Възходът на Ордата

Осемнадесет

— Не разбирам — каза Гън.

Той беше най-младият уорлок в клана и Дуротан с горчивина виждаше в него един идеалист. Беше забелязал как Гън сбръчква нос, виждайки странното същество, което бе принуден да съживи в битка срещу дренаите. Беше виждал как по лицето на младежа се изписва съжаление, когато жертвата пред него се сгърчва от болка. Дрек’Тар насочи вниманието на Дуротан върху младежа, когато Гул’дан направи своята декларация.

— Какво лошо има в това да вярваме, че един ден елементите отново ще ни съдействат? И защо да не мога да отида до Ошу’гун?

Дуротан нямаше отговор. Постановлението, че никой повече не трябва да практикува шаманизъм под страх от сурово наказание или изгнание, или смърт в случай на неколкократно нарушение, сякаш се появи от нищото. Наистина, повечето от тези, които бяха поели по пътя на шамана, се бяха отказали от него, когато елементите ги изоставиха. Но какво щеше да стане с предците? Защо точно в този момент на криза и нужда Гул’дан беше решил да лиши орките от най-свещеното им място?

И точно защото Дуротан нямаше отговори за младежа, който ги заслужаваше, той все повече се гневеше. Гласът му беше груб и дълбок.

— За да подсигури триумфа ни срещу дренаите, нашият Военачалник привлече определени съюзници. Тези съюзници ни дадоха вещерските сили, които контролирате. Не ме лъжи, знам, че си доволен от резултатите.

Гън ровеше в земята с острите нокти на дългите си пръсти. Той извади един камък и започна да го подхвърля с ръка. Дуротан се намръщи, виждайки кожата на младежа. Сушата на това място и суровите условия, при които се трудеха усърдно вече почти две години, бяха започнали да оказват влияние. Обичайно гладката кафява кожа, изпъната върху закръглени мускули, сега бе суха и люспеста. Гън неволно се почеса на място, където имаше по-загрубяла кожа. Дуротан погледна към новия слой под нея. Имаше зеленикав оттенък.

И за миг Дуротан усети странна животинска паника. Той положи усилия да запази спокойствие и погледна отново. Нямаше грешка — кожата наистина беше леко зеленикава. Нямаше представа какво означава това, но беше нещо ново и странно и той инстинктивно не го хареса. Гън като че ли не беше забелязал. Той изсумтя, захвърли камъка и се загледа как изчезва в далечината. Ако Гън беше по-голям, щеше да усети предупредителния тон в гласа на вожда си. Но той бе млад и погълнат от собствените си грижи и не забеляза предупреждението.

— Заклинанията… съществата, които ми се подчиняват… Радвам се, че вършат работа. Но не ми харесва как го правят. Вижда ми се… вижда ми се нередно, вожде. Убийството е убийство и елементите ми даваха сили, които също убиваха врага. Но никога не съм се чувствал по същия начин с тази нова сила. Ние поведохме тази война, защото предците ни казаха, че трябва да елиминираме дренаите — продължи Гън. — Щом е така, защо Гул’дан сега твърди, че не можем да разговаряме с тях?

Нещо в Дуротан се прекърши. Той нададе яростен вой и изправи момчето на крака. Сграбчи младия уорлок за ризата и почти опря лицето си в неговото.

— Няма значение! — извика той. — Ще правя това, което е най-добро за клана Фростулф, и сега това означава да изпълнявам заповедите на Гул’дан и Блекхенд. Ти също ще изпълниш заповедта!

Гън се вторачи в него. Гневът на младежа се стопи така бързо, както се появи, и бе заменен от тъга. Дуротан прошепна строго в ухото му:

— Няма да мога да ти помогна, ако не го направиш.

Гън го изгледа и за миг очите му проблеснаха в странно оранжево. После сведе поглед и въздъхна.

— Разбирам, вожде. Няма да направя нищо, с което да накърня честта на клана Фростулф.

Дуротан го пусна. Гън отстъпи назад, приглади дрехите си, поклони се и се оттегли. Раздвоен, Дуротан се загледа след него. Гън също усещаше нередността в начина, по който се развиваха нещата. Но един-единствен младеж, който се опитва да се свърже с елементите, не можеше да им се противопостави. Нито пък един-единствен вожд, мислеше си горчиво Дуротан.

Следващото място, което падна под мощта на Ордата, беше свещено.

Веднага след официалната забрана на шаманизма дойде заповед за атака на мястото, което дренаите наричаха Храм на Карабор. Въпреки че се намираше близо до долината Шадоумуун, потомствените земи на клана на Нер’зул, който беше взел името си точно от тази долина, никой орк не го беше виждал. Храмът беше свещено място и беше почитано като такова от орките. Или поне беше почитано досега. Блекхенд се изправи пред събралата се армия и започна надута реч срещу т.нар. „духовност“ на дренаите.

— Градовете, които завладяхме досега, бяха просто загрявка — заяви Блекхенд. — Много скоро ще унищожим столицата им. Но преди да разрушим най-важния им град, ще ги разрушим като народ. Ще щурмуваме това място! Съборете статуите им. Унищожете всичко, което е ценно за тях. Избийте духовните им водачи. Те ще загубят кураж и тогава… тогава превземането на столицата им ще е лесно като убиването на сляпо вълче.

Дуротан, който стоеше при другите въоръжени воини, погледна към Оргрим. И както почти винаги, старият му другар стоеше до Блекхенд. Оргрим вече майсторски поддържаше спокойно изражение, но не можеше напълно да скрие чувствата си от Дуротан. Той също знаеше какво означава тази мисия. Храмът беше домът на Велън. Пророка беше отишъл в Телмор само за ден, когато се срещна с Оргрим и Дуротан. Неговият дом беше храмът, където той се молеше и медитираше и служеше като пророк и водач на хората си. Те щяха да го убият, ако днес е тук. Беше достатъчно тежко да убият Ресталаан. Дуротан се молеше да не се налага да убива и Велън… ако имаше на кого да се моли.

Шест часа по-късно, когато се изкачи на върха на дренайския храм, той едва не се задуши от миризмата, която нахлу в ноздрите му. Вече познатата миризма на дренайска кръв, вонята на изпражнения и урина и острия мирис на страх. И сладък наситен аромат на тамян. Кръвта полепваше по подметките на ботушите му, докато тъпчеше разпилените треви. Те отделяха чист аромат, който по някакъв начин правеше другите миризми още по-непоносими…

Дуротан се преви и повърна, а в устата му остана горчив вкус. Той продължи да се дави, докато напълно изпразни стомаха си. После с разтреперани ръце изплакна устата си с вода и се изплю. В ушите му отекна груб смях и той се изчерви. Обърна се и видя двете зверчета на Блекхенд — Ренд и Мейм, които му се присмиваха.

— Само така! — каза Ренд все още захилен. — Това заслужават — повръщано и плюнки.

— Да — каза неоригинално Мейм. — Нашето повръщано и плюнки!

Мейм ритна близкия труп на духовник, облечен в бледовиолетови одежди, и се изплю върху него. Дуротан се извърна от отвращение и ужас, но не можа да си отдъхне. Накъдето и да погледнеше, всички орки правеха същото с труповете — оскверняваха ги, тършуваха из окървавените им разпокъсани дрехи и се перчеха подигравателно. Други пълнеха торби с красиво изработени купи, чинии и свещници. В същото време дъвчеха сладките плодове, оставени като дарение за божествата, които орките не познаваха, нито пък имаха желание за това. Добавил поредната победа към славата си, Блекхенд беше открил някаква алкохолна напитка и се наливаше толкова бързо, че част от зелената течност се разля по бронята му.

„В това ли сме се превърнали? Убийци на невъоръжени жреци, крадци на свещени за тях неща, осквернители на телата им? Майко Кашур… по някакъв начин се радвам, че си забранена за нас… Не бих искал да видиш това…“

— Завладяха храма — каза Кил’джейден. — Но не откриха наградата ми.

Гласът на Кил’джейден беше както винаги сладък като мед, но опашката му се мяташе буйно. Стомахът на Гул’дан се сви от страх.

— Велън Предателя трябва да е разбрал по някакъв начин — каза Гул’дан. — Все пак го смятат за пророк.

Огромната глава на Кил’джейден се завъртя яростно и Гул’дан едва се сдържа да не потрепери. После Кил’джейден бавно кимна.

— Прав си — каза той. — Ако беше лесен и глупав враг, сега щеше да е тук.

Гул’дан отново започна да диша. Част от него искаше да попита какво бе направил Велън на този, за когото беше сигурен, че е от неговия вид, за да си навлече толкова силна омраза. Но уорлокът беше достатъчно мъдър да си замълчи. Щеше да преживее и с незадоволено любопитство по този въпрос.

— След като превзехме храма им, Велики, сигурно всички оцелели са избягали в града. Те ще са там и ще си мислят, че са в безопасност, докато всъщност ще са в капан.

Кил’джейден изпъна алените си пръсти и се усмихна.

— Да — каза той. — Да. Храмът ще е ваш. Блекхенд достатъчно удобно се е настанил в Цитаделата. Но преди да заповядаш на малките си пионки да атакуват дренайската крепост, имам… малък подарък за тях.

Нер’зул изчака, докато Гул’дан бъде готов. Той гледаше с полузатворени очи как Гул’дан пише писмо след писмо, зацапва късите си и дебели пръсти с мастило, и със същите къси и дебели пръсти навира парче плод или къс месо в устата си. Явно това бяха важни писма, защото обикновено Гул’дан караше някой от мазните си преписвачи да ги разпратят.

Храмът беше превзет… или както Гул’дан предпочиташе — прочистен. Жреците, които останаха храбро и глупаво да се противопоставят на вълните от орки, бяха безмилостно избити с бързина и ловкост. Нер’зул разбра, че телата им са били осквернени и откри, че част от него все още пази достатъчно състрадание, за да успее да се отврати от тази мисъл. Тези осквернени тела отдавна ги нямаше, както и свещените им предмети. Голяма част от храма беше затворена, Съветът и слугите му не се нуждаеха от толкова много място. Някои мебели бяха прибрани за нуждите на Съвета. Други бяха изпочупени, изхвърлени и заменени с тъмните, зловещо изострени украшения, които бързо започнаха неразривно да се свързват с Ордата. Цялата структура получи новото име Черен храм и вместо жреци и пророци, сега приютяваше лъжци и предатели. И Нер’зул с горчивина си мислеше, че самият той спада към тях.

Накрая Гул’дан свърши с писмата. Той посипа пудра върху мастилото, за да не се размаже. После вдигна поглед към бившия си господар и го изгледа с едва прикрито отвращение.

— Адресирай ги и бързо ги предай на вестоносците.

Нер’зул наклони глава. Той все още не можеше да се кланя на някогашния си чирак, а и Гул’дан много добре знаеше колко е разбит и не го притискаше. Старият орк седна на стола, който Гул’дан освободи, и в мига, когато тежките му стъпки престанаха да се чуват, започна да чете.

Гул’дан, разбира се, очакваше той да прочете писмата. И наистина, в тях не се съдържаше нищо, което Нер’зул да не знае. Той присъстваше на всички срещи на Съвета в сянка, въпреки че беше принуден да седи на студения под в Черния храм, вместо на огромната каменна маса, където седяха онези, които имаха истинска власт. Той не беше сигурен защо му бе позволено дори това, знаеше само, че Кил’джейден има причина да го иска там. Иначе беше сигурно, че Гул’дан отдавна щеше да се отърве от него.

Очите му преминаха по думите и той се погнуси от тях. Почувства се абсолютно безпомощен като муха, хваната в лепкавия сок, който се стича по кората на дърветата олемба46. Или който някога се стичаше по тях. Нер’зул беше чул, че дърветата, които даваха сладкия нектар, са били или изсечени за дървесина, нужна за оръжия, или умираха. Старият орк се отърси от образа в съзнанието си и започна да навива пергаментите. Но очите му се спряха върху празните листи до все още пълната мастилница и писалката.

Идеята му беше толкова дръзка, че сърцето му за миг замря. Той бързо се огледа наоколо. Беше напълно сам и нямаше причина Гул’дан скоро да се върне. Гул’дан, Кил’джейден, Съветът — те мислеха, че е разбит, безобиден като стар беззъб вълк, който ще топли старите си кости край огъня, докато се предаде на смъртта в съня си. И до голяма степен бяха прави. Но не изцяло.

Нер’зул се беше примирил с факта, че позволи да му бъде отнета властта. Отнеха му властта, но не и волята. Ако му бяха отнели и нея, той изобщо нямаше да може да се възпротиви на Кил’джейден. Нер’зул не можеше да действа директно, но можеше да се свърже с някого, който може.

Пръстите му се разтрепериха, когато взе едно парче пергамент. Беше принуден да се спре за известно време и да се успокои, преди да напише каквото и да е. Най-накрая той надраска едно кратко съобщение, напудри мастилото и нави свитъка. Вълкът беше беззъб… но не беше забравил как да се бие.

Още заповеди за атаки. На Дуротан беше започнало да му писва от тях. Вече нямаше време за почивка, само битка, поправяне на брони, ядене на все по-жилесто и сухо месо, спане на земята и после пак битка. Беше отминало времето на барабаните, празниците, смеха и ритуалите. На хоризонта идеалният триъгълник на Планината на духовете беше заменен с тъмен, зловещ образ на острие, от което от време на време се издигаше черен пушек. Някой твърдяха, че в планината спи някакво същество, което един ден ще се събуди. Дуротан вече не знаеше на какво да вярва.

Когато вестоносецът си отиде, той разви свитъка и започна да чете отегчено. Но скоро започна смаяно да се облещва и докато го прочете до края, вече се потеше и трепереше. Той вдигна поглед от страх да не би някой да е успял да надникне в съдържанието на писмото. Покрай него минаваха орки, яздещи вълци, а по грубите им кожи и очукани брони се виждаше напластен прах. Никой не го удостои с повече от един бърз безразличен поглед.

Дуротан побърза да отиде при Драка, единствената в света, на която можеше да довери такава информация. Докато четеше писмото, очите й все повече се разширяваха.

— Кой друг знае за това? — попита тихо тя, опитвайки се да запази спокойно изражение.

— Само ти — отвърна също толкова тихо той.

— Ще кажеш ли на Оргрим?

Дуротан поклати глава. Сърцето му се сви от болка.

— Не смея. Той е дал клетва да докладва за всичко на Блекхенд.

— Дали Блекхенд знае за това?

Дуротан сви рамене.

— Нямам представа кой какво знае. Аз знам единствено това, че трябва да защитя хората си. И възнамерявам да го направя.

Драка се вторачи в него.

— Ако целият клан не направи това… ще привлечем внимание. Рискуваш да бъдеш наказан. Може би дори отлъчен или убит.

Дуротан заби пръст в писмото.

— Всеки един от тези варианти е по-добър от това, което ще се случи, ако се подчиним. Не! Заклел съм се да защитавам клана си. Няма да го предам на… — той със закъснение осъзна, че е повишил тон и е привлякъл погледите на няколко орки. — Няма да го предам на това.

Очите на Драка се насълзиха и тя сграбчи ръката му. Ноктите й се впиха в плътта му.

— Ето затова станах твоя съпруга — каза пламенно тя. — Толкова се гордея с теб.