Ветеран

2. Дънди

Отправих се към жилището си в един от разположените нагъсто пластмасови кубове и се запровирах из лабиринта от железа и съборетини. Междувременно, докато изкачвах стълбите, набрах кода за отключване на входната врата. Влязох вътре и се огледах, като се опитвах да се сетя къде бях оставил сейфа с военните принадлежности. След малко, сред купчина мръсни дрехи и много стари книги от истинска хартия, успях да изровя кутията, която уж бе направена от смес от свръхплътни непробиваеми пластмаси. Натиснах бутона на ключалката и чух щракване от отварянето на сейфа.

Вътре, покрити с пелена от плесен, лежаха два катраненочерни пистолета. Най-напред извадих 5-милиметровия тайлър с оптическия мерник. Поставих батерията в дръжката, като първо го проверих ръчно, а после му направих лазерна диагностика. Пъхнах го в плесенясалия кобур и го завързах зад десния си хълбок. Прикрепих към колана гнездо за батерията и поставих плоската карта за многократно зареждане в един тънък като косъм процеп на шлифера.

След това посегнах към револвера „Стърлинг Мастодонт“ 45. калибър. Огромният, солиден на вид старомоден пистолет ми заприлича на детска играчка на фона на моята изкуствена дясна ръка. Но тъкмо на това вярно оръжие и на големия му калибър щях да разчитам, за да убия някое от Тях, ако изобщо беше успяло да се добере до Земята. Проверих изправността му. Останах доволен от резултата, а после почувствах приятната тежест на мастодонта в кобура, прикрепен под лявото ми рамо. Поставих пълнители с различни боеприпаси на няколко леснодостъпни места.

Упражних се няколко пъти да изваждам и прибирам двете оръжия в удобно разположените в бронирания ми шлифер процепи и проверих връзката с компютъра, за да се уверя, че са нагласени на точния калибър. Видях линиите на мерника на мястото на хипотетичното попадение на куршума или лазерния лъч. Един пистолет, втори, двата заедно и накрая — два пистолета и самонасочващият се лазер върху рамото ми. Зарадвах се, че всичко върви по мед и масло.

Върнах оръжията обратно в кобурите им и се отправих към охраняваното депо с кубична форма, което бях наел, за да държа мотора си. Така и така правителството щеше да плати горивото, нямаше смисъл да ходя пеш. Докато вървях натам, разделих екрана на дисплея на части и започнах да чета информацията, която онова говно Ролистън ми беше изпратил.

Изтрополих надолу по стълбите на металното скеле, като подминах множество навеси, покрити с пластмаса или кашони. Мръсни, мършави, мнителни физиономии, озарени от трепкащите пламъци на вонящите запалени кофи за смет, впиваха кръвнишките си погледи в мен. Изглеждах им добре охранен и състоятелен. Направих се, че не ги забелязвам, и продължих да се наслаждавам на тръпката от събудените емоции. Изчетох доклада на майора, който приличаше на едновремешните разкази за срещи с НЛО. Пълен с условности и предположения.

Докладът твърдеше най-вече, че една от стратегически разположените в орбитата на Земята платформи, част от ужким непробиваемия защитен пръстен около планетата, била засякла слаб сигнал в един от рядко използваните спектри. Сигналът се повтарял достатъчно често и пътувал към Земята с достатъчно висока скорост, поради което командирът заповядал да обстрелват, за всеки случай, приближаващия към нас призрак. В резултат от това може би уцелили, а може би не, нещо, което може би било, а може би не, изхвърлен в Космоса боклук. Данните от системата датчици, за която данъкоплатците плащаха милиони евро, били неубедителни. С помощта на изкуствен интелект извършили анализ на траекторията на призрака, който показал, че ако изобщо е имало нещо и то е било свалено, вероятно се е приземило в околностите на Дънди. Снимките на периметъра, направени от орбитата на Земята, отново се оказали недостатъчно информативни, но поне регистрирали „смущение“, както пишеше в доклада, и „нещо, наподобяващо окоп“.

Свързах куплунга на активираната ми централна нервна система и на съживените ми емоции с управлението на мотора, марка „Триумф Арго“, и подкарах надолу по „Кингсуей“. Бях загубил представа къде свършвах аз и откъде започваше машината. Ех, ако можеше нервите ми да са събудени, докато участвах в надпреварите. Щях да си спестя няколко доста унизителни тежки загуби. Препусках по улицата, а край мен се занизаха редици от еднакви, отделени с огради постройки, където живееха робите на корпоративния труд. Пазачите на входовете ме наблюдаваха. Но аз се движех толкова бясно, че щом профучавах край тях, те виждаха само точици светлина, които се местеха в линия.

Докато четях поредния от върволицата получавани цял живот от мен доклади с неясно съдържание, успях напълно да се убедя, че става дума за поредното гонене на вятъра и за поредната фалшива тревога, вдигната от някой престарал се офицер от Военновъздушните сили. Примрях от удоволствие от мисълта, че трябва да се занимавам с някакъв си окоп. Проверих координатите му. Намираше се извън града в Националния парк, който заемаше територия, покриваща по-голямата част от Шотландия и малко от Северна Англия.

Малцина имаха достъп до парка — за повечето, включително и за мен самия, той си оставаше забранена зона. А онези, които наистина можеха да го посетят, бяха или в някаква степен важни за неговото функциониране, като баща ми, или разполагаха с много пари и власт. Смяташе се, че забраната за парка е продиктувана от желание да се даде възможност на природата да се възстанови от щетите от ядрената катастрофа преди двеста и петдесет години и последиците от замърсяването преди и след това. Аз обаче мислех, че това е свързано по-скоро с възможността да съберат на едно място в градовете хората, които създаваха проблеми, за да ги държат под око.

Подминах „Кемпърдаун“, градската градина, където се разхождаха мъжете и жените от средната класа, които живееха на „Кингсуей“, но не бяха чак толкова богати, че да си позволят посещение в самия Национален парк. В една отбивка край пътя мернах отрочетата им. Улични групи от младежи средна ръка, скупчени около приспособени за задвижване с етанол автомобили, по-стари от самите тях. Облечени в дрехи по последна мода, надрусани с наркотици последна мода, размахващи джобни пистолети последна мода. Те старателно се направиха, че не ме забелязват, докато профучавах край тях с бясна скорост. Жертва като мен не заслужаваше дори вниманието им.

Наближих пропускателния пункт на входа на Националния парк, който отвеждаше далече от мръсотията, клаустрофобията и близостта на големия град. Бях живял в парка до тринайсетата си година. Баща ми, пенсиониран военен, работеше като ловен водач, а майка ми имаше работилница за ремонт на рибарски лодки. Татко ме научи на всичко за дивата природа, научи ме как да оцелявам в нея, как да преследвам дивеча, да се ориентирам и да разпознавам отделните растения и животни.

След като някакъв недоволен клиент уби баща ми, майка ми нямаше достатъчно пари, за да останем да живеем в парка, и трябваше да се преместим в общинските жилища в квартала Финтри в Дънди. Тя едва успяваше да свърже двата края, като поправяше всякакви механически или електрически уреди, за да плаща наема и прехраната. По това време започнах да участвам в боевете. Бях на тринайсет. Майка ми е била инструктор по ръкопашен бой в парашутно-десантен полк и е от тайландски произход. Благодарение на всекидневните двучасови тренировки, в които като малък ме посвещаваше в тънкостите на тайландското бойно изкуство муай тай, се справях доста добре в боевете. Започнах да нося вкъщи все повече и повече храна, която купувах с парите от чистия ръкопашен бой без каквито и да било изкуствени приспособления. В крайна сметка постъпих в армията по собствено желание, в същия този Пети парашутно-десантен полк, в който беше служил и баща ми. Мислех си, че парите, които изпращам вкъщи, ще облекчат положението на майка ми, но съм се лъгал. Умря малко след това от някаква гадост, която бяха примесили към любимия й наркотик. Сега ми хрумва, че май не познавах човек, отишъл си от естествена смърт.

Въздухът започна да ухае все по-приятно и по-силно. Наближих пропускателния пункт. В далечината зад мен светлините на Дънди едва се мержелееха. Бариерите бяха спуснати, а полицаите вече се бяха прицелили в мен със своите карабини с електромагнитен импулс. Аз обаче не намалих скоростта. Напротив, продължих, но междувременно излъчих паролата за приоритетен достъп, която бе част от информацията, която майорът ми беше изпратил. Последва голямо оживление, докато бариерите се отдръпнат назад и полицаите се отместят да ми направят път, а аз профучах край бронетранспортьорите им.

Бях се измъкнал. Вдишах жадно студения нощен въздух, освободен от оковите на града. Моторът скърцаше по тесните пътеки, а от двете ми страни се ширеха поля. В далечината пред мен успях да различа тъмните очертания на възвишенията. Сякаш бях попаднал в друг свят. Дънди беше просто кошмарен спомен.

Около три мили по-надолу по „Купър Ангъс Роуд“, срещу една разорана нива открих „нещото, наподобяващо окоп“. Превключих мотора на тих режим, като намалих до последно звука от двигателя. С помощта на следите от хора и трактори се приближих максимално близо до координатите, с които разполагах. В крайна сметка се наложи да оставя мотора. Подпрях го внимателно и постоях до него известно време, докато привикна към звуците на извънградската среда, а после тръгнах пеш. Дори си помислих да извадя пистолет, но реших, че ще е твърде мелодраматично. Нощният покой ми действаше успокояващо.

Придвижвах се внимателно, но не чак толкова безшумно, колкото ми се искаше. Увеличих остротата на слуха и зрението си, като на равни промеждутъци сканирах околността с термограф. През останалото време киберочите ми бяха на режим за нощно виждане, което усилваше сиянието на луната и звездите в мрака. От време на време се спирах и изчаквах, за да дам възможност на нощните твари да свикнат с мен, а после продължавах напред.

Координатите на „нещото, наподобяващо окоп“, се оказаха непосредствено след върха на ниския хълм. Когато наближих възвишението, спрях и се огледах. Баща ми ме беше научил да разчитам следи, а Пети парашутно-десантен полк беше усъвършенствал уменията ми. Дори и в тъмното можех да различа отпечатъците от четирите гуми. Бяха пресни — някой беше идвал тук не чак толкова отдавна.

Термографът отчете участъци от понижена температура около хълма. В този момент ми се прииска да бях взел със себе си и детектор за движение. Извадих моя тайлър с ясното съзнание, че наоколо няма никого, който да се присмее на свръхпредпазливото ми действие. Единственото възможно присъствие бе на нещото, което бях дошъл да убия. В тактическо отношение положението ми не бе никак добро, тъй като от топлинните маркери ме делеше открита местност. Това, че аз не го виждах, не означаваше, че в действителност няма никого.

Те използваха различни видове войници. Според данните от оскъдното разузнаване, което бяхме успели да проведем върху Тях, изглеждаше, че всеки отделен вид е създаден с помощта на генно инженерство с конкретна цел. Войниците от предните линии, които нарекохме Берсерки, бяха достатъчно опасни. Берсерките можеха да се сражават яростно срещу най-напомпаните с помощта на кибернетиката десантчици и дори срещу войници, покрити с екзоскелет.

Но Берсерките не бяха най-страшните. По-страшни бяха Техните, макар и по-рядко срещани, безшумно промъкващи се убийци. Онези, по чиято вина изгубих много приятели и които, съвсем предсказуемо, бяхме нарекли Нинджи. Въпреки че аз по-скоро ги възприемах като нощни твари, които сеят смърт. Представляваха генетично създадени или видоизменени биоборги, снабдени с вътрешни оръжия и предназначени да се придвижват безшумно. Можеха да контролират телесната си температура и ако Те бяха решили да изпратят някого на Земята, логично бе да бъде Нинджа или негово подобие. Именно страхът от тези същества ме караше да застивам от ужас в полето в покрайнините на Дънди.

— Стига глупости — промърморих на себе си.

Сниших се, сграбчих лазерния пистолет с две ръце, насочих го напред и започнах да се изкачвам по хълма.

Изпратих потвърждение, че „нещото, наподобяващо окоп“, е наистина окоп, при това дълбок. Бучиците пръст, които се бяха превърнали в стъкло, хвърляха отблясъци от лунна светлина. По земята бяха разпръснати парченца от някаква тъмно оцветена смес, която не ми позволяваше да фокусирам погледа си. Нямаше да мога да ги открия, ако не излъчваха прекомерно количество топлина — въпреки че изстиваха почти мигновено. Материалът, от който бяха направени, се оказа опровержение на невъзможността за съществуване на течност в твърдо агрегатно състояние, нещо, което се надявах да не видя никога на Земята.

В края на окопа имаше космически кораб с форма на игла и с размерите на много голям ковчег. Бях виждал такива и преди. Монтираният на рамото ми лазер се провря през отворения панел на шлифера и започна да описва кръг зад гърба ми. Започнах сериозно да се притеснявам. Това беше един от корабите, които Те използваха, за да инфилтрират Земята. Безмоторен апарат, който изстрелваха от огромен носител, пробиваше планетарните защити и се плъзгаше през тях. Този тук носеше следи от лъчево въздействие — вероятно бе попаднал в обсега на орбиталните лазери, — резултат от „предполагаемия“ обстрел от доклада. Изглеждаше доста сериозно засегнат, но зееше отворен и празен.

Изведнъж си дадох сметка колко изострени бяха сетивата ми и как полето изобилстваше от звуци. Мислено набрах линията за свръзка с майора. Завъртях се назад и извадих лазера, защото чух някакъв шум, а после се извих надясно към храсталаците, където нещо прошумоля. „Спокойно — казах си. — Без излишни вълнения!“

— Слушам ви, сержант.

Майор Ролистън вече се усмихваше, когато изображението му се появи в крайчеца на вътрешния ми дисплей. Познатият прилив на гняв бе сподавен от обзелия ме страх.

— Имате проблем — казах аз. — Намерих една Игла. Доста е пострадала и здраво са я ударили, но в нея няма жива душа.

— Анализирайте ситуацията.

Майорът се върна към военния жаргон, за да ме дразни. Дочух нов шум и отново се завъртях.

— Става дума за Нинджа. Вероятно е ранен, но Те разполагат с такива системи за самовъзстановяване, че за нула време ще бъде отново в пълна форма.

— Сигурен ли си, че става дума за Нинджа? — попита Ролистън.

— Не, не съм. Сигурно е румсървис. Кого ще пратят, ако не някой Нинджа!

— Можеш ли да овладееш положението?

Малко се засегнах от въпроса. Дали мога да овладея положението? Той чуваше ли се какво приказва?

— Мама му стара, разбира се, че не мога. Говорим за Нинджа. Едно от тези същества уби двама от моя отряд, стори бог знае какво на Макдоналд и едва не изби и останалите, преди да успеем да го заловим, и то благодарение на снаряжението, изработено специално по поръчка на военните.

— Успокойте се, сержант. Има ли следи от местонахождението му?

— Ама ти слушаш ли ме изобщо? — изкрещях и за пореден път се завъртях. — Казвам ти, че става дума за Нинджа. Или искаш да ти го продиктувам буква по буква? Те не оставят следи. Опа!

Върху земята до окопа имаше следи. За момент забравих за параноята си и се наведох да ги разгледам по-внимателно.

— Сержант?

— Млъкни бе!

Ролистън май не реагира на незачитането на йерархията.

Следите бяха от туристически обувки и продължаваха нагоре по хълма. Бяха оставени вероятно от някой, слязъл от пикапа, чиито отпечатъци по земята бях открил преди малко. Отдалечаваха се от хълма и сякаш влачеха нещо подире си, нещо с два крака и две ръце. Казах на Ролистън.

— Излиза, че твоят Нинджа е засегнат доста по-сериозно, отколкото предполагаше — бе неговият коментар.

— Раните им зарастват бързо.

— Ами в такъв случай най-добре побързай да го откриеш и обезвредиш, ясно?

— Кажете ми какво става? — попитах, но майорът беше прекъснал връзката.

Опитах се да си представя какво се случваше. Кой беше прибрал Нинджата и защо? Дали инфилтрацията с ксеноморфи не беше дело на самия Ролистън? Дали пък някой не Им помагаше? Един вид, предатели отвътре, тук, на Земята? Не, нямаше никаква логика.

На Земята и в колониите се срещаха чуждопоклонници и култове, които боготворяха извънземния разум. В повечето случаи ставаше дума за младежи, които отричаха всичко, свързано с тоталната война, която беше завладяла човечеството. Повечето от култовете бяха чиста проба измишльотина и много малко бяха истински свързани с Тях. И не можеше да бъде другояче, след като Тяхната единствена цел бе да убиват и да унищожават всяко човешко същество, до което се докопат.

За първи път хората се бяха сблъскали с Тях в системата на Сириус, въпреки че това не беше Тяхната родина. Отначало им викали Сирийци, докато сирийците от Ислямския протекторат не подали възражение. После за известно време им казвали Псета заради популярното име на Сириус, Кучешката звезда, но и това прозвище не ги описваше достатъчно точно. Военните обаче продължаваха да ги наричат Псетата. Нищо не се знаеше за Тях. Просто се бяха натъкнали на човешки същества в системата на Сириус и бяха започнали да ги избиват без остатък до ден-днешен. Изглежда, че Тяхната цел бе да изличат човешката раса, и Те преследваха тази цел неотклонно и в четирите системи от колонии на Земята. Сътрудничество с Тях би било равносилно на изтребване на собствения биологичен вид, така че за предателство отвътре не можеше да става и дума.