Възходът на Ордата

Четири

Дуротан се взираше в талбъка, а сърцето му биеше лудо. Това беше величествен звяр, ценна плячка, а рогата му не бяха просто украса, а остро и опасно оръжие. Дуротан беше виждал поне веднъж как воин е бивал прободен до смърт от дванадесетте върха на рогата, сякаш са копия. А сега той трябваше да повали животното с единственото си оръжие и без броня.

Разбира се, бяха му подшушнали какво ли не. „За ритуала стига какъвто и да е голям талбък“ — някой му нашепна, докато той седеше и чакаше със завързани очи в палатката. „Всички се борят яростно, но сега мъжките се разделят с рогата си.“ Други му нашепваха: „Можеш да носиш само едно оръжие, Дуротан, син на Гарад, но можеш и да скриеш бронята си в гората, и никой няма да разбере“.

И най-срамното от всички: „Шаманът ще определи дали си се справил по вкуса на кръвта върху лицето ти. Кръвта на отдавна умрял талбък има същия вкус като тази на прясно убито животно“.

Той игнорира всички изкушения. Може би имаше други, които се бяха поддали, но той нямаше да бъде един от тях. Дуротан щеше да потърси женски талбък, който в това време от годината ще има красиви рога. Щеше да вземе единственото оръжие, което му беше разрешено, и да помаже лицето си с горещата кръв на звяра, който той собственоръчно е убил.

И сега, след неочаквания ранен снеговалеж, Дуротан усети как секирата в ръката му натежава и потрепери. Но не се поколеба. Вече от два дни преследваше стадото талбъци. Той оцеляваше единствено с това, което сам открие, на смрачаване палеше слаб огън, който окъпваше снега във виолетови оттенъци, и спеше в подслон, какъвто намери.

Оргрим вече беше изпълнил своя ритуал. Дуротан му завиждаше, че е роден през лятото. Той не мислеше, че ще е толкова трудно в ранната есен, но и зимата бе решила да дойде по-рано и сега времето бе сурово.

Сякаш и самото стадо талбъци му се надсмиваше. Той лесно откриваше следи и изпражнения, виждаше къде са разравяли снега за суха трева и къде са гризали кората на дърветата. Но все успяваха да му избягат. В късния следобед на третия ден предците явно бяха решили да възнаградят решителността му. Здрачаваше се и Дуротан с натежало сърце си мислеше, че отново ще трябва да си търси подслон в края на поредния безуспешен ден. И тогава осъзна, че топчестите фекалии пред очите му не са замръзнали, а са пресни. Стадото беше наблизо.

Той се затича и усети прилив на нова топлина, докато снегът скърцаше под кожените му ботуши. Тръгна по следите, както го бяха научили, изкачи едно възвишение… И пред очите му се появи стадото величествени същества.

Той моментално се наведе зад един голям камък и надникна, за да огледа зверовете. Всички бяха тъмнокафяви и се открояваха на белия сняг, защото още не се бяха пременили със зимните си кожуси. Бяха поне две дузини, а може би повече, и повечето бяха женски. Беше добре, че откри стадото, но сега се появи друг проблем. Как щеше да залови само едно животно? За разлика от много други животни, талбъците защитаваха членовете на стадото си. Ако атакуваше един от тях, другите щяха да му се нахвърлят.

Обикновено на ловците помагаха шамани, които отвличаха вниманието на животните. Дуротан беше сам и изведнъж се почувства уязвим. Той се намръщи и се окопити. Беше преследвал тези същества почти три дни и ето че вече ги откри. Тази нощ ще види или как един млад орк си похапва бут от талбък, или как трупът му се вкочанява в снега.

Той ги наблюдава известно време, осъзнавайки, че сенките се удължават, но не искаше да прибърза и да направи фатална грешка. Талбъците бяха активни през деня, а вечер копаеха дупки в снега, където да се сгушат за сън. Той знаеше, че правят така, но сега с ужас гледаше как вместо това животните се притискат плътно едно в друго. Как щеше да отдели едно от тях?

Някакво движение привлече погледа му. Една от женските, млада и здрава след лятото, в което бе похапвала сладка трева и горски плодове, явно бе в игриво настроение. Тя потропваше с копита и мяташе глава — с корона от величествени рога — и сякаш танцуваше около останалите. Изглежда не искаше да се присъедини към тях, и заедно с още едно или две избра да спи настрани от скупчените тела.

Дуротан се усмихна. Какъв дар от духовете! Това бе добра поличба. Най-жизнената и здрава кошута в стадото, тази, която нямаше нужда да следва сляпо останалите, а избираше свой собствен път. Макар че изборът й най-вероятно щеше да доведе до смъртта й, той щеше да позволи на Дуротан да се увенчае със слава и правото да бъде приет като възрастен. Духовете разбираха баланса на тези неща. Или поне така го бяха учили.

Дуротан чакаше. Здрачът дойде и отмина и слънцето потъна зад планината. А с него изчезна и слабата топлина, която носеше. Оркът чакаше с търпението на хищник. Накрая дори най-нервните животни от стадото подвиха дългите си крака и се сгушиха да спят до другарите си.

Най-накрая Дуротан се раздвижи. Крайниците му се бяха сковали и той едва не се прекатури. Той бавно се запромъква от скривалището си надолу към спящата женска. Главата й бе увиснала от дългата й шия, дишаше равномерно. Оркът можеше да види белите облачета, които се появяваха пред муцуната й.

Бавно, възможно най-внимателно той се насочи към плячката си. Не усещаше студ. Топлината от вълнението и силната концентрация потискаха усещането на всякакво неудобство. Наближаваше я, а тя продължаваше да сънува.

Дуротан вдигна секирата си. И я стовари. Женската отвори очи. Опита се да се изправи на крака, но смъртоносният удар вече бе нанесен. Дуротан искаше да нададе бойния вик, който беше чувал от баща си толкова много пъти, но се сдържа. Нямаше да позволи смъртта на един талбък да накара дузина от стадото да отмъстят за нея с неговата собствена. Той беше наточил секирата си до изумителна острота и тя преряза дебелия врат на животното, сякаш беше сирене. Бликна кръв. Топлата лепкава течност нежно опръска Дуротан и той се усмихна доволно. Помазването с кръвта от първата плячка беше първата част от ритуала и този талбък го направи вместо него. Още една добра поличба.

Макар че се опитваше да не вдига шум, изведнъж дочу звуци от събуждащи се животни. Той се обърна, пое си дъх и нададе смразяващия кръвта боен вик, който толкова искаше да изкрещи. Хвана секирата си, чието острие сега бе зацапано с пурпурна кръв, и отново изрева.

Талбъците се сепнаха. Бяха му казали, че при чисто убийство зверовете ще се разбягат, без да атакуват, усещайки по някакъв начин, че не могат да спасят загиналия си другар. Дуротан се надяваше това да е вярно. Може би щеше да се справи с един-двама, но накрая щеше да падне под големите им лапи, в случай че го атакуват.

Придвижвайки се като едно цяло, талбъците отстъпиха, обърнаха се и побягнаха. Той ги гледаше как тичат в галоп, докато се скриха зад възвишението, а само следите от лапите им в снега доказваха, че изобщо са били тук.

Задъхан от изтощение, Дуротан свали секирата си. После отново я вдигна високо и изрева победоносно. Тази нощ празният му стомах щеше да се напълни, а духът на талбъка щеше да се появи в съня му. И на сутринта той щеше да се завърне при хората си възмъжал, готов да заеме мястото си в служба на клана си. Готов да стане вожд един ден.

— Защо не яздим? — попита Дуротан като раздразнено дете.

— Защото не се прави така — отсече Майка Кашур и ядосано го тупна.

Дуротан беше млад и силен и продължителният преход до планината на предците за него бе като детска игра. Тя обаче, със сигурност щеше да е много щастлива, ако можеше да възседне своя славен черен вълк Дриймуокър20. Но древните традиции бяха стриктни и докато можеше, тя щеше да върви. Дуротан се поклони с разбиране и двамата продължиха пътя си.

Въпреки че всяко идване бе по-изтощително от предишното, Майка Кашур усещаше някакво вълнение, което й помагаше да потиска болката и умората си. Тя беше водила много млади орки — момчета и момичета, защото бяха напълно равностойни — за тази последна част от ритуала им за признание в клана. Но досега никога не бе молена да доведе някого за среща с предците. А тя не бе прекалено стара, за да е любопитна.

Един младеж щеше да измине пътя за няколко часа, но на старите кокали им беше нужен почти цял ден. Свечеряваше се, когато почти стигнаха до планината. Майка Кашур повдигна очи към познатата й форма и се усмихна. За разлика от другите планински хребети, които изглеждаха неравни, върхът на Ошу’гун представляваше идеален триъгълник. Страните му улавяха слънцето и блестяха като кристал, отличавайки се от всичко наоколо. Много отдавна планината беше дошла от небесата и бе привлякла духовете. Това бе причината орките да се заселят тук, в святата й сянка. Каквито и неразбирателства и различия да имаше между тях, тук, в планината, те бяха едно цяло. Скоро Кашур отново щеше да дойде тук, но не като куцукаща стара жена. Това бе последната й визита в тази изнурена обвивка. Следващия път, когато Кашур щеше да дойде в Ошу’гун, тя щеше да е дух, който се носи във въздуха като птица, а сърцето й ще е леко и чисто, и преродено.

— Какво има, Майко? — попита загрижено Дуротан.

Тя примигна, завръщайки се от унеса си, и му се усмихна.

— Няма нищо — увери го искрено тя.

Когато достигнаха подножието на планината, сенките вече бяха прогонили слънчевата светлина. Тази нощ щяха да спят тук, а на сутринта да продължат с изкачването. Дуротан заспа пръв, увит в кожата на талбъка, който неотдавна бе убил сам, и Майка Кашур го гледаше с умиление как спи дълбоко и невинно. Тя самата нямаше да сънува. Съзнанието й трябваше да остане чисто, за да е готово за видението на следващата сутрин.

Изкачването беше дълго и изморително, и много по-тежко от прехода до самата планина. Кашур бе благодарна както за здравия си жезъл, така и за силната ръка на Дуротан. Но днес краката й сякаш стъпваха по-уверено и белите й дробове бяха по-здрави, докато се изкачваше заедно с младия си повереник. Тя усещаше как сякаш предците я дърпат нагоре, помагайки на физическото й тяло със своите духовни тела.

Двамата се спряха пред входа на свещената пещера. Идеалната му овална форма върху гладката повърхност на планината както винаги събуди у Кашур чувството, че й предстои да навлезе в утробата на земята. Дуротан се опита да си придаде смел вид, но успя единствено леко да смекчи вълнението си. Майка Кашур не му се усмихна. Сега той трябва да се вълнува. Щеше да влезе в свещено място по специалната поръка на един отдавна мъртъв праотец. Самата тя не бе равнодушна.

Тя запали сноп изсушена трева, от който се понесе сладък и задушлив аромат, и разнесе пушека около орка, за да го прочисти. После го помаза с кръвта от баща му, която бе съхранявана за този момент в малка кожена манерка. Кашур постави набръчканата си ръка върху гладкото му чело, прошепна благословията си и кимна.

— Добре знаеш, че малцина, които не вървят по пътя на шамана, са били призовавани от предците — сериозно каза тя.

Дуротан отвори широко кафявите си очи и кимна.

— Не знам какво ще се случи. Може би нищо. Но ако стане нещо, трябва да се държиш почтено и уважително със светите мъртви.

Дуротан преглътна и отново кимна. После тя си пое дълбоко дъх, изправи се и във все още недоразвитото му момчешко тяло Кашур видя залог за бъдещ вожд на клан.

Двамата влязоха вътре, а Майка Кашур мина отпред, за да пали наредените по стените факли. Оранжевата им светлина откри пред тях криволичещата надолу пътека, която бе отъпквана с години от босите крака или ботушите на орките. Тук-там, за по-голямо удобство на поклонниците, имаше изсечени стъпала. В този тунел винаги бе хладно, а през зимата — и по-топло, отколкото отвън. Кашур остави ръката си свободно да докосва стените, спомняйки си първия път, когато беше дошла тук — с кръвта на майка си по лицето, с широко отворени очи и силно разтуптяно сърце.

Накрая дългият лек склон надолу свърши. По стените вече нямаше факли и Дуротан я изгледа въпросително.

— Няма нужда да носим огън при предците си — каза Кашур.

Те продължиха по равната повърхност в мрака. Дуротан не бе уплашен, но изглеждаше объркан, когато загърбиха приветливия огън.

Сега вече цареше пълен мрак. Кашур протегна ръка, сграбчи Дуротан и го поведе напред. Силните му дебели пръсти се свиха нежно около нейните. „Дори сега, когато се предполага да ме стисне здраво, той помни, че ме боли“ — помисли си тя. Следващият вожд на Фростулф щеше да има грижовно сърце.

Те продължиха, без да говорят. И тогава… неусетно, както се появява зората след дълга мрачна нощ, около тях се зароди светлина. Сега Кашур можеше смътно да долови фигурата на младежа, който стоеше до нея. Беше толкова по-млад от нея, а вече вървеше в тялото на зрял мъж. Тя го наблюдаваше, докато се придвижваха напред. Чудото на пещерата на предците беше познато за нея, но не и за него.

Очите му се разшириха, а дишането му се учести. Сиянието се излъчваше от един басейн в центъра на пещерата и хвърляше мека бяла светлина навсякъде. Всичко бе гладко и меко, и леко осветено. Нямаше остри ъгли или груби очертания. Кашур усети как я облива познатото чувство на дълбоко спокойствие. Тя остави Дуротан да се огледа в тишината. Пещерата беше огромна, по-обширна от мястото за барабаните и танците за фестивала Кош’харг, а няколко тунела водеха до места, които самата Кашур не бе посмяла да разгледа. Трябваше да е толкова огромна, нали, за да приюти духовете на всички орки, които са живели и умрели? Тя се запъти към водата и той я последва, наблюдавайки я внимателно. После Кашур свали торбата, която носеше, и му даде знак да направи същото. Тя внимателно извади няколкото кожени манерки с вода, отвори ги и с тиха молитва ги изля в светещата течност.

— Когато тръгвахме, ти ме попита за манерките с вода — тихо каза тя на Дуротан. — Водата тук не е от това място. Много отдавна започнахме да носим светена вода на предците си. Всеки път, когато дойдем, оставяме дар на свещения басейн. И не знам точно защо, но водата тук не се лее по обичайния начин. Такава е силата на Планината на Духовете.

Щом изпразни манерките, тя седна с лека въздишка и се загледа в сияйните дълбини. Дуротан последва примера й. Тя познаваше ъгъла, от който можеше да види отражението си, и се погрижи двамата да седнат правилно. Отначало единственото, което виждаше, бе собственото й лице и това на Дуротан. Израженията им изглеждаха призрачни, отразени в бял, а не в тъмен басейн.

После към тях се присъедини трета фигура. Отражението на Дядо Тал’краа бе толкова ясно, сякаш той стоеше точно до нея. Очите им се срещнаха и Кашур се усмихна.

Тя се извърна към Дуротан, но видя, че той продължава да се взира във водата, сякаш търсеше отговорите там. Кашур леко помръкна, но моментално се укори. Ако на Дуротан не му бе отреден пътят на шамана, значи нямаше да тръгне по него. Със сигурност щеше да има велика съдба, след като бе роден за вожд на клан.

— Моя много пъти, правнучке — започна Тал’краа с нежност, която Кашур досега не бе чувала от него. — Доведе го, както поисках.

Подпрян на жезъл, илюзорен като самия него, духът на Дядото се придвижи бавно в кръг около Дуротан, който продължаваше да се взира във водата. Кашур внимателно наблюдаваше двамата орки Фростулф. Дуротан потръпна и се огледа наоколо, явно чудейки се откъде се бе появил внезапният студ. Кашур се усмихна на себе си. Той не виждаше духа на праотеца си, но по някакъв начин чувстваше, че Тал’краа е там.

— Не го виждаш — леко натъжено каза тя.

Дуротан изправи глава и ноздрите му се разшириха. Той бързо стана на крака. На тайнствената светлина бивниците му изглеждаха сини, а кожата му — зеленикава.

— Не, Майко, не го виждам. Но… има ли тук праотец?

— Да, той е тук — отвърна Кашур.

После се обърна към духа.

— Доведох го, както поиска. Какво мислиш за него?

Дуротан преглътна тежко, но остана изправен, докато духът го обиколи.

— Усещах… нещо — каза Тал’краа. — Мислех, че ще е шаман, но щом не ме вижда сега, никога няма да ме види. Но въпреки че няма да вижда духовете и няма да владее елементите, той е роден със славна съдба. Той ще бъде много важна фигура за клана Фростулф… дори за целия си народ.

— Ще бъде… герой? — удивена, попита Кашур.

Всички орки желаят да поддържат кодекс на смелост и чест, но малцина са достатъчно силни, за да запечатат името си в паметта на потомците си. Щом чу думите й, Дуротан бързо си пое дъх и тя прочете нетърпението в очите му.

— Не мога да кажа — леко намръщено отговори Тал’краа. — Учи го добре, Кашур, защото едно е сигурно — от неговия род ще дойде спасението.

В жест на нежност, каквато Кашур досега не бе виждала, Тал’краа се протегна и погали с пръст бузата на Дуротан. Очите на младия орк се разшириха и Кашур забеляза, че се бори с естествения си инстинкт да се отдръпне, но Дуротан не се уплаши от призрачното докосване.

После, като мъгла в горещ ден, Тал’краа изчезна. Кашур леко се олюля, тя винаги забравяше как я зареждат енергиите на духовете. Дуротан бързо пристъпи напред и хвана ръката й, а тя бе благодарна за младежката й сила.

— Майко, добре ли си? — попита той.

Тя стисна ръката му и кимна. Първата му грижа бе за нея, а не за това, което предците са казали за него. Дори, докато размишляваше върху думите им, тя реши да не споделя всичко с Дуротан. Колкото и да бе уравновесен и чистосърдечен, подобно пророчество можеше да поквари дори най-чистото оркско сърце. „От неговия род ще дойде спасението.“

— Добре съм — увери го тя. — Но тези кокали вече не са млади, а енергията на духовете е силна.

— Ще ми се да можех да го видя — каза леко разочаровано Дуротан. — Но… съм сигурен, че го почувствах.

— Да, а това е повече, отколкото мнозина имат честта да преживеят — отвърна Кашур.

— Майко… ще ми кажеш ли какво ти каза? За мен… и това да бъда герой?

Той се опитваше да се държи спокойно и зряло, но в гласа му се прокрадна нотка на молба. Тя не можеше да го кори за това. Всички искаха да продължат да живеят в славни спомени и истории за приключения. Нямаше да е истински орк, ако не иска същото.

— Дядо Тал’краа каза, че не е сигурно — отсече тя.

Той кимна и успя да прикрие разочарованието си. Тя смяташе да му каже само толкова, но нещо я накара да добави:

— Трябва да следваш съдбата си, Дуротан, син на Гарад. Не влизай в битка като глупак, за да не умреш, преди да си изпълнил дълга си.

Той се засмя.

— Един глупак не може да служи добре на клана си, а аз смятам да го правя.

— Тогава, бъдещ вожде — каза Кашур и също се засмя, — по-добре не си губи времето, а си намери жена.

И после се засмя с пълно гърло, защото за пръв път, откакто бяха поели на път, тя видя Дуротан сериозно притеснен.