Възходът на Ордата

Петнадесет

По-късно Дуротан щеше да се чуди защо в град Телмор не се беше получило предупреждение за наближаващата вълна от орки, възседнали вълци. Но нямаше да може да разговаря с дренаи, за да разбере. Можеше само да предполага, че дренаите са били толкова сигурни в илюзорното си прикритие, че никога не им е хрумвало, че може да бъде разрушено.

Спокойната атмосфера беше раздрана от звука на бойни викове и вой на вълци, когато ездачите щурмуваха града. Няколко невъоръжени дренаи бяха посечени още в първите секунди от нападението. Белите павета скоро се покриха със синя кръв, но не след дълго стражите на града отвърнаха на атаката.

Щом зеленият камък постигна целта си, Дуротан го прибра в торбата си. Кристалът щеше да се присъедини към червения и жълтия, които бяха отнети от Велън. Дуротан бързо възседна вълка си и потегли с мрачна решителност, готов да извади секирата си. Макар да си беше обещал да не напада невъоръжен противник или дете, той бе направил избора си и бе готов да убие или да загине заради него.

Първата вълна наводни града. Река от орки се разклони на потоци, които поеха по широките каменни стъпала и се изляха в широките обществени сгради от двете страни на главния път. Уорлоците яздеха последни. Съществата им бяха тихи и послушни, с изключение на дребните, които постоянно бърбореха нещо. Те изчакваха подходящия момент, в който да отприщят огнения дъжд, тъмните мълнии и различните проклятия, захранвани от чуждото страдание.

Воините се появяваха окъпани в кръв, ботушите им оставяха кървави стъпки по широките стъпала, а те продължаваха към следващата сграда и другите след нея.

Дренайските стражи вече бяха наизлезли по улиците и правеха своите магии. Дуротан се отмести от седлото си точно навреме, за да избегне удар от меч, който сияеше от синя енергия. Мечът се удари във върха на секирата му и проряза ръката му до костта. Но това бе нищо в сравнение с шока, който изпита, когато разпозна нападателя си.

За втори път той и Ресталаан се срещаха в битка. Дуротан беше помилвал Велън и като отплата за това Ресталаан беше помилвал него, когато лежеше безпомощен в краката му. Дуротан забеляза, че дренаят също го позна и присви блестящите си сини очи. Всички дългове между тях бяха платени. Този път никой от тях нямаше да прояви милост към другия.

Ресталаан извика нещо на своя мелодичен език. Вместо да атакува отново, той издърпа Дуротан от седлото му. Дуротан беше хванат неподготвен и преди да осъзнае какво се случва, вече лежеше на земята пред врага си. Присегна се към секирата си, докато Ресталаан замахваше с меча си, но знаеше, че дори пръстите му да успеят да се доберат до дръжката й, няма да е достатъчно бърз.

Найтстолкър обаче беше трениран почти толкова, колкото и орка, който го яздеше. В мига, когато вълкът усети, че ездачът му вече не е на гърба му, той се обърна към Ресталаан. Огромните му зъби се впиха в ръката на дреная. Ако Ресталаан не носеше защитната си броня, ръката му щеше да бъде моментално отхапана. Но все пак атаката бе достатъчна, за да го осакати, принуждавайки го да изпусне меча си. Дуротан изрева и замахна със секирата си колкото сила имаше. Тя се заби в гърдите на Ресталаан, острият й връх премина през бронята му и потъна дълбоко в плътта му.

Ресталаан падна на колене, а безполезната му ръка все още беше между зъбите на Найтстолкър. Белият вълк стегна още по-силно захапката си, оголи зъби и започна да подмята ръката на дреная, сякаш беше някакво дребно животно. Още малко и щеше да я откъсне. От раната на Ресталаан струеше кръв. Той не издаде звук, въпреки болката, която изпитваше.

Дуротан се изправи на крака и отново замахна, този път за смъртоносен удар — милостив удар. Ресталаан се строполи и вълкът веднага пусна ръката му. Капитанът на стражите на Телмор беше мъртъв. Дуротан не си позволи да изпита съжаление. Той бързо се метна върху Найтстолкър и се огледа за следващата си жертва.

Такива не липсваха. Градът със сигурност не беше с размерите на дренайската столица Шатрат, но беше доста голям. Имаше достатъчно много дренаи за избиване. Въздухът бе изпълнен с кръвожадни викове, с крясъци от болка и страх, с шума от сблъсъка на оръжия в щитове и пращенето на магически заклинания. До ноздрите на Дуротан достигаха всякакви миризми — на кръв, изпражнения и урина, и болезнено познатата воня на ужас.

Яростта, която бушуваше в него, беше хубаво чувство. Сетивата му бяха изострени както никога досега и Дуротан като че ли се движеше, без да мисли. Ето там — друг страж се биеше с Оргрим. Дуротан се напрегна и докато понечи да се спусне към другаря си, видя как дуумхамърът пори въздуха и разбива черепа на дреная през шлема му. Дуротан се усмихна диво. Оргрим нямаше нужда от помощ.

Дуротан усети присъствието до себе си, преди още да е чул или подушил нещо, обърна се и нададе бойния вик на клана си. Той вдигна покритата си със съсирена кръв секира и се приготви да я стовари надолу. Детето едва беше излязло от пубертета, но изкрещя яростно, сграбчвайки го за бронирания крак. По бледото й лице се стичаха сълзи, а зъбите й бяха оголени. Синя кръв, твърде много, за да е нейната, се бе пропила в дрехите, полепнали по тялото й. Тя безуспешно го налагаше с юмруци, а очите й горяха от болка и гняв.

За няколко ужасни секунди на Дуротан му се стори, че вижда същото момиче, което с Оргрим бяха срещнали тук преди много години. Не можеше да бъде… със сигурност онова момиче трябваше да е вече зряла жена. Или пък не? Но това нямаше значение. Това беше малко момиче, което едновременно храбро и глупаво се опитваше да атакува с голи ръце оркски воин, яздещ вълк.

Вече замахнал, Дуротан с мъка спря секирата си във въздуха. Той нямаше да нарани дете — това не беше неговият кодекс, това не беше нещо, което орките правят…

Изведнъж момичето замръзна на място с обезумели очи. От устата й бликна кръв и Дуротан отмести погледа си от лицето към гърдите й, където стърчеше връх на копие. Преди Дуротан да успее да реагира, оркът от Шатърд Хенд, който беше убил момичето, избута копието настрани, оставяйки тялото й да падне на земята. После постави ботуша си върху рамото й. Ръмжейки, той извади копието и се захили на Дуротан.

— Дължиш ми едно, Фростулф — каза оркът и изчезна в приближаващата тълпа от убийци и жертви.

Дуротан отметна глава назад и изрева, изливайки болката си пред предците.

Орките продължаваха напред, застилайки пътя си с трупове. Повечето мъртви бяха дренаи, но тук-там можеше да се видят и кафявите тела на загинали орки. Някои от падналите орки бяха още живи и молеха за помощ, но виковете им не бяха чути. Шаманите можеха да ги излекуват със заклинания, но очевидно магията на уорлоците не включваше лечение. Затова те оставаха там, където са паднали, някои издъхваха до телата на дренаите, които самите те бяха убили, а неудържимата вълна продължаваше напред.

Орките поеха по пътя към планината, влизаха във всяка сграда по пътя и убиваха всеки, когото срещнат. Дуротан бе сигурен, че някои дренаи бяха успели да се скрият и се надяваше да не бъдат открити. Той не вярваше, че някой ще откликне на молитвите му. Щом завършеха атаката си, щяха да плячкосват и да търсят оцелели. Той знаеше. Такъв беше планът.

Бяха стигнали до най-голямата сграда, онази, която се намираше най-високо в планината и Дуротан веднага я позна. Това беше домът на господаря, където с Оргрим бяха поканени на вечеря с Пророка. Дуротан с горчивина си помисли, че Велън може би не е толкова голям пророк, щом не е могъл да предвиди този черен момент. Найтстолкър тичаше нагоре по стъпалата и Дуротан не можа да се сдържи. Той се извърна назад и погледна надолу към града, както беше направил първия път, когато изкачи тези стъпала със собствените си два крака.

Тогава дренайският град блестеше като разпръснати на поляната скъпоценни камъни. Сега приличаше точно на това, което беше — разбит град, облян в кръв, в който цареше смърт не само за жителите му, но и за всякаква надежда за мир или примирие, или преговори. Дуротан затвори очи от болка.

„Гордея се с хората си и с града си“ — беше му казал Ресталаан. Ресталаан, който сега лежеше мъртъв на бялата улица сред безброй други дренаи. — „Много се потрудихме тук. Обичаме Дренор. И никога не съм си мислил, че ще имам възможност да го споделя с орк. Пътищата на съдбата наистина са неведоми.“

По-неведоми, отколкото някой орк или дренайски страж можеше да си представи.

Стаите, които преди години бяха потиснали леко двамата младежи, сега изглеждаха напълно задушаващи, натъпкани с огромни оркски воини. Повечето помещения бяха празни. Явно са имали време за бягство — с изключение на тези, които се бяха заклели да загинат в служба на града си. И те загинаха, загинаха стражите, които се опитаха да се опълчат на орките. Красивите орнаментирани мебели бяха използвани за оръжия, които се стоварваха върху главите на дренаите, а потрошаването им само допълни насладата от битката. Орките пробиваха гладките заоблени стени само за удоволствие. Леглата бяха насечени от мечове, купи с плодове и майсторски изваяни статуетки бяха пометени от мебелите и донатрошени от секири или чукове.

Дуротан не можа да издържи повече.

— Стой! — извика той, но никой не го слушаше.

Съществата, контролирани от уорлоците, изглеждаха особено доволни от това поведение. Но времето за разрушения беше свършило и вече нямаше нужда от безпощадно варварство, след като всички жители на Телмор бяха или избити, или избягали.

— Стой! — извика отново Дуротан.

Този път Оргрим го чу и го послуша. Оркът от Уорсонг поклати глава, като че ли да се отърси от нещо неясно и объркващо, и също се опита да укроти воините си. По-назад при останалите уорлоци Дрек’Тар не беше опиянен от кръвопролитието като другите орки и можа да спре тези, които продължаваха да правят заклинания.

— Чуйте ме! — изрева Дуротан.

Повечето бяха достигнали залата, където Велън ги беше посрещнал за вечеря. Стаята беше празна, столовете и масата — преобърнати, а украсата по стените — разкъсана на парчета и намачкана по пода.

— Завзехме града, сега е време да вземем каквото ни е нужно от него!

Сега вече го слушаха и дишаха тежко, изпълвайки стаята с дрезгави звуци. Но поне бяха спрели да размахват оръжия или всичко друго, което можеха да помръднат… и дори това, което не можеха.

— Първо ще се погрижим за ранените — заповяда Дуротан. — Няма да оставим братята си да страдат по улиците.

Някои от орките се спогледаха виновно след тези думи. Дуротан с отвращение осъзна, че много от воините напълно бяха забравили, че някои от хората им все още лежат и се измъчват навън, докато те се забавляват да трошат господарската къща. Той потисна чувствата си и кимна към Дрек’Тар.

— Уорлоците може и да не лекуват, но преди са били шамани и знаят как да се погрижат за раните по традиционния начин.

Дрек’Тар направи знак на няколко уорлока и тръгна назад по пътя, по който бяха дошли.

— После — градът има запаси, каквито не сме виждали досега. Има предостатъчно храна и оръжия и брони и други непознати за нас неща. Неща, които ще послужат на Ордата в борбата й за…

Дуротан не можа да изрече думите, които си бе намислил. „В борбата си да елиминира дренаите.“ Вместо това той добави нещо някак си несвързано:

— В борбата си. Ние сме армия. Армията марширува на пълен стомах. Трябва да сме добре нахранени, добре напоени, здрави, отпочинали, защитени. Оргрим, ти вземи една група и започнете от този край. Гутор, ти вземи група и се върнете при портите. Вървете по главния път, докато срещнете групата на Оргрим. Всеки, който може да лекува, да докладва на Дрек’Тар и да прави точно, каквото му се казва.

— Ами ако открием жив дренаи? — попита някой.

Да, наистина. Нямаше подготовка за задържане на пленници и всъщност единствената цел на вземането на пленници бе за вероятни преговори. След като бе станало повече от ясно, че основната цел на Ордата е пълното заличаване на дренаите, нямаше смисъл да се вземат пленници.

— Убийте ги — каза грубо Дуротан.

Той се надяваше дрезгавината на гласа му да се възприеме като израз на ярост, вместо убийствената болка, която усещаше.

— Избийте всички.

Докато орките под негово командване се втурнаха да изпълняват заповедите му, на Дуротан му се прииска Найтстолкър да не бе избързал да го спаси. Щеше да е много по-лесно, ако днес беше загинал от ръката на Ресталаан, отколкото да изрече думите, които току-що изрече. При повече късмет по време на тази ужасяваща кампания за заличаването на раса, която никога не бе вдигала ръка срещу орките, смъртта щеше да срещне Дуротан по-скоро, отколкото по-късно.