Възходът на Ордата

Единадесет

— Какво? — яростният изблик на Нер’зул накара Гул’дан да потръпне, но Дуротан не мигна.

— Освободих Пророка Велън — спокойно заяви вождът на Фростулф.

— Беше ти заповядано да заловиш него и останалите от групата му! — гласът на Нер’зул се повишаваше с всяка следваща дума.

Било е толкова просто и лесно. Какво си въобразяваше Дуротан? Да захвърли тази възможност като оглозган кокал? Колко ли информация щяха да изтръгнат от Велън? Каква ли сила е упражнил, за да освободи дренайските си другари?

Но тези мисли бяха засенчени от ужаса при мисълта за реакцията на Кил’джейден. Какво ли щеше да направи като научи, че Велън не е пленен? Красивото същество изглеждаше доволно от плана на Нер’зул. Шаманът бе изпълнен с гордост от хитростта си и си мислеше за сигурната си победа. Той дори посмя да предложи Велън на Кил’джейден като някакъв вид дар. Но какво щеше да се случи сега? Шаманът осъзна, че вместо с разочарование от лошата новина, той се изпълва със страх.

— Беше ми заповядано да го заловя и така и направих — отвърна Дуротан. — Но няма никаква чест в това да държа пленник, който доброволно се е предал. Искате да сме силни заедно, а не като отделни кланове, но не можем да бъдем такива без кодекс на честта, който е неприкосновен, който е…

Дуротан продължи да говори с дрезгавия си дълбок глас, но Нер’зул не го слушаше. В онзи момент, в онзи смразяващ миг Нер’зул изведнъж осъзна, че Кил’джейден може да не е милосърдният дух, за който се представяше. Дуротан, увлечен в опита си да обясни действията си, не забеляза, че шаманът не му обръща внимание. Но Нер’зул усети върху себе си погледа на Гул’дан. При мисълта, че чиракът му става свидетел на първите наченки на колебание у господаря си, в шамана се надигна нова вълна на страх. „Какво е правилното решение? Как мога да служа най-добре? Защо Рулкан вече не ми се явява?“

Той примигна и се съвзе, осъзнавайки, че Дуротан вече мълчи. Огромният вожд наблюдаваше Нер’зул и чакаше отговора му. Как може да се справи с това? Дуротан беше уважаван от всички кланове. Ако Нер’зул го накаже заради решението му, щяха да последват много реакции в защита на клана Фростулф. Това можеше да накърни онази тъкан, която Нер’зул се опитваше да изтъче, стегнатата тъкан на обединената нация на орките… Ордата. От друга страна, ако опрости действията на Дуротан, това можеше да се приеме като тежък и обиден удар върху онези, които пламенно подкрепяха идеята му за елиминиране на дренаите.

Нер’зул се колебаеше. Той се вторачи в Дуротан, който леко се намръщи.

— Господарят ми е толкова разгневен, че дори не може да намери думи — прозвуча спокойният глас на Гул’дан.

Дуротан и Нер’зул се обърнаха към младия шаман.

— Ти наруши директна заповед от духовния си водач. Върни се в лагера си, Дуротан, син на Гарад. Господарят ми ще ти изпрати писмо, за да те уведоми за решението си.

Дуротан се обърна към Нер’зул, разкривайки негодуванието си от думите на Гул’дан. Нер’зул се съвзе, изправи рамене и този път намери думите, които търсеше.

— Махай се, Дуротан. Ти ме разочарова, а по-лошото е, че разочарова съществото, което се отнася към нас с такава благосклонност. Много скоро ще те потърся.

Дуротан се поклони, но не си тръгна веднага.

— Нося ви нещо — каза той.

Той подаде на Нер’зул един малък вързоп. Шаманът го прие с треперещи ръце и отчаяно се надяваше, че и Дуротан, и Гул’дан ще видят в това гняв, а не страх.

— Взехме тези неща от пленниците — продължи Дуротан. — Шаманите ми смятат, че може да притежават сила, която да използваме срещу дренаите.

Той замълча за момент, сякаш очакваше някакъв коментар от страна на Нер’зул. Когато тишината се проточи по-дълго от уместното, той отново се поклони и се оттегли. Известно време господар и чирак стояха безмълвни.

— Господарю, моля ви, простете, че ви прекъснах. Видях, че сте толкова разярен, че не можете да говорите и се опасявах, че този Фростулф ще изтълкува погрешно гнева ви като знак на колебание.

Нер’зул го изгледа изпитателно. Думите му звучаха искрено. Лицето на Гул’дан изглеждаше искрено. И все пак… Преди Нер’зул можеше да си позволи да признае на чирака си, че се колебае. Той му вярваше и го обучаваше с години. Но сега, в този момент, макар и раздиран от съмнения, сякаш беше попаднал под ударите на противоположни ветрове, Нер’зул бе напълно сигурен в едно. Той не искаше да показва слабост пред Гул’дан.

— Наистина бях изпълнен с ярост — излъга Нер’зул. — Честта не струва нищо, ако обрича хората ти на страдание.

Сега той осъзна, че държи вързопа, който Дуротан му остави. Гул’дан се взираше в него почти като прегладняло животно.

— Какво ви даде Дуротан, за да смекчи гнева ви? — попита Гул’дан.

Нер’зул го изгледа отвисоко.

— Аз ще го разгледам пръв и после ще го покажа на Кил’джейден, чирако — хладно отвърна той.

Шаманът очакваше реакция и се страхуваше от нея. За един кратък миг по лицето на Гул’дан премина гняв. По-младият орк се поклони дълбоко и разкаяно рече:

— Разбира се, господарю. Беше нахално от моя страна да си помисля… Просто ми е любопитно, нищо повече. Исках да разбера дали вождът на Фростулф е допринесъл с нещо, което си струва.

Нер’зул поомекна. Гул’дан му служеше добре и му беше верен от много години, а и когато му дойдеше времето, щеше да заеме позицията му. Старият шаман явно беше започнал да се страхува от собствената си сянка.

— Разбира се — каза Нер’зул, този път по-спокойно. — Ще ти кажа, ако науча нещо. Все пак ти си моят чирак, нали?

Гул’дан засия.

— Винаги готов да служа, господарю.

Доволен, той се поклони и остави Нер’зул сам.

Нер’зул се отпусна на кожите, които му служеха за легло. Той сложи вързопа в скута си и се помоли на предците: макар че Дуротан не бе успял да доведе водача на дренаите, то поне да е успял да се сдобие с нещо ценно.

Шаманът си пое дълбоко дъх, развърза вързопа и остана с отворена уста. Върху меката кожа бяха положени два блестящи кристала. Нер’зул предпазливо докосна червения и ахна. През тялото му премина енергия, вълнение и чувство на сила. Ръцете му пожелаха да хванат оръжие, въпреки че той от години не се нуждаеше от такова нещо, но все пак сега копнееше да размаха едно. Той по някакъв начин разбра, че ако този кристал бе негов, целта му щеше да е правдива. Какъв дар беше това за орките! Трябваше да разбере как да подчини на целите си тази гореща, червена страст за борба, която се криеше в центъра на този камък. Нужни му бяха огромни волеви усилия, за да го пусне.

Той дишаше дълбоко, успокоявайки се и прочиствайки съзнанието си. Следваше жълтият. Нер’зул го сграбчи. Вече знаеше какво да очаква. Отново почувства топлината и енергията, които излъчваше. Но този път нямаше вълнение, нямаше настойчивост. Докато държеше жълтия кристал, съзнанието му се проясни и той осъзна, че досега бе виждал нещата сякаш през гъста мъгла. Шаманът не можеше да открие думи, с които да го опише, но имаше чистота, яснота и точност във всичко. Всъщност беше толкова интензивно и ясно, че Нер’зул започна да усеща проясняването на съзнанието си като болка.

Той изтърва кристала в скута си. Бляскавата яснота, остра като нож, по някакъв начин отслабна. Нер’зул се усмихна. Щом не може да предостави Велън на Кил’джейден, поне тези ценни неща можеха да успеят да успокоят величественото същество.

Кил’джейден освирепя.

Нер’зул се разтресе пред гнева му, просвайки се на земята, шептейки „Прости ми…“, а Кил’джейден беснееше. Той стисна очи, очаквайки болка, каквато не беше усещал досега, но изведнъж гневът секна.

Нер’зул внимателно пое риска да погледне към благодетеля си и видя, че Кил’джейден отново изглежда спокоен, уравновесен и сияен.

— Много… съм разочарован — измърмори Красивия. Той премести тежестта на тялото си от едното си копито на другото. — Но знам две неща. За това е отговорен вождът на клана Фростулф. Затова никога повече няма да му се доверяваш за толкова важни задачи.

Нер’зул почувства облекчение и едва не припадна от това силно усещане.

— Разбира се, милорд. Никога повече. Но все пак… открихме тези кристали за вас.

— Няма да са ми от голяма полза — каза Кил’джейден.

Нер’зул потръпна.

— Но мисля, че може да помогнат на хората ти в борбата срещу дренаите. Това е ваша битка, нали?

Сърцето на Нер’зул отново се сви от страх.

— Разбира се, господарю! Такава е волята на предците.

Кил’джейден го изгледа за миг, а в искрящите му очи проблясваха пламъци.

— Такава е моята воля — каза просто той и Нер’зул нервно кимна.

— Разбира се, разбира се, такава е волята ви и аз ви се подчинявам.

Кил’джейден изглеждаше доволен от отговора и кимна. После изчезна, а Нер’зул отново се отпусна и избърса обляното си в пот от ужас лице. С крайчеца на окото си той долови нещо бяло да проблясва. Гул’дан беше видял всичко.

В писмото пишеше още нещо, но Нер’зул не го прочете. Нямаше нужда. Макар подробностите да се различаваха, същността винаги беше една и съща. Успешна атака, славно клане и радост от пролятата кръв. Нер’зул се загледа в купчината писма, които беше получил само тази сутрин — бяха седем.

С всеки изминал месец, дори през дългите и тежки зимни месеци, орките все повече усъвършенстваха атаките си срещу дренаите. С всяка своя победа те научаваха по нещо за врага си. Камъните, които Дуротан бе дал на Нер’зул, наистина се оказаха полезни. Нер’зул ги използваше, отначало сам, но после и в компанията на други шамани. Те нарекоха червения кристал „Сърцето на яростта“32 и откриха, че когато го носи водачът на нападението, не само се бие с повече енергия и ловкост, но и подчинените му черпят от силата му. На всяка нова луна камъкът се предаваше от един клан на друг и беше много желан. Но Нер’зул не познаваше орк, който би го откраднал за себе си.

Вторият камък нарекоха „Ярката звезда“33 и Нер’зул откри, че когато го носи, шаманът получава несравнима концентрация и яснота. Докато „Сърцето на яростта“ възбуждаше емоциите, „Ярката звезда“ ги усмиряваше. Мисловният процес ставаше по-бърз и точен, а концентрацията — по-силна. Резултатът беше мощна магия, точно насочена… още един ключ към успеха на орките. Чудесната ирония, че използват магията на дренаите срещу самите тях, допълнително повдигаше духа им.

Но всичко това не окуражаваше Нер’зул. Внезапното усещане за колебание, което го разтърси, докато разговаряше с Дуротан, го завладя напълно. Той се бореше с подозренията, ужасен от вероятността Кил’джейден да чете мислите му. Те се появяваха като личинки от труп, за да преследват мислите му, дори в съня му. Кил’джейден прекалено много наподобяваше дренаите. Възможно ли беше да е някак си като тях? И дали Нер’зул не бе просто използван за някаква гражданска война?

Една нощ той реши, че вече не издържа. Облече се тихо и събуди вълка си Скайчейсър34, който се изпъна и примигна сънливо.

— Хайде, приятелю — каза другарски Нер’зул, докато се наместваше на гърба на огромното същество.

Никога досега не беше яздил до свещената планина. Традицията повеляваше до там да се ходи пеша. Но трябваше да се върне, преди да забележат липсата му, а и той бе сигурен, че неотложната му мисия ще смекчи обидата към предците.

Беше почти пролет, почти време за празника Кош’харг, но на Нер’зул пролетта му се струваше твърде далеч, докато леденият вятър щипеше ушите и носа му. Той се приведе, благодарен за топлината на големия вълк, и се опита да се прикрие от вятъра и тъкмо появилия се сняг.

Вълкът напредваше през преспите, без да забавя темпото. И най-накрая Нер’зул вдигна очи и видя идеалната триъгълна форма на Планината на Духовете, и сякаш огромен камък падна от сърцето му. За пръв път от месеци той наистина почувства, че прави правилното нещо.

Скайчейсър нямаше да може да се изкачи, затова му заповяда да спре. Вълкът си издълба една дупка в пряспата и се сви на кълбо. Нер’зул не мислеше да се бави повече от няколко часа и побърза да изкачи планината. Той не бе чувствал такава лекота от много дълго време, макар че сега носеше манерки с вода. Отдавна трябваше да дойде тук. Трябваше да дойде право при източника на мъдрост, както всички шамани преди него бяха правили. Нер’зул не беше сигурен защо не се сети по-рано.

Най-накрая той стигна до входа и се спря пред идеалния й овал. Колкото и нетърпелив да бе за срещата с предците, ритуалът трябваше да се уважи. Той запали сноп сухи треви и остави сладкият им аромат да прочисти мислите му. После пристъпи напред, прошепвайки заклинание, което да запали факлите по пътя. Нер’зул вече не помнеше колко пъти беше идвал тук и краката му се движеха стабилно, сякаш по свое желание. Гладката пътека се извиваше надолу, а сърцето на Нер’зул се изпълваше с надежда, докато пристъпваше в мрака.

Изглежда му отне повече време от обичайното да долови светлината. Нер’зул пристъпи в пещерата и му се стори, че сиянието, което се излъчва от басейна, е някак си по-слабо. Това го притесни. Той си пое дълбоко дъх и се укори за мисълта си. Просто беше донесъл собствените си тревоги в това свято място, нищо повече. Шаманът се приближи до басейна, извади манерките с вода и изля съдържанието им. Мекото разплискване на водата беше единственият звук, който отекваше. След като направи дарението си, Нер’зул седна до ръба на басейна и се вгледа в сияйните му дълбини.

Нищо не се случи. Той не се паникьоса. Понякога предците не се появяваха веднага. Но след като мина известно време, той усети как го завладява безпокойство и заговори с вълнение.

— Предци… любими мъртви. Аз, Нер’зул, шаманът от клана Шадоумуун, водач на децата ви, дойдох да потърся… не, дойдох да помоля за съвет. Загубих пътя към светлината ви. Времената са тъмни и страшни, въпреки че ставаме все по-силни и по-единни като народ. Съмнявам се за пътя, по който съм поел, и ви умолявам за съвет. Моля ви, ако някога сте обичали тези, които вървят по стъпките ви, явете се пред мен и ме насочете, за да мога да ги водя добре!

Гласът му потрепери. Той знаеше, че звучи отчаян и жалък и за миг упоритата му чест го накара да се изчерви от срам. Но после над това чувство надделя увереността, че наистина е загрижен за хората си, че наистина иска да постъпи така, както е добре за тях, само дето в този момент не знае точно как.

Басейнът засия. Развълнуван, Нер’зул се наведе, очите му заиграха по повърхността, а във водата се появи образ, който срещна погледа му.

— Рулкан — въздъхна той.

За миг сълзите му милостиво замъглиха образа й. Той примигна и сърцето му се сви от болка, когато видя призрачните й очи. Тя го гледаше с омраза. Нер’зул се отдръпна, сякаш нещо го удари. Във водата се появиха и други образи, десетки лица. Всички го гледаха със същото изражение. Шаманът се олюля и извика:

— Моля ви! Помогнете ми! Дарете ме с мъдрост, за да мога отново да възвърна благоразположението ви!

Строгото изражение на Рулкан като че ли се смекчи, и тя заговори с глас, в който се долавяше съчувствие.

— Нищо не можеш да направиш… нито сега, нито след сто години, за да възвърнеш благоразположението ни. Ти не си спасител на народа си, ти си неговият предател.

— Не! — извика той. — Не, кажете ми какво да направя и ще го направя! Не е късно, със сигурност не е късно…

— Не си достатъчно силен — каза друг дрезгав глас, този път на мъж. — Ако беше, никога нямаше да стигнеш толкова далеч по този път. Нямаше да бъдеш толкова лесно подмамен и да действаш по волята на същество, което не изпитва никаква любов към народа ни.

— Но… Не разбирам — прошепна Нер’зул. — Рулкан, ти ми се яви! Аз те чух! Ти, Грекшар! Ти ме съветваше! Вие ми казахте да послушам Кил’джейден! Великия Приятел на орките!

Тя не му отговори, нямаше нужда. Още докато думите се сипеха от устата му, той разбра колко дълбоко е бил подведен. Предците никога не му се бяха явявали. Всичко е било трик на Кил’джейден, който… каквото и да е той. Те имаха право да не му вярват сега. Никой шаман, който се лъже толкова лесно, нямаше как да спечели доверието им, за да поправи нещата. Всичко е било сложна мрежа от лъжи, измама и манипулация. И той, Нер’зул, е бил първото глупаво насекомо, което да се заплете в нея.

Бяха избити почти сто дренаи. Нямаше връщане назад, не можеше да се поиска помощ от предците. Той не можеше да вярва повече на виденията си, освен за да се убеди, че наистина са лъжа. И най-лошото бе, че той бе предал хората си в ръцете на някого, който, въпреки вида си и сладките си като мед думи, не носеше успеха им в сърцето си, ако изобщо имаше такова. Още докато се взираше в очите на любимата си, тя се обърна и си отиде. Един по един десетките образи, отразени във водата, я последваха.

Нер’зул потръпна от ужас при мисълта за това, което беше направил. Нямаше как да поправи грешките си. Нямаше какво да направи, освен да продължи по този път, който Кил’джейден толкова внимателно бе замислил, и да се моли на предците, които вече не го слушаха, по някакъв начин нещата да се развият за добро. Той скри лицето си с ръце и зарида.

Свит в мрака зад ъгъла в тунела, Гул’дан слушаше плача на господаря си и се усмихна на себе си. Кил’джейден щеше да остане доволен от тази новина.