Възходът на Ордата

Осем

Подготовката започна. По традиция в почти всеки клан децата започваха да тренират, когато навършат шест години, и преди тренировките са били сериозни, но спокойни. Оръжията се използвали за лов на животни, а не за съзнателни същества, които притежават собствени оръжия, умения и технологичен напредък. Тогава е имало много ловци, които лесно поваляли плячката си. Младите орки се учели спокойно и разполагали с достатъчно време за игра и детски радости. Но вече не.

Апелът за единство на орките получил отговор.

Вестоносците изтощили зверовете си, яздейки напред-назад из клановете, за да разнасят новините. В един момент на един умен орк му хрумнала идеята да използват кървави ястреби30 за пренасянето на писмата. Нужни били известни усилия и не станало за една нощ, но постепенно Дуротан започна да свиква с алените птици, които долитаха до Дрек’Тар и другите в клана. Той одобряваше идеята, все пак всяко мърдащо тяло можеше да допринесе за успеха на военните планове.

Макар копията, стрелите, секирите и останалите оръжия да бяха ефикасни срещу полските и горските животни, орките трябваше да се снабдят с друг вид оръжия, за да се изправят срещу дренаите. Защитата бе от голямо значение. Докато преди ковачите и кожарите изработваха броня, която да устои на атака от нокти и зъби, сега те трябваше да измайсторят неща, които да предпазват от удари на мечове. Преди ковачите бяха малко, а сега на всеки майстор се падна да обучава дузини младежи.

Ден и нощ ковачниците ехтяха от ударите на чуковете и свистенето на горещия метал, който се потапяше във варелите с вода. Много орки по цял ден размахваха кирки, принуждавайки земята да им отдаде нужните минерали за изковаването на оръжия и брони. Ловът, който се провеждаше само при нужда, вече стана ежедневие, за да се осигурят запаси от сушена храна и кожа за броните.

Младежите, които се строяваха за тренировка, изглеждаха твърде малки в очите на Дуротан — един от многото инструктори. Той си спомняше времето, когато баща му го учеше как да борави със секира и копие. Какво ли щеше да си помисли той за тези малки орки, натъпкани в блестящи брони, държащи оръжия, каквито орките не бяха използвали досега.

Драка, с която се бе венчал бързо и тихо, за да не отнема време и ресурси от военната подготовка, нежно докосна гърба му. Тя винаги знаеше какво си мисли съпругът й.

— Щеше да е хубаво да се родим в мирно време — каза тя. — Дори най-кръвожадните орки осъзнават това. Но ние сме там, където сме, любими, и знам, че не би избягал от тази задача.

Той й се усмихна натъжено.

— Не, няма да го направя. Ние сме воини. Съществуваме за лова и предизвикателството, за кръвта и победоносния вик. Те са малки, но не са слаби. Ще се научат. Те са Фростулф.

Дуротан направи кратка пауза и после яростно добави:

— Те са орки!

— Времето минава — каза Рулкан.

— Знам… но не искаш хората ни да се впуснат в битка неподготвени — отвърна Нер’зул. — Сега дренаите ни превъзхождат.

Рулкан изръмжа недоволно, но после се усмихна. Нер’зул я погледна. Дали бе плод на въображението му или тя наистина се насили да се усмихне?

— Тренираме възможно най-скоростно — бързо добави Нер’зул, понеже не искаше да обиди духа, който бе негов партньор в живота.

Рулкан мълчеше. Явно орките не действаха достатъчно бързо.

— Вероятно можеш да ни помогнеш — каза той, осъзнавайки, че говори, без да мисли. — Може би разполагаш с познание, което… което…

Рулкан се намръщи, а после изправи глава.

— Казах ти всичко, което знам — отвърна тя. — Но има други сили… други същества… за които живите не подозират.

Нер’зул едва не падна от думите й.

— Има елементи и древни духове — успя да отвърне той. — Какви са тези други същества?

Тя му се усмихна.

— Ти все още дишаш, съпруже. Още не си готов за тях. Те са онези, които ни помагат, за да помагаме на вас — любимите, които сме напуснали.

— Не! — Нер’зул осъзнаваше, че я притиска, но не можа да се сдържи. — Моля те… Имаме нужда от помощ, за да защитим бъдещите поколения от коварните заговори на дренаите.

Той не призна, че се радва да бъде център на внимание за всеки орк от всеки клан. Той не призна, че обещанието й го беше накарало да си мисли за подобни неща и да ги желае. Но още повече, той бе внушил такъв ужас от чудовищните дренаи, че това внезапно отдръпване от нейна страна направо го влудяваше.

Рулкан го изгледа изпитателно.

— Може би си прав — каза тя. — Ще видя дали биха говорили с теб. Един, на когото имам най-голямо доверие, непрекъснато и сериозно се грижи за хората ни. Ще попитам него.

Той кимна, почти абсурдно доволен от думите й, после примигна и се събуди. На устните му изгря усмивка. Скоро. Много скоро той щеше да се срещне с този мистериозен дух, с този негов благодетел.

Гул’дан се усмихна на господаря си, когато му донесе плодове и риба за края на постите му.

— Още едно видение ли, господарю?

Той се поклони дълбоко, поднасяйки му храната и чаша горещ билков чай. Следвайки съвета на Рулкан, той бе започнал да пие отвара от специални билки, които развиват определени сили. Рулкан го беше уверила, че с тяхна помощ тялото и духът му ще са готови за видения. Първият път, когато я опита, Нер’зул не остана очарован, но не показа недоволство. Сега вече дори му харесваше да я пие всяка сутрин, а после още три пъти до края на деня. Той прие чашата, отпи и кимна в отговор на въпроса на Гул’дан.

— Да… и научих нещо важно. Гул’дан, откакто има орки, има и шамани. А шаманите боравят с елементите и контактуват с предците.

По лицето на Гул’дан се изписа объркване.

— Да… разбира се…

Нер’зул не успя да сдържи усмивката си, която разкри бивниците му.

— И това е така. Но има още неща, за които не знаем. Неща, които предците ни виждат, но ние живите — не. Рулкан ми каза, че е контактувала с такива същества. Те притежават мъдрост и познание отвъд тези на предците ни и ще дойдат при нас да ни помогнат. Рулкан спомена, че има един, който е избрал да приеме орките под крилото си. И скоро… скоро ще ми се яви.

Очите на Гул’дан проблеснаха.

— И… може би на мен също, господарю?

Нер’зул се усмихна.

— Ти си силен, Гул’дан — каза той. — Нямаше да те избера за чирак, ако не беше. Да, мисля, че ще ти се яви. Ще ти се яви, когато сметне, че си заслужил, както ще стори и с мен.

Гул’дан склони глава.

— Дано бъде така — каза той. — За мен е чест да служа. Това е време на велика слава за орките. Благословени сме да го видим.

Кланът Блекрок начело със самия Блекхенд бе получил честта да удари пръв. Това породи известно негодувание, но ловните умения на Блекрок бяха легендарни и бе логично да са първи, след като живееха най-близо до Телмор — един от по-малките, по-изолирани градове на дренаите. Кланът получи първите брони, мечове, стрели с метални върхове и други оръжия, с които да се изправи срещу дренаите.

Оргрим, преметнал дуумхамъра на гърба си и покрит от глава до пети с метал, който го караше да се чувства защитен и скован, яздеше до вожда си. Вълкът под него явно също изпитваше неудобство от тежката броня и от време на време извръщаше глава към крака на Оргрим, сякаш за да прогони някакво дразнещо насекомо. Освен това, явно му и тежеше и стъпваше с мъка по меката трева, по-задъхан от обикновено и с изплезен език.

Оргрим мърмореше под нос. Звучеше толкова лесно — тръгваш на война срещу новия коварен враг. Но когато всички, включително и Оргрим, стояха и аплодираха решението, никой не се замисли колко трудно бе всъщност само да се подготвят. Сега трябваше да развъждат по-едри вълци, които освен самите орки — натежали от плътни кости и мощни мускули, трябва да носят брони.

Оръжията бяха изпробвани. Вече няколко пъти бяха нападали огри и разбраха, че макар да бяха тромави и глупави, за разлика от бързите и интелигентни дренаи, борбата с тях бе по-близка до битка с новия враг, отколкото с талбък. Отначало дадоха няколко жертви. Изгориха ги на клада с церемония за почитане на жертвата им. Оръжията седяха неестествено в ръцете им, броните ги забавяха, но всеки път нападенията им се подобряваха.

Последният път се бяха натъкнали не само на двойка огри, но и на един от господарите им — грон, който бе яростен като огър, но и хитър и жесток, което го правеше много по-опасен противник. Двама храбри орки Блекрок паднаха, преди Оргрим да нанесе последния удар, замахвайки с пророческия си чук и стоварвайки гибелната му мощ върху ревящия грон.

Блекхенд стоеше до него, задъхан и запотен, а лицето му бе опръскано с кръв — неговата собствена и тази на съществото, което тъкмо бяха повалили. Той изтри лицето си с бронирана ръка, облиза кръвта и изсумтя.

— Двама огри и господаря им — измърмори той, присягайки се да потупа Оргрим по рамото. — Жалките дренаи нямат шанс пред нашата мощ!

Оргрим, който стоеше и се потеше под яркото слънце, почти заслепен от светлината, която се отразяваше в металната му броня, се съгласи. У него се зароди жажда за кръв. Той вярваше на Нер’зул и на шаманите от клана си. Освен това бе разговарял и с Дуротан и двамата бяха съгласни, че макар да са били третирани добре от дренаите в онзи отдавна минал ден, когато бяха спасени от синьокожите, все пак в тях имаше нещо особено. Никога досега духовете не ги бяха подвеждали. Защо им беше да го правят сега?

Но, докато яздеше до вожда си към мястото, където е била забелязана малка ловна хайка, Оргрим имаше лошо предчувствие. Ами ако дренаите просто са си били странни? Сигурно, когато са дошли, за тях орките са изглеждали странни. Наистина ли смъртта е правилното наказание за това да си различен? Кога дренаи са нападали орк? Кога поне веднъж са обидили с нещо орк?

Сега осемнадесет воини Блекрок, въоръжени до зъби, с покрити с метал тела, яздеха, за да елиминират група синьокожи, които по никакъв начин не ги заплашваха, а набавяха храна за хората си. Неочаквано и без да иска, в съзнанието на Оргрим изплува образът на младото дренайско момиче, което срамежливо им се бе усмихнало. Дали нейният баща или нейната майка нямаше да загинат в този прекрасен слънчев ден?

— Изглеждаш замислен, Оргрим — каза с дрезгав глас Блекхенд и, без да иска, го стресна. — За какво си мислиш, заместнико мой?

„За лицето на едно сираче“ — помисли си той, но не го каза. Вместо това грубо отвърна:

— Чудех се какъв е цветът на дренайската кръв.

Блекхенд отметна назад огромната си глава и звучно се разсмя. Оргрим чу остро грачене и пляскане на криле, когато няколко гарвана се разлетяха, сепнати от смеха на Блекхенд.

— Ще се постарая лицето ти да се оцвети с нея — засмяно каза Блекхенд.

Оргрим стисна зъби и замълча. „Предците не лъжат“ — помисли си мрачно той. — „Децата винаги са невинни, но родителите им заслужават да умрат, ако заговорничат срещу нас, както твърдят духовете.“

Те прекалено лесно се натъкнаха на тях, без дори да се опитват да се прикрият. Разузнавачът бе предупредил, че ловната хайка се състои от единадесет души — шест мъжки и пет женски, и се е насочила към стадо клефтхуфи. Макар че огромните, рунтави зверове бяха силни и трудни за поваляне, те не бяха агресивни като подгонено стадо талбъци, и дренаите вече бяха успели да изолират един млад мъжки. Той ревеше, риеше с лапа и накланяше глава, насочвайки единствения си рог към ловците, но изходът бе сигурен. Или поне щеше да е, ако не се бяха появили орките.

На върха на един хребет Блекхенд даде знак на групата да спре. Оргрим надушваше вълнението на другарите си. Телата им потръпваха нетърпеливо в чисто новите им брони, ръцете им се свиваха и отпускаха в очакване да се стегнат около оръжията, с които тепърва започваха да свикват. Блекхенд вдигна брониран юмрук, малките му очи се насочиха към движението под тях и той зачака подходящия момент, в който да се стрелне като ястреб към полски плъх.

Вождът на Блекрок се обърна към шаманите си, които стояха отзад. Те също носеха брони, но не и оръжия — не им бяха нужни. Те щяха да лекуват ранените си братя и да насочват огромната сила на елементите срещу врага.

— Готови ли сте? — попита той.

Най-възрастният от тях кимна. Очите му проблясваха яростно, а устните му бяха изкривени в усмивка. Той също искаше да види проливането на дренайска кръв.

Блекхенд изсумтя и свали юмрука си. Воините Блекрок се спуснаха в атака. Те нададоха боен вик и синьокожите се обърнаха, стреснати. Отначало по лицата им се четеше единствено изненада. Без съмнение просто се чудеха защо толкова голяма група оркски воини им се притича на помощ. Чак когато Блекхенд, възседнал чудовищния си вълк, извади широкия си меч и с един плавен замах разсече водача им на две, дренаите осъзнаха, че орките са дошли не за клефтхуфите, а за тях самите.

За своя чест те не застинаха на място, ужасени от гледката, а веднага се защитиха. Гласове, изпълнени само с лек намек за страх, напяха думи на чужд, мелодичен език. Въпреки че Оргрим не разпозна думите — Дуротан имаше тази дарба, не той — звукът бе познат. Той знаеше какво да очаква след онзи ден, когато дренаите бяха спасили него и Дуротан, и беше предупредил хората си. Затова, когато в небето заискриха сребърни светкавици, шаманите бяха готови. Те разбиха странните мълнии със своите собствени. Светлината бе почти заслепяваща и Оргрим веднага сведе поглед, насочвайки се към дренайския воин пред себе си, който държеше светещ и проблясващ жезъл. Оркът изрева, вдигна дуумхамъра над главата си и го стовари върху врага си. Бронята на дреная не можа да устои на тази атака и се смачка като тънка тенекиена гривничка. Кръв и мозък опръскаха земята.

Оргрим се изправи и се огледа за следващата си жертва. Няколко орки бяха хванати в магическа мрежа, създадена от противната и неестествена светкавица на дренаите. Те бяха горди и силни воини, но сега ревяха от болка, докато мрежата прогаряше кожата им. В ноздрите на Оргрим острият мирис на изгоряла плът се смеси с аромата на кръв и страх. Това бе опияняваща миризма.

Той усети как вятърът гали лицето му, прогонва мириса на битката и изпълва дробовете му с енергия. Оргрим набеляза следващата си жертва и се спусна към нея — женска, която нямаше оръжие, но се бе обвила в пулсираща синя енергия. Оргрим изрева от изненада, когато дуумхамърът се удари в енергийното поле и отскочи, а шокът от удара премина през ръцете му и достигна до костите му. Един от шаманите пристъпи, отприщи светкавица срещу мистериозната магическа енергия на дренаите и Оргрим със задоволство видя как добрата, естествена светкавица надвива синьото поле. Той замахна отново и този път дуумхамърът успешно се заби в черепа на синьокожата.

Вече всичко свърши. Само двама стояха прави, но за секунди бяха повалени от маса бронирани кафяви тела. Последваха няколко вика, ръмжане и недвусмисленият звук от остриета, прорязващи плът. И после настъпи тишина.

Приклещените клефтхуфи бяха избягали.

Оргрим си пое дъх, а кръвта пулсираше в ушите му, пламнала от вълнение след клането. Той обичаше да ловува, но това… той не бе преживявал подобно нещо. Понякога зверовете, които нападаше, се съпротивляваха, но плячка като дренаите — интелигентна, мощна, която се биеше също като него, без зъби и нокти — беше нещо ново. Той отметна главата си назад и се изсмя, и се зачуди дали по някакъв начин не се бе опиянил от това чувство.

Радостните възгласи и грубите, дълбоки изблици на смях на триумфиращите орки бяха единствените звуци на горската поляна. Блекхенд се доближи до Оргрим и го прегърна, доколкото му позволяваше бронята и на двамата.

— Видях дуумхамъра, но беше толкова бърз, че погледът ми се замъгли — изрева усмихнато вождът Блекрок. — Днес се би добре, Оргрим. Добре постъпих, като те избрах за свой заместник.

Той се наведе над магьосницата, която Оргрим уби последно, и свали бронираните си ръкавици. Черепът беше напълно разтрошен и навсякъде имаше синя кръв. Блекхенд натопи пръсти в живителната течност на убитата дреная и помаза лицето на Оргрим.

Нещо дълбоко в него се събуди. Той си спомни как направи подобно нещо с първата си плячка, но с топла и червена кръв. Спомни си как друг направи подобно нещо, но с кръвта на баща му, когато отиде до свещената планина като част от ритуала Ом’ригор. И сега отново вождът му го помазваше с кръвта на съществата, които бяха техни врагове. Малко от тъмната синя течност се стече от бузата до ъгълчето на устата му. Оргрим внимателно я облиза и разбра, че е сладка.

Кървавият ястреб се настани на ръката на господаря си, забивайки нокти в защитната кожа. Нер’зул пристъпваше нервно, докато гледачът на ястреби разви свитъка и му го подаде. Той бързо прочете малкото парче пергамент.

Толкова лесно. Било е толкова лесно. Без нито една жертва, макар че някои, разбира се, са били ранени. Първото им нападение се е увенчало с пълна победа. Блекхенд с презрение описваше колко бързо са връхлетели върху групичката и са разбили черепите им. Всичко се развиваше както му беше обещала Рулкан. Със сигурност сега съществото, с което Рулкан се бе свързала, щеше да му се яви. Орките, водени от Нер’зул, със сигурност се бяха доказали с тази решителна победа.

Той отново прочете писмото. Наистина е направил верния избор, като изпрати Блекхенд и орките Блекрок срещу дренаите. Те бяха мощни и буйни, но, за разлика от Уорсонг или другите оркски кланове, напълно се подчиняваха на вожда си. Тази вечер в клана Шадоумуун имаше пиршество по случай победата и орките ядоха и пиха, смяха се и пяха, докато накрая Нер’зул се търколи в леглото си и заспа дълбоко.

И съществото му се яви. То беше величествено, сияйно, толкова бляскаво, че отначало Нер’зул не можеше да го гледа дори с нереалните си очи. Той падна на колене, тресейки се от радост и благоговение.

— Ти дойде — прошепна той, усещайки как очите му се наливат със сълзи и се стичат по бузите му. — Знаех си, че, ако те зарадваме, ще се появиш.

— Така е, шамане Нер’зул, пазител на душите на орките.

Гласът отекна в костите му и Нер’зул затвори очи, почти зашеметен от усещането.

— Видях как майсторски се справи с хората си, как обедини клановете с обща цел, със славна цел.

— Тя бе вдъхновена от теб, Велики — прошепна Нер’зул.

Той си спомни за Рулкан и за миг се зачуди защо тя вече не му се явява, но бързо се отърси от мисълта. Това величествено същество бе далеч по-висше дори от сянката на любимата му съпруга. Нер’зул копнееше за повече слова от това прекрасно създание.

— Ти дойде при нас и ни разкри истината — продължи Нер’зул. — Ние сторихме нужното.

— Наистина. Доволен съм. Ще продължавате да се радвате на слава, чест и сладка победа, ако правите това, което ви кажа.

— Разбира се, но… Велики, този смирен молител има една молба.

Нер’зул рискува и вдигна очи към съществото. То беше огромно, сияйно и червено, с мощно тяло и крака, които завършваха с разцепени копита и се сгъваха назад като на талбък… или на дренаи… Нер’зул примигна. След миг тишина той отправи молбата си и усети внезапен студ. После гласът отново проговори в съзнанието и ушите му, и отново бе гладък и сладък като мед.

— Поискай и ще реша дали заслужаваш.

Изведнъж устата на Нер’зул пресъхна и той не успя да продума. После с мъка той все пак каза:

— Велики… имаш ли име, с което да те назова?

Кикотът му раздвижи кръвта на Нер’зул.

— Проста молба, която лесно ще удовлетворя. Да, имам име. Можеш да ме наричаш… Кил’джейден.