Възходът на Ордата

Деветнадесет

Гул’дан беше толкова развълнуван, че едва се владееше. Той с нетърпение очакваше този момент, още откакто Кил’джейден за пръв път спомена за това. Вещерът искаше да напредва по-бързо дори от господаря си, но Кил’джейден само се беше засмял и после го бе помолил за търпение.

— Видях ги, още не са готови. Всичко зависи от точния момент, Гул’дан. Един удар, нанесен по-рано или по-късно, няма да убие, а само ще нарани.

Гул’дан прие думите на Кил’джейден за странна метафора, но разбра какво иска да каже с тях. И сега, най-сетне Красивия беше решил, че орките са готови за последната стъпка.

Черния храм имаше централен двор, открит за нощното небе. Когато мястото принадлежеше на дренаите, то беше градина с триъгълен басейн по средата. През последните няколко седмици завоевателите бяха пили до насита от сладката чиста вода, без да си правят труда да го напълнят отново и сега басейнът не беше нищо повече от едно празно пространство, оградено от камък и плочки. Дърветата и цъфтящите растения, които го заобикаляха, отдавна бяха мъртви, след като изсъхнаха удивително бързо. По искане на Кил’джейден сега Нер’зул и Гул’дан стояха до празния басейн. Никой от двамата не знаеше какво предстои.

Те стояха мълчаливо цели четири часа. Гул’дан се чудеше дали това по някакъв начин забавлява господаря му. От тази мисъл го изби студена пот и той погледна нервно към Нер’зул. Той се зачуди дали тази нощ дръзкият шаман няма да бъде убит заради неподчинението си и леко се развесели от тази мисъл. В съзнанието му се появяваха различни изтезания, които можеха да се приложат върху Нер’зул, когато изведнъж една гръмотевица накара и двамата да ахнат на глас. Гул’дан се загледа в небето. Това, което преди подслоняваше звездите, сега беше просто една черна бездна. Той преглътна с мъка, а очите му се впиха в мрака.

Изведнъж този мрак започна да се завихря. Изглеждаше като гръмотевичен облак — черен и пулсиращ. После започна да се върти спираловидно все по-бързо и по-бързо. Вятър вдигна косите на Гул’дан и развя робата му, отначало леко, а после все по-яростно, докато той усети как вече жули кожата му. От земята под краката му се чу тътен. С крайчеца на окото си той видя, че Нер’зул движи устни, но не можеше да чуе какво казва. Вятърът беше твърде силен, а грохотът на земята, който караше краката му да треперят, бе твърде мощен.

Небето се разцепи. Нещо светло и ярко изкрещя към земята право към Гул’дан и Нер’зул. То удари земята толкова силно, че Гул’дан загуби равновесие. За една ужасяващо дълга минута той не можеше да си поеме дъх, а просто лежеше и се гърчеше като риба на сухо. Накрая дробовете му си спомниха как работят и той си пое една огромна глътка въздух. Изправи се, макар че краката му трепереха неудържимо, и отново остана без дъх от това, което видя.

То се извисяваше високо над него. Парчета земя се разхвърчаваха, щом помръднеше четирите си завършващи с копита крака и размахаше огромните си жилави криле. Косата му приличаше повече на грива, спускаше се под формата на зелени израстъци по врата му и назад по гърба. Зелените му очи проблясваха като огнени звезди, а щом отвореше устата си, зловещите му бивници отразяваха слабата светлина. Изглежда имаше няколко реда остри зъби, а щом чу рева му, на Гул’дан му се прииска да се свлече на земята и да заплаче от ужас. Но някак си успя да остане на крака и да замълчи пред чудовището. То вдигна юмруци и яростно ги размаха, после се наведе и огледа свитите орки.

„Какво е това нещо?“ — изкрещя безмълвно Гул’дан.

Изведнъж се появи Кил’джейден, погледна към Гул’дан и се усмихна свирепо.

— Посрещнете моя лейтенант Манорот. Той ми служи добре и ще продължи да го прави. В другите светове го наричат Унищожителя. Но тук той е ваш спасител, Гул’дан — измърка Кил’джейден и изведнъж на орка отново му призля. — Ти знаеш какво предлагам на хората ти.

Гул’дан преглътна тежко. Той не смееше да погледне към Нер’зул, чийто поглед усещаше върху гърба си. Да, той много добре знаеше какво предлага Кил’джейден. Власт, която не можеше да си представи… и вечно робство. Кил’джейден беше предложил първо на Нер’зул, но страхливецът се отказа. Той не искаше да обрече хората си на гибел. Гул’дан не притежаваше подобни скрупули. Той мислеше единствено за наградата, която Кил’джейден му беше обещал.

— Знам, Велики — каза Гул’дан, изненадан от силата и увереността на гласа си. — Знам и приемам щедрото предложение на господаря си.

Кил’джейден се усмихна.

— Отлично — отвърна той. — Ти си по-мъдър от предците си.

Уверен и въодушевен, Гул’дан се обърна злорадо към Нер’зул. Старият шаман умолително впери очи в бившия си чирак. Той не смееше да говори, разбира се, но нямаше и нужда. Дори на слабата светлина на звездите изражението му беше ясно видимо.

Устните на Гул’дан се извиха около бивниците му и той се обърна към Манорот. Той все още бе ужасно внушителен, но страхът на Гул’дан се беше стопил на фона на жаждата му за власт. Той се взря в съществото, осъзнавайки, че и то като него е високо ценено от онзи, на когото и двамата служат. Те бяха братя по оръжие.

— Само едно специално острие може да направи това, което искам от теб, Гул’дан — каза Кил’джейден.

Той протегна ръка. Камата изглеждаше нищожна в огромната длан, върху която лежеше, но когато Гул’дан я хвана в ръка, се оказа доста голяма.

— Това оръжие е изковано в огньовете на една далечна планина — каза Кил’джейден, посочвайки към димящото острие. — Слугите ми се трудиха дълго и усърдно, докато го изработят. Знаеш какво да направиш, Манорот.

Съществото склони огромната си глава. То раздвижи опашка, за да балансира туловището си, коленичи с предните си два крака и протегна едната си ръка. После обърна нагоре длан и разкри сравнително по-меката плът на китката си.

За част от секундата Гул’дан се подвоуми. Ами ако това е някакъв номер, някакво изпитание? Ами ако Кил’джейден всъщност не иска той да прави това? Ами ако се провали? Ами ако Нер’зул е прав?

— Гул’дан — каза Кил’джейден. — Манорот е известен с много неща. Търпението не е едно от тях.

Манорот изрева тихо и очите му проблеснаха.

— Искам да видя какво ще се случи. Всичките ти хора… Направи го!

Гул’дан преглътна с мъка, вдигна острието, насочи върха му към китката на Манорот и стовари камата с все сили. И политна назад от ударната вълна, която създаде ревът от болка на съществото. Замаян, той вдигна глава и примигна, опитвайки се да проясни погледа си.

От раната бликна течен огън, който излъчваше противна зеленикавожълта светлина, докато се изливаше в басейна на дренайските жреци. За огромното туловище на Манорот раната бе сравнително малка, но кръвта, която бликна от нея, се лееше като водопад.

Гул’дан едва забеляза, че слабакът Нер’зул плаче. Той не можеше да откъсне очи от гледката на порочната кръв, която не спираше да изтича от съществото, а то продължаваше да реве и да се гърчи от болка. Оркът стана на крака и се приближи до ръба на басейна, като много внимаваше да не влезе в контакт с течността, бликаща от раната, която той самият бе направил.

— Вижте кръвта на Унищожителя — радваше се Кил’джейден. — Тя ще изгори всички, които не ви се подчиняват, Гул’дан. Тя прочиства мислите от колебание, объркване и несигурност. Тя създава глад, който може да бъде насочван в желаната от теб посока. Малката ти пионка си мисли, че води Ордата, но много се лъже. Съветът в сянка си мисли, че води Ордата, но и той много се лъже.

Гул’дан вдигна очи от басейна, пълен с бляскава зелена течност, която продължаваше да се източва от раната на Манорот, и се вторачи захласнато в Кил’джейден.

— Гул’дан… скоро ти ще водиш Ордата. Те са готови и са жадни за това, което ще им дадеш.

Гул’дан отново се обърна към бликащата течност.

— Извикай ги. Утоли жаждата им… и глада им.

Вече познатият рог, който будеше Ордата и събираше воините в двора, прозвуча малко преди зазоряване. Дуротан не беше спал, вече не можеше да спи. Той и Драка мълчаливо станаха и започнаха да се обличат. Изведнъж той дочу как тя рязко си поема дъх. Веднага се обърна и видя, че се е вторачила в него с широко отворени очи.

— Какво има? — попита той.

— Твоята… кожата ти — каза тихо тя.

Той погледна надолу към голите си гърди. Кожата му беше суха и люспеста, а като я почеса, плътта под нея изглеждаше… зелена. Той си спомни, че съвсем наскоро беше забелязал същото нещо у Гън.

— От светлината е — каза той, опитвайки се да увери не само нея, но и себе си.

Тя обаче не се лъжеше лесно. Драка вдигна ръката си и я почеса. Нейната кожа също беше зелена. Тя вдигна тъмните си очи към него. И двамата го видяха. Не беше от светлината.

— Какво се случва с нас? — попита Драка.

Дуротан не можеше да отговори. Те продължиха да се обличат мълчаливо, а когато той отиде в двора да чака, очите му продължаваха да се взират в ръката му, въпреки че зелената му кожа беше скрита под металната броня.

Известието за събирането се беше получило миналия следобед по време на тренировка с някои от по-младите орки. Дуротан все още не можеше да свикне с това да вижда деца, едва проходили преди няколко месеца, да размахват мечове и секири с невероятна сила. Те изглеждаха доволни, дори щастливи от новото си положение, но Дуротан с мъка се сдържаше да не поклати глава всеки път, когато ги види.

Дуротан осъзна, че дори не може да почувства любопитство относно следващата им цел. Тя щеше да е същата като предишната — клане, гняв, оскверняване на трупове. Отскоро дори телата на загиналите от Ордата бяха оставяни на бойното поле, вземаха само оръжията и броните им, за да ги използва някое живо тяло. Понякога приятел или роднина на паднал орк коленичеше да се поклони за миг пред някой труп, но и това вече се случваше все по-рядко. Бяха отминали дните, когато загиналите славни другари бяха връщани у дома, за да бъдат ритуално изгорени на клада, с церемония по изпращането на духовете им при предците. Сега нямаше време за ритуали, клади или предци. Нямаше време за мъртвите. Явно нямаше време за нищо, освен за избиване на дренаи и поправяне на оръжия и брони, за да може Ордата да продължи марша си напред.

Той стоеше отегчен в двора и чакаше заповеди. Блекхенд поведе вълка си към Цитаделата, откъдето всички можеха да го виждат добре. Днес беше ветровито. В това пусто място нямаше нищо, което да възпира вятъра и знамената на различните кланове яростно плющяха.

— Предстои ни дълъг марш — извика Блекхенд. — Получихте указания да приготвите запасите си. Надявам се, че сте го направили. Воини, оръжията ви трябва да са готови, а броните ви — здрави. Лечители, подгответе лековете, отварите и превръзките си. Но преди да потеглим на война, ще поемем към триумф.

Той вдигна ръка и посочи към мрачната планина, която стърчеше към небето и изпускаше черен пушек в далечината.

— Това е първата ни цел. Ще изкачим планината… а това, което ще се случи там, ще се помни цяло хилядолетие. Ще настане време, в което орките ще познаят невъобразима сила.

Той замълча, за да остави думите му да попият у всички и остана видимо доволен от шушукането, което се надигна сред тълпата. Дуротан се напрегна. „Значи… ще бъде днес…“

Типично за всеки, който никога не говори излишно, Блекхенд завърши речта си с „Напред!“. Ордата с готовност се втурна напред, любопитна и развълнувана от думите на Военачалника. Дуротан бързо се обърна към Драка, която просто кимна одобрително на плана му. После, полагайки усилия да мести тежките си крака, той последва помитащото движение на тълпата.

Имаше тясна стръмна пътека, която по средата на пътя до димящата планина водеше до едно широко плато. На Дуротан то му изглеждаше неестествено равно, сякаш някой бе отсякъл с меч парче от планината. При мисълта за това го побиха тръпки. Изглежда напоследък много малко неща в живота му бяха естествени. Три големи плочи от черен, полиран камък лежаха в редица, частично побити в земята. Те бяха красиви, но в същото време и зловещи. Орките бяха изморени от дългото изкачване под яркото слънце, в пълно бойно снаряжение и натоварени с провизии, и Дуротан се чудеше защо бе всичко това. Нямаше голяма логика воините да се изтощават преди битка. Може би атаката щеше да се проведе на другата сутрин, след като всички са добре отпочинали.

За изненада на Дуротан, когато всички се събраха и умълчаха, не ги приветства Блекхенд, а Гул’дан.

— Не много отдавана — започна Гул’дан — ние бяхме разпокъсан народ. Събирахме се само два пъти в годината, и то само за да пеем и танцуваме, да бием барабаните и да ловуваме.

Гласът му бе изпълнен с презрение. Дуротан сведе глава. Векове наред клановете се събираха за фестивала Кош’харг. Това не беше нещо глупаво, както личеше от тона на Гул’дан, а нещо свято и мощно. Това бе нещото, което възпираше клановете да воюват помежду си. Но може и да е било твърде отдавна, съдейки по начина, по който орките около него реагираха. Те също ревяха недоволно, размахваха яростно оръжия и изглеждаха засрамени. Сред тях бяха дори орките, които навремето са били шамани.

— А вижте ни сега! Стоим рамо до рамо, клан до клан. Лафинг Скъл до Драгънмоу, Тъндърлорд до Уорсонг, всички под силното и мъдро водачество на Блекхенд — орка, когото избрахте да ви обедини. За Блекхенд!

Избухнаха радостни възгласи. Дуротан и Драка не се включиха.

— Благодарение на проницателното му ръководство и благословията на съществата, които избраха да се съюзят с нас, ние станахме по-силни. Станахме по-горди. През последните две години подобрихме уменията и технологията си повече, отколкото през последните два века. Опасността, която преди ни грозеше, сега е разбита и остана само една последна крачка, преди да я заличим завинаги. Но първо… първо ще дадем обет на тази кауза и ще бъдем благословени.

Той се наведе и вдигна някакъв странен бокал. Изглеждаше като изваян от рог на животно, но Дуротан никога не беше виждал клефтхуф с толкова голям рог. Освен това беше извит и жълт. Върху него бяха гравирани странни знаци и когато се смрачи, те като че ли излъчваха слабо сияние. Това, което беше в бокала, също светеше. Докато Гул’дан го държеше пред себе си, зловеща жълто-зелена светлина озаряваше лицето му отдолу и хвърляше странни сенки.

— Това е Чашата на единството — каза Гул’дан с почтителен тон. — Това е Бокалът на прераждането. Предлагам я на всички лидери на кланове, а те могат да я предложат на всички от клана си, желаещи да бъдат благословени от съществата, които са толкова добри към нас. Кой ще дойде пръв да се закълне във вярност и да получи благословията си?

Гул’дан се обърна надясно към Блекхенд. Оркът се усмихна широко и отвори уста да каже нещо, когато див, познат глас прониза нощния въздух.

„Не“, помисли си Дуротан. „Не… не и той…“ Драка силно стисна ръката на Дуротан.

— Ще го предупредиш ли?

Гърлото на Дуротан пресъхна. Той не можа да продума и поклати глава. Не. Навремето слабият, но внушителен орк, който пристъпи напред, му беше приятел. Но сега Дуротан не можеше да разкрие, че знае какво се случва. Дори и заради Гром Хелскрийм.

Вождът на клана Уорсонг си проправи път през тълпата и застана срещу Гул’дан. Блекхенд изглеждаше леко смутен от Хелскрийм. Очевидно както Гул’дан, така и самият Блекхенд очакваха Военачалника да пие пръв. Устата на Гул’дан се изкриви в усмивка.

— Винаги уцелваш момента, Гром — каза той и леко се поклони, подавайки му чашата, пълна със зелена течност.

От бокала се излъчваха вълни от топлина и светлина, а лицето на Гром — вече изписано да всява страх у врага и уважение у съюзниците му — изглеждаше още по-зловещо. Гром не се поколеба. Той доближи чашата до устните си и отпи дълбока глътка. Дуротан гледаше в очакване на реакцията му. Може би все пак писмото не беше изпратено от някого, който му желае доброто, може би е било капан…

Гул’дан едва успя да изтръгне бокала от ръцете на Гром, когато оркът се скова и потръпна. За миг се сви на две и от тълпата се чу разтревожено шушукане. Дуротан зяпна ужасен, виждайки как превитото тяло на Гром пулсира и се тресе. Пред очите му тесните за орк рамене на Гром се разшириха. Бронята му изскърца върху вече новото му мощно тяло. След това Гром бавно се изправи. Висок както винаги, но трансформиран от зелената течност — по-силен и с внушителни мускули, той се обърна към тълпата.

Дуротан успя да забележи, че лицето му изглежда гладко и здраво, и с изключение на татуираната му брадичка… напълно зелено. Гром отметна глава назад и отново изрева.

Викът му беше по-силен, отколкото Дуротан го беше чувал. Беше почти като звуков нож, който прорязва тялото и го оставя в кървящи рани. Дуротан запуши уши, като всички останали, но не можа да откъсне поглед от лицето на Гром. Очите на орка сега светеха в червено.

— Как се чувстваш, Гром Хелскрийм от клана Уорсонг? — попита Гул’дан особено спокойно.

По лицето на Гром бе изписано задоволство, сякаш почти до болка и той явно търсеше точните думи.

— Чувствам се… прекрасно! Чувствам се…

Той спря и изрева за трети път, като че ли само дивият рев можеше да опише състоянието му.

— Искам да разкъсвам дренайска плът! Искам дренайска кръв по лицето си… Ще я пия, докато остана без дъх! Дайте ми кръвта им!

Гърдите му се повдигаха от вълнение, а ръцете му се свиваха в юмруци. Той изглеждаше готов за атака на цял град с нищо друго, освен двете си голи ръце… и Дуротан си помисли, че може и да спечели битката. Хелскрийм даде знак на клана си.

— Гласове на Уорсонг! Излезте напред! Никой от вас няма да бъде лишен от този екстаз!

Воините от Уорсонг се втурнаха напред, нетърпеливи да почувстват това, което вождът им чувстваше. Чашата премина през ръцете им и един по един те отпиха от нея. Всеки от тях за миг потръпна от болка, всеки от тях премина през тази болка, за да достигне до очевидната наслада и увеличена сила. И очите на всички, които пиха, станаха блестящо червени.

Блекхенд наблюдаваше все по-намръщено. Когато последният воин от Уорсонг отпи, той изсумтя.

— Аз ще пия! — настоя той, грабна чашата и отпи голяма глътка.

Блекхенд стисна гърлото си за момент, но замълча, докато тази тъмна магия, каквато и да беше тя, вършеше дяволското си дело. Той беше свалил бронята си и мускулите, които се издуха под изпънатата му зелена кожа, се виждаха ясно. И когато накрая вдигна очи, те светеха в червено.

Блекхенд даде знак на синовете си Мейм и Ренд, които се втурнаха напред, нехайно избутвайки орките, стоящи на пътя им. Дуротан видя как Гриселда, единствената дъщеря на Блекхенд, се поколеба, преди и тя да пристъпи към чашата. Блекхенд я изгледа подигравателно.

— Ти не — изръмжа той.

Гриселда отстъпи назад, сякаш бе зашлевена. Дуротан, който винаги беше харесвал момичето, въздъхна с облекчение. Блекхенд искаше да я посрами, но вместо това несъзнателно я пощади. После Военачалника посочи към Оргрим.

— Ела, приятелю Оргрим! Пий с мен!

Дори сега, когато неговият най-стар и най-добър другар бе извикан да пие от тъмната течност, Дуротан не можа да продума. Но за щастие не му се наложи. Оргрим склони глава.

— Вожде, не бих отнел тази слава от вас. Аз съм втори по ранг, не съм вожд и не желая тази позиция.

Дуротан отпусна рамене от облекчение. Оргрим видя това, което и Дуротан видя, макар че не беше получил предварително предупреждение като него. Той не беше глупав. Беше господар на душата си и нямаше да се предаде за такава сила, която изтезаваше тялото и караше очите да горят толкова зловещо.

Другите вождове на кланове бяха започнали да се редят на опашка, за да получат благословията, която толкова развълнува двама от най-известните и уважавани вождове. Дуротан не помръдваше. Дрек’Тар се наведе и прошепна:

— Вожде… не желаете ли благословията?

Дуротан поклати глава.

— Не, нито пък ще позволя някой от клана ми да пие.

Шокиран, Дрек’Тар примигна.

— Но… Дуротан, очевидно напитката дава страхотна сила и страст! Би било глупаво да се откажем от това!

Дуротан отново поклати глава, спомняйки си съдържанието на писмото. Отначало беше скептично настроен, но сега бе сигурен.

— Би било глупаво да пия — отвърна тихо той и когато Дрек’Тар понечи да протестира, той го спря с гневен поглед.

Без да ги търси и без да ги очаква, думите на дренайския пророк Велън отекнаха в съзнанието му: „Избрахме да не продаваме хората си в робство и затова бяхме прокудени“. Дуротан знаеше, че щом орките отпиеха от бокала, волята им вече няма да е тяхна. Гул’дан правеше точно това, което бяха направили водачите на дренаите в родния им свят. Той продаваше хората си в робство. Историята се повтаряше и сега Дуротан трябваше да се противопостави на водачите си, за да спаси хората си. Може би той и кланът му скоро щяха да станат „изгнаници“ като дренаите. Но това нямаше значение. Това бе правилното решение. Той сега осъзна, че всички вождове на кланове бяха минали реда си и моментът, от който се ужасяваше, беше настъпил.

Гул’дан му помаха да пристъпи напред.

— Великият Дуротан! Героят от Телмор!

Дуротан с мъка запази спокойното си изражение.

— Ела и се присъедини към всички вождове. Отпий от бокала!

— Не, Гул’дан, няма да го направя.

На светлината от факлите Дуротан можа да види как крайчецът на дясното око на Гул’дан потрепва.

— Отказваш ли? Мислиш, че си по-добър от останалите? Мислиш, че нямаш нужда от благословия?

Сега другите вождове стояха намръщени, дишаха тежко, сякаш досега бяха тичали, а челата им блестяха от пот. Дуротан не се хвана на уловката.

— Това е моят избор.

— Може би останалите от клана ти имат друго мнение — каза Гул’дан, размахвайки ръка към събралите се орки Фростулф. — Ще им позволиш ли да пият?

— Не. Аз съм вождът на клана Фростулф и това е моето решение.

Гул’дан слезе от обсидиановата плоча и се запъти към Дуротан. Той се наведе и прошепна в ухото му:

— Какво знаеш и как си го разбрал?

Без съмнение това трябваше да прозвучи заплашително, но Дуротан се изпълни с надежда. Гул’дан бе усетил заплаха. Но вместо през някоя нощ да изпрати наемен убиец, който да го отърве от неудобен орк, той се опитваше да го сплаши и да го принуди да се подчини. Вещерът просто потвърди истинността на мистериозното писмо и показа, че няма представа кой го е написал. Дуротан осъзна, че все още може да оцелее и да защити клана си. Той отвърна също толкова тихо:

— Знам достатъчно, а ти никога няма да узнаеш как съм го разбрал.

Гул’дан се отдръпна с пресилена усмивка.

— Такъв е твоят избор, Дуротан, син на Гарад. И щом избираш да се лишиш от тази благословия, ще трябва да понесеш последствията.

Думите му бяха като нож с две остриета, но Дуротан не го беше грижа. Някой друг ден можеше и да се разтревожи за това, което Гул’дан планира за него. Но не и тази вечер.

Гул’дан се върна на мястото си и се провикна към тълпата.

— Всички, които желаят благословията на великия Кил’джейден, нашия благодетел, ще я получат. Приемете това място като свята земя, защото тук орките направиха стъпка напред и се превърнаха в нещо много по-голямо, отколкото бяха преди. Приемете тази велика планина като трона на Кил’джейден, където той седи и ни гледа, и ни благославя да правим това, което ще ни прочисти, за да станем нещо по-добро, най-доброто, на което сме способни.

Той отстъпи назад и кимна на Блекхенд. С блестящи червени очи и броня, отразяваща пламъците от факлите, Блекхенд вдигна ръка и се провикна:

— Тази нощ ще напишем историята. Тази нощ ще атакуваме последната крепост на врага. Ще изтръгнем крайниците от телата им. Ще се окъпем в кръв. Ще щурмуваме улиците на столицата им така, както не са сънували в най-лошите си кошмари. Кръв и гръм! Победа на Ордата!

Дуротан зяпна. Тази нощ? Стратегията не беше обсъдена. Блекхенд не говореше за някое малко селце, а за дренайската столица. Това беше последният им подслон и той беше сигурен, че ще го бранят по-ожесточено от всякога, като приклещени в ъгъла животни. Той си спомни за огромните военни машини, които бяха построени и които Блекхенд беше заповядал да бъдат преместени… но къде, никой не знаеше.

Лудост. Това беше пълна лудост. И докато гледаше крещящите тела около себе си, проблясващите им червени очи, той осъзна, че тази дума е по-точна, отколкото бе предполагал. Тези, които бяха отпили от зловещата чаша, наистина бяха полудели.

Гром Хелскрийм танцуваше до огъня, размахваше новите си мускулести ръце и отмяташе глава назад, а светлината от огъня пробягваше по вече зелената му кожа. Дуротан, погнусен и замаян от ужас, се загледа в блестящите червени очи, които толкова напомняха очите на съществата, които уорлоците призоваваха. Зелената им кожа бе в същия нюанс, който оцветяваше кожата на уорлоците като Гън, който дори беше започнал да се появява по кожата на самия Дуротан и орката, която обичаше с цялото си сърце.

Той се сети за съдържанието на писмото, написано на стар оркски, който малцина образовани — шамани и вождове на кланове — познаваха:

На древния език имаше само една дума за порочна душа.

Те бяха подобни на нещата, които уорлоците контролираха, но не съвсем. Течността, която премина през устните на онези, които Дуротан наричаше както приятели, така и врагове, беше кръвта на точно такова нещо. И Дуротан гледаше как орките, които вече бяха свързани с тези порочни души, танцуваха диво на светлината на факлите, преди да се спуснат надолу по планината, изпълнени с неестествена ярост и енергия, за да атакуват най-добре укрепения град в този свят.

Порочни души. Дае’мони. Демони.