Възходът на Ордата

Двадесет

Орките се втурнаха по пътя, изгарящи от дивашка нужда да унищожават. Някои дотолкова преливаха от гняв и омраза, че помитаха и камъните по пътя си. Други ревяха яростно. Трети бяха мрачно, смъртоносно мълчаливи и сдържаха всичката събираща се енергия, за да я излеят в подходящия момент.

По време на дългия поход Дуротан се страхуваше повече от собствените си хора — от орките, които навремето го наричаха приятел — отколкото от огър, размахващ боздуган или стадо талбъци… или вбесени, атакуващи дренаи. Избиваше го студена пот и трепереше в ботушите си, но не от страх за собствения си живот. Страхуваше за това, което предстоеше — не за дренаите, защото тяхната съдба вече беше написана, а за орките. Сега, докато тичаха към Шатрат, той не можеше да ги нарече Орда.

В един момент ужасяващ тътен подкоси всички. Докато се изправяха, те се обърнаха и погледнаха назад, откъдето бяха дошли. Като че ли планината беше избухнала. Течен огън изригваше в нощното небе, после падаше и се разливаше по назъбения връх. Той сияеше като демоничната кръв, която орките току-що бяха пили, макар че оттенъкът бе оранжевожълт, а не зловещо зелен. Още и още разтопена скала бликаше от планината. Беше величествена, хипнотизираща и ужасяваща гледка.

Орките го приеха като знак и редиците избухнаха в бурни викове. След известно време на ликуване и приветстване на Трона на Кил’джейден47, благославящ начинанието им, те се обърнаха и продължиха към очакващите ги кръвопролития.

На километър от града те намалиха крачка. Местността беше разчистена и то съвсем наскоро, и за миг орките, които се появиха първи, просто спряха и се огледаха объркани. Беше им наредено да се съберат тук. Тук трябваше да се намират бойните машини.

После изведнъж нещо се материализира пред очите им. Съскайки, орките отстъпиха назад. После напук на здравия ум и логика, те започнаха да се зъбят на огромното нещо. То се издигаше над тях, тройно по-високо от най-едрия огър, червено от разцепените си копита до върха на опашката си, от извитите си рога до острите си черни нокти. Никога не бяха виждали нещо с такива размери, но формата му… Дуротан се вторачи в него, осъзнавайки, че не е нищо повече от един гигантски, червенокож дренаи. Внезапното осъзнаване, че орките са били замесени в личен конфликт, който никога не ги е засягал, се разби в него като приливна вълна.

— Няма от какво да се боите. Само веселие очаква тези, които ми се заклеха във вярност! — извика то с глас, пронизващ мозъка на костите. — Аз съм Кил’джейден Красивия, този, който ви подкрепя от самото начало. И съм с вас и сега, когато ви предстои най-славната битка. Преди дренаите заговорничеха срещу вас, скривайки цял град от очите ви. Но вие унищожихте този град, както и още други, и завладяхте храма им. Остава една последна битка и врагът ще бъде елиминиран. Зеленият кристал, който преди криеше град Телмор, сега крие гибелта им. Кела мен самир ламаа кал.

И илюзията изчезна. Пред тях стояха десетки катапулти, тарани и всякакви други обсадни оръжия. До бойните машини мълчаливо и мирно стояха огрите, а по глуповатите им лица бе изписана решителност. Те носеха оръжия, подходящи за размерите им и Дуротан осъзна, че има поне трийсетина, готови за битка. До тези създания огромните оръжия изглеждаха като детски играчки.

— Има още… — продължи Кил’джейден и махна с ръка.

Уорлоците изреваха и за миг се хванаха за главите, но после примигнаха и се ухилиха доволно.

— В съзнанията ви бяха налети нови заклинания. Използвайте ги добре. Избийте дренаите… сега!

Кръвожадните орки се втурнаха напред, като че ли им беше отворил портите на града. Някои от тях се насочиха към оръжията, които щяха да разбият градските стени, и започнаха да ги избутват със сила, каквато Дуротан досега не беше виждал. Огрите моментално се присъединиха към тях, придвижвайки тежките машини с бодра крачка. Други орки бяха завладени от жаждата си за кръв и се затичаха право към града. Дуротан не знаеше какво ще направят, когато стигнат там, но той и кланът му чинно ги последваха.

Бойните машини, задвижвани от огри и орки, тътнеха напред. Но още преди да се позиционират, стените на града бяха атакувани. Огромни камъни със зелен блясък се появиха от небето и посипаха града. Кулите и цитаделите, които се извисяваха над градските стени, бяха разбити, а самите стени вече се пропукваха на много места. Но атаката не беше само камъни, които се изсипват от небето, а това, в което се превръщаха, след като паднеха на земята.

Отначало бавно, а после с ужасна скорост, съществата, които явно бяха изградени от същия светещ зелен камък, се изправиха на крака и атакуваха. Те се блъскаха в стените, присъединявайки се към обикновените камъни, изстрелвани от катапултите и огромните дънери, които се засилваха в огромните порти на града. Дървените врати допълнително се разтърсваха и от ударите на двама огри, които ги блъскаха с боздуганите си. Дуротан можеше да чуе отвътре викове от гняв и ужас, докато дренаите се опитваха да се преборят със съществата — инфернали48, както ги наричаха уорлоците.

Повечето вещери използваха новите си слуги, но някои от тях все още разчитаха на по-малките си и по-познати същества. Градът нямаше да удържи дълго на тази атака. С един мощен удар цял участък от стената се срути. Вълната обезумели орки и ревящи огри се изля към тази пролука, размахвайки оръжия. Дуротан остана на място, сякаш вкоренен в земята, и наблюдаваше как орките се биеха, и убиваха, и умираха.

Гневът и яростта, които бяха показали преди битката, бяха нищо в сравнение с това, което той виждаше сега. Нямаше никаква стратегия, никакъв опит за защита, никакви команди за отстъпление, когато имаше нужда от тях. Това не бе нищо повече от безпощадно клане, раздаване на смърт и получаването й бързо и лесно в заложените капани. Същото очакваше и огрите и, когато тежките им окървавени тела се сгромолясваха, Дуротан не изпитваше никаква скръб за тях. Но орките… те не се интересуваха от нищо друго, освен усещането на собствената им кръв, която тътнеше в ушите им и бойните викове, които извираха от гърлата им.

Десетки… Не, не… тази нощ щяха да загинат стотици. Жертвите щяха да оставят града необитаем. На изгрев-слънце улиците щяха да бъдат покрити със сини и зелени тела. Но засега имаше клане и хаос и истинска лудост. Дуротан размаха секирата си, защото от това зависеше животът му, но дори сега, когато знаеше, че хората му са поели по мрачен път, той не желаеше ничия смърт.

Кил’джейден и Манорот стояха заедно и наблюдаваха зелените метеорити, които се разбиваха в земята и се превръщаха в инфернали.

— Роят се като насекоми — изръмжа Манорот.

Кил’джейден кимна доволно.

— Така е. Красива гледка, много ме радва.

— Какво следва после?

Кил’джейден обърна леко изненадано очи към лейтенанта си.

— После? Няма после, поне не и тук. Орките ще постигнат целта ми. Те горят от кръвта ти, приятелю. Тя ще ги погълне, ако не намерят отдушник, а единственият отдушник за тях е избиването на дренаите до крак в този свят.

Той гледаше как огънят се слива със зеленото сияние в далечината.

— Много хубаво, че си готов тук — каза Манорот. — Аркемонд мърмори, че си губиш времето, докато господарят ни се нуждае от нас другаде.

Кил’джейден въздъхна.

— Това е вярно. Саргерас гладува и проявява голямо търпение към мен. Съжалявам само за едно — няма да мога да видя как заличават Велън. Е, нищо. Стига ми да знам, че се е случило. Да се махаме от тук.

Той махна с ръка и двамата с лейтенанта изчезнаха.

— Какво искаш да кажеш с това, че не е там? — извика Гул’дан. — Това е невъзможно.

— Казвам ти истината — изръмжа Блекхенд. — Прочистихме града. Велън го няма никъде.

— Може някой подивял воин да се е натъкнал на него и да го е разчленил до неузнаваемост — каза нервно Гул’дан.

Това не беше добра новина. Той беше заповядал на Блекхенд да открие трупа на Пророка Велън и да донесе главата му. Това трябваше да бъде подарък за Кил’джейден.

— Възможно е, дори е много вероятно — отвърна Блекхенд. — Но от това, което ми казваш, дори тялото му да е било насечено на парчета, той не може да бъде сбъркан с обикновен дренаи.

Разтревожен и леко замаян, Гул’дан поклати глава. Дренаите имаха синя кожа и черна коса. Пророка Велън беше с бледа бяла кожа и бяла коса. Стига да имаше запазена част от кожата му, тялото му можеше да бъде разпознато.

— Прочистихте града?

Веждите на Блекхенд се сключиха.

— Вече ти казах, че го направихме — каза мрачно той.

Дишането му започна да се ускорява, а червените му очи проблеснаха от гняв.

Гул’дан кимна. Колкото и заслепени от жажда за кръв да бяха орките, те нямаше да се провалят в откриването на най-желаното от господаря им тяло. Наградата за успех щеше да е твърде голяма, а гневът от провал или закъснение — твърде жесток.

Някак си Велън беше успял да избяга. Това означаваше, че сигурно и други дренаи бяха някъде там. Внезапна паника накара сърцето му да забие лудо и той се зачуди колко точно дренаи му се бяха изплъзнали… И къде в този широк свят можеха да се скрият?

Преди Велън разполагаше с цял храм, пълен с жреци, последователи и помощници, където да медитира и да се моли. Сега той седеше в една малка стая, беше един от малцината, които имаха собствена стая. Той държеше виолетовия камък в ръка, а по лицето му тихо се стичаха сълзи.

Велън видя падането на града. Искаше да остане, да помогне със собствената си значителна магия, но това можеше да доведе до смърт — не само неговата, но и на хората му. Сега нямаха нужда от палач. Орките, пропити с демонична кръв, изгаряха от жажда за кръвопролития, която нямаше да се утоли дори да убиеха последния дренаи в Дренор, никога нямаше да бъде утолена, докато смъртта сковеше телата им. Пламтящия легион на демоничните сили на Кил’джейден и Саргерас вече ги притежаваше. Орките разполагаха с численост, огри, уорлоци и ярост, които физически и емоционално щяха да ги отведат на места, където здравият разум не би посмял да отиде. Велън не можеше да направи друго, освен да остави града да падне, защото по никакъв начин не можеше да го спаси.

Орките също не можеха да бъдат спасени. Единствената искра на надежда за спасението на Ордата се криеше в единствения клан — ония орки, които не пиха от кръвта, не сключиха пакта и които запазиха сърцата и умовете си. Те бяха само около осемдесет. Осемдесет, които да се изправят срещу десетина други клана, много по-големи от техния, чийто Военачалник бе най-опасен от всички. Сега орките щяха да бъдат третирани като побеснели зверове и когато някой дренаи се натъкнеше на някого от тях, трябваше да го убие бързо и милостиво, знаейки, че макар орките да не разбират какво точно правят, все пак трябва да умрат.

Велън искаше да изостави града и да го опразни, преди орките да атакуват. Той искаше да спаси възможно най-много животи. Но Ларохир, бързо говорещият интелигентен генерал, който бе заел мястото на Ресталаан след смъртта му, го беше убедил в липсата на полза от това.

— Ако дренаите са прекалено малко — беше казал Ларохир с благ и състрадателен, но все пак твърд като стомана глас, — яростта, която ги поглъща, няма да бъде заситена дори временно. Те ще продължат да гладуват. Ще надушат миризмата ни, докато е прясна, и ще ни проследят. Тези, които избягат, ще умрат. Орките трябва да повярват, че са избили повечето от нас. А за да ги накараме да повярват… трябва да е истина.

Велън го гледаше ужасен.

— Искаш умишлено да изпратя хората си на смърт?

— Малцина от нас знаят от какво избягахме в Аргос — каза Ларохир. — Ние го помним. Помним какво направи Кил’джейден и какво се случи с хората ни. Ние бихме… ние с радост ще умрем, за да защитим дори шепа дренаи.

Тогава Велън склони глава, а сърцето му се сви.

— Ако орките повярват, че са избили всички с много малки изключения, Кил’джейден ще бъде доволен. И ще си тръгне.

— Орките ще страдат много — каза Ларохир и не изглеждаше недоволен.

След всичко, което им бяха причинили, Велън не можеше да го вини.

— Така е. И не се съмнявам, че ще продължат да ни преследват.

— Но начинът, по който ще търсят единици, няма да е същият, по който биха атакували стотици — каза Ларохир. — Ще имаме предимство, ако изглеждаме разпръснати и безпомощни.

Велън вдигна обезумели очи към Ларохир.

— Лесно ти е да говориш така. Но решението не е твое. Мое е. Аз съм този, който трябва да каже „Ти… ти и твоето семейство ще дойдете с мен и ще живеете. Но ти и ти, и ти ще останете и ще позволите на обладаните от демони орки да ви разкъсат на парчета и да се помажат с кръвта ви“.

Ларохир замълча. Нямаше какво да каже.

Велън говори с всеки един от хората си, които бе избрал да пожертва. Беше ги прегърнал и благословил. Беше взел важните за тях неща, обещавайки им, че ще ги запази. Беше гледал как смело и решително тези осъдени на смърт дренаи поправиха броните си и наточиха мечовете си, сякаш изходът не беше ясен. И гледа как маршируват, пеейки древни песни, за да се скрият зад стените на града и да зачакат някой боздуган, секира или копие да сложи край на живота им.

Велън не можеше да отиде с тях. Той имаше уникални способности и, ако дренаите можеха да оцелеят, той също трябваше да е жив. Но той използва кристала да наблюдава всеки миг от битката и болката, която почувства, беше ужасяваща, но и прочистваща. Никой от хората му нямаше да е загинал напразно.

Орките не знаеха за Зангармарш. Още не бяха надушили скривалището им и Велън щеше да се погрижи никога да не го открият. Тук най-добрите дренайски умове щяха да намерят начин да впрегнат енергиите и да ги насочат, за да запазят шепата оцелели. Тук те щяха да се прегрупират и възстановят, щяха да се излекуват и да се молят най-сетне да са успели да измамят Кил’джейден Измамника, избягвайки от ужасния му поглед.

Орките им бяха отнели три кристала, но Велън все още имаше четири — „Усмивката на съдбата“49, „Окото на бурята“50, „Щитът на наару“51 и, разбира се, „Песента на духа“. И макар връзката с наару да беше слаба, К’уру все още беше жив.

Дори докато сълзите се стичаха по бялото му лице и падаха по виолетовия кристал, дори докато скърбеше за трагичната загуба на толкова много животи, Велън, пророкът на дренаите, усещаше как в него се заражда надежда.