Възходът на Ордата

Двадесет и едно

— Какво да правя?

Гул’дан не можеше да повярва, че изрича тези думи, но беше толкова ужасен, че някакъв съвет, какъвто и да е, щеше да му се отрази по-добре, отколкото страха, с който живееше.

Нер’зул го изгледа с отвращение.

— Ти направи този избор.

— Ти също не си съвсем невинен! — отсече Гул’дан.

— Разбира се. Аз направих избор за себе си, за собственото си израстване. Но не пожертвах бъдещето на хората си… не дадох думата си за това. Къде е сега властта, която ти бе обещана, Гул’дан? Властта, заради която предаде народа си?

Разтреперан, Гул’дан се извърна настрани. Нямаше власт и Нер’зул го знаеше, и точно затова думите му го раняваха толкова силно. Не само че не възнагради верния си слуга със слава и божественост — Кил’джейден просто избяга. Единствената следа, която остана от присъствието му на този свят, бяха уорлоци и демони, обезумяла Орда и съсипана земя.

Не, мислеше си той. Не, това не е всичко, което остана от него. Все още има Съвет в сянка. Все още го има и Блекхенд. Той бе идеалната пионка, защото изобщо не осъзнаваше, че е такъв. И докато Ордата сега бе пропита с демонична кръв и жадуваше за насилие и унищожение повече, отколкото за храна и вода, тя беше под контрол. Поне засега.

Той щеше да свика Съвета в сянка на среща в Черния храм. Без съмнение, самите орки в съвета също щяха да търсят начин да спасят властта, която им бе останала.

Да. Все още има Съвет в сянка.

— Земята е мъртва — каза тихо Дуротан, докато заедно със стария си другар оглеждаше това, което навремето бяха тучни поляни и предпланински земи, и риеше с ботуш в прахта.

Под жълтата трева се показваха ронливи камъни и пясък. Вече нямаше дървета, които да спират свистящия наоколо вятър.

Оргрим мълча дълго време. Но очите му потвърждаваха думите на Дуротан. Той погледна към речното корито, където навремето се беше съревновавал с Дуротан по плуване, но по нищо не личеше, че там някога е текла вода. Единствената останала вода в земите им бе замърсена, пълна с трупове на животни и утайка. Ако пиеха, рискуваха да се разболеят, а ако не пиеха, щяха да умрат. Без вода нямаше и трева. Тук-там имаше оцелели места, като гората Терокар, и само предците знаеха как. Орките заслабваха, защото без зеленина нямаше и стадни животни. През последните три години от глад и болести бяха загинали повече орки, отколкото при битките срещу дренаите.

— И не е само това — каза най-сетне Оргрим.

Гласът му беше груб и тежък. Той се обърна към Дуротан.

— Как са запасите от зърно на клана Фростулф?

В очите му той самият и Дуротан изглеждаха зеленикави. Но до други, като Гром и Блекхенд, те все още бяха по-скоро кафяви, отколкото зелени. И нямаше връщане назад. Дуротан смяташе, че силите на уорлоците причиняват това на всички и всичко в този свят. Определено тези, които бяха пили от онова, което им беше забъркал Гул’дан, имаха по-ярко оцветяване. „Странно“ — помисли си Оргрим. Имаше някаква ирония в това, че земята, която трябваше да е зелена, ставаше кафява, а орките, които трябваше да са кафяви, позеленяваха. Дуротан се намръщи.

— Няколко варела бяха откраднати по време на атаките.

— Кой клан го направи?

— Шатърд Хенд.

Оргрим кимна. Кланът Фростулф плащаше за наскорошните атаки. След като Ордата завладя Шатрат, почти не се срещаха дренаи. Бяха изминали цели шест месеца, откакто някой докладва, че изобщо е видяно някое от неуловимите синьокожи същества, камо ли, че е убито. Когато Дуротан отказа да пие от бокала в нощта, когато падна Шатрат, кланът Фростулф стана ясна цел. И дори преди това неохотата му да атакува дренаи не бе останала незабелязана. Сега дренаите, които бяха единственият отдушник на орките за подсилената им жажда за кръв, почти не се срещаха и мнозина смятаха, че по някакъв начин Дуротан е виновен за това. Нищо, че беше твърде вероятно дренаите просто да са изтребени до крак и така да е изпълнена първоначалната цел на Ордата.

— Следващият път като дойда, ще ви донеса — каза Оргрим.

— Не приемам милостиня.

— Ако моят клан беше в същото положение, щеше да ме пребиеш и да ми натикаш храната в гърлото, но нямаше да приемеш отказа ми — отвърна Оргрим.

Дуротан се засмя и като че ли се изненада от реакцията си. Оргрим също си позволи да се усмихне. За миг, ако можеше да се пренебрегне мъртвата земя наоколо и неестественият оттенък на кожата, сякаш ужасът от последните няколко години не се беше случвал.

Смехът на Дуротан стихна и реалността се завърна.

— Заради децата ще го приема.

После той отново се обърна и се загледа в пустошта. Появиха се нови имена — по-страшни, по-тъмни. Цитаделата вече бе известна под името Цитадела Хелфайър52, а целият район — Полуостров Хелфайър53.

— Унищожението на дренаите ще доведе и до нашето собствено, ако не направим нещо — каза Дуротан. — Вече се обръщаме един срещу друг. Принизяваме се до там да вземаме залъка от устата на децата, защото земята е толкова съсипана, че не може повече да ни изхранва. Демоните, подскачащи в краката на уорлоците, могат да унищожават и да изтезават, но не могат да лекуват или хранят гладните.

Оргрим тихо попита:

— Някой… опитвал ли се е да работи с елементите?

Подобни практики все още бяха забранени, но Оргрим знаеше, че унинието принуждава някои да се замислят за старите обичаи.

Дуротан кимна.

— Не беше успешно. Срещнахме само каменна тишина. Демоните охраняват Ошу’гун. Там няма надежда.

— Тогава… с нас е свършено — каза тъжно Оргрим.

Той сведе поглед към чука си, подпрян на крака му. Чудеше се дали пророчеството на дуумхамъра се изпълнява сега, дали той е последният от рода си. Вече беше донесъл спасение и после гибел, използвайки оръжието, за да заличи дренаите. Но как можеше да го използва сега, за да доведе отново до справедливост? След като всичко умираше… как можеше да го промени?

„Волята за оцеляване е мощно нещо“ — мислеше си Гул’дан, докато се приготвяше за сън. Той беше започнал да спи в Черния храм в една стая, която бе запазил само за себе си. В нея бяха ритуално подредени дрънкулките, които използваше да контролира демоните, които призоваваше — частици от дренайски души, някакви камъни за по-големите същества, отвари, които му даваха повече енергия. Имаше и черепи и кости и други символи на власт. Имаше съдове за изгаряне на треви, които с горчивия си или сладък аромат подсилваха виденията му.

Сега той се запъти към тях. В един котел беше запалил малък огън и изчакваше дървото да изгори до жив въглен. С тихо напяване Гул’дан хвърли изсушените листа в огъня и едва не се задави от аромата, който изпълни въздуха. После отиде до леглото си, където обичаше да си представя, че е спял омразният Велън, и бързо заспа.

Откакто Кил’джейден си отиде, Гул’дан отново можеше да сънува. И макар видението му да го отвеждаше в някакво странно тъмно място, той знаеше, че е истинско. Той виждаше слабо наподобяващо орк същество, облечено в дълга мантия, а качулка скриваше лицето му. То беше слабо, дори по-слабо от женски орк, но някак си Гул’дан моментално усети, че е мъж. В очите на Гул’дан изглеждаше слаб, но силата, която излъчваше странникът, го поразяваше. Гул’дан потръпна. Когато странникът проговори в съзнанието му, гласът бе мъжки, странно приятен и особено завладяващ.

— Чувстваш се изгубен и сам — каза странникът.

Гул’дан кимна, едновременно предпазлив и развълнуван.

— Кил’джейден ти обеща власт… сила… божественост. Неща, които светът ти не е виждал — продължи благият глас от устата, която оставаше скрита под качулката на мантията.

Думите галеха Гул’дан, успокояваха го и в същото време го плашеха. Но той почувства по-скоро гняв, отколкото страх, когато отвърна:

— Той ме изостави — каза Гул’дан. — Принуди ни да разрушим света си и после ни остави да умрем заедно с него. Ако идваш от негово име…

— Не, не — успокои го странникът с особено завладяващ глас. — Изпраща ме някой още по-могъщ — очите му проблеснаха в сянката на качулката. — Изпраща ме… господарят му.

Гул’дан настръхна.

— Неговият… господар?

Тогава в съзнанието му нахлуха образи — образите на Кил’джейден, Велън и Аркемонд — такива, каквито са били много отдавна. Той видя как съществата, наречени ередари, се трансформират в чудовища и демони и, макар че не можа да види, почувства огромното присъствие зад всичко това.

— Саргерас!

Гул’дан все още не можеше да различи лицето на странника, но знаеше, че се усмихва.

— Да. Този, който властва над всичко. Този, на когото всички служим. Скоро ще разбереш, Гул’дан, че унищожението и забравата са красиви и чисти неща. Това е посоката, в която всичко трябва да върви. Може да се възпротивиш и да бъдеш унищожен, но може и да се присъединиш и да бъдеш възнаграден.

Внимателно и все още притеснен от тази закачулена фигура и сладките й като мед думи, Гул’дан попита:

— Какво се иска от мен?

— Хората ти умират — отсече фигурата. — В този свят не остана нищо за унищожаване. Вече не е останало нищо, с което да оцелеете. Трябва да отидете на друго място. Място, в което има изобилие от храна и вода и плячка, която си струва да бъде избивана. Сега орките са гладни за кръв повече, отколкото за храна. Дай им кръвта, която жадуват.

Гул’дан присви очи.

— Това звучи като награда, а не като задача — каза той.

— То е и двете… Но това не е единствената награда, която предлага господарят ми. Ти управляваш Съвета в сянка и си вкусил властта. Ти си най-великият уорлок сред хората си и знаеш как те изпълва това. Представи си, че можеш да бъдеш… бог.

Гул’дан потръпна. Това му беше обещано и преди, но някак си знаеше, че Саргерас е много по-способен да изпълни такова грандиозно обещание. Той си представи как протяга ръка и разтърсва земята и как стиска юмрук и спира нечие сърце. Представи си погледите на хиляди души, обърнати към него, а гласовете им пресипват да викат името му. Представи си вкусове и чувства, които не бе преживявал и устата му се напълни със слюнка.

— Имаме общ враг — продължи странникът. — Аз ще се погрижа да бъде елиминиран. Ти ще се погрижиш хората ти да утолят жаждата си за кръв.

И сега Гул’дан вече успя да долови, макар и слабо, чертите на съществото, бледата му кожа и тънките му устни, заобиколени от черна брада и изкривени в усмивка.

— От това сътрудничество ще имаме взаимна изгода.

— Така е — въздъхна Гул’дан.

Той осъзна, че се приближава към странника, сякаш нещо го притегля към него, но спря и добави:

— Но не мога да повярвам, че искаш от мен само това.

Странникът въздъхна.

— Саргерас ще ти даде всичко това и повече. Само че… той е затворен. Има нужда от помощ да се освободи. Тялото му е затворено в древна гробница, изгубена под мътен океан от мрак. Той жадува за свободата си и за силата, която някога е владеел, както орките жадуват за кръв, а ти — за власт. Доведи орките в този изобилен, неопорочен нов свят. Дай им свежа плът, в която да забиват секирите си. Избийте жителите на този свят, укрепи хората си и с тази огромна зелена вълна от воини ме последвай, за да освободим господаря си. Неговата благодарност…

Отново се появи хитра усмивка, проблеснаха и бели зъби. И отново се появи усещането за сила, която странникът контролираше само с волята си.

— Е, това вероятно е отвъд дори твоето въображение, Гул’дан.

Оркът се замисли. През това време образът на странника избледня и се промени. Гул’дан ахна, осъзнавайки, че се намира насред красива поляна, а вятърът разрошва сплетената му коса. Зверове, каквито не беше виждал, пасяха до насита. На хоризонта се издигаха мощни дървета. Странни същества, подобни на орките, но с розова кожа и слаби като странника, обработваха полята и отглеждаха добитък. Идеално.

Образът отново се смени. Изведнъж Гул’дан се оказа под вода, потъваше надолу, но дробовете му не изгаряха от нужда за кислород, въпреки дълбочината. Завихрени в течението, прикрити, но не изцяло, се полюляваха колони и една плоча, по която имаше странни надписи, поизтрити от времето и непрестанните нежни ласки на водата. Гул’дан потръпна, осъзнавайки, че това е мястото, където е затворен Саргерас. „Освободи го от този затвор и тогава… тогава…“

Звучеше като добър съюз. Всичко беше по-хубаво от оставането в този свят, където ги чакаше единствено бавна смърт. Красива, плодородна земя, готова да бъде щурмувана — това само по себе си беше достатъчно за сделка. А щеше да има още толкова много… Той вдигна захласнати очи към странника.

— Кажи ми какво да направя.

Гул’дан се събуди проснат на пода. До него върху студения камък лежеше парче пергамент, изписано с неговия почерк. Той бързо го прегледа. Портал. Азерот. Човеци. Медив.

Гул’дан се усмихна.