Възходът на Ордата

Едно

Звукът на барабаните, наподобяващ ритъма на сърцето, приспиваше по-младите орки, но Дуротан от клана Фростулф7 беше буден. Той лежеше при останалите върху твърдия под в палатката, която служеше за спално помещение. Солидна сламена постеля и дебела кожа от клефтхуф8 го предпазваха от студа на ледената земя. Дори и така вибрациите на барабаните преминаваха през земята и достигаха до тялото му, а древните звуци галеха ушите му. Как само копнееше да излезе и да се присъедини към тях!

На Дуротан му оставаше още едно лято, преди да може да участва в Ом’ригор — ритуала при достигане на пълнолетие. Но докато настъпи това дългоочаквано събитие, той трябваше да се примири и да стои при децата в тази широка обща палатка, докато възрастните седят около огъня и обсъждат несъмнено важни и потайни неща. Той въздъхна и се размърда върху кожата. Не беше честно.

Орките не се сражаваха помежду си, но не бяха и особено социални. Всички кланове бяха самостоятелни. Имаха различни традиции, стилове и начини на обличане, а също и истории, и шамани. Дори диалектите им много се различаваха и някои орки не можеха да се разбират, ако не говореха общия език. Те се възприемаха като толкова различни, колкото беше и другата разумна раса, която споделяше благата на полята, горите и водите им — синьокожите мистериозни дренаи9. Само два пъти в годината — през пролетта и есента — клановете на орките се събираха, както сега, за да почетат времето, когато денят и нощта са с еднаква продължителност.

Фестивалът беше започнал официално предната нощ при изгрева на луната, макар че орките бяха започнали да се събират тук от няколко дни. Празникът Кош’харг се провеждаше от незапомнени времена на това свято място в земята на орките, наречена Награнд — „Земя на ветровете“, която се намираше в милостивата сянка на „Планината на духовете“ или Ошу’гун. И макар ритуалните предизвикателства и двубоите да бяха нещо обичайно за празника, тук никога не е имало истински гняв или насилие. Когато страстите се разгорещят, както понякога се случва при подобно събиране на много души, шаманите призовават всички участващи да се разберат мирно или да напуснат святата земя.

Тази земя бе тучна, плодородна и успокояваща. Понякога Дуротан се чудеше дали земята е спокойна, защото орките искат да пазят мира, или самите орки са миролюбиви, защото земята е толкова мирна. Той често размишляваше за такива неща, но ги пазеше за себе си, защото не беше чувал никой друг да споделя подобни странни идеи.

Дуротан тихо въздъхна, а мислите му препускаха и сърцето му биеше в такт с барабаните отвън. Предната нощ беше прекрасна и развълнува душата му. В залязващата си фаза Бледата Дама откри тъмните очертания на дърветата, но все още бе достатъчно ярка, за да излъчи мощна светлина, която се отрази от белите снежни одеяла. Тогава радостен възглас се отдели от гърлото на всеки един от хилядите събрали се орки — мъдри старейшини, воини в разцвета си, дори деца, сгушени в ръцете на майките си. Вълците, които им бяха както другари, така и ездитни животни, се присъединиха към тях с ликуващ вой. Звукът раздвижи кръвта на Дуротан, както сега правеха барабаните, с дълбокия и най-важен възглас в знак на поздрав към сферата, която владееше нощните небеса. Дуротан попиваше с очи морето от мощни създания, които бяха вдигнали кафявите си и посребрени от светлината ръце към Бледата Дама и стояха, вгледани в нея. Ако някой огър бе достатъчно глупав да ги атакува, щеше за секунди да падне под ударите на това огромно море единни воини.

После настъпи и пиршеството. Десетки зверове са били убити по-рано през този сезон, но преди да настъпи зимата, за да бъдат изсушени и опушени специално за този празник. Бяха запалени огньове, чиято топла светлина се сливаше с пророческия бял блясък на Дамата. Бяха зазвучали и неспирните барабани.

Той, както и всички останали деца — лежейки върху кожата от клефтхуф, Дуротан пренебрежително подсмръкна заради тази дума — беше получил позволение да остане и да се навечеря, докато шаманите се оттеглят. Когато храната за откриването на празника беше ометена, шаманите от всеки клан поеха към Ошу’гун, която зорко пазеше пиршеството. Те трябваше да стигнат до пещерите й, където да получат насоки от духовете и своите предци.

Отдалеч Ошу’гун изглеждаше възхитително. За разлика от другите планини, които бяха с неравни и груби очертания, Ошу’гун се издигаше от земята като добре наточено острие на копие. Имаше толкова изчистени линии и толкова ярко блестеше на слънцето, а и на лунната светлина, че изглеждаше като огромен, инкрустиран в земята кристал. Според някои легенди тя бе паднала от небесата преди стотици години и странното бе, че Дуротан подозираше това всъщност да е истина.

Колкото и да беше загадъчна Ошу’гун, Дуротан винаги се замисляше колко нечестно беше това, че шаманите трябваше да останат там по време на целия празник. „Горките шамани“ — мислеше си той — „изпускат всичко забавно“. Но пък същото явно важеше и за децата.

През деня се организираха ловни хайки, игри и се пресъздаваха героични истории на предците на орките. Всеки клан имаше своя история и в допълнение на познатите на Дуротан приказки, които бе слушал като дете, тук можеше да научи за нови вълнуващи приключения.

Но колкото и да бяха забавни те и колкото и да ги обичаше, Дуротан изгаряше от желание да разбере за какво си говореха възрастните, след като децата си лягаха да спят в общата палатка. За какво си говореха, след като напълнеха с вкусна храна стомасите си, запалеха лулите си и отпиеха от разнообразните си напитки.

Дуротан не издържаше повече. Той тихо се изправи и наостри уши, за да се увери, че никой друг не е буден. След като не чу нищо, и след още една дълга минута, той се изправи на крака и внимателно запристъпва към входа.

Той бавно и дълго пристъпва напред през тъмната палатка. Навсякъде по пода спяха деца от всички възрасти и едно погрешно движение можеше да събуди някое от тях. Сърцето на Дуротан биеше лудо от вълнение. Той пристъпваше внимателно между слабо осветените фигури, местейки едрите си стъпала с изяществото на дългокрака блатна птица.

Сякаш му отне цяла вечност, докато стигне до входа. Той застина, опитвайки се да успокои дишането си, и се протегна… И докосна гладката кожа на едно голямо тяло точно до него. Дуротан прибра рязко ръката си и изсъска изненадано.

— Какво правиш? — прошепна той.

— Какво правиш ти? — отвърна другият орк.

Внезапно Дуротан се усмихна широко, осъзнавайки колко глупаво звучаха и двамата.

— Същото като теб — отговори му спокойно той.

Всички около тях продължаваха да спят.

— Можем да продължим да си говорим за това или да го направим.

Съдейки по размерите на тъмната фигура пред себе си, Дуротан можа да разбере, че другият е едър мъжки, може би почти на неговата възраст. Не можеше да разпознае миризмата или гласа, затова бе сигурен, че не е от клана Фростулф. Това беше дръзка мисъл — не само да извърши нещо толкова забранено, като излизането от палатката за спане без разрешение, но и да го направи в компанията на орк, който не е от клана му.

Другият орк се поколеба, без съмнение същите мисли се въртяха и в неговата глава.

— Много добре — каза накрая той. — Да го направим.

Дуротан се присегна отново в мрака, прокара пръсти по вътрешната страна на капака на входа и обхвана ръба му. Двамата млади орки издърпаха капака и пристъпиха навън в ледената нощ.

Дуротан се обърна, за да огледа събеседника си. Другият орк беше по-кафяв от него и малко по-висок. Дуротан беше най-едър за възрастта си в своя клан и не беше свикнал с по-високи от него орки. Това бе някак обезпокоително. Неговият другар по пакост също се обърна към него и Дуротан усети как го измерва с очи. Другият кимна, явно доволен от това, което бе видял.

Те не посмяха да си разменят повече думи. Дуротан посочи към едно голямо дърво близо до палатката и двамата тихо се промъкнаха към него. За миг, който вероятно не бе почувстван като миг, те излязоха на открито, където можеше да бъдат забелязани от всеки възрастен, който реши да обърне очи към тях, но това не се случи. Лунната светлина се отразяваше от снега толкова силно, че Дуротан се почувства като изложен на ярко слънце. И сигурно и звукът от снега, който скърцаше под краката им, бе силен като рева на побеснял огър. Най-накрая те стигнаха до дървото и се скриха зад него. Дуротан издиша с облекчение и дъхът му се превърна в мъгла. Другият орк се обърна към него и се ухили.

— Аз съм Оргрим от рода на Телкар Дуумхамър10 и клана Блекрок11 — прошепна гордо младокът.

Дуротан остана впечатлен. Макар родът на Дуумхамър да не беше лидерски, беше много добре познат и уважаван.

— Аз съм Дуротан от рода на Гарад и клана Фростулф — отвърна той.

Сега беше ред на Оргрим да реагира на факта, че седи до наследник на друг клан. Той кимна одобрително.

За кратко те просто седяха и се наслаждаваха на триумфа от дръзката си постъпка. Дуротан започна да усеща как студът и влагата се процеждат през дебелото му кожено наметало и стана на крака. Той отново посочи към събралите се орки и Оргрим кимна. Те внимателно надникнаха иззад дървото, опитвайки се да дочуят какво си говорят. Сега със сигурност щяха да разберат тайните, за които и двамата жадуваха. Сред пращенето на огромния огън и дълбокия, монотонен ритъм на барабаните, към тях долетяха гласове.

— Тази година шаманите са много заети заради треската — каза Гарад, бащата на Дуротан.

Той се присегна и погали огромния бял вълк, който дремеше до огнището. Звярът, чиято бяла козина го отличаваше като Фростулф, издаде тих напевен звук на задоволство.

— Докато някое от малките оздравее, друго се разболява.

— Аз пък вече съм готов за пролетта — каза друг мъжки, който се изправи и хвърли една цепеница в огъня. — И с животните не ни беше лесно. Когато се подготвяхме за празника, едва откривахме клефтхуфи.

— Клага прави чудесна супа от кокалите им, но не иска да каже какви билки добавя — каза трети, поглеждайки към женската, която държеше бебе.

Въпросната женска, явно Клага, се засмя.

— Единственият, който ще получи рецептата, е това малкото, когато порасне достатъчно — отвърна Клага и се усмихна.

Дуротан остана изумен. Той се обърна към Оргрим, по чието лице бе изписано същото удивление. Това ли беше толкова важно и тайно, че на децата им беше забранено да напускат палатката, за да не го чуят? Обсъждане на болести и билки?

На яркото лунно сияние Дуротан ясно виждаше лицето на Оргрим. Веждите на другия младеж се сключиха намръщено.

— Ти и аз можем да измислим нещо много по-интересно от това, Дуротан — каза той с тих, дрезгав глас.

Дуротан се усмихна и кимна. Той беше сигурен в това.

Празникът продължи още два дни. През деня или през нощта, когато двамата можеха да се измъкнат заедно, те се предизвикваха взаимно, за да сравнят уменията си. Бягане, изкачване, сила, равновесие — всичко, за което можеха да се сетят. И всеки побеждаваше другия така, сякаш се бяха наговорили да се редуват. Докато не дойде и последният ден. Оргрим открито призова към пето предизвикателство, което да определи победителя и нещо в Дуротан го принуди да заговори.

— Да не се състезаваме по обичайния начин — каза Дуротан, без дори да осъзнава откъде се бяха появили думите му. — Нека направим нещо съвсем различно от историята на орките.

Светлосивите очи на Оргрим проблеснаха, докато се навеждаше напред.

— Какво предлагаш?

— Нека сме приятели.

Тежката и мускулеста челюст на Оргрим увисна.

— Но… ние не сме от един клан! — Той отвърна с тон, който означаваше, че Дуротан все едно е предложил приятелство между велик черен вълк и кротък талбък12.

Дуротан махна пренебрежително с ръка.

— Ние не сме врагове — каза той. — Огледай се. Клановете се събират тук два пъти в годината и в това няма нищо лошо.

— Но… баща ми твърди, че точно защото се събираме толкова рядко, успяваме да запазим мира — продължи Оргрим.

Той сбърчи угрижено вежди. Разочарование вгорчи думите на Дуротан.

— Добре тогава. Помислих, че си по-смел от останалите, Оргрим от рода Дуумхамър, но не си по-добър от тях… Ти си плах и срамежлив и не желаеш да видиш възможностите отвъд общоприетите неща.

Думите дойдоха от сърцето му и, ако Дуротан ги беше премислял и планирал със седмици, нямаше да може да се изрази толкова добре. Кафявото лице на Оргрим потъмня, а очите му заискриха.

— Аз не съм страхливец! — изръмжа той. — Никога не отказвам предизвикателство, недодялан Фростулф!

Той се спусна към Дуротан, подкоси по-малкия орк и двамата се забъхтиха с юмруци, докато не се наложи да бъде доведен шаман, за да се погрижи за нараняванията им и да ги порицае за неуместното сбиване на свещена земя.

— Поривисто момче — скара се главният шаман на Фростулф, древна женска, която наричаха Майка Кашур. — Не си достатъчно голям, за да не те ступам като непослушно дете, млади Дуротан!

Шаманът, който се погрижи за Оргрим, мърмореше по подобен начин. Но макар че от носа му шуртеше кръв и той гледаше как шаманът лекува лошо порязване на кафявото тяло на Оргрим, Дуротан се усмихна. Оргрим улови погледа му и също му отвърна с усмивка.

Предизвикателството беше започнало. Последното предизвикателство, което беше много по-важно от съревнование по вдигане на камъни и при което никой не искаше да признае поражение… и с това да потвърди, че приятелството между младежи от различни кланове е погрешно. Дуротан предчувстваше, че точно това предизвикателство няма да свърши, докато единият от двамата загине… а може би нямаше да свърши дори тогава.