Ветеран

30. Системата на Сириус

Бях жалка гледка. До този извод стигнах след поредния пристъп от раздираща кашлица и храчки кръв и гаденето, което ме заливаше на талази. Мораг лежеше до мен на койката — беше ме прегърнала, но се пазеше да не я наплюя с кръв. Дните ми бяха преброени. Имах чувството, че плътта ми е изгнила и че съществувам благодарение на машинариите и дрогата. Не искаха да ме вземат на борда, но аз знаех, че ще мога да издържа пътуването, пък и алхимикът Мадж вече ме беше уверил, че разполага с подходящия за целта коктейл. Бяха ме превозили в автоматичен медицински модул. Смятаха да ме включат на химиостаза, за да забавят развитието на лъчевата болест. Не ми беше мъчно, че повече никога нямаше да видя Земята. Не страдах от фалшива сантименталност за тази гадна дупка. Но исках да се уверя, че Месер и Бранниците нямаше да ме надживеят. Всъщност щеше да е по-добре, ако те си отидеха преди мен.

По време на пътуването ни в Космоса за мен се грижеше Мораг. Но както вече казах, беше й жал. Отвращението от жалкия вид, който бях добил поради заболяването, примесено със спомените за това, как се бях държал с нея като задник сред останките на Трентън, беше изличило и най-малката следа от привличане, което някога бе изпитвала към мен. Мадж често ме навестяваше, изхвърляше пикнята ми и ми носеше пиене, цигари и дрога, с които моят организъм не се справяше много добре. Но не можех да понеса съжалението на останалите. Техните очи не можеха да го прикрият така добре, както правеха Мадж и Мораг. Не че изобщо виждах Грегър — той се беше увил в пашкул, да го вземат мътните.

Работата беше там, че аз исках да ме съжаляват. Имах нужда от Мораг. Доста егоистично от моя страна, предполагам, особено след нещата, които й бях наговорил, но не можех да се справя самичък. Ако бях останал сам и тя не идваше при мен, отдавна да съм си пръснал мозъка. Освен това не можех да си представя Мадж да се грижи толкова добре за мен.

Равносметката от касапницата не беше толкова лоша. Видях раната на Балор: плазмата беше пробила плочите на бронята му и беше сварила голяма част от вътрешните му органи. Беше изгубил съзнание — факт, който го вбесяваше. Доколкото ми беше известно, той беше сред малцината щастливци, преживели множествени директни попадения на плазмено оръжие. Обикновено минават през тялото и го изгарят. Но явно неговият нов организъм беше конструиран много добре. И въпреки това ми се видя доста по-кротък, след като Ролистън го беше извадил от строя и океанът го беше засмукал от сондата. Което не беше никак лошо за нашето собствено спокойствие, но се отразяваше зле на бойния дух. Не че той не се беше изпарил. Само че имах чувството, че Балор не е много щастлив, че вече няма да заема върха на хранителната пирамида.

По-голямата част от лицето на Рану липсваше. „Призрак“ беше пробил бронята на черепа му и беше унищожил доста мозъчни клетки, но Рану щеше да се оправи. Лицето му беше покрито с лепенки, които му помагаха бавно да се възстанови. Беше извадил късмет. Всички бяхме извадили късмет. Или почти всички — без Бък.

Раните на Грегър бяха зараснали от само себе си. Видях го непосредствено след битката на Атлантида. На мястото, където Ролистън беше забил нож в главата му, все още зееше широко отворена рана, но Тяхната технология се опитваше да я затвори. След време и той щеше да се оправи.

Езичника беше отнесъл само няколко откоса от Ролистъновия „Призрак“ и почти нищо му нямаше, но беше ужасѐн като всички останали. Освен може би Грегър, който изпитваше единствено гняв.

Гиби беше оцелял, понеже беше направил подобрения в бронята на черепа, които му позволяваха по-добра устойчивост на трошене. Ритникът на Джоузефин беше сцепил главата му, но от това нямаше да умре. Като изключим това, имаше рани на гърдите — липсваха огромни парчета плът, където беше попаднал лазерът. Поне физически щеше да се излекува. Всички бяхме свикнали да губим хора в боя, но Бък и Гиби бяха прекарали целия си живот заедно — от детските години в Остин. Гиби ми разказа как вършели всичко заедно. Надпреварванията с едни и същи коли и мотори, сбиванията с едни и същи типове, заедно бяха изгубили девствеността си, което, честно казано, ми се видя малко странно, и заедно бяха постъпили в армията. Гиби ми каза, че се чувства наполовина мъртъв. Въпреки че с Грегър не бяхме израснали заедно, аз бях изпитал същото, когато най-после осъзнах загубата си след случилото се на Голямо куче 4. Макар че бяхме успели да го върнем, след онова, което бях видял на сондата, вече не изпитвах към него друго освен страх.

Подобно на Гиби, Мадж също беше поолекнал от изстрелите със свръхнагрети куршуми на Сивата дама. Освен това имаше нужда от нов крак, но иначе се беше отървал, общо взето, леко. Той беше мъжко момче, а и приспособленията му си ги биваше. Почти беше успял да отстои това, за което се бореше, но все пак не беше замесен от нашето тесто. Освен това глупавото му решение да не сложи броня над мрежестия потник, стана причина да бъде изваден от строя толкова рано в битката.

Мораг беше в ужасно състояние. Сляпа, глуха и в хипоксия. Успяха да овладеят хипоксията. Поставиха й нови очи и уши. Постараха се да изглеждат възможно най-естествени, не като нашите черни лещи. Но ги напомпаха, така че да придобият способности, близки до нашите. Бяха по-добри от истинските, но всеки път щом я погледнех, виждах грозните белези и си мислех как й бяха отнели поредната частица човешки облик и как с всяка следваща операция тя все повече заприличваше на мен. Къде, по дяволите, ни беше умът, когато я оставихме да дойде с нас?

Изградиха наново вътрешните ми органи, направиха от мен нов човек, пришиха ми липсващите парчета плът и замениха счупените чаркове. Но нито те, нито аз виждах смисъл — нали и бездруго умирах от лъчева болест. Опитаха се да ме възпрат да тръгна с тях. Чух ги да разговарят за това, как трябвало да ми осигурят възможно най-голям комфорт през последните дни на живота ми в болницата на Атлантида. И да пропусна самоубийствения поход към системата на Сириус? За нищо на света.

Представлението ни беше постигнало известен успех. Резултатите от допитването бяха категорично в полза на прекратяването на войната и отстраняването на Кликата. Което никак не ни изненада. Е, имаше бунтове, линчове и други прояви на саморазправа, но като цяло хората се държаха прилично. Правителствата не паднаха, но много скоро всичките им тайни излязоха наяве, както и тайните на военните, разузнавателните агенции и на доста корпорации. Стана така, че много нискостоящи се озоваха изведнъж на важни властови позиции. Имаше известен хаос. В един момент хората получаваха повишение, а в следващия вече си заминаваха, защото нещо уличаващо, останало неизвестно допреди това, биваше разкрито. Мисля, че бъдещите ни водачи се нуждаеха от пренагласа, за да проумеят степента на почтеността, която се очакваше от тях. Или която и преди се беше очаквала от тях, но сега беше станала задължителна. Човешкото общество не рухна, а се огъна. Правителствата и корпорациите яхнаха гребена на вълната и решиха да се възползват, което означаваше, че оттук нататък ще трябва да спазват правилата.

Голяма част от членовете на Кликата бяха поставени под домашен арест. Авоарите на друга част бяха конфискувани, което означаваше, че вече нямаха средства за медицинска издръжка. Така че не може да се каже, че умряха, а по-скоро, че бяха изключени от контакта. Други пък изпитаха сериозни затруднения с охраната си и станаха жертва на саморазправящи се тълпи. Подозирам, че в тях бяха взели участие и добре обучени военни ветерани.

Разбира се, Кронин избяга. Космическите пилоти ще продължават да говорят за това бягство през следващите хиляда години. Бездруго вече се смята за един от най-дръзките подвизи в историята на авиацията. Жалко, че поводът беше толкова лош. Една от фрегатите от ново поколение на „Черните ескадрони“, американската „Хатерас“43, беше успяла да се скачи с асансьора, в който пътуваше Кронин, преди да стигне до Далечна Бразилия. След като асансьорът напуснал атмосферата, фрегатата променила скоростта и траекторията си, след което се врязала във въздушния шлюз за аварийни ситуации на асансьора и евакуирала Кронин и неговите хора. В резултат на декомпресията от взрива загинали около една четвърт от обслужващия персонал и пътниците в асансьора, преди да се задействат вътрешните въздушни шлюзове. Фрегатата пострадала много сериозно от орбиталните оръжия на Далечна Бразилия и космическите отряди, но и тук един от техните хакери се явил под формата на Ангел-унищожител и причинил ужасни разрушения, а „Хатерас“ и Кронин успели да избягат в друга звездна система.

Някои от хората, които бяха свързани с Кликата или други злосторници, успяха да се спасят. Другаде новите водачи бяха напълно непознати или идваха направо от улицата. Навсякъде по света — от местните лидери до шефовете на мафията — всички се оказаха натоварени с власт. Нещата хем се промениха неузнаваемо, хем изобщо не бяха мръднали. Според мен щяха да се оправят. Мисля, че човечеството се справяше просто защото не се разпадна поради колосалната промяна.

Преходът можеше да има далече по-тежки последици. Всеки път когато някой се опиташе да злоупотреби с властта, другите го предугаждаха и предприемаха действия. Не знам как в крайна сметка не настъпи пълен хаос. Може би хората се бяха уморили да се бият. А може и да пораствахме, въпреки че едва ли. Сега като се замисля, онова, което направихме, беше толкова глупаво, че думата „безотговорно“ ми се струва слаба. Не бяхме го обмислили внимателно, но извадихме огромен късмет. Не само ние седмината, но и всички хора в Слънчевата система; нещата можеха да бъдат далече по-зле. Е, Бък не извади късмет. Не че аз се чувствах голям късметлия.

Мадж разиграваше опасна игра. Беше използвал медиите за същите коварни манипулации, както Кликата, но неговата постъпка беше далече по-безразсъдна. Ако един ден някой решеше да провери — а ми се струва, че рано или късно, това щеше да се случи, — щеше да разбере, че той беше излъчил запис, на който Бог показва хората, които гледат театъра на нашата скромна революция. Обаче беше направил така, че Бог да не покаже местата, където вилнее ужасно насилие — линчовете на педофили, изкормването на Мамини синчета на площада и подпалването на седалищата на правителства и на големи корпорации. Той беше заложил на това, че повечето хора ще бъдат толкова смаяни от радостната вест и така ще си отдъхнат, че войната е приключила, че нямаше да им дойде на ума да вършат злини. И когато хората разберяха, че това е празник, а не бунт, щяха да последват добрия пример. Е, получи се, но както казах, беше доста рисковано. Със същата лекота целият свят можеше да изгори до основи.

Тогава защо не се бях скатал на някое сигурно местенце, да чакам смъртта? Някъде, където щях да бъда заобиколен от курви, дрога и добро уиски. Какво, по дяволите, търсех на кораб на път за Сириус, при положение че се бях заклел, че кракът ми повече няма да стъпи там? Изглежда, все повече предизвиквахме съдбата; нали в края на краищата все от нещо трябваше да умрем? Човек не може да насилва късмета си до безкрай и непрекъснато да поема подобни рискове, а да очаква, че ще остане жив.

Имах усещането, че сме изпълнили дълга си. Сега беше време правителствата и военните да се намесят и да се разправят с „Демиург“, „Кром“ и „Черните ескадрони“, но на Грегър това не му беше достатъчно. Той дори отбеляза, че именно това била целта на нашето занимание: ние сами да поемем отговорността, вместо да очакваме някой друг да стори това вместо нас. Грегър настоя лично да се заемем с „Кром“. Докато чакахме правителствата да реагират, можеше да стане твърде късно. Още повече че той знаеше къде и по какъв начин щяха да пуснат „Кром“. Той беше твърдо решен да отиде на Сириус. Аз бях готов да споря с него — струваше ми се напълно излишно след всичко, което бяхме преживели, — но аз и бездруго умирах, пък и му бях длъжник. Нали не се бях втурнал да го издирвам веднага след като се прибрах на Земята. За разлика от Мадж…

Правителствата на Земята постигаха съгласие с учудваща бързина, подпомогнати от разкриването на тайните за злата природа на Кликата, Ролистън, Кронин и „Черните ескадрони“. Осъществяваха планове за борба със заплахата от „Кром“ и „Демиург“. Но имаше две неща, които забавяха работата им.

Бяха изгубили връзка с флотилиите в колониите. Изпращаха кораби, за които повече нищо не се чуваше, може би защото те биваха неутрализирани от „Демиург“, въпреки факта, че бордовите им системи разполагаха с „Бог“. Тези кораби бяха оборудвани по последната дума на технологиите. Въпреки че се очакваше отбранителните системи на Земята да са от най-висока класа, корабите в Слънчевата система изоставаха с цели две-три поколения. Те бяха оцелели във войната, но не можеха да се мерят с модерните апарати, които се сражаваха на фронтовата линия. Затова не беше учудващо, че правителствата на Земята не бързаха да изпратят отбранителни сили извън пределите на Слънчевата система и да се справят с „Демиург“ или „Кром“.

Всичко това, както и липсата на съгласуваност между отделните правителства, беше причина за замразяване на евентуалните ответни действия срещу „Демиург“ и „Кром“.

Точно в такъв момент при нас беше дошъл генерал-лейтенант Каария от Кенийското орбитално командване. Той беше еднакво бесен на нас и на Ролистън. В крайна сметка ние бяхме компрометирали до голяма степен сигурността на всички военни операции. Имаше право да се гневи. Но от друга страна, не ние бяхме изпържили преобладаващата част от подчинените му в Центъра за управление и контрол. И ние като него желаехме смъртта на Ролистън. Страховитият африкански офицер се беше обадил тук-там и ни беше намерил кораб, като беше предложил да тръгнем незабавно и да продължим лечението по път, за да се опитаме да поправим част от нанесените от нас щети. Според мен постъпката му не беше много честна и независимо от това, колко силно исках главата на Ролистън и колко силна беше омразата ми към това копеле, нямах никакво желание отново да се бия с него.

Мадж беше изслушал плана на Грегър за пътуването до Сириус и беше отказал да се присъедини. Каза, че имал твърде много работа на Земята, пък и искал да се наслади на славата си. Малко преди да тръгнем на път, хванахме някакви новини, в които показваха младежи, облечени досущ като Мадж. Не знаех дали да се смея, или да плача — може би по малко и от двете. Езичника също беше решил да не идва. Не виждал с какво може да ни бъде полезен, а и смятал, че вече бил направил достатъчно. Пък и според него било по-добре да съсредоточи усилията си върху намиране на начин да се справи с „Демиург“.

Балор беше казал, че ще дойде. Не знаех каква беше причината, вероятно заради самата тръпка. Или пък искаше отново да се докаже, понеже му бяха сритали задника, а няма по-убедителен начин да се докажеш от това, да се изправиш пред почти сигурна смърт.

Гиби също се беше съгласил, което беше добре, защото някой трябваше да управлява кораба. Не говореше с другите и се беше затворил в себе си. Надявах се да не иска веднага да отиде при Бък. Но от друга страна, съдбата му поднасяше добра възможност да го стори.

Бях предположил, че и Мораг ще откаже. Нямаше причина да тръгва. Когато обсъждахме този въпрос, видях отнесеност в очите й, в новите й очи. Накрая тя заяви, че ще дойде с нас. Започнах да възразявам. Исках да й кажа, че тя беше направила достатъчно, че най-сетне беше сторила нещо да подобри живота си. Че би могла да живее, при това добре. Че би могла да помогне да се справят с „Демиург“. Изобщо измислях всевъзможни причини да я накарам да остане на Земята, да не потегля на тази самоубийствена мисия, но ми беше достатъчен и един поглед от нея, за да ми стане ясно, че отдавна бях загубил правото да изказвам мнение по въпроса.

Езичника беше изрекъл на глас мислите ми, но тя беше непреклонна. Беше ни казала, че трябва да дойде с нас. Тогава Езичника я беше попитал дали това го казва тя, или Посланик. Но и него го беше накарала да млъкне със същия онзи поглед.

Двайсетина минути по-късно Езичника беше дошъл при нас, сломен, за да ни каже, че е променил решението си и че е съгласен да ни придружи. Бях го попитал дали е сигурен — да, рече. Е, щом Мораг заминаваше, и Рану щеше да я последва, за което му бях благодарен — мълчаливият непалец беше опитен боец.

Генерал-лейтенантът ни беше предоставил кораб и оборудване. Дори бяха успели да го закарат до Далечна Атлантида. Местните власти бяха наели совалка, която да ни изведе в орбитата. Вероятно защото нямаха по-добро предложение за нас, след като Кат беше успяла да надхитри техните сили за сигурност да не ни арестуват.

И тъкмо когато щяха да затварят въздушния шлюз на совалката, се беше появил Мадж.

— Реших, че от това ще излезе страхотен материал. Освен това ние сме непобедими.

— Рекламна курва — бях казал аз.

— Не само рекламна, мой човек — ми беше отвърнал той, но шегата му беше увиснала във въздуха.

— Непобедими, значи? — беше попитал Езичника.

И аз си бях помислил същото: къде ли беше гледал Мадж, когато се биехме на Атлантида?

— Ами само Бък умря — беше отвърнал Мадж и се беше ухилил.

Беше последвало отвратено мълчание, но усмивката беше останала на лицето му. В следващия миг Гиби се беше разсмял.

Значи — всички тръгвахме. Странно защо не се бях зарадвал. Докато совалката се изкачваше към орбитата, се стараех Мораг да не ме хване, че я зяпам. Тя беше права: решението й нямаше нищо общо с мен. Наистина всичко изглеждаше обречено.

Не можехме да произнесем името на кораба, но в груб превод от суахили се получаваше нещо като „Копие на разбирателството“, затова го нарекохме просто „Копието“. Беше космически бомбардировач с голям радиус на действие, еквивалентът на самолет бомбардировач. С възможност за стелт операции, създаден да прониква в Тяхната част от Космоса и да изсипва товара си над астероидни колонии или командни кораби. Смешното беше, че този вид кораб беше построен на базата на апарат, предназначен да обслужва полети в Далечния космос. Зачудих се колко ли време трябваше да мине, преди да се откажем от оръжията си и да ги употребим за мирни цели.

Подобно на някои от по-леките класове фрегати, преобладаващата част от КБГРД често пъти биваха преустройвани да служат за платформи за обстрел от специалните части при операции, които изискваха малко по-голяма точност, отколкото позволяваха насочваните ракети. Или поне така ни бяха казали в полка. Елитните кенийски разузнавачи бяха преустроили „Копието“ именно за такава цел.

Заедно с кораба наследихме и по-голямата част от екипировката на командосите. И по-специално преустроения бомбен отсек, в който се съхраняваха шестте леки мамелюка. Те бяха от същия клас мекове като тенците, но притежаваха по-съвременна лека броня/екзоскелет, с подобрени стелт способности и сензорни датчици. Гледах ги положени в хоризонтално положение във видоизменените ниши за ракетите, любувах се на техните катраненочерни, всепоглъщащи, безлични, почти органични силуети и не можех да откъсна погледа си от тях. Не беше нужно да обичаш войната — достатъчно беше да си служил, за да се развълнуваш при вида на този хардуер. Мамелюците бяха превъзходно снаряжение, както предполагах, най-доброто за екваториалните специални части. Бяха предназначени за операции в безвъздушното пространство и на повърхността си имаха перки за оттласкване/маневриране. Не бяха толкова здрави, колкото тенците, но притежаваха по-бързи реакции, благодарение на своя интерфейс, в сравнение с по-стария модел с екзоскелет.

Имаше и един по-старичък американски мек, Воинът Куче44. Воинът Куче беше единственият мек, създаден специално за стрелба. Не се отличаваше с толкова добри стелт способности като мамелюците или тенците, нито притежаваше тяхната бързина, но беше далече по-тежко въоръжен и здраво укрепен. Балор се беше погрижил да закарат на „Копието“ един Воин Куче, докато ние пътувахме със совалката. На борда на кораба с помощта на Езичника той правеше промени, за да може да се напъха в него.

Притеснявах се, че Воинът Куче няма да може да се придвижва незабелязано, но нямах никакво колебание, че се нуждаехме от неговата огнева мощ. Мамелюците бяха въоръжени с най-модерната издънка на 20-милиметровия релсотрон „Мъстител“ и притежаваха монтирани на гърба бронебойни ракети с вертикално изстрелване, които се насочваха с помощта на компютър. Воинът Куче беше снабден с по-тежкия 30-милиметров релсотрон „Отмъщение“ и притежаваше преметнат на ремък 105-милиметров полуавтоматичен релсотрон от по-голям калибър. Освен това имаше и монтирана въртяща се противоракетна/противочовешка лазерна отбранителна система и две противоракетни установки на раменете, направлявани с компютър. Надявах се Балор да успее да приключи навреме с подготовката. Освен това се чудех откъде го беше намерил и как беше успял да го осигури на борда на „Копието“ толкова бързо. На ръст мамелюците стигаха малко над три метра, а Воинът Куче отиваше по-скоро към четири метра и половина.

Рану, чието лице още беше покрито с лепенки, провеждаше симулации на бой в открития Космос с мамелюците за Мораг. Идеята не ми допадаше, но ако щеше да се бие, трябваше да е подготвена възможно най-добре.

Веднага щом отлетяхме, Гиби започна да си играе с контролните устройства на „Копието“. Не харесвах пътуванията в Космоса, така че неговото бърникане, при условие че се движехме със скорост, надвишаваща скоростта на светлината, не доведе до нищо добро — особено когато, без да иска, изключи животоподдържащите системи за цели два часа — но в момента всички системи бяха в изправност. Почти не мигваше, тъй като през повечето време беше под въздействието на амфетамини, и из целия кораб се носеше неговата приглушена, меланхолична музика.

Не знам Мадж какви ги вършеше — сигурно мастурбираше и се записваше с помощта на вградените в лещите му камери, но нямах време да го наглеждам, понеже умирах. Така че всеки от нас си имаше някакво занимание, но така и не се заловихме да съставим план. Грегър твърдеше много упорито, че има план, но говореше доста уклончиво за него. Знаехме единствено, че трябваше да излезем в открития Космос, което не беше сред най-любимите ми неща. Но не можехме да разработваме плана по време на пътуването, по време на тези осем дни, защото Грегър се беше увил в пашкул, да го вземат мътните. Това ме вбесяваше, но не само защото надхвърляше рамките на нормалното.

Мадж го беше открил още през първия ден. Доста време трябваше да ни убеждава, преди да му повярваме, тъй като беше надрусан с леки психотропни вещества. Накрая ни показа запис от машинното отделение. Видяхме огромната, подобна на смола шушулка, закрепена в ъгъла с помощта на енергийно оборудване. Няколко електрически кабела бяха свързани с пашкула. Гиби провери системите и установи значително изтичане на енергия. Беше ми прекалено зле, за да отида да проверя на място, или по-скоро, пестях най-добрата дрога за предстоящата задача, но от записа ми се стори, че шушулката беше висока към пет метра и половина.

Гиби пусна отново записите от охранителните лещи в машинната зала. Зърнистите кадри с ниско качество показаха как Грегър беше влязъл там. Беше чисто гол и поради неговата залитаща походка изглеждаше още по-гнусно. Беше взел чанта с инструменти. Хора като мен и него можеха добре да се ориентират в машинни отделения, защото бяхме обучавани да ги саботираме. Беше откачил някакъв много дебел електрически кабел. Всички бяхме потрепнали от отвращение, но бяхме благодарни за лошото качество на образа, когато той беше пъхнал кабела в мястото, което е в основата на гръбначния стълб при хората. Стори ни се, че на няколко пъти извади ръката от ставата си, преди да уцели. А после просто се беше облегнал на стената. След това стана скучно, така че превъртяхме напред.

— Я, колко му е голям — каза Мадж. Всички го изгледахме. — Добре де, само отбелязвам — каза той отбранително.

Отново насочихме вниманието си към екрана. Грегър трепереше. Плътта под кожата му сякаш се гърчеше, изливаше се и се издуваше от само себе си, а треперенето започна все повече да прилича на истински гърч.

— Какво е това? — попита Мораг и след това издаде някакъв звук на отвращение.

От Грегър излизаше вещество, което приличаше на мазна черна жлъчка. След малко целият се беше оповръщал с това нещо. Всички изпитахме погнуса, но не можехме да отлепим поглед от екрана. Черното вещество полепна по него и се втвърди в подобната на смола субстанция на пашкула. След малко той беше целият обвит в пашкула и само главата му остана отвън, като не преставаше да бълва черно вещество. Накрая и тя се скри. Известно време мълчахме и гледахме образа на втвърдилия се пашкул.

— Каква е вероятността да се превърне в пеперуда? — попитах.

Мадж започна да се хили и ми се стори, че дълго няма да може да спре.

— Какво, по дяволите, прави тоя? — попита Гиби.

Той дърпаше струните на една от китарите на Бък. Всички бяхме в помещенията, които деляхме двамата с Мораг. Аз се бях изправил на възглавниците и от време на време храчех кръв в една кофа. С помощта на настройката на интерфейса Гиби можеше да управлява кораба от всяко едно място.

— Може би просто спи? — предложих аз. — Дали пък не пести енергията си?

Но сам разбрах колко неубедително прозвуча.

— Напротив, той източва огромно количество енергия — отбеляза Гиби.

— Която все за нещо трябва да отива — замислено рече Езичника. — Хм, доста любопитно — довърши той и млъкна.

Мораг, Рану, Гиби и аз очаквахме да каже още нещо. Мадж разглеждаше корема си.

— Е? — успях да кажа, преди кашлицата отново да раздере гърдите ми.

Езичника вдигна поглед — бях го извадил от мислите му.

— Доколкото ни е известно, Те представляват автономни колонии от самозараждащи се нанити, нали така?

Всички кимнахме, сякаш разбирахме за какво говори. Мадж кимна особено енергично.

— Да предположим, че той използва енергията, за да произведе още от… себе си, един вид — продължи Езичника. — Но това е само предположение.

— Значи, е някакъв вид превращение? — попита Мораг.

Но при все че Грегър много приличаше, а и в известен смисъл продължаваше да разсъждава като някогашния ми приятел, пак си дадох сметка, че всъщност беше извънземно.

— Нещо такова — рече Езичника.

— В пеперуда! — извика Мадж.

— Кажи де, в какво? — попита Гиби и прокара пръсти по грифа на китарата.

— В пеперуда бе! — отново се обади Мадж.

Мораг се опита да го срита.

— Можем само да гадаем — отвърна Езичника.

— Във воин — каза Рану.

Прозвуча доста убедено.

Езичника вдигна рамене.

— Може. При всички случаи ще бъде форма, която е полезна за него, да се надяваме, и за нас, каквото и да ни коства тази мисия. Знам ли, може пък да иска да заприлича на Тях.

— А какво ще стане, ако се събуди и поиска да ни изяде? — попита Гиби. — Или да ни осем… осем…

— Да ни осемени? — помогна му Мораг.

— Ъхъ.

— Юхуу! — извика Мадж.

— Или пък първо да ни изяде и после да ни осемени? — предложи отново Гиби.

Ние го изгледахме.

— Не виждам кой на този кораб става за осеменяване — обърнах внимание аз.

— Хей! — засегна се Мораг.

— Аз бих те осеменил — рече й Гиби.

Той вече по-скоро продължаваше майтапа по инерция. Знаеше какво трябва да каже, но не го мислеше наистина. Мораг му се усмихна, а аз го изгледах кръвнишки.

— Благодаря ти, Гиби. Много си мил — рече тя.

— Съжалявам — казах аз и въздъхнах пресилено. — Исках да кажа, че на този кораб никой не става за осеменяване освен Мораг, понеже аз съм твърде болен и не се броя. По принцип не мисля, че трябва да се страхувате от някого освен може би от Мадж.

— Юхуу! — извика отново Мадж.

Гиби го изгледа така, сякаш се готвеше да го убие с поглед.

— Внимавай, защото съм тежковъоръжен.

— Това е важно… — поде Езичника.

— Кое, Мадж да внимава, ако се опита да осемени Гиби ли? — изръсих.

Езичника се направи, че не ме е чул.

— Важно е дали онова, което ще излезе от пашкула, ще бъде настроено враждебно към нас, или не.

— А защо му е да чака толкова време? — попита Мораг. — Защо да си прави труда, щом досега не ни е видяло сметката?

Зачудих се дали животът й толкова се беше променил, че вече това, че някой се беше увил в пашкул, й се струваше най-обикновено нещо.

— Освен това ние сме добре въоръжени — посочих аз.

Макар че още докато говорех, осъзнах каква глупост бях казал.

— Не го ли видяхте на сондата? — попита Рану.

Всички млъкнаха. Нямах отговор на този въпрос, или по-скоро имах, но не мислех, че те искаха да чуят, че накрая всички ще бъдем убити.

— Тогава какво ще правим? — попита Гиби след неловко мълчание.

— Ще чакаме — каза Мораг.

Тя не беше толкова притеснена от това, колкото мен, затова казах:

— Но ние нямаме представа какво е намислил Грегър. Не знаем къде се намира „Кром“, нито как той възнамерява да се справи с него или дори как може да се добере до него. Нямаме никаква идея дали, когато стигнем там, ще заварим „Черните ескадрони“.

Беше ми писнало. Ако Грегър чак толкова желаеше да се превърне в красива пеперуда, трябваше да избере по-подходящ момент.

— Къде ще пристигнем? — Рану попита Гиби.

— От отдалечената страна на Сириус, доста далече от онази част на Космоса, контролирана от нашите флотилии, и доста навътре в Тяхната. Грегър ми даде координатите. Освен това каза, че когато стигнем там, трябва да сме много тихи.

— Да не отиваме в Зъбите? — попита Езичника.

Гиби кимна. Настана неловко мълчание, което реших да наруша.

— Знаете, че това ще бъде стелт операция.

Но за повече не се сетих.

Не че знаехме нещо друго. Аз правех второто най-омразно ми нещо — пътувах в Космоса, на път да участвам в най-нелюбимото си занимание — бой в открития Космос, към най-противното място във Вселената — Сириус, дълбоко навътре в територия, контролирана от извънземна раса, която продължаваше да е враждебно настроена към нас.

Вслушвах се в звуците на космическия кораб. Това противоречеше на истината. „Копието“ се движеше изключително тихо, въпреки че все пак се долавяше бръмченето на генераторите, но ние по-скоро усещахме, отколкото чувахме техния звук. При всяко движение той се удряше в черния метал, от който беше направена вътрешността на кораба, и отекваше с бучене.

Лежах, слушах и умирах. Кофти ден. Бях получил два инфаркта въпреки напомпването на сърцето. Всеки път когато се опитах да кажа нещо, изхрачвах кръв, а по време на един от особено силните пристъпи на кашлица бях изплюл и някаква част от изкуствения си бял дроб. Рану ми беше спасил живота — оказа се, че беше доста способен военен лекар. Благодарение на неговата компетентна намеса, автоматичния медицински модул и импровизираната аптека с наркотици на Мадж бях все още жив.

Летяхме вече четвърти ден, но не бях сигурен, че ще стигна до Сириус, камо ли обратно до Земята. Вратата се отвори и за моя изненада се появи Балор. Почти не го бях виждал през цялото време. Той се занимаваше с Воина Куче, а освен това, предполагам, неговото воинско кредо трудно понасяше моята слабост. Може би според него трябваше да се запилея някъде из пустошта и да умра, вместо да продължавам да хабя безценните запаси на племето. Освен това беше се стреснал от боя, който изяде от Ролистън. Погледнах гърдите му. Медиците на сондата бяха изградили отново гръдната му броня, по възможно най-добрия начин. Според мен не подхождаше особено на останалата част от кожата му. Но пък беше донесъл бутилка добро уиски, а аз бях решен на всяка цена да си пийна, независимо колко зле се чувствах и колко много щеше да ми навреди.

Той ми запали цигара. И нея бях решен да изпуша, въпреки че знаех, че това ще завърши с храчене на кръв. Толкова ли съм глупав наистина? Успях някак си да я задържа между устните си и всмуках дима, преди Балор да я издърпа от устата ми. Сигурно съм изглеждал ужасно. Като провиснал чувал от кожа, натъпкан с разпадащи се вътрешни органи и чаркове. Но най-странното беше това, че на лицето му не видях нито съжаление, нито състрадание, нито отвращение, а по-скоро решимост и още нещо, може би страх. Отпих глътка уиски; вече дори и вкусът не ми беше приятен. Само ми причини болка. Ама че загуба.

— Какво? Да не устройваш бдение над покойника? — пошегувах се.

Той не се усмихна. Притесних се.

— Ти ще умреш — рече.

— Не може да бъде! — отвърнах, но се зачудих какво ли щеше да последва и се приготвих да извикам някого на помощ.

— Но не трябва да става по този начин — продължи той.

Аз нищо не казах; само го зяпнах втренчено.

Той извади ножа си от канията на подбедрицата и го остави на масичката до автоматичния медицински модул. След това извади и пистолет и го постави до ножа. Най-накрая измъкна от джоба на военните панталони с отрязани крачоли някаква старовремска кутийка за хапчета от неръждаема стомана и сложи и нея при другите неща. Погледнах трите предмета, а после и самия Балор.

— Всички те съжаляват, но никой не се чувства готов да направи нещо по въпроса — каза той.

Опитах се да се изправя в леглото. Ако Мадж наистина искаше да ме вкара във форма, трябваше да измисли някакъв адски коктейл. Погледнах Балор право в подобната на гущерово око леща на единственото му око.

— Ще умра в бой като всички други — казах. — Ако исках да ме убивате, щях сам да го направя. Разбираш ли?

Балор помълча доста време. Преценяваше ме и се опитваше да вземе някакво решение.

— Ами… — започна, но се отказа.

— Какво ами? Ако съм твърде слаб, за да се справя ли? — довърших вместо него. Той кимна. — И без това ще умра, така че няма нужда да се грижите за мен, но ако все още имам сили да натискам спусъка, мога да ви бъда полезен във вашето начинание. Но теб друго те тревожи, нали?

Балор поклати глава, а сензорните му расти се разхвърчаха на всички посоки от движението.

— Не ми е приятно да гледам един вои…

— Войник — прекъснах го аз. Той ме погледна учудено. — Аз съм, или по-скоро, бях войник; при това без особена охота. Така че не ми разправяй тези глупости за воини; запази ги за Рану.

— Не ми е приятно да гледам един войник в такова състояние.

Успях да отпия още една глътка уиски, след което допълних чашата с малко от моята кръв. Погледнах отново Балор, който седеше огромен и безучастен край леглото ми.

— Тебе май наистина те е страх от мен, а? — казах. — Имам предвид — от това — и посочих разнебитеното си тяло. — Май от това най-много те е страх, нали?

Той не отговори. И тогава ми хрумна, че като другите войници, които се дегизираха като чудовища, Балор се опитваше да компенсира нещо, от нещо да избяга, да се скрие. Само че за разлика от тях той правеше това доста по-добре.

— Защо си дошъл? — попитах. — От всички нас може би ти имаш най-много какво да губиш, освен може би Мадж, но той е твърде откачен, за да му пука.

— От солидарност — рече той.

— Глупости. Защо ме лъжеш, по дяволите — кажи, че искаш да направиш услуга на един умиращ.

Той щеше да ме убие с поглед. Мисля, че наистина ми се ядоса, а не както би се престорил пред неговите хора; наистина бях засегнал слабото му място.

— Защото смятам, че променихме нещо — отвърна той през акулоподобните си зъби.

— Струва ми се, че не се радваш особено — рекох.

— Напротив, радвам се. Нали затова сме воини.

Не схващах логиката на думите му, пък и ми беше писнало да слушам неговите глупости за воините.

— Не започвай пак с тези вои… — опитах се да кажа, но той ме прекъсна.

— Сега ще мълчиш. Не ме интересува какво мислиш за моите убеждения, но не е ли вярно, че тъкмо заради това се бихме и убивахме хора? Всички онези морски пехотинци на Атлантида не умряха ли за това? Не се ли опитваме да подобрим положението? Не е ли това наше задължение като по-силни? Нали така каза на Кронин? — изкрещя той. — В един свят без война, този свят, който се опитваме да изградим, няма място за такива като мен.

Замислих се.

— Ами Ролистън и „Черните ескадрони“?

— Ако щеш, вярвай, но независимо от онова, което си ме виждал да правя, не изгарям от желание да избивам хора.

— Значи, си дошъл, за да умреш?

— Не, дойдох, за да умра по такъв начин, че хората цяла вечност след това да ме споменават.

— Искаш да си отидеш като герой — казах.

Той кимна.

— И затова Мадж трябва да оцелее на всяка цена.

— За да разкаже историята ти. — Той кимна отново. — А пък мен не ме искаш наоколо, защото независимо от всички неща, които си направил с тялото и главата си, не желаеш някой да ти напомня, че все още си човешко същество и че човешката плът е слаба.

— Не съм казвал такова нещо.

— Не беше нужно.

— Тревожа се, че може да изложиш мисията ни на риск…

— Човече, мисията ни е самоубийствена. Ти и пет пари не даваш за останалите — току-що сам ми го каза. Знаеш как стоят нещата. Много добре знаеш как действаме. Твоят девиз не беше ли „Не със сила, а с хитрост“? Ние искаме да се промъкнем незабелязано, а ти искаш да превърнеш собствената си смърт в зрелище, по дяволите!

— Просто ти предлагам изход — изръмжа той.

— Какво става тук? — попита Мораг от вратата.

Дори не бях чул кога беше дошла, макар че Балор вероятно я беше усетил. И двамата мълчахме. Изведнъж, не знам защо, се почувствах гузен. Стори ми се, че и по лицето на Балор премина сянка от вина, но може и да съм се заблудил. Мораг видя пистолета, ножа и кутийката за хапчета.

— Прекъснах ли нещо? — попита и двама ни.

— Не — отвърнах.

Мораг се обърна към Балор и му хвърли убийствен поглед. Той се изправи и огромното му туловище изпълни тясната каюта. Мораг пристъпи в помещението и Балор щръкна над нея.

— Да не се опитваше да го убиеш?

— Предлагах му изход — отново изръмжа той.

Никога не бях виждал Мораг толкова разгневена.

— Изход ли? Ще ти дам един изход! — разкрещя се тя. — Да беше казал „да го убия“, или не, по-добре, „да го умъртвя“.

— Мораг… — опитах да я спра, но тя вече беше сграбчила пистолета на Балор с треперещи ръце.

Той се опита да го измъкне. Последва оглушителен изстрел в тясното пространство на каютата. Или щеше да бъде оглушителен, но вече и Мораг имаше заглушители. Откатът я хвърли по гръб към стената, а пистолетът издрънча на пода. Последва рикошет, който се удари в подкожната ми броня. Искрата от дулото на пистолета беше оставила черно петно върху гърдите на Балор. Но той едва отстъпи назад. Тя беше уцелила раната, причинена от Ролистън. И беше изпепелила хубавата новоизградена броня.

— Съжалявам — каза Мораг, повече шокирана от това, което беше направила, отколкото изплашена от Балор.

Той се наведе и вдигна пистолета от пода, прибра ножа и кутийката за хапчета от масичката. Не мисля, че нещата се бяха развили, както си ги беше представял. Трудно ми беше да преценя по нечовешките черти на лицето му, но ми се струва, че му стана неудобно. Мадж и Рану бяха застанали на вратата. Рану беше свалил лепенките; половината му лице представляваше незараснала червена новообразувана кожа. Държеше по един пистолет във всяка ръка, а зад него видях Езичника. Балор се опита да мине покрай тях.

— Балор — извиках тихичко.

Той се обърна и ме погледна.

— Балор, ако не умра преди това, ще си отидем заедно.

Той се замисли над казаното и ми кимна, преди да се обърне към вратата. Мадж и Езичника му направиха път. Рану го изгледа свирепо.

— Не говори така — процеди Мораг през зъби.

Подозирах, че ако все още очите й бяха истински, щеше да се просълзи.

— Всичко наред ли е? — глухо попита Рану.

— Да — отвърнах, но той не помръдна.

— Пусни ме да мина — заплаши го Балор.

Но Рану отново не помръдна.

— Всичко е наред — рече Мораг.

Рану се отдръпна и Балор излезе енергично, но не и преди да му хвърли още един убийствен поглед.

— Благодаря ви — каза Мораг на Рану и другите с него.

Мадж се опита да каже нещо, но тя затвори вратата. Хвърли се на леглото до мен, което ми причини известна болка, и се разплака. Или по-скоро, започна да хлипа, понеже вече нямаше сълзи. Прегърнах я, доколкото ми позволяваше разпадащата ми се плът.

— Копеле — каза тя, докато ридаеше.

— Аз мисля, че той наистина е вярвал, че ми прави услуга. И той се страхува, но не от същите неща, от които се страхуваме ние.

Тя ме погледна, но кафявите й очи не бяха вече в състояние да изразяват чувства. Насилих се да не отместя погледа си от тях.

— Аз не се страхувам — каза тя и май че й повярвах.

— Така ли? — попитах. Тя кимна. — И защо не се страхуваш?

Аз, за разлика от нея, се насирах от страх.

— Защото знам, че ти ще ме закриляш — отвърна тя без никакво колебание.

— Нали не се нуждаеше от закрилата ми — казах, преди да помисля.

— И двамата се нуждаем от закрила — рече тя.

Притиснах я към себе си въпреки положението, в което се намирах, но в същия миг изпитах силна болка в очите, понеже заради присадените чаркове не можех да заплача със сълзи.

Оставаше ни само още един ден път до Сириус, а Грегър продължаваше да си стои в пашкула. Какво друго можехме да правим, освен да изказваме предположения. Нямахме стабилен план, нито бяхме правили симулации. Въпреки че според мен в случая симулациите щяха да бъдат твърде потискащо преживяване, предвид общото настроение „нали и бездруго ще умрем“.

Вратата на стаята на умиращия, както бях започнал да наричам каютата си, се отвори. Мораг и Езичника влязоха при мен. Езичника се подпря с цялата си тежест на тоягата си; и двамата имаха замислен вид. Погледнаха се, но ми се стори, че всеки изчакваше другият да проговори. Като че ли бяха в състояние на лека хакерска възбуда.

— Трябва да поговорим с Грегър — започна Езичника.

— Или да се върнем обратно — предложих.

Тази възможност ми се струваше все по-приемлива, дори и на мен самия, въпреки че нямах какво да губя, или по-скоро, имах, но вече го бях загубил.

— Мораг има идея — продължи Езичника.

Обърнах се към нея и зачаках да ми обясни.

— Ние имаме идея — каза тя.

— Всъщност по-скоро е… — прекъсна я Езичника.

— Давайте по същество — подканих ги аз.

— Грегър все още има жакове за интерфейса — отбеляза Мораг. — Можем да пробием пашкула и да вкараме някакъв порт, с чиято помощ да разговаряме с него в мрежата.

— А не може ли да стане без кабел? — попитах.

Езичника поклати глава.

— Опитахме. Но явно използва предавател, който не приема съобщения отвън.

— Няма ли начин да разбиете това устройство? — попитах, изненадан.

— Може би има, но нямам представа доколко е продукт на човешка и доколко на Тяхна технология, а предполагам, знаеш какво става, когато хората се опитат да хакнат Техни технологични приспособления?

— Сполетява ги участта на Викария ли?

— В най-добрия случай, само че не бих искал същото да се случи и с мен.

Погледнах Мораг.

— А ти нямаш ли по-добра съвместимост с Тях?

Мораг понечи да отговори, но Езичника я изпревари.

— Сигурно, само че ако пробием пашкула, не рискуваме нищо.

— Ти може и да не рискуваш, но това може да отключи някаква защитна система. Ако то наистина е в процес на превращение, каква е гаранцията, че ще успеете да откриете порта?

— Ще използваме видоизменена „змия“ — отвърна Мораг.

„Змиите“ представляваха стара технология за изпращане на монофиламентни камери, тип „рибешко око“, направлявани от разстояние. Сега повечето хора използваха „термити“ или „въшки“, но специалните части все още разполагаха с тях, в случай че им потрябват.

— Добре, обаче каква е гаранцията, че няма да му навредите? Все пак пашкулът вероятно е вид защитно покритие.

И двамата се зачудиха как да ми отговорят.

— Трябва да разберем — отвърна Мораг, напълно категорично. — Не трябваше да се увива в пашкула, преди да ни каже какъв е планът.

— Съгласен съм, но ако го убием, никога няма да узнаем — рекох.

— Затова се връщаме обратно, което и бездруго вече обмисляме — каза Езичника.

Хвърлих му убийствен поглед с моите лещи.

— Той все още е мой приятел — напомних му, въпреки че едва ли вече можех да всея предишния страх с почти мъртвото си тяло.

Той продължи:

— Ясно, но на мен все пак ми изглежда доста издръжлив. Да не забравяме, че е част от извънземна машина за убиване. Когато стигнем Сириус, няма да имаме много време, независимо дали операцията е стелт, или не. Ако Те не ни открият, ще го стори Кликата.

Малко преувеличаваше; все пак не беше толкова проста задача да откриеш един-единствен кораб в такова огромно пространство като Космоса.

— Тогава какво чакате — позволение от мен ли? — попитах. И двамата ми се сториха гузни. — Вие вече сте взели решението. — Езичника кимна. Аз въздъхнах. — Добре — казах, леко ядосан. — Но може ли поне да ви помоля да ме извикате, когато говорите с него?

— Ами ние затова дойдохме — каза Мораг.

Тя се приближи до леглото ми и възможно най-нежно ме претърколи на другата страна. Оказах се с лице към стената. Това ми спести гримасата на лицето й при вида на покрития с рани от залежаването гръб, кръвоизливите от лъчевата болест и мириса на смърт. Тя постави жака си в безжичния интерфейс на мрежата.

— Ще ти се обадим, когато сме готови — каза и двамата излязоха от каютата.

Мрежата на „Копието“ беше миниатюрна. Строго погледнато, би могла да бъде с всякакви размери, но всъщност съществуваше единствено в рамките на системите на кораба. Аватарът му беше странен. Нямах представа дали трябваше да изобразява острие на копие, изработено от нечия кост, или издължения череп на някое митично чудовище. Върху костта бяха издълбани символи, които приличаха на вевѐтата на Големия Неон, въпреки че още докато ги гледаше човек, те вече се изменяха в нещо друго. Това беше закодирана информация от операционните системи на кораба. Наоколо се виждаше безбрежна пустиня, в която нямаше нищо характерно — вероятно символизираше Космоса. Небето представляваше красив залез в пустинята. Виртуалните изображения на отделните части на кораба бяха представени от гладки пещери, издълбани в костта. В една от тях Мораг и Езичника бяха монтирали интериора на кръчмата, изграден с помощта на подсъзнанието на Грегър. Изглеждаше малко странно на фона на гладката кост.

Моят аватар ме представяше в доста добър вид, без киберприспособленията и раните от лъчевата болест. Този път реших да погледна в огледалото зад бара какъв цвят беше дала Мораг на очите ми. Зелени — не ми отиваха.

Аватарът на Грегър беше подобен на моя, добра възстановка от времето, когато той беше човешко същество, без киберприспособления. С облекчение видях, че вече не беше Усмивка. Предполагам, че ми беше трудно да повярвам, че човек може да се откаже от ирационалната си привързаност към дадена общност. И Мораг беше там. Тя отново беше приела образа на Баба Яга. Предпочитах да е феята на цветята или която там беше красавицата. Езичника си беше там с аватара на друид. Всички седяха край маса в средата на безлюдния бар. Аз отидох при тях и седнах. На масата вече ме чакаше чаша виртуално уиски. Отпих една глътка; беше добре програмирано, но съвсем безполезно.

— Мислех, че ще се спукаш като балон, когато пробият пашкула ти. Е, как се чувстваш след това насилствено проникване? — попитах.

Грегър ме погледна, но не каза нищо. Аз въздъхнах, или по-скоро, моето анимирано виртуално изображение въздъхна.

— Какво правиш, по дяволите?

— Каквото трябва — рече той.

— Престани с твоите кодирани глупости; знаеш, че сега не ни е до това — предупредих го.

Трябваше да внимава.

— Извинявай. За мен беше важно да започна да се преобразявам…

— В какво?

— Във форма, която ще бъде по-полезна за предстоящата задача.

— И как ще изглеждаш?

— По нов начин.

Мораг и Езичника ни гледаха, без да продумат.

— Трябваше да ни кажеш каква е задачата, преди да се увиеш в пашкула.

— Моля за извинение. Струваше ми се, че всичко с моето превращение се развива доста добре, но ти имаш право. Аз знаех, че в крайна сметка ще намерите начин да се свържете с мен — рече той.

Отново го погледнах. Имах желание да се нахвърля върху него, но нямаше никакъв смисъл. Обаче това не променяше факта, че му бях ядосан.

— И каква е задачата ти? — попита Езичника, разреждайки напрежението.

Грегър се обърна към него.

— Излизане в открития Космос в сърцето на Зъбите.

— Подобни прониквания никога преди не са се увенчавали с успех. Не виждам с какво този път нещата са по-различни — каза Езичника.

— Защото ще излъчвам Техен биометричен сигнал. Така ще можете да бъдете разкрити единствено ако Те ви видят, в буквалния смисъл — обясни Грегър.

— Това част от превращението ти ли е? — попита Мораг.

Грегър кимна.

— За да станеш като Тях — казах.

Не трябваше да забравям, че независимо от приликата на Грегър с аватара си в мрежата, той се беше променил не само на външен вид, но и като начин на мислене. Той не беше нито като нас, нито като Тях, а нещо по средата.

— Не съвсем — отвърна той. Започваше да ми писва.

— Ако можеш да се маскираш като Тях, защо не отидеш сам? — попитах.

— Не мога да се маскирам като Тях. Не е толкова просто да си промениш формата. Ще излъчвам биометрично поле, което ще ни прикрие от Техните датчици, но Те ще могат да ни идентифицират визуално.

— Ами прояви хитрост — предложих.

Опитвах се да си спомня как бяхме въвлечени в тази авантюра. Грегър започваше да се изнервя.

— Със сигурност ще ни хванат. Не забравяйте, че Те са колективно съзнание. Но аз не съм част от него. В някакъв момент ще бъдем разкрити и тогава ще имам нужда от вашата огнева мощ. Освен това може да бъда заразен с „Кром“, а не мога да си позволя подобен риск. Вие ще трябва да се отървете от него.

— Ами ако все пак се заразиш с „Кром“? — попитах.

— Иска ли питане?

— Какво представлява „Кром“ и как се предава? — попита Езичника.

— Преди има-няма дванайсет години Кликата разпратила по целия Пояс безпилотни сонди, изработени с помощта на Тяхна технология. Те били живи същества и излъчвали Техен биометричен сигнал. Въпреки че били съвсем миниатюрни, Тяхната отбрана успяла да залови и унищожи голяма част, но немалко успели да преминат през нея. Прикрепили се възможно най-близо до големи Техни популации. В най-общи линии представлявали нанитни фабрики за производство на „Кром“ и сложни приематели. Когато Кликата има готовност, ще изпрати сигнал, който ще освободи тези интелигентни спори.

— А колко са на брой? — попита Мораг.

— Не знам — каза Грегър.

— Тогава как ще ги открием? — попита Езичника.

— Достатъчна ни е само една, а аз имам представа къде можем да открием доста от тях. След това хакваме приемателя и изпращаме код за самоунищожение, който ще бъде препредаден на всички останали устройства.

Грегър извади плик от джоба на камуфлажните си панталони. Изглеждаше много старомоден, от преди времето на Последния човешки конфликт, с восъчен печат и всичко останало — както си му беше редът. Той го побутна през масата към Езичника, който само го погледна. Тогава се сетих.

— Ама нали само Ролистън разполагаше с „Кром“?

— Спорите са по-стара версия на „Кром“ — те само заразяват и убиват извънземни. Ролистън притежава необходимата информация, с чиято помощ да препрограмира спорите в конфискувания щам на „Кром“.

— Сигурно вече го е направил — усъмних се аз.

— Не — рече Грегър. — За него приоритетно е пускането на „Демиург“ и съчетаването на неговата мощ с флотилията на Сириус, но рано или късно, ще пусне и „Кром“.

— Може ли вече да го е направил все пак? — каза Езичника.

Грегър изглеждаше на предела на търпението.

— Възможно е.

Аватарът на Езичника поклати глава. Разбирах как се чувства. Тайната все повече се разбулваше.

— Ако зависеше от Балор и Мадж, щяха да те накарат да пуснеш щама убиец на „Кром“, за да неутрализираш заплахата — каза Езичника.

— Да неутрализираш — изплю се Баба Яга, а гласът й прозвуча като стържене на натрошено стъкло.

— Във военно отношение… — започна Езичника.

— Няма да стане и това е последната ми дума — прекъсна го Грегър.

— Те са същества, а не оръжие — каза Баба Яга.

— Те могат да се превърнат в оръжие, ако Ролистън се докопа до Тях — отбеляза Езичника.

Аватарът на Баба Яга беше готов да спори.

— Добре, така доникъде няма да стигнем — казах. — Да сменим темата.

— Ти откъде знаеш всичко това? — попита Езичника.

— Ти как мислиш? — отвърна Грегър. — Нали бях техен пленник повече от година.

— И те сами ти го казаха? — усъмни се Езичника.

— Не. Но те програмираха някои доста сложни приложения у мен, а останалото се дължи на моето обучение. Не се съмнявам, че на мое място щеше да направиш същото, предвид твоето обучение за водене на информационна война.

Езичника не отговори, но продължи да изучава Грегър, потънал в размисли. Над писмото проблясваха светлини, докато двамата с Мораг проверяваха кода му с помощта на своите програми за диагностика.

— Доста здраво е кодирано — каза накрая Езичника.

— Нямаш представа какво ми костваше, за да се докопам до него.

— А нужно ли е спорите да се намират до много висока концентрация на Тях, за да упражнят действието си? — попита Езичника.

— Да — рече Грегър.

— Ако открием огън в зона, която е достатъчно наситена с Тях, за да ни идентифицират още в Космоса, с нас е свършено. Няма да успеем да се измъкнем и ще бъде въпрос на време, преди Те да ни надвият — обърнах внимание аз.

— Не и ако Ги задържите достатъчно дълго, че да дезактивирам „Кром“ — каза Грегър.

Значи, това било. По навик отпих голяма глътка от непотребното виртуално уиски.

— Значи, няма шанс да се върнем живи? — произнесе очевидното Езичника. Другите мълчаха. — Аз не искам да ставам герой.

— Ако не ги спрем, Кликата и Ролистън ще победят — каза Грегър.

— Ами правителствата на Земята? — попита Езичника. — Те трябва да реагират.

— Може и да реагират, но след време. А пък ние сме тук. В този момент — рече Грегър.

Езичника яростно поклати глава. Грегър продължи, но в гласа му се прокраднаха язвителни нотки.

— Ти какво очакваше, когато се съгласи да дойдеш?

— Очаквах да измислиш по-добър план — сряза го Езичника. — Аз няма да участвам.

— А колко време можеш да бягаш от инфектираните с „Кром“ Тях и Кликата, когато Ролистън дърпа конците? — развика се Грегър.

— Много по-дълго, отколкото ако отида директно в Тяхната централа. В такъв случай по-добре сам да си дръпна спусъка! — изкрещя в отговор Езичника.

Грегър понечи да му отвърне, но се отказа. После погледна Мораг и каза:

— Тогава Мораг ще трябва да се справи с хакерската задача, жалък страхливецо.

— Мораг също няма да участва — казах.

Баба Яга се извъртя с лице към мен.

— Това не го решаваш ти — каза тя с леден тон.

— Наистина ли мислиш, че ще те изпратя на смърт след всичко, което преживяхме? — попитах.

— Ти никъде няма да ме изпращаш; аз ще отида където си искам, по дяволите! — извика Мораг, а гласът й звучеше като счупване на стъкло.

— Така доникъде няма да стигнем — каза Грегър.

— Млъкни. — Обърнах се към Баба Яга: — Виж какво, Мораг, така е. Нямам никакво право да ти казвам какво трябва или не трябва да правиш, но те предупреждавам, че ще осуетя всеки твой опит да напуснеш този кораб.

Имах чувството, че аватарът й всеки момент щеше да прескочи масата и да ме хване за гърлото. Но вместо да се занимавам с нея, аз погледнах Грегър.

— Ще отидем ти, аз и може би Балор. Ако не сме достатъчно — кофти.

— Но имаме нужда от свързочник, а и ни трябват още стрелци — обади се Грегър.

— Тогава изобщо няма да ходим никъде — заявих категорично.

— Аз отивам — рече Баба Яга.

В този миг излязох от кожата си.

— Защо искаш да умреш?! По дяволите, за първи път има някаква надежда — защо не искаш да се възползваш? Ако самият аз бездруго не умирах, нямаше никога да участвам в това — казах вече по-тихо. — Ако имах шанс да оцелея, щях да се възползвам.

— Аз ще оцелея — заяви Баба Яга с категоричен тон.

— Изобщо нямаш представа за какво става дума — казах, изгубил търпение.

— Посланик искаше мир. Аз възнамерявам да говоря с Тях — рече тя.

Тримата я зяпнахме. В следващия миг Езичника се разсмя и подметна саркастично:

— А защо не отидем при Тях и не се оставим да ни убият?

— Мораг, напълно те разбирам и вярвам, че ще дойде време и за това, като изобщо не се съмнявам, че твоето участие ще бъде много важно… — започна Грегър.

— Не и ако умре — прекъснах го аз, с което си изпросих още един отровен поглед от вещицата.

Но Грегър продължи, а Баба Яга го слушаше внимателно.

— Обаче не бива да рискуваме от самото начало. Ами ако не успееш да Ги убедиш, преди да са се изстреляли спорите? Ами ако, докато разговаряте, Кликата използва флотилията на Сириус, за да ни нападне? Ами ако ни избият, преди да сме успели да направим каквото и да било, поради причини, които дори не разбираме? Не забравяй, че по-голямата част от Тях са програмирани да ни убиват, щом ни видят, освен ако не Им дадат друга заповед. Нека първо Ги спасим, а после да отидем при Тях с мир.

— Вижте какво. Вие вървете и си свършете работата като войници. А пък аз ще отида и ще поговоря с Тях. Не виждам причина да не можем да направим и едното, и другото.

— Например ако всички умрем? — каза Езичника.

Мораг го погледна.

— Не ни върши работа.

— Нито пък, ако загинем напразно — рече Езичника.

Беше напълно прав.

— Няма да ни убият — заинати се Баба Яга. — Аз съм Вавилонската блудница, забрави ли?

— Не се чуваш какво говориш! — изкрещя Езичника. — Може и да си дете чудо като хакер, но нямаш и най-малка представа от войната — а ние сме във война — и за да оцелеем, ще имаме нужда от нещо повече от младежки ентусиазъм.

Вещицата отвори уста. Помислих си, че наистина щеше да се нахвърли върху Езичника.

— Той е прав — казах тихичко. Обидата и чувството, че беше предадена, които се изписаха на лицето на Баба Яга, бяха почти комични. — Съжалявам, Мораг, но ти наистина не се чуваш какво говориш. Единствената ти връзка с Тях е бил Посланик. Вече няма значение кой е започнал войната, но ние много добре знаем на какво са способни Те, а ти нямаш и най-малка представа.

— И затова нямам думата ли?

— Не, затова трябва да слушаш по-опитните от теб — отвърнах.

— Защо не ми вярвате? — попита тя с горчивина в гласа. — Рану ми вярва, той не се съмнява в моите способности. Защо ти не можеш да ми повярваш?

Това, последното, беше отправено директно към мен.

— Рану ти има доверие, това е различно от вярата, но е истина, че на теб все още ти липсва опит — тихичко каза Езичника.

— Нали се справих на Атлантида — продължи тя.

— Да, и затова трябваше да ти сложат нови очи и уши! — избухнах аз.

— Имах предвид в лабораторията, не в медийния възел!

— Ти изпадна в ужас от онова, което видя и направи — продължих.

— А не трябваше ли?

— Да — признах аз.

— Посланик е бил създаден за това — за да ни помири с Тях. Ти каза, че ще направиш всичко възможно, за да ми попречиш да дойда с вас, нали? — Аз кимнах. — Ами нека ти кажа тогава, че току-що те заключих в каютата ти.

— Мораг, това е адски детинско, по дяволите — изпъшках аз.

— Мога да заключа и кораба. Аз ще се опитам да поговоря с Тях.

— Въпреки това ще ни трябва някой, който да управлява свръзките — каза Грегър.

— Аз ще дойда — рече Езичника.

Усетих примирение в гласа му.

— Май запя друга песен — казах.

— Просто си помислих колко несправедливо е това, че трябва да умрем тук и сега, без да сме длъжни да поемаме тази отговорност. Защо правителството не се оправи с тази бъркотия? Но после се сетих, че именно отказът от отговорност ни доведе дотук.

— А! — казах, изгубил нишката на мисълта му.

— Освен това — рече той и погледна вещицата — може би започвам да откривам своята вяра.

Мадж ми помогна да се изправя в леглото в каютата ми. Беше изложил стоката си на сгъваема масичка. Пластири, бинтове, инхалатори, хапчета във всички цветове на дъгата, старовремска спринцовка и дори капки за очи. Освен това имах още от лекарствата на Татенцето. Щях да се нуждая от тях, за да изкарам следващите няколко часа. Или поне надявах се да е така. Не можех да съм съвсем сигурен, защото вместо с фармацевт разполагах с наркоман.

— Значи, и ти идваш? — казах, като се опитах да откъсна мислите си от умирачката.

— Да, човече. Имам добро предчувствие. Мисля, че всичко ще бъде наред.

— Надрусан ли си? — попитах и се ухилих.

— Ами как иначе? Ако не бях надрусан, досега да съм се насрал от страх от неминуемата ми гибел. Не, сериозно, мисля, че може да успее. Планът на Мораг де.

— Да не си станал вярващ? — попитах. — Езичника я смята за Вавилонската блудница.

— От хакерските митове? Иска му се.

— Ами ако наистина е така? Ако наистина предаваме цялото човечество?

— Подозирам, че ще умрем, преди да можем да видим последствията, така че трябва да се притесняваш за това само ако вярваш в съществуването на ада. На ада след смъртта, имам предвид, не ада на Голямо куче 4 или Ковънтри.

— Понякога си мисля, че ти към всичко се отнасяш лекомислено.

— Що, не видя ли как спасих света? — започваше да се изнервя.

— Ами не знам, разследването все още продължава. Пък и не ти ли помогна някой?

— Така ли? Чакай, чакай, ти си бесен, защото гаджето ти е новият Месия.

— Нито ми е гадже, нито е месия. Пък и дори да сполучи планът, аз няма да се оправя.

— Вярно, пич, здраво си загазил.

— Но тази дрога ще ми стигне, нали? — попитах, опитвайки се да прикрия тревогата в гласа си.

— Това ли? — И той посочи цялата аптека. — Не, мой човек, това ще те довърши. Ама ти нали това искаше?

— Защо всичките ми приятели искат да ме убият?

— Защото най-добре те познават. Е, поне ще се разпишеш. И без това май всички ще загинем.

— Нали уж имаше добро предчувствие?

— Така е, но сега съм надрусан, а ми се е случвало и друг път интуицията да ме подведе. — Усмивката му изчезна. — Виж сега…

Досетих се какво ще последва, нещо, от което щях да се притесня и което щеше да ме накара да се почувствам още по-близо до смъртта. Трябваше да му попреча да продължи.

— Стига, Мадж — казах.

— Приятел… — започна той.

— Знам — казах.

Изпаднахме в неудобно мълчание на двама мъжкари, които се притесняват от това, че не могат да изразяват чувствата си.

— Нали знаеш, че ако те надживея, ще отида при Бранниците и ще им видя сметката.

— Гледай да оцелееш, мамка му. Не ми харесва мисълта онези гадове да ме надживеят. А сега сериозно — грижи се за Мораг след смъртта ми — казах.

Мадж помисли за миг.

— Няма — рече накрая.

— Какво? — казах, след като се съвзех от изненадата.

— Изобщо не се надявай, мой човек.

Не вярвах на ушите си. Мадж отново се хилеше.

— Какво ти става? Аз умирам, не можеш ли да изпълниш последното ми желание?

— Не и ако ми причинява неудобства. Да не съм детегледачка, мамка му.

— Не ме карай да те обиждам. Грижи се за нея, копеле.

— Няма да стане. — Виждах, че го казва сериозно. — Първо, тя ще се оправи; второ, мисля, че може сама да се погрижи за себе си; и трето, Рану ще се мъкне подире й, пък и според мен той може да се справи по-добре от мен.

Основателни аргументи, но все пак.

— Да, нали ми срита задника — трябваше да призная.

— И аз мога да ти сритам задника.

— Разбрах, че нямаше търпение да започна да умирам от лъчева болест, за да ми го кажеш. Освен това Рану може би само иска да я чука — казах, макар сам да не си вярвах.

— Рану има жена и деца.

Това беше новост за мен.

— Това не значи, че няма да иска да чука Мораг.

— Не го ли виждаш колко е предан — отбеляза Мадж и трябваше да се съглася.

— Ами хората на Ролистън не ги ли преследват? — попитах.

— Преследват ги, но тя е бивша гуркха като него. Избягала в планините, където други бивши гуркхи се погрижили за нея и децата й. Само създали още ненужни грижи на Кликата.

— Тогава какво прави той тук, по дяволите? — попитах.

— Ако щеш, вярвай, приятел, всеки намира някакъв смисъл в живота, дори и тези от нас, които нямат жена и деца. Дори и жалък скапаняк като теб.

— Знам, обаче ние не сме обвързани.

— Той смята, че ще оцелее — каза Мадж.

— Така ли?

Въпреки че и Мадж беше казал същото за себе си, не вярвах някой друг освен Мораг наистина да го вярва.

— Според него това е единствената възможност децата му да имат бъдеще и вярва, че ако не го направим сега, само ще отложим неизбежното. А що се отнася до това, че се навъртал около Мораг, за да я чука, май само на теб ти минават подобни мисли. Разбира се, ако оная работа още не ти е окапала.

— Ще разбереш, когато лапна дулото на релсотрона — казах на шега.

— Защо не си лапнеш оная работа?

— Моля те, дай ми някакви лекарства — казах, за да сменя темата. — И така, с какво да започнем?

Мадж огледа масичката, но имаше объркан вид.

— Мадж? — казах неуверено.

Той се ухили отново и посочи розовите хапчета.

— Нямам търпение да излезем в открития Космос. С помощта на подходящата дрога можеш да си изкараш страхотно в празното пространство. Да се концентрираш върху себе си. Да осъзнаеш колко нищожни сте ти и цялото шибано човечество.

— Възхищавам се на ентусиазма ти — подметнах саркастично. — Аз изпитвам ужас. Мразя да излизам в открития Космос. Едва не откачих на Атлантида, когато излязохме отвън.

— Не си взел подходящата дрога, пич — каза Мадж.

— Това ли е твоят отговор за всичко. А след това какво?

— Двете лепенки от двете страни на врата.

— За да изглеждам като глупак, нали? Те изобщо действат ли? — казах, но въпреки това залепих пластирите, както ми беше казал.

— Едната има боен наркотик, а другата изключва сетивата. Ти какво си мислеше, че ще се случи? — попита той.

— Убеди ме.

— Какво правят хората с челния дял на мозъка, си е тяхна работа. Пич, ти си голям човек.

— А другите как се справиха? — попитах, докато Мадж ми даваше указания за другите лекарства.

— Езичника четеше „Моби Дик“, Мораг слушаше музика, а Рану медитираше като мен.

— Не си медитирал, надрусал си се — уточних аз.

Той сви рамене. Замислих се над това, което другите правеха, докато се спускахме към Сириус.

— Защо всички са по-умни от мен? — попитах Мадж.

— Не са, просто ти си много тъп — рече той.

Натъпкахме се здраво с дрога, колкото да се чувстваме живи. Или поне колкото да мога да ходя.

Преди да тръгнем, исках да кажа на Мораг толкова много неща. Преди да умра. Но знаех, че щом я погледна в очите, ще загубя дар слово. А и никога не можехме да останем насаме. Постепенно осъзнах, че тя ме избягва. Мислех си, че още ми е сърдита, задето се бях опитал да я спра, но когато най-сетне успях да поговоря с нея, погледът й казваше съвсем друго. Опитах се да кажа нещо, но тя постави ръка върху устните ми и каза с гневен тон:

— Ще говорим, като се върнем.

Почти й повярвах.