучаха думите му, накара кожата на Дуротан да настръхне. Виждайки обърканото изражение на орка, Ресталаан продължи.

— Не можеш винаги да вярваш на очите си. Мислим, че това, което виждаме, е реално, че светлината винаги ни показва нещата такива, каквито са. Но светлината и сянката могат да бъдат манипулирани и насочвани от тези, които ги познават. Изричайки онези думи и докосвайки кристала, аз промених начина, по който светлината пада върху скалите, дърветата и целия пейзаж. Сега очите ви възприемат нещо напълно различно от онова, което беше тук.

Дуротан осъзнаваше, че все още гледа глупаво. Ресталаан тихо се засмя.

— Елате, мои нови приятели. Елате там, където нито един от хората ви не е бил досега. Поемете по пътя към моя дом.