Възходът на Ордата

Тринадесет

Блекхенд погледна изпод гъстите си вежди и се намръщи. Той винаги изглеждаше намръщен, може би защото почти винаги беше такъв.

— Не знам, Гул’дан — избоботи той.

Огромната му ръка се присегна към меча му и го попипа нервно. Когато Гул’дан повика за среща Блекхенд преди две седмици и му заръча да доведе най-вещите си шамани, но да не споменава за това пред никого, той се съгласи. Блекхенд винаги предпочиташе Гул’дан пред Нер’зул, макар да не беше сигурен защо.

Когато Гул’дан седна с него на богата трапеза и сподели с него настоящата ситуация, Блекхенд остана доволен, че е дошъл. Сега той вече разбра защо толкова харесва Гул’дан. Бившият чирак и настоящ водач на шаманите беше същият като него. Той не се водеше от идеали, а от практичност. И власт, хубава храна и кръвопролития — все неща, които и двамата орки обичаха.

Блекхенд беше вождът на клана Блекрок. Той не можеше да се издигне повече. Поне… не и до днес. Когато клановете бяха самостоятелни, най-голямата слава бе позицията на вожд на клан. Но сега… сега клановете бяха задружни. Сега Блекхенд виждаше блясъка на алчността в малките очички на Гул’дан. Почти можеше да надуши глада, който се излъчваше у другия орк, глада, който той сам усещаше.

— Нер’зул е почитан и ценен съветник — каза Гул’дан, докато дъвчеше някакъв сушен плод и чоплеше с нокът парченцата, които засядаха между зъбите му. — Той притежава голяма мъдрост. Но… беше взето решение от тук нататък аз да поведа орките.

Блекхенд се усмихна диво. Нямаше и следа от Нер’зул.

— А мъдрият водач се обгражда с верни съюзници — продължи Гул’дан. — С хора, които са силни и покорни. И които изпълняват задълженията си. Такива хора ще бъдат високо ценени и богато възнаградени за верността си.

Блекхенд се беше замислил над думата „покорни“, но се успокои, когато Гул’дан спомена „високо ценени“ и „богато възнаградени“. Той отмести поглед към осемте шамани, които беше довел със себе си. Те стояха приведени около друг огън малко настрани и за тях се грижеше един от слугите на Гул’дан. Изглеждаха злощастно недоволни и бяха достатъчно далеч, за да не подслушват разговора. Блекхенд каза:

— Поиска да ти доведа шамани. Предполагам, че знаеш какво става с тях.

Гул’дан въздъхна и се присегна за един бут от талбък. Той заби дълбоко зъби в него, а по брадата му се стече сок от сочното месо. После нехайно забърса издадената си челюст, сдъвка, преглътна и отвърна:

— Да, чух за това. Елементите вече не им се подчиняват.

Блекхенд сериозно го наблюдаваше.

— Носят се някакви слухове, че е защото вършим нещо нередно. Ти така ли мислиш?

Блекхенд повдигна огромните си рамене.

— Не знам какво да мисля. Това е нова територия за мен. Предците казват едно, а елементите отказват да се появят.

Той все повече се съмняваше в предците, но запази тази мисъл за себе си. Блекхенд знаеше, че мнозина го смятат за глупак. Той предпочиташе да ги остави да си мислят, че не притежава нищо повече от две силни ръце и един мощен меч. Това му даваше известно предимство. Гул’дан го гледаше изпитателно и Блекхенд се зачуди дали новият духовен водач на орките усеща, че не му казва всичко.

— Ние сме горда раса — каза Гул’дан. — Понякога е болезнено да признаем, че не знаем всичко. Кил’джейден и съществата, които води… А-а, Блекхенд, какви тайни крият само! Каква сила имат… сила, която искат да споделят с нас!

Сега очите на Гул’дан искряха от вълнение. Сърцето на Блекхенд заби лудо. Гул’дан се наведе напред и продължи да шепти благоговейно:

— Ние сме като деца пред тях. Дори ти… дори аз. Но те искат да ни обучат. Да споделят с нас част от силата си. Тази сила не е подвластна на капризите на духовете на въздуха, земята, огъня или водата. — Гул’дан махна пренебрежително с ръка. — Това е незначителна сила. Не е надеждна. Може да те напусне насред битка и да те остави напълно безпомощен.

Лицето на Блекхенд доби студен израз. Той беше станал свидетел на такова нещо и воините му трябваше да положат неистови усилия, за да завоюват победата си, докато шаманите ревяха от ужас, че елементите вече не им помагат.

— Слушам те — каза тихо той.

— Представи си какво можеш да правиш, ако водиш шамани, които контролират своя енергиен източник, вместо да се молят и да получават нищожна сила — продължи Гул’дан. — Представи си, че тези шамани също имат свои слуги, които да се бият за теб. Слуги, които, да речем, могат да накарат врага безпомощно да бяга от ужас. Които да източват магията им както насекомото смуче кръв през лятото. Които да отвличат вниманието на врага от битката.

Блекхенд повдигна рошавата си вежда.

— При тези условия мога да си представя само успех. Предимно успех.

Гул’дан кимна, доволно озъбен.

— Точно така.

— Но откъде знаеш, че това е истина, а не някакво празно обещание, прошепнато в ухото ти?

Усмивката на Гул’дан се разшири.

— Защото, приятелю… вече го изпитах. И ще науча онези шамани ей-там на всичко, което знам.

— Впечатляващо — изръмжа Блекхенд.

— И това не е всичко, което мога да ти предложа. Воините… Знам как да направя всеки, който се бие редом с теб, много по-силен, по-яростен, по-смъртоносен. Всичко това може да бъде наше, стига да го пожелаем.

— Наше?

— Не мога да продължа да си губя времето в разправии с всеки вожд на клан, всеки път, когато реши да се оплаква от нещо — отвърна Гул’дан и махна повелително с ръка. — Най-добре да работим с тези, които са съгласни с това, което аз и ти мислим… а с тези, които не са съгласни…

— Продължавай — каза Блекхенд.

Но Гул’дан не го направи, поне не веднага. Той замълча и се опита да си събере мислите. Блекхенд хвана една пръчка и разрови огъня. Той знаеше, че повечето орки, дори някои от собствения му клан, го смятат за сприхав и поривист, но знаеше и цената на търпението.

— Предвиждам две групи от лидери на орките. Едната — обикновен управителен съвет, който да взема решения от името на вождовете. Дейността му ще се извършва открито пред всички, а неговият лидер ще се избира. Втората… ще е сянка на съвета. Скрита. Тайна. Мощна — прошепна Гул’дан. — Този… „Съвет в сянка“ ще се състои от орките, които споделят идеите ни и които са склонни да направят нужните жертви, за да ги превърнат в реалност.

Блекхенд кимна.

— Да… да, разбирам. Публична власт… и частна власт.

Устата на Гул’дан бавно се изкриви в доволна усмивка. Блекхенд го изгледа за миг и после попита:

— И към коя група ще принадлежа аз?

— Към двете, приятелю — моментално отвърна Гул’дан. — Ти си роден за водач. Притежаваш харизма, сила и дори враговете ти знаят, че си отличен стратег. Нищо чудно дори да бъдеш избран за лидер на орките.

Очите на Блекхенд проблеснаха.

— Аз не съм ничия пионка — изръмжа тихо той.

— Разбира се, че не си — отвърна Гул’дан. — Точно затова ти казвам, че ще бъдеш член на двете групи. Ти ще бъдеш водачът на тази нова порода орки, тази… тази Орда, ако щеш. Но също така ще участваш в Съвета в сянка. Не можем да работим заедно, ако не си вярваме, нали?

Блекхенд се загледа в бляскавите хитри очи на Гул’дан и се усмихна. Той изобщо не вярваше на шамана и подозираше, че Гул’дан се чувства по същия начин. Но това нямаше значение. И двамата искаха власт. Блекхенд знаеше, че не притежава таланта и уменията, които да му позволят да упражнява властта, за която Гул’дан жадува. А Гул’дан не искаше точно тази власт, към която се стремеше Блекхенд. Двамата не се конкурираха, а можеха да бъдат във взаимноизгоден съюз, при който никой не може да ощети другия.

Блекхенд се замисли за семейството си — съпругата му Урукал, двамата му синове — Ренд37 и Мейм38 и дъщеря му Гриселда. Той не ги обичаше така сляпо, както Дуротан обичаше Драка, разбира се, но все пак беше загрижен за тях. Искаше да види съпругата си окичена с бижута, синовете и дъщеря си — почитани, както подобава на децата на Блекхенд.

С крайчеца на окото си той долови някакво движение. Щом се обърна, видя Нер’зул, някога мощен, а сега отхвърлен, да се изнизва от палатката.

— Ами той? — попита Блекхенд.

Гул’дан сви рамене.

— Какво за него? Той не е от значение. Красивия предпочита да го запази засега. Явно му е подготвил… нещо специално. Той ще продължи да бъде значима фигура. Любовта на орките към Нер’зул все още е твърде силна, за да го изключим напълно. Но не се тревожи, той не представлява заплаха за нас.

— Шаманите на Блекрок… казваш, че ще ги научиш на тези нови магии? Магиите, които самият ти си изучил? Наистина ли ще бъдат непобедими?

— Аз лично ще ги обуча и, ако се адаптират добре към новите практики, ще ги поставя на челни позиции сред новите си вещери или уорлоци39.

Уорлок… Значи така се нарича тази нова магия. Звучеше интересно… Уорлок. И уорлоците на Блекрок щяха да бъдат сред първите избрани.

— Блекхенд, вожд на клана Блекрок, какво ще кажеш за предложението ми?

Блекхенд бавно се обърна към Гул’дан.

— Казвам слава на Ордата… и слава на Съвета в сянка.

В подножието на свещената планина се събра разярена тълпа. Дуротан беше изпратил вест на всички, на които имаше доверие, и беше получил потвърждение, че елементите са отказали да подкрепят шаманите. Един особен доклад дойде от клана Боунчуър. Цялата им група паднала под ударите на дренаите и избиването им останало мистерия, докато няколко дни по-късно един от шаманите се опитал да излекува болно дете.

Сега се събираха всички — вождовете на кланове и шаманите им, за да се срещнат с Нер’зул и да поискат обяснение. Нер’зул се появи да ги поздрави, помаха с ръка и помоли за тишина.

— Знам защо сте дошли тук днес — започна той.

Дуротан се намръщи. Нер’зул беше толкова далеч, че изглеждаше като малка прашинка, а се чуваше идеално. Той знаеше, че обикновено Нер’зул постига този ефект, като помоли вятъра да отнесе думите му до всички. Но, ако елементите наистина бяха обърнали гръб на шаманите, как беше възможно това сега? Дуротан размени поглед с Драка, но и двамата замълчаха.

— Истина е, че елементите вече не отговарят на зова за помощ на шаманите.

Нер’зул продължи да говори, но думите се удавиха сред недоволните възгласи. Той сведе поглед за миг, а Дуротан го изгледа строго. Духовният водач на орките изглеждаше по-отслабнал, по-изтормозен, отколкото Дуротан го беше виждал някога. „Разбира се“ — помисли си Дуротан.

Не след дълго подвикванията стихнаха. Орките бяха гневни, но искаха отговори повече, отколкото имаха нужда да излеят яда си.

— Някои от вас прибързано са решили, че това се дължи на факта, че вършим нещо нередно. Но това не е вярно. Ние се борим за сила, каквато не познаваме. Моят чирак, благородният Гул’дан, е изучил тези сили. Нека той отговори на въпросите ви.

Нер’зул се обърна, подпирайки се на жезъла си и отстъпи настрани. Гул’дан се поклони дълбоко на господаря си, но Нер’зул изглежда не го забеляза. Той стоеше със затворени очи и изглеждаше стар и немощен. Дуротан забеляза, че за разлика от него Гул’дан изглежда по-добре от всякога. Сякаш кипеше от някаква нова енергия, а в присъствието и гласа му се усещаше невероятна увереност.

— За някои от вас може да е трудно да разберат това, което предстои да ви кажа, но аз вярвам, че хората ми не са тесногръди по отношение на възможността да подобрим положението си — каза той, а гласът му беше ясен и силен. — Както бяхме изненадани и изумени да научим за съществуването на други мощни същества, освен предците ни и елементите, така научихме, че има други начини да използваме магия, освен да работим с елементите. Има сила, която не се основава на искане или молби или умоляване… сила, която се появява, защото ние сме достатъчно мощни, за да я принудим да се появи. Да я контролираме. Да я накараме да ни се подчинява, да се подчини на волята ни, а не обратното.

Гул’дан замълча, за да остави думите му да стигнат до съзнанието на събралите се орки и внимателно ги огледа. Дуротан се обърна към Дрек’Тар.

— Възможно ли е това? — попита той приятеля си.

Дрек’Тар безпомощно сви рамене. Той изглеждаше напълно изумен от думите на Гул’дан.

— Нямам представа — каза той. — Но след онзи последен удар… Дуротан, шаманите вършат работата на предците! Как може елементите да ни отказват подкрепа при тези обстоятелства? И как може предците да позволяват подобно нещо?

Докато говореше, гласът му ставаше все по-остър. Той още бе шокиран и изпълнен със срам. Дуротан разбираше как се чувства шаманът му — като воин, който уверено се присяга за секирата си, но вижда как тя се превръща в пепел в ръцете му, секира, която е получил от верен другар, секира, която е помолен да използва за добри цели.

— Да! Да, разбирам цената на това, което аз… това, което Красивия, който ни е приел под крилото си, предлага — каза Гул’дан, кимайки. — Бях обучаван от това същество, както и тези благородни шамани.

Той отстъпи назад и няколко шамани, облечени в едни от най-красиво изработените кожени брони, които Дуротан някога беше виждал, пристъпиха напред.

— Те са орки Блекрок — прошепна Драка и се намръщи.

Дуротан също беше забелязал това.

— Това, което са научили — продължи Гул’дан, — ще бъде предадено на всеки шаман, който пожелае да се научи. Заклевам се в това. Последвайте ме до откритото поле, където от незапомнени времена се провеждат ритуалите на Кош’харг. Там те ще демонстрират страхотните си умения.

По някаква необяснима причина, на Дуротан изведнъж му прилоша, а Драка стисна окуражително ръката му, явно забелязала рязкото му пребледняване.

— Какво има, съпруже? — попита тихо тя, докато заедно с всички останали се придвижваха към мястото за провеждане на фестивала Кош’харг.

Той поклати глава.

— Не знам — отвърна също толкова тихо той. — Просто… Имам чувството, че предстои да се случи нещо ужасно.

Драка изсумтя.

— От известно време насам и аз имам такова предчувствие.

Дуротан полагаше усилия да запази спокойно изражение. Той бе отговорен за благополучието на хората си, а отношенията му с Нер’зул, а сега явно и с Гул’дан, вече бяха деликатни. Дуротан добре осъзнаваше, че ако някой от двамата шамани пожелае да злепостави него или клана му, сега ще е доста по-лесно. Ясно фокусирани върху единството, ако решаха кланът Фростулф да бъде отлъчен, това щеше да е равносилно на заличаването му. Дуротан не одобряваше посоката, в която се развиваха нещата, но не можеше да протестира. Той не се тревожеше за себе си, но не можеше да позволи кланът му да страда.

И все пак… кръвта му кипеше, сърцето му биеше лудо, а тялото му се тресеше от лошо предчувствие. Той изрече наум кратка молитва към предците — да продължават да напътстват мъдро хората му.

Орките достигнаха равната речна долина, където поколения наред честваха празника Кош’харг. Щом краката му докоснаха свещената земя, Дуротан се поуспокои. В съзнанието му нахлуха спомени, които го накараха да се усмихне. Той си спомни съдбовната нощ, когато той и Оргрим решиха да провокират традицията и дръзнаха да шпионират възрастните, докато си говорят… спомни си колко разочаровани останаха и двамата, осъзнавайки колко са скучни разговорите им.

Вече помъдрял, той бе сигурен, че двамата с Оргрим, колкото и храбри да си въобразяваха, че са тогава, вероятно не са били първите, нито пък щяха да са последните, способни на такава дързост. Той си спомни още и първия път, когато зърна женската, която щеше да му стане съпруга. Спомни си как ловуваше в тези тучните поляни, как танцуваше около огъня в ритъма на барабаните, който вибрираше във вените му и как пееше на лунна светлина. Докато хората му можеха да се радват на всичко това, мислеше си той, всичко ще е наред.

Леко ободрен, той се загледа към мястото, което обикновено подготвяха за танците. Там имаше малка палатка и той се зачуди за какво ще се използва. Той и Драка спряха на няколко метра от палатката, предполагайки, че е част от демонстрацията. Останалите последваха примера им. Слънцето блестеше ярко, а орките продължаваха да прииждат. Дуротан забеляза, че повечето от тези, които бяха дошли днес, са вождове на кланове и шамани и мястото нямаше да приюти толкова много хора, колкото за празника.

Гул’дан изчака всички да се съберат, преди да се запъти към палатката. Шаманите, обучени в тази мистериозна нова магия, го последваха. Всички пристъпваха уверено и гордо. Гул’дан спря пред входа на палатката и даде знак на няколко воини Блекрок, които пристъпиха напред и застанаха мирно. В следващия миг вятърът смени посоката си. Очите на Дуротан се разшириха удивени, когато позната миризма достигна ноздрите му. Дренаи…

От тихото шушукане покрай себе си той разбра, че не е единственият, разпознал миризмата. В този миг Гул’дан кимна на воините и те влязоха в палатката. Не след дълго от там се появиха осем дренаи със здраво вързани ръце. Лицата им бяха подпухнали и подути от бой. Устата им бяха запушени с парцали. По кожата им имаше засъхнала кръв и това, което бе останало от дрехите им. Дуротан зяпна.

— Когато кланът Блекрок се бори, използвайки магията, която ще ви покажа сега, победата им беше толкова безусловна, че дори успяха да заловят няколко пленници — гордо заяви Гул’дан. — Тези пленници ще ми помогнат да ви покажа на какво са способни новите ни магически умения.

Дуротан се изпълни с ярост. Да убиеш враг в битка е едно, а убийството на беззащитен пленник — съвсем друго. Той отвори уста, но една ръка върху рамото му възпря думите му. Той погледна гневно към спокойните сиви очи на Оргрим Дуумхамър.

— Знаел си за това — изсъска Дуротан в ухото на другаря си.

— Говори по-тихо — отвърна Оргрим, оглеждайки се на всички страни, за да се увери, че никой не ги наблюдава.

Така и беше, вниманието на всички беше насочено към Гул’дан и дренайските пленници.

— Да, знаех. Бях там, когато ги заловихме. Така се правят някои неща, Дуротан.

— Орките не правеха така — каза Дуротан.

— Сега го правят — отвърна Оргрим. — Това е тъжна необходимост. Но въпреки всичко не вярвам да се превърне в обичайна практика. Целта е да убият дренаите, не да ги измъчват.

Дуротан се вторачи в стария си другар. Оргрим задържа погледа си за малко, после се изчерви и се извърна настрани. Дуротан усети, че по някакъв начин гневът му намалява. Поне другарят му разбираше колко погрешно е това, макар че го подкрепяше. Но какво друго можеше да направи Оргрим? Той беше заместник-командир на Блекхенд и беше дал клетва да подкрепя вожда си. Също като Дуротан той имаше отговорности, които не можеше да пренебрегне току-така.

За пръв път в живота си на Дуротан му се прииска да е обикновен член на клан. Той сведе поглед към очите на съпругата си, която гледаше ужасена ту към него, ту към Оргрим. Накрая видя тъгата и примирението, които се изписаха на лицето й, преди да сведе глава.

— Тези същества ще са ни от полза сега — казваше Гул’дан.

Дуротан почувства как тялото му натежава, сякаш е от олово и едва вдигна поглед към шамана.

— Ще ги използваме, за да демонстрираме новите си сили.

Гул’дан кимна на първия шаман Блекрок, който му се поклони. Сякаш леко нервна, женската затвори очи и се концентрира. Ушите на Дуротан се изпълниха със звук, наподобяващ силен вятър. В краката й проблесна странен знак, изписан с виолетова светлина, който я обгради. Над главата й се завъртя виолетов куб. После изведнъж в краката й се появи дребно, крякащо същество. То подкачаше, червените му очи блестяха, а малките му остри зъби бяха оголени в нещо, наподобяващо усмивка. Дуротан дочу шепот и съскане от страх.

Другите шамани също пристъпиха напред и започнаха да призовават същите зловещи виолетови кубове, които съживяваха същества сякаш от нищото. Някои бяха огромни безформени неща в сини и виолетови нюанси, които се носеха страховито във въздуха. Други бяха по-поносима гледка, като се изключат краката им, завършващи с копита, и крилете им като на прилеп. Някои същества бяха големи, други малки и седяха или стояха тихо до тези, които ги бяха съживили.

— Много симпатични зверчета — чу се характерният и изпълнен със сарказъм глас на Гром Хелскрийм. — Но какво правят?

Гул’дан се усмихна снизходително.

— Търпение, Хелскрийм — каза покровителствено той. — Това е сила, не слабост.

Хелскрийм сключи вежди, но замълча. Дуротан реши, че явно е точно толкова любопитен, колкото всички останали. Блекхенд стоеше леко усмихнат и изглеждаше като горд баща. Само той като че ли не бе изненадан от случващото се тук и Дуротан осъзна, че сигурно вече познава новите сили на шаманите. Видял ги е и ги е одобрил.

Един от дренаите беше пуснат и изтикан напред. Ръцете му все още бяха вързани и той залитна няколко крачки, но после се спря и се изправи. Изражението му беше спокойно. Само слабото движение на опашката му издаваше притеснението му.

Първият шаман пристъпи напред, раздвижи ръце и прошепна нещо. Дребното създание до нея изпищя и заподскача, и после изведнъж от ноктестите й пръсти изригна огън, който се насочи към злочестия дренаи. В същия миг кълбо от… мрак се заформи на върха на пръстите на шамана и се стрелна към пленника. Той изохка от болка, когато синята му плът бе обгорена от атаката на дребното същество, но падна на колене, очевидно в агония, чак когато тъмното кълбо го улучи. Шаманът отново прошепна нещо и от самата плът на дреная изригнаха пламъци. Докато преди малко стоеше горд и мълчалив, сега той крещеше от болка, а виковете му все пак се чуваха, въпреки запушената му уста. Той се мяташе и гърчеше на земята като риба на сухо, а очите му се въртяха безумно. После се спря. Въздухът се изпълни с воня на изгоряла плът.

За миг настъпи тишина. После се появи звук, който Дуротан никога не бе очаквал да чуе — одобрителни възгласи и радостни викове при вида на врага, умиращ от безмилостна болка.

Дуротан гледаше втрещен. Още един пленник беше убит за целите на демонстрацията. Той беше бит с камшик от един от по-поносимите слуги на шамана, който стоеше като закован на място, докато върху дреная се лееше дъжд от огън и тъмни юмруци. После трети беше изведен напред, магическата му същност беше изсмукана от едно чудовищно същество, което изглеждаше като деформиран вълк с пипала, излизащи от гърба му.

На Дуротан започна да му призлява, гледайки как някогашната свещена земя се просмуква със синя кръв… земята, която дори сега беше тучна и плодородна, макар присъщото й спокойствие да бе брутално нарушено. Той бе танцувал тук, беше пял на луната, беше играл с приятеля си и беше ухажвал любимата си. Тук поколения орки празнуваха единството си — в това толкова свято място, където всеки конфликт биваше моментално прекратен, а участниците в него — принудени да се помирят или да си отидат.

Дуротан не беше шаман. Той не усещаше земята или духовете, но нямаше нужда да го прави, за да почувства болката им като своя собствена. „Майко Кашур, със сигурност не си искала подобно нещо“ — помисли си той. Възторжените викове изпълваха ушите му, а вонята на кръв и изгорена плът измъчваше ноздрите му. Най-лошото беше гледката на братята му, някои дори от собствения му клан, които бяха погълнати от безумието да се измъчват същества, лишени от възможност дори да заплюят противника си.

Той почти не усети болката в ръката си. Сякаш замаян, Дуротан погледна надолу и видя как Драка я стиска толкова силно, още малко и да я счупи.

— За шаманите! — извика някой.

— Не! — гласът на Гул’дан се понесе над врявата на тълпата. — Те вече не са шамани. Те бяха изоставени от елементите… Те вече няма да ги търсят, няма да ги молят за помощ. Вижте тези, които имат сили и които не се страхуват да ги използват. Представям ви… уорлоците!

Дуротан откъсна поглед от ръката си, вплетена в тази на съпругата му, и се обърна към свещената планина. Тя се издигаше към небето както винаги, страните й улавяха светлината и я отразяваха, и за един дълъг миг Дуротан се зачуди защо не се разтресе и строши на парченца като сърцето на едно съзнателно същество, изпълнено с ужас от това, което се случва в някогашната й мирна сянка.

Тази нощ имаше големи празненства. Дуротан не участва в нито едно от тях и забрани на хората от клана си да участват. Докато шаманите на Фростулф седяха до малкия огън, унили и похапващи мълчаливо, Дрек’Тар дръзна да зададе въпроса, който Дуротан знаеше, че тревожи сърцата им.

— Вожде — започна тихо Дрек’Тар, — ще ни позволиш ли да изучим практиките на уорлоците?

Последва дълга тишина, нарушавана само от пращенето на огъня. Накрая Дуротан проговори.

— Първо искам да ви питам нещо — каза той. — Одобрявате ли това, което бе причинено на пленниците днес?

Дрек’Тар изглеждаше притеснен.

— По-добре… по-добре да беше честна битка — призна той. — Но те са наши врагове. Доказаха го.

— Доказаха, че ще се отбраняват, когато ги нападат — отсече Дуротан. — Това е единственото нещо, което са доказали.

Дрек’Тар понечи да се възпротиви, но Дуротан му махна с ръка да мълчи.

— Знам, че това е волята на предците, но днес видях нещо, което не бях вярвал, че мога да видя. Видях свещените поля, където векове наред орките са се събирали с мир, опетнени от кръвта на същества, които дори не можеха да вдигнат ръка, за да се защитят.

Той долови движение в края на кръга и надуши миризмата на Оргрим, но продължи.

— В сянката на самата Ошу’гун! Тези, които убиха дренаите днес, не го направиха, за да ни защитят от някаква заплаха. Те избиха пленници, за да покажат новите си… умения.

Оргрим тихо се покашля и Дуротан му даде знак да се приближи. Оргрим беше добре познат на присъстващите и седна до огъня като техен другар.

— Оргрим — каза Драка, и го докосна дружелюбно. — Първите… уорлоци… са от твоя клан. Какво мислиш за това?

Оргрим се загледа в огъня, сключил вежди, сякаш се опитваше да подреди мислите си.

— Ако ще се бием с дренаите… и дори вие, Фростулф, осъзнавате нуждата от това… трябва да се борим за победа. Елементите са изоставили шаманите. Ако не друго, те са променливи и непредсказуеми и никога не са били особено надеждни съюзници. Не и като истински приятели.

Той погледна към Дуротан и леко се усмихна. Въпреки натежалото си сърце, Дуротан му отвърна с усмивка.

— А тези същества, тези странни сили… те изглеждат по-сигурни. И по-унищожителни.

— Има нещо в тях… — гласът на Драка замря.

Дрек’Тар бързо се намеси.

— Драка, разбирам опасенията ти. Това със сигурност не са естествени сили, поне и не така естествени, както шаманите винаги са ги познавали. Но кой може да каже, че са погрешни? Те съществуват и трябва да имат някакво място в реда на нещата. Огънят е огън. Дали се появява от пръстите на малко танцуващо създание или от духа на огъня, огънят изгаря плътта по един и същ начин. Съгласен съм с уважавания ни гост. Ние приехме да се отдадем на битката. Със сигурност не се бием, за да я загубим!

Драка все пак поклати глава, а красивите й очи изглеждаха невероятно тъжни. Ръцете и се движеха така, сякаш физически се опитваше да намери правилните думи.

— Това е повече от призоваване на огън или дори странните тъмни мълнии — каза тя. — Аз съм се борила с дренаи. Убивала съм дренаи. И никога не съм ги виждала да се гърчат от болка по такъв начин или да издават звук от мъка. Онези неща, които се подчиняват на уорлоците… изглежда се наслаждаваха на това.

— Ние обичаме да ловуваме — отбеляза Дуротан. Той не обичаше да спори със съпругата си, но както винаги, трябваше да разгледа въпроса от всички страни, за да вземе правилното решение за клана си. — Вълците обичат да ядат топла плът.

— Лошо ли е да искаме да победим? — намеси се Оргрим, присвивайки очи. — Лошо ли е да се радваш на победата?

— На лова, на победата — не. Говоря за измъчването.

Дрек’Тар сви рамене.

— Може би призованите същества се хранят от това. Може би е нужно за тяхното съществуване.

— Но нужно ли е за нашето? — очите на Драка проблеснаха на светлината на огъня и Дуротан с болка усети, че не е от гняв, а от сълзи от мъка.

— Дренаите винаги са владеели по-силна магия от нас, дори с помощта на елементите — каза Дрек’Тар. — Аз винаги съм бил шаман. Роден съм да бъда такъв. И сега ти казвам, че ще поема по пътя на уорлока, ако вождът ми позволи. Защото разбирам какво можем да постигнем с тези сили, след като толкова дълго време сме разчитали на елементите. Затова бих казал, Драка, съжалявам, но да… Да… това е нужно за нашето съществуване. Ако не можем да разчитаме на силата на елементите, дренаите ще ни заличат от лицето на земята.

Драка въздъхна и скри лице в дланите си.

Малката група седеше мълчаливо, чуваше се само пращенето на огъня. Дуротан усещаше, че нещо липсва и сега разбра какво. Той не чуваше гласовете на нощните същества, птиците и насекомите и другите живи неща, които преди изпълваха въздуха с тихите си звуци. Това, което се случи преди малко, ги беше отблъснало от свещеното място. Той се опита да не мисли за това като за поличба.

— Ще позволя на клана Фростулф да изучи тази магия — каза тежко той.

Дрек’Тар сведе глава.

— Благодаря, Дуротан. Няма да съжаляваш.

Дуротан не отговори.