Ветеран

8. Северно море

— Трябваше ли да му даваш толкова много пари? — попита ме Мораг.

Седяхме един срещу друг, облегнати на керамичния корпус на безшумно придвижващата се миниподводница. През цялото време, докато се плъзгахме сред студените дълбини на Северно море, тласкани от почти безшумните реактивни водни двигатели на съда с обтекаема форма, цареше зловеща тишина. Трябваше да начена бутилката уиски, защото ми беше заявено съвсем категорично, че по време на пътуването пушенето не е разрешено. Бях изпил около четвърт от съдържанието й, когато погледнах уплашеното уморено умно момиче и казах:

— Най-вероятно ще очистят Маклайн.

— Как така? Няма ли да го пощадят, задето ни е изпортил?

— Няма. Ролистън ще го убие, а после ще заличи следите от тази операция — добавих. — Маклайн не може да ни навреди с друго, освен да ни изтропа. Дори и сам да не им каже, те имат начини да го накарат да пропее. Така че това, което той току-що стори, може да се окаже най-голямото добро, което някой ти е оказвал.

Мораг млъкна.

Миниподводницата беше поела курс към фабриките за дрога в Сепаратистките територии на Амстердам. Маклайн се беше разбрал с капитана да ни оставят където поискаме. Ролистън щеше да разбере и да изгуби известно време, докато ни търси в Амстердам и докато намери капитана, който на свой ред щеше да го осведоми, че сме отишли в Хъл. Разполагахме най-много с ден преднина, преди да ни настигнат. Надявах се това, което се намираше у Езичника, да си заслужава риска.

Отново погледнах към Мораг. Тя ровичкаше из торбата, която Викария й беше дал. Заради обикновените дрехи и липсата на грим приличаше на всяко друго момиче на нейната възраст. Въпреки че един господ знае какво значеше това в наши дни — вероятно нещо, от което да се извлече изгода. Тя беше хубава, но не за нейно добро, обаче въпреки предпазливостта си не беше станала безчувствена. Мораг отвърна на погледа ми, притеснена от моето вторачване, макар че сега не беше полугола, както когато се запознахме.

— Какво си ме зяпнал?

— На колко години си?

— Защо? Има ли значение? — тросна се тя и сега вече заприлича повече на младо момиче, отколкото на проститутка от платформите.

— Има — отвърнах.

— На седемнайсет.

Наистина не исках да узнавам на колко години бе започнала да проституира.

— Значи, си достатъчно голяма, за да те вземат в армията.

Тя кимна.

— Макфърлейн ни отърва. Раздаде подкупи на тъпанарите, за да ни отложат колкото се може повече, обаче… той… — запъна се тя.

— Той взе своя фунт месо16.

Мораг вдигна рамене. Тя не виждаше нищо странно или ужасно в това. В някаква степен възприемаше себе си като стока.

— Искам… исках да стана свързочник — каза тя. — Когато ме вземат в армията…

Неволно ми мина мисълта, че в наши дни всеки искаше да е хакер.

— Изповядваш ли някаква религия?

— Не още. Но когато започна да виждам разни неща в мрежата, ще се сдобия със своя вяра — каза тя с блясък в очите.

Имаше нещо в тая мрежа: хората откликваха по особен начин, както на религиозното чувство. Започваха да виждат или да им се привиждат изображения на божества в мрежата.

— Щяха да те пратят в частите за отдих и забавление — продължих аз.

Което значеше, че и в армията щеше да върши същото, което бе правила на платформите — да забавлява войниците. Дори не се замислих колко жестоки бяха думите ми. Тя престана да се рови в торбата и ме погледна, а очите й срещнаха моите лещи. Съвсем явно виждах решимостта в погледа й.

— Не и ако се обезобразя. Не с нож, а с киселина или нещо такова — каза тя и продължи да тършува.

Не знаех как да продължа.

— А бива ли те? — попитах, докато палех цигара.

— Като курва ли? О, да, много съм добра. А теб бива ли те за това, с което се занимаваш?

— Имах предвид с компютрите, като хакер — казах аз с известна доза раздразнение в гласа.

— Веднъж проникнах незаконно в банковите сметки на Макфърлейн и го накарах да направи малко дарение.

— Доста добре, като се има предвид, че нямаш никакви импланти.

Тя вдигна рамене.

— Сестра ми ме научи. Беше свързочничка.

— Имаш сестра?

— Имах. Изпържиха й мозъка на някаква планета. Дори не знам къде. Не смятаха за важно да ни съобщят — погребаха я в Космоса. Ако кака беше тук, мама никога нямаше да ме продаде на онзи сводник.

— А той разбра ли, че си му отмъкнала паричките? — попитах.

Тя се усмихна вътрешно и сви рамене.

— Много ясно. Нае хакер, който да ме проследи, а после сплаши някои от момичетата, за да ме изпортят. Имаше един много страховит тип, който беше напомпан с кунгфу програми.

Кимнах й, че знам за кого говори, защото се сетих за модно облечения охранител, когото бях пребил до смърт в „Забраненото удоволствие“.

— Та този същият притежаваше и други умения, като например как да ни причинява болка, без да оставя синини, за да можем да продължим да работим. Прекарах насаме с него час-два.

Известно време обмислях това, което току-що бях чул.

— Не че има значение, но този тип е мъртъв.

— Е, много ясно — изсмя се тя. — Малко трудно щях да пропусна такава зрелищна експлозия.

— Не, не, искам да кажа, че аз лично го пребих от бой.

Тя помълча малко. После добави тихичко:

— Радвам се.

Последва ново мълчание. Отчаяно се опитвах да измисля какво да й кажа, което да не събуди у нея ужасяващи спомени. Обаче Мораг ме изпревари:

— Защо пушиш? Питам, понеже сигурно имаш филтри и всякакви джаджи, нали?

— Харесва ми да имам жълти пръсти, потъмнели зъби и да смърдя на тютюн.

— Аха!

— Трудно ще останем незабележими, ако вие двамата продължавате да приказвате! — изсъска ядно рускинята, помощник-капитан, през вратата към мостика. — И ви предупредих — никакви цигари!

Загасих фаса и двамата с Мораг отново потънахме в мълчание. В известен смисъл изпитах облекчение.

Замислих се над думите на Мораг и начина, по който говореше. Човечеството беше полетяло до звездите, а едно момиче беше готово да се обезобрази, за да не му се наложи да обслужва войниците. Имаше нещо сбъркано в това. Винаги съм знаел, че всичко е ужасно прецакано, но повече от всякога ясно осъзнавах, че трябва да има и друг начин. Трябваше ни някаква надежда — войната траеше вече шейсет години, време й беше да свършва. Но най-жестокото от всичко щеше да бъде, ако думите на Посланик се окажеха поредната скапана психологическа операция.

Дългът беше нещо, което ни втълпяваха още в началото на военното обучение, нещо, с което се сдобих в Пети парашутно-десантен полк: дълг към командирите, дълг към бойните другари, дълг като закрилник на човечеството. Когато постъпих в полка, вече знаехме колко нелепо е всичко това, а може и да не беше, но ние се отнасяхме към тези неща с голяма доза цинизъм. Обаче, от друга страна, ако имаше и най-малък шанс да направим нещо, за да спрем тази война, да получим шанс да се възродим като човешка раса, така че да спрем да изяждаме младежите си, бяхме длъжни да го сторим.

Именно такива неща ме ядяха отвътре: ами ако бъдещият откривател на лека срещу рака загинеше в някой окоп? Ами ако синът Божи, в който вярваше Викария, се беше родил на платформите? Ами ако мъжът или жената, които щяха да донесат мир на цялата Вселена, се бяха пръкнали с толкова привлекателна външност, че трябваше да отидат в бардак за войници? Никой никога нямаше да узнае.

Бях виждал, вършил и преживял много гадости, но това, което Мораг каза, бе най-лошото. Досега просто се бях носел по течението, бях отлагал момента, в който Ролистън щеше да ме настигне. Нямахме никакви шансове, щяхме да загинем, но аз бях научен да се справям с подобни рискове. За съжаление, хората, срещу които се бяхме опълчили, също притежаваха тези умения. Обаче не можех вече да върна духа в бутилката — той беше изскочил навън. Аз вече бях станал част от това нещо.

— Защо го правиш? — прошепнах.

Мораг вдигна очи и сви рамене.

— Нямам нищо за губене — рече и двамата се усмихнахме. — Пък и — додаде тя вече по-сериозно — мисля, че онова нещо бе нежно.

Досетих се, че има предвид Посланик.

— Работата ми ме научи да разбирам много бързо кой е нежен и кой иска да те нарани. Не смятам, че то иска да ни нарани — добави тя.

Изсмях се.

— Защо се смееш?

— Ще се опитаме да спрем войната с помощта на интуицията на проститутките.

— Защо не — каза тя и също прихна.

— Нали си даваш сметка, че това може да се окаже психологическа операция от Тяхна страна? Просто тактически ход като част от Техните усилия да ни изтребят.

— Да — отвърна едва чуто тя. — Обаче не го вярвам.

Погледът й отново възвърна предишната си решимост и се заби в лещите ми.

— Длъжни сме да опитаме — каза тя, прочела мислите ми.

Кимнах. В този момент капитанът отново изсъска:

— Вие двамата, ако чак толкова държите, можете да поплувате!

Вече очаквах с нетърпение да се надрусам с депресанти, които щяха да забавят възприятията ми, а после, когато навлезем в орбитата, щяха да ни упоят. Отдавна бяхме забравили за естествения сън поради твърде многото наркотици и гадостите, натрупани в моето подсъзнание. Пред очите ни десантни капсули излитаха, за да се присъединят към останалите кораби в орбитата на планетата. В угасналото небе над Сириус Б успявахме да различим единствено проблясванията в космическото пространство. Техните кораби бяха погнали здраво нашата Шеста флотилия в далечната орбита. Като наближихме мястото, откъдето щяхме да се евакуираме, забелязах опашките от войници, които чакаха да бъдат извозени. Чакаха, защото по-ценните кадри и машините се евакуираха с предимство. Отдавна бях престанал да се ядосвам за подобни неща. В края на краищата бяхме от специалните части, така че нямаше никакво съмнение, че сме особено ценни.

— Дъглас? — извика името ми по кодираната линия за свръзка при тактически операции нашият свързочник и хакер Амар Шаз.

Беше роден в Мидландс в семейство на сикхи. Преди да стане свързочник, не беше много религиозен, но разбира се, бе открил религията в мрежата. И сега, с подновена вяра, редовно посещаваше виртуалния храм, беше си пуснал брада и дори почна да си увива тюрбан около главата, а когато беше на пост, носеше и заплашителния на вид характерен символ на сикхите, дъговидния кинжал, кирпан, само че неговият бе с големината на меч. Беше си направил тюрбана от балистична мрежичка. И в духа на традицията на нашия отряд да не оставяме човек без прякор, още с пристигането го кръстихте Шарън и така си и остана.

— Какво? — попитах, без да се съобразявам с военната дисциплина.

— Яви се незабавно в щаба на специалните операции — гласеше съобщението на Шарън.

Обаче не беше използвал обичайната за целта честота. Искаше аз да съм преносителят на лошите вести. Нямаше начин да се върнем обратно. Най-много час-два преди военната база, която използвахме за евакуиране, да бъде изравнена със земята. Какво искаха от нас? Съобщих „радостната“ вест на останалите от моя отряд.

— По дяволите — изруга Мадж, който седеше пред мен в ховъра си. — Аз не съм част от шибаната ви армия. Аз съм журналист. Заминавам с първата совалка.

Но знаех, че ще остане с нас до последно.

Паркирахме автомобилите пред бункера, в който се помещаваше щабът на специалните операции. И двете фигури отпред ми бяха познати. Майор Джордж Ролистън беше от Специалните части на морските пехотинци. Свестни момчета, също като нас, не че някога бихме им го признали, обаче Ролистън си беше задник. Манипулатор от висша класа, който беше избил доста оператори. Униформата му без отличителни знаци бе поомачкана, но не беше изцапана, което значеше, че не е напускал бункера, а на гърдите си бе провесил гаусова пушка от характерния модел „Спектър“, чиито куршуми се движеха със скорост, близка до скоростта на звука. Той беше прекият ни началник в щаба на специалните операции и според мен бе виновен за смъртта на голяма част от Жребците.

Зад него малко по-встрани стоеше легендарната сред специалните части редник Джоузефин Бран, Сивата дама, снайперист и наемен убиец, която беше служила преди това при командосите на морските пехотинци и специалните им части. Носеше й се славата и лично аз в нейно присъствие винаги се притеснявах. Сигурно заради нея войниците му не го бяха убили все още. Никой не знаеше защо го защитава — логичният извод бе, че са любовници — но според мен имаше по-дълбока причина. Униформата й бе изцапана, а следите от камуфлажна боя и огромните торбички под изкуствените й сиви очи показваха, че не е стояла без работа.

Слязох от ховъра и се поразтъпках. Почувствах се като зомби. Бях толкова скапан, че не разбирах повечето от нещата, които се случваха.

— Какво искаш? — попитах Ролистън.

Така или иначе, отношенията между офицерите и войниците в рамките на специалните части бяха доста свободни, но моята безочливост прехвърляше границата. Ролистън се направи, че не забелязва това.

— Имам задача за твоите Жребци — каза той, като произнесе прякора на нашия отряд с презрение.

Всеки отряд си спечелваше някакво прозвище. Това, което момчетата от нашето подразделение бяха направили, за да заслужат прякора си, бе станало толкова отдавна, че когато аз се присъединих към тях, никой от основателите не беше останал жив, за да помни повода. В момента двамата с Грегър бяхме единствените оцелели от старите бойци и въпреки това и ние не знаехме причината, но вече ни бяха пришили това име. Макар че можеше и да е по-лошо — бях чувал какви ли не прякори.

Някой бе подметнал навремето, че името идва от нещо, случило се преди Последния човешки конфликт, с отряд от наемни убийци с обратни наклонности. Обаче Спинкс беше пребил разказвача на тази история — така и не разбрах защо, сигурно така се държат хората от Есекс по принцип. А пък може и да не му харесва да го наричат наемен убиец, въпреки че понякога вършехте и такава работа. После изведнъж се сетих, че Спинкс беше мъртъв. Ролистън ме гледаше и чакаше аз да заговоря.

— Какво бе? — настоях аз. Той се прокашля и погледна кът Мадж, който леко подскачаше нагоре-надолу с ховъра си. — Джордж, имаш ли нещо против, ако ти викам по име? — попитах. Ролистън не отвърна. — Виж сега, от осем дена се бием, без да спираме, като опитваме без успех да забавим Тяхното настъпление, мамка ту. Толкова съм скапан, че изобщо не мога да мисля с главата си, така че и най-малкият нюанс ще ми убегне от вниманието.

— Искам да се отървеш от журналистчето — заповяда Ролистън.

— Що не се шибаш бе, той е част от отряда ни — изревах аз.

Бях чувал това и преди, но сега не ми беше до подобни приказки. И двамата си разменихме кръвнишки погледи. Чух как хората ми се размърдаха зад мен, в случай че нещо се оплеска.

— Мамка му — рече Мадж. — После ще ми кажеш.

И като даде газ на ховъра, отлетя.

— С помощта на военен хеликоптер ще проникнете незабелязано… — започна той.

— Чакай малко. Къде ще проникваме? Ти чуваш ли се какви ги дрънкаш? — прекъснах го аз.

Нещо започваше да ме гложди. Предположих, че ще ни се наложи да осигурим сигурността на евакуацията. Но вместо отговор Ролистън ми даде някакви координати. Мястото се намираше на повече от трийсетина километра навътре от линията, която ни делеше от противника.

— Дявол да го вземе, това е някаква шега, нали? — запита с грубия си бирмингамски акцент Ашли Броудин, кръглоликата водачка на другия лендроувър.

Ролистън продължи да ме инструктира относно мисията:

— Ще патрулирате в зоната, като се опитвате да избегнете контакт с Техните части…

— И как точно ще стане това, по дяволите, при положение че ще се приземим насред редиците им — не се стърпя Ашли.

— Аш — извиках рязко и коравото момиче от Бирмингам с афрокарибски произход млъкна.

— Имаме основания да смятаме, че представител на Тяхната елитна каста от наемни убийци биоборги се подвизава в онзи район, преследвайки оцелелите от щурмовия отряд на Чуждестранния легион, останали зад линията на противника.

— Значи, сме примамка — измърмори Биби Стърлинин, която бе другият стрелец с релсотрон в нашия отряд.

— Задачата ви е да заловите биоборга убиец и да се обадите да ви евакуират — довърши Ролистън.

Пред цялото време, докато траеше войната, щабът измисляше на момента всевъзможни гадости и често пъти отивахме на мисия с доста мъгляви и тъпи инструкции. Обаче този път биха всякакви рекорди.

— Запазили сме ви малко боеприпаси, храна и вода. Подновявате запасите и ви искам готови за заминаване след двайсетина минути — ако, разбира се, изобщо имате намерение да хванете някоя совалка, когато приключите.

Никой от нас не помръдна, никой не каза и дума. Ролистън ни гледаше и очакваше някой да възрази.

— Абе — почнах аз, — да не мислиш, че някой ще ти повярва? Да оставим настрана факта, че изгубихме Голямо куче 4. Да оставим настрана и това, че всеки момент ще ни прегазят. Изобщо не споменавам другото, че в момента, в който кацнем, сме мъртви. Трябва ли да ти напомня, че сме толкова изтощени и напомпани едновременно, че изобщо не вдяваме какво, по дяволите, правим, а има и още нещо — повече от половината от хората ми загинаха. Искаш да преследваме Нинджа? Че ние още не сме заловили жив Берсерк! Защо мислиш, че имаме какъвто и да било шанс срещу някое от онези същества?

— Джейк, чу заповедта ми — отвърна Ролистън.

— Това не е заповед, а смъртна присъда — обади се Грегър с мекия си шотландски гърлен изговор. — Лично аз не вярвам да можем да припарим до Нинджата, дори и да съществува. Ще ни очистят веднага щом кацнем. Но дори и да бяхме в отлична форма, отпочинали и нахъсани, ще ни бъде доста трудно да убием Нинджа.

Всички бяхме чували за Нинджите. Те бяха Техният отговор срещу нашите специални части, с малката подробност, че един от Тях се равняваше на цял наш отряд. Нинджите бяха известни с това, че бяха накълцали на парчета два отряда „Тюлени“, два патрула на Специалните военновъздушни сили и един отряд на немските командоси.

— Свикнал съм да слушам войниците да хленчат, но сме на война. Така че бихте ли се заели веднага със задачата си? — помоли Ролистън и се усмихна.

— Майната ти! — Аш беше изпълзяла от покрива на нейния лендроувър и вървеше към майора. По-скоро усетих, отколкото видях как Бран едва забележимо трепна. — Никъде няма да ходя!

Последва глухо одобрение от Бибс, Шарън и дори от Дейвид Браунсуърд, нашият не особено приказлив военен лекар от Ливърпул. Ролистън въздъхна и хвана основата на носа си между палеца и показалеца. После погледна към Аш.

— Не ти предлагам избор. Или поемаш риска и отиваш там, където те пращат, както подобава на войник от Специалните военновъздушни сили, или те разстрелват на място, тук и сега, за подстрекаване към бунт.

Аш не можеше да повярва. Не ми харесваше как се развиваха нещата. Усетих, че Жребците се размърдаха от местата си върху последния лендроувър.

— Не заплашвай моите хора — казах спокойно на Ролистън.

Той се престори, че не ме чува. Аш направи още няколко крачки към него.

— Аш! — извиках, за да я предупредя.

— Що не се огледаш бе. Я виж, че сме повече от вас — изрева Аш на Ролистън.

За миг притворих очи. Майорът се усмихна. Бран небрежно повдигна лазерната си пушка „Бофорс“ и се прицели в Аш. Чух как останалите от отряда насочиха оръжията си към Ролистън и Бран.

— Я се успокой! — извика му Грегър зад мен.

Ролистън продължаваше да се усмихва. Изглеждаше съвършено спокоен.

— Не можете да ни надвиете — казах на майора.

— Напротив, Дъглас, мога и ще го направя — отвърна той. Гласът му бе леден, но усмивката не слизаше от лицето му. — След малко това ще се превърне във фарс — добави той.

— Тя не може да убие всички нас — рекох.

— Може, с моя помощ, но теб едва ли те засяга, защото ти ще си първият.

Този път нямаше и следа от съмнение в гласа му, а по-скоро отегчение.

— Защо не постъпим разумно? — предложих аз.

Не се чувствах така уверен като него.

— Аз съм разумен. Ето, няма да изправя госпожица Броудин пред военен съд, нито пък ще я разстрелям.

— Майната ти — извика Аш, с което никак не ми помогна.

Ролистън ме гледаше настойчиво и студените му сини очи се взираха в катраненочерните ми лещи. Сякаш ми казваха, че в тази ситуация няма победител. Изглежда, че му повярвах. И в същия миг аз предадох хората от отряда.

— Ще отидем — казах и чух смаяните гласове зад гърба си. — Свалете оръжията.

Имаше още нещо сбъркано в Бък и Гиби освен това, че все още не бяха заминали. Бяха ги извикали от 160-ти полк за специални въздушни операции, или Нощните преследвачи, както предпочитаха сами да се наричат, и ги бяха прикрепили кът Седма ескадрила на Кралските военновъздушни и космически сили като пилоти на пътническия самолет на специалните британски части.

Двамата американци изобщо не приличаха на пилоти. Бяха ги свързали със силно модифицирания, оборудван специално за незабележимо придвижване британски мултифункционален военен хеликоптер „Рис“. Гиби беше пилот, а Бък — втори пилот и артилерист. И двамата имаха твърде окаян вид — покрити целите с кости, кожи, сплъстени коси, окичени с киберприспособления, татуировки и увенчани с добрите старомодни кавалерийски шапки с широка периферия, които бяха съвсем не на място в претъпканата кабина на военния хеликоптер. Изглеждаха по-скоро като двойка изпаднали селяндури от Американския юг в киберепохата, закрили изкуствените си очи с евтини пластмасови слънчеви очила. Ръстът и на двамата надвишаваше височината на полета по релефа на местността, при който скоростта и разстоянието от земята бяха така изчислени, че да предотвратят следенето и огъня от страна на противника.

Гиби беше доукрасил пилотската кабина с електрическо пиано. Жаковете, които не бяха свързани с хеликоптера, бяха включени към музикалния инструмент. Бък беше впрегнал бордовите оръжия в китарата си и двамата придружаваха полета ни с гърмящите, пулсиращи, остри звуци на отколешни кънтри и хевиметъл мелодии.

Ако не бях на предела на силите си, щях да се позамисля за възможността да се придвижваме незабележимо при тази гърмяща ретро музика. Върху опашката на хеликоптера с неправилна форма някой от тях беше написал „Исус построи тоя хеликоптер“. Бък и Гиби бяха от онези, дето обичат войната. За тях тя не бе нищо повече от едно протяжно соло от миниоръдия и препускане из хаоса под въздействието на наркотиците.

Бяхме се натъпкали с още дрога, стимуланти и боеприпаси, преди да потеглим на мисията. Никой не обели дума, докато летяхме с хеликоптера. Бяхме твърде изтощени въпреки амфетамините и стимулантите. Дрогата събуждаше организма, но нашето съзнание и смесицата от човешка плът и метал по нас бяха две безкрайно различни неща. Реалността не съществуваше — съществуваха само лошите вести, дрогата и преместването в пространството.

Всички избягваха погледа ми. Не ги обвинявах. Бях ги предал. И преди бяхме говорили на тая тема. Кога точно трябва да кажеш „не“? В кой момент заповедите стават толкова откачени, че повече не можем да ги изпълняваме? Нямаше по-подходящ момент от онзи одеве, в който ние, не ние, аз трябваше да кажа „не“. Но бях отказал по съвсем проста причина: от страх. Опитвах се да се убедя, че съм го направил в името на хората си, че наистина съм вярвал, че Ролистън и Бран щяха да ни убият, и сам си вярвах.

Ролистън не ми изглеждаше човек, който блъфира или поема по-големи от нужното професионални рискове. Беше твърде уравновесен в това отношение, а пък Бран вероятно притежаваше нечовешки способности. Но дори и да бяхме успели да очистим и двамата, какво щеше да последва? Все още се намирахме на повече от осем светлинни години от дома на планета, която всеки момент щеше да бъде прегазена, а за съжаление, единствената ни надежда да напуснем това място бе същата военна организация, която ни беше изпратила на опасна мисия. Обаче някъде дълбоко в мен червеят на съмнението ми казваше, че съм постъпил така, защото не исках да умра. После изтиках тази мисъл навътре в съзнанието си.

В късата нощ на Сириус по-скоро усетихме, отколкото видяхме мощното настъпление на обвита в броня органична материя от двете ни страни. Никой не желаеше да погледне навън.

— Чуйте ме добре — казах.

Шестте сърдити лица на оцелелите от отряда на Жребците се обърнаха към мен. Само Грегър не ми се сърдеше. Той не ме съдеше. Заставаше на страната на всеки от отряда, дори и да беше сглупил. Погледнах ги и аз и въпреки умората почувствах нещо като съжаление, че отново ги връщам на бойното поле, и че трябва да се опитам да поправя грешката си.

— Изправени сме пред смъртна опасност. Затова ще намерим най-доброто прикритие. Изчакваме съвсем малко, колкото да направим лошо впечатление, и викаме да ни евакуират. Никой няма да си показва носа навън и да преследва Нинджата. Ако видите, чуете или усетите нещо, което само ви заприлича на Нинджа, или дори малко само да ви хване шубето, изчезваме оттук, разбрахте ли ме?

Те закимаха с глави, че са ме разбрали, а някои дори измърмориха „да“. При други обстоятелства щяхме да проведем демократично обсъждане и да зачетем гласа на всеки, без да се съобразяваме с йерархията, да доизпипаме плана си, но този път никой не посмя да се обади.

По вътрешната ми линия за свръзка Бък изломоти нещо неразбираемо на смесица от неговия нарочен акцент и американски военен жаргон, което според мен означаваше, че наближаваме зоната за кацане. Усетих забавянето на двигателите и видях миниоръдията да се завъртат върху кръглите си платформи.

— Джейк?

Отворих единия клепач и видях, че Мораг бе надвесила над мен угрижената си физиономия. Изпитах страхопочитание, че все още можеше да й пука за нещо.

— Не ме наричай така — казах аз.

Отворих и другото око и потърсих цигара. Обаче се сетих, че ми бяха забранили да пуша, а при мисълта дали капитанът наистина щеше да ме изхвърли от миниподводницата, ако отново запалех, неволно се усмихнах.

— Защо да не те наричам така?

— Просто недей — отвърнах.

Всеки път говорех несвързано, докато се разсъня. Нещо, което не можех да превъзмогна дори и след дванайсет години в армията.

— Добре ли си?

— Да? Защо? — попитах, въпреки че знаех отговора.

— Май сънуваше нещо.

— Познаваш ли ветерани, които нямат проблеми със съня? — попитах и изведнъж прочетох уплахата в очите й.

— Да — рече тя. — Лошите ветерани.

Войната май се отразяваше на всички. После Мораг бързо се съвзе и добави:

— Пристигнахме.