Ветеран

31. Сириус

Отново бях на крака и даже можех да ходя. Не ми прилошаваше — благодарение на лекарствата успявах да забравя болестта, — но се чувствах отнесен. Не че се оплаквах, но ако не бях толкова отнесен, може би щях да се притеснявам повече, че пристъпвам към битката с помътнено съзнание. От друга страна, за какво ли изобщо да се притеснявам? И бездруго бях мъртъв, както и всички останали. Носех инерционен костюм и държах пистолетите си в двете ръце, по-скоро за успокоение. Ако пробиеха мамелюка, с мен беше свършено. Вървях към преустроения бомбен отсек на „Копието“.

Гиби придвижваше кораба на безшумен режим към вътрешността на Зъбите на Кучето, огромен пояс от астероиди между Сириус А и Б. Имаше теории, че Поясът всъщност бил планета, смазана от гравитационните сили на двете звезди още по времето, когато Сириус Б била доминиращата и по-голямата по размери. Гиби ни показваше околното космическо пространство, заснето от разположените на повърхността на кораба камери. Зъбите на Кучето беше струпване от огромни, привидно увиснали неподвижно астероиди, повечето с размерите на малки планети. При по-голямо увеличение се виждаше органичната материя, която свързваше част от астероидите като паяжина. А при още по-силно увеличение се виждаха и някои от Техните по-големи кораби. Бледосинята светлина на Сириус Б се процеждаше през Пояса и озаряваше тъмнината.

Влязох в каютата на Езичника. Той беше закрепил на стената плосък екран от течен кристал и с помощта на сложни програми за анализ на изображения се опитваше да открие спокойно местенце, където да се вклиним. Когато влязох, той се обърна към мен и растите му се разхвърчаха настрани. Когато го срещнахме за първи път в богаташкото предградие на Хъл, ми се беше видял стар, но пълен с живот; сега ми се видя само уморен и измършавял — годините си бяха взели своето.

— Какво разбра? — попитах.

— Избрал съм един нелош маршрут и два резервни, но без активните скенери действам почти на сляпо. Със същия успех мога да ни вкарам право в устата на врага.

Засмях се.

— Защо, ти си мислеше, че отиваме някъде другаде ли?

На него не му стана смешно.

— Сега ще ви изпратя координатите.

И в следващия миг върху вътрешния ми дисплей се появи съобщение. По-късно щях да прехвърля информацията върху навигационните системи на мамелюка.

— Добре ли си? — попитах.

Глупав въпрос, признавам, но ми се стори, че той искаше да ми каже нещо.

— Цялата тая работа е пълна глупост. Нали ти е ясно? Всичко почива на предположения. Не разполагаме с нищо друго освен с безпочвения оптимизъм на Мораг и празните приказки на Грегър, а той дори още не се е излюпил от пашкула. Нямаме никакво потвърждение на думите му.

— Къде отиде вярата ти? — усмихнах се аз.

Езичника се извъртя рязко и ме изгледа с черните лещи.

— Много смешно. Ти вярваш ли му? Погледни го — седи си увит в пашкула!

Опитваше се да не повишава глас.

— Да, вярвам му — казах, но не бях напълно сигурен в това. Грегър беше така извънземен, толкова различен от човека, който безброй пъти ме беше спасявал. — А Бог какво каза?

Езичника промърмори нещо под носа си и поклати глава. Бог почти не се беше обаждал през по-голямата част от пътуването, уж заради ограничените способности на процесора, но въпреки това присъстваше в системите на кораба.

— Кажи ми!

— Бог смята, че Грегър ни е разказал най-вероятния план за действие на Кликата според наличната информация — каза той.

— Е, щом Бог…

— Бог може да греши — рече той с равен глас.

— Това е ерес — казах, като се опитах да прикрия усмивката си. — А и той е твое творение.

— Защо ли си губя времето? Той е най-добрият ти приятел, а пък тя ти е любовница.

— Не съм сляп — виждам какво става. А и нямам какво да губя. Ако не ти се идва, не идвай — рекох.

Той рязко вдигна глава към мен и ми изпрати изпепеляващ поглед.

— Няма да ви изоставя в беда. Никога няма да си го простя, ако го сторя. Освен това май ще ви трябва хакер — каза огорчено и гласът му постепенно заглъхна.

— Мораг ще се справи.

— Едва ли ще й остане време, докато разговаря с боговете, ходи по вода или каквото там се полага — рече той, като дори не се опита да прикрие горчивината в гласа си.

Талантът на Мораг вече беше надминал неговите способности и годините натрупан опит и той се чувстваше излишен. Можех да го разбера.

Езичника се беше заел отново да изучава картината от Зъбите. Обърнах се към вратата. Но преди да изляза, се извърнах към него и казах:

— Не искам да умираш, но се радвам, че ще дойдеш с нас.

Той ме погледна, сякаш искаше да каже нещо, но вместо това само кимна. Аз добавих:

— Мораг много си разбира от работата и е умна, силна, забавна и красива, затова хората я харесват. Може би поради тези причини вниманието в момента е насочено към нея, но не сме забравили кой направи това, кой даде възможност това да се случи, кой създаде „Бог“ и ни даде още един шанс, макар и още да не сме видели крайния резултат.

Последва неловко мълчание, което се установява между мъже, които се опитват да се държат любезно един с друг или да не се лъжат в очите.

Накрая той кимна.

— Ще се видим в открития Космос.

— И той ще дойде — съобщи Мораг.

От два часа вече „Копието“ висеше в небето, в сърцето на Тяхното космическо пространство. Изчаквахме в бомбения отсек, подпрени на своите мекове, и все повече се изнервяхме.

— Сигурна ли си? — попитах.

Не знам защо го направих; той беше изпратил съобщение до всички, че всеки момент ще се излюпи от пашкула. Мораг ме погледна с младежко пренебрежение, което имаше за цел да те накара да почувстваш колко си глупав.

Бях свикнал вече с помътняването на съзнанието от лекарствата и се чувствах доста добре. Е, бях решил да не гледам показанията на здравословното ми състояние на вътрешния дисплей; твърде многото предупреждения ми действаха потискащо.

— Хайде да влизаме в мамелюците — казах.

Ако той се забавеше още малко в пашкула си, щях да отменя операцията.

Заради начина, по който бяха поставени мамелюците, положени хоризонтално в нишите на далекобойните ракети, нямахме много пространство за маневриране, докато влизахме в тях. Това обаче не беше проблем за Воина Куче, който седеше изправен, но превит към пода, което пък създаваше на Балор затруднения от друго естество.

Аз се мъчех да пъхна ръцете и краката си в съответните ръкавици и чехли, когато изведнъж се чу храс!. Звукът сякаш отекна в целия кораб. Всички замръзнаха на място. След това последва неприятен звук от разкъсване на органична материя и нещо издрънча. Спогледахме се с учудване. Изнервянето от чакането се замени от предчувствие, примесено със страх. Дрънченето стана все по-ритмично, докато нещото се приближаваше към нас. Огромната плъзгаща врата между машинното отделение и бомбения отсек се отвори.

Неколцина сред нас изпаднаха в паника, включително и моя милост. Или по-скоро, реагирахме инстинктивно. Въпреки че още бяхме в хоризонтално положение и не бяхме напълно свързани с мамелюците, тримата с Мадж и Езичника се опитахме да извадим оръжията си. Не знам дали си бях помислил, че са ни разкрили или че Те са превзели кораба ни на абордаж, или чисто и просто, при вида на извънземното същество беше проговорил някакъв животински инстинкт. Разбира се, никой от тримата не успя да помести мамелюка си, което доведе до следната последователност от звуци — дрънчене, пращене и ругатни — преди да се успокоим.

Имаше и още нещо освен това, че то — той — изглеждаше странно. Смущаващото беше промяната в човешката физиология на Грегър. Като изключим метала и пластмасата, които изпълваха нашите тела, странният вид на Грегър ме изпълваше с тревожни мисли относно недосегаемостта на човечеството. Стори ми се, че вече и тя можеше да бъде поставена под съмнение.

— Откачена работа — каза Балор малко лицемерно.

Грегър притежаваше същото гладко тяло, направено от мазното черно вещество, от което и Те. Изградено от плочки твърда хитинова броня. То или той — не трябваше да забравям, че говорех за приятеля си — беше висок към пет метра и наподобяваше Техните уокъри. Краката му бяха дълги и много приличаха на вретена, но изпъкналата част на ставите им сочеше назад. Горната половина на тялото беше набита и яка, но напълно съразмерна. Силните дълги ръце с множество стави завършваха с по шест дълги пръста. На върха на всеки от тях имаше нокът, който можеше да разкъса бронята на мек. Главата му беше почти триъгълна; единственото по-характерно нещо по нея беше плетеница от някакви приспособления, вероятно датчици. На двете рамене имаше шестоъгълни издатини, които стърчаха като яка около главата, но не пречеха на движенията й. Трябваше ми време да разбера, че това бяха естествено прорасли ракетни установки. На няколко места по тялото си имаше малки дула, върху кълбовидни израстъци, които сякаш се движеха самостоятелно. Отново мина време, преди да се досетя, че те бяха част от противоракетна система, която използваше черна светлина. На гърба имаше още един шестоъгълен израстък, по-голям, който излъчваше меката синя светлина на Техните пропулсионни системи. Бледото сияние ми заприлича на светлината на Сириус Б. Такива израстъци имаше и на други места по тялото, като всички излъчваха неизменната бледосиня светлина и най-вероятно служеха за контрол на движенията.

В огромните си ръце държеше стряскащо, органично на вид, оръжие, което като с пъпна връв се свързваше с тялото с помощта на електрически кабел с формата на пипало. Оръжието можеше да се зарежда отгоре и отдолу. Предположих, че е комбинация между оръдие, което изстрелва снаряди, и прожектор за черна светлина. Беше свързано с верига от черни костици с една издутина на гърба. Това бяха боеприпасите за оръдието. Гърбицата служеше или за съхранение на муниции, или, в зависимост от наличната енергия, за тяхното производство, но не бях сигурен кое от двете.

За мен най-ужасни бяха пипалата. Хората не трябва да имат пипала. Неговите бяха дълги и се извиваха зловещо зад гърба му, попаднали в контражура на светлината от машинното отделение. Дебели и мощни, те бяха покрити със ситни хитинови люспи, които ни най-малко не ограничаваха движенията им.

Мораг ме погледна, но не можех да й кажа нищо окуражително. Езичника се беше втренчил в мен. Направих се, че не го виждам. Мораг изпищя, без да иска. Отново се обърнах към Грегър и нададох своя вик на изненада, без да искам. Триъгълната глава на Грегър се разцепи и двете половини се раздалечиха. Между тях се бяха провесили хлъзгави пипала. А вътре, сред извънземния хрущял, се беше сгушила човешката глава на Грегър. Не знам защо се сетих за бисер в отворена мида. Гледката беше още по-ужасна поради това, че физиономията му ми беше позната. Предполагам, че беше избрал да запази главата и лицето, за да се опита да се вкопчи в последните останки от човешки облик, но така още повече заприличваше на извънземно. Може би Балор не беше чак такъв лицемер, казах си аз. Но тъжното беше, че Грегър дори не приличаше толкова много и на Тях.

— Все още съм си аз — каза той, но гласът му прозвуча странно заради модулацията.

— Самият факт, че се налага да го казваш… — започна Мадж, но аз го погледнах и той млъкна.

Никой друг нямаше желание да каже каквото и да било. Стори ми се, че Грегър изпитва болка; сякаш всеки миг щеше да се разплаче. И тогава осъзнах, че очите му отново бяха станали човешки — киберлещите ги нямаше. С помощта на моите лещи увеличих образа им — бяха кафяви. Исках да го попитам какво беше направил със себе си? Дали си струваше?

Но вместо това казах само:

— Хайде да приключваме с това.

Имах нужда да натикам чувствата си навътре, под пластовете обучение, дисциплината и наркотиците на Мадж.

— Значи, не сме се отказали? — попита Езичника, но не на глас, а с помощта на индивидуален канал за свръзка.

— Това нищо не променя — отговорих рязко, а след това добавих на глас за останалите: — Така, всичко е ясно, нали — придвижваме се безшумно, никакви излишни системи, както на Атлантида. Никакви съобщения, освен ако не ни разкрият…

— Когато ни разкрият — поправи ме Езичника.

— Дотогава използвайте само жестове. Грегър… — и аз се обърнах към извънземното създание, което стърчеше над главите ни, — … ще ни изтегли до Зъбите, защото би трябвало да мине за един от Тях. — Той кимна. — След като влезем в Зъбите, ще използваме системата за сгъстен въздух за навигация. Не използвайте първичната система, освен ако не ни разкрият.

— А после? — попита Езичника, въпреки че много добре знаеше отговора, мамка му.

— Намираме шушулка, обезвреждаме я, използваме я, за да изпратим сигнал към другите шушулки и се връщаме обратно на кораба — казах.

Звучеше толкова просто.

— Искаш да кажеш, ако се доберем до шушулка, се опитваме да Ги държим на разстояние възможно най-дълго време, докато не ни прегазят — рече Езичника.

— Нещо такова, да — каза Грегър.

Въпреки модулацията, усетих болката в гласа му.

— Езичник, или остани на кораба, или млъквай — казах аз. Нямах време за разправии. — Гиби ще изчака дванайсет часа. Ако не се върнем дотогава, той изчезва. Ако го разкрият, ще опита извънредна евакуация, като отдалечи „Копието“ на известно разстояние от Тях, след което ще ни чака на някое от резервните места за среща.

— Но ние така и не знаем какво търсим? — попита Мадж. Идеше ми да го убия с поглед. — Просто питам.

— Знаем, че е шушулка, имаме координатите й и знаем, че става дума за човешко приложение на Тяхна технология — каза Грегър.

— Други въпроси? — попитах.

— Ами Мораг? — рече Езичника.

Опитах се да потисна болката, да не й обръщам внимание и да занимая ума си с други неща. Опитах се да не мисля, че я виждам за последен път. Но не можах да се стърпя и погледнах към нея, докато тя се мъчеше да влезе в мамелюка. Заприлича ми на пребледняло от страх момиченце. Имах чувството, че я изпращам на смърт, макар всъщност това да се отнасяше и до всички останали.

— Мораг ще си върши нейната работа — казах.

— Идвам с вас само до Зъбите — прозвуча ми едновременно уплашена и учудващо самоуверена.

Погледнах Рану, понеже очаквах да ми възрази, да настоява да я придружи, но той мълчеше. Като че ли завиждах на доверието, на вярата му в нея. Стига съм мислил. Най-накрая успях да се намърдам в контролните чехли и ръкавици. Лежах в нишата и усетих как четирите жака на интерфейса хлътнаха в портовете на тила ми. Върху вътрешния ми дисплей се появи информация от системите на мамелюка. Главата се придвижи надолу и с щракване се затвори пред очите ми. Не почувствах притока на адреналин, както когато бях облякъл тенеца над Атлантическия океан. Този път имах чувството, че съм затворен в килия, която беше една идея по-широка от тялото ми. Въпреки това реших да последвам съвета на Мадж. В ушите ми зазвуча жалостива мелодия на саксофон, докато изключвах ненужните системи на моя мек — една по една.

Бомбеният отсек представляваше голям въздушен шлюз. Вътрешната му врата се затвори и се заключи, а преди да се отворят двете огромни външни врати, беше изтеглен въздухът от помещението. Изправих врата на мамелюка и видях черната пустош, осеяна със звезди като главички на топлийки. Стори ми се, че се изтърколихме навън. Трябваше да побързаме, защото „Копието“ беше запечатано, бяхме прибрали всичко, което можеше да представлява и най-малка опасност да бъде заловен сигнал от него, а отворените врати спадаха към тази категория.

Реех се свободно из Космоса непосредствено под — или, в зависимост от гледната точка, над „Копието“. Грегър напусна кораба последен. От мрака на бомбения отсек едно пипало изпълзя като змия и се вкопчи в ръба на отвора, а след него още едно и още едно. После се чу свистенето на други пипала, които се пресегнаха да ни уловят, докато Грегър се оттласкваше от кораба. Знаехме, че той щеше да ни тегли, но въпреки това потръпнах от погнуса, когато едно от пипалата се уви около корема ми. Докато се отдалечавахме от относителната безопасност на нашия кораб и напредвахме към Зъбите, бледосинкавото сияние на неговата пропулсионна система заблестя по-ярко. Въпреки че знаех, че и мекът, и инерционният ми костюм бяха затоплени, ми стана студено. Опитах се да се успокоя, че това беше нормална реакция на психиката при излизане в открития Космос.

Отначало имах чувството, че мина цяла вечност — Зъбите така и не се приближаваха до нас — но изведнъж се озовахме там и те изпълниха цялото ни зрително поле. По-голямата част от Зъбите не бяха обитавани, но координатите, с които разполагахме, бяха на област, гъсто населена от Тях. В мен се бореха човешкият страх и страхопочитанието. По-големите астероиди сякаш бяха застинали неподвижно, въпреки наличието на две звезди в системата. Извънземните бяха изградили връзки между отделните астероиди, ивици и структури от нещо, може би самите Тях, които се простираха между огромните скални късове. Не приличаше на човешко строителство — нямаше ги тромавите метални или бетонни съоръжения, които да загрозят астероидите. Дори не можеше да се говори за структура в буквалния смисъл — отделните израстъци не изпълняваха определена роля. По-скоро представляваха местообитания, производствени централи и отбранителни системи — три в едно. Бяха живи, растяха, черпеха суровини направо от недрата на астероида, а енергия от бледите звезди. Тези израстъци бяха Те; онова, което бяхме видели на Голямо куче 4 и на другите бойни полета из колониите, бяха само Техните оръжия. Опитах се да намеря сравнение, нещо, което да ми помогне да Ги разбера, докато приближавахме Зъбите. Приличаха на плетеница от корали, увиснала между огромни, свободно реещи се планини.

Поради относителността на нашите пространствени възприятия, макар да вървяхме към Тях, имах усещането, че стоим неподвижно, а Зъбите стават все по-големи. Колкото повече приближавахме, толкова по-лесно различавахме кордона от кораби на Тяхната флотилия. Дори виждахме как от извънземната материя израстваха нови кораби. Можех да разпозная енергийните матрици и тумороподобните израстъци на различните оръжейни системи. Когато наближихме още повече, разпознах по-малките кораби, Тяхното съответствие на нашите съдове за нападение с далечен обхват, а после и пригодените за излизане в открития Космос уокъри, докато накрая не видях самите Берсерки, които винаги бяхме смятали за Тях, въпреки че не бяха нищо повече от поредната оръжейна система. Имаше и други човекоподобни Техни форми. Такива, каквито не бяхме виждали досега и които по всяка вероятност заемаха своя ниша в Тяхната космическа екология.

Това беше лудост. Наоколо гъмжеше от Тях, запъплили като термити над сложно изградените Техни конструкции. Защо не ни виждаха? Вярно, че не бяхме нищо повече от прашинки на фона на безкрайността, използвахме много напреднала стелт технология и се молехме да не ни видят. Освен това, доколкото ми беше известно, човечеството никога преди не беше правило опит за подобно безразсъдно проникване в Техния свят, поради което Те не знаеха и как да ни издирват.

Няколко от маневриращите устройства върху бойната форма на Грегър заблестяха по-ярко, когато той промени позицията на тялото си. Насочи се под ъгъл към по-слабо населена празнина между няколко астероида, въпреки че успях да различа плетеница от израстъци, които предполагаха наличието на датчици. Ние го следвахме, а той ни държеше — с по едно пипало около всеки от нас, и с цели две — около Воина Куче на Балор. Приличахме на паяжина с множество уловени в нея мухи.

Докато летяхме безшумно между три големи астероида, почувствах опасността от световъртеж, която се опита да пробие пелената от наркотиците на Мадж и да ме завладее. Имах проблеми със самия мащаб на гледката. Отгоре и отдолу виждах Тяхното движение в Космоса и бледосинята светлина от Техните пропулсионни системи. Не познавах голяма част от Техните форми и само можех да предполагам за какво служеха. Вляво от мен изпълзя някакво подобно на насекомо създание, което чоплеше с челюстите си и със специални щипци Тяхната растителност, като вероятно се занимаваше с поддръжката на популацията. Прелетяхме покрай него, но то не ни забеляза, а аз през цялото време се опитвах да запазя самообладание благодарение на музиката, която слушах.

Когато заобиколихме един от по-големите астероиди, съставляващи външния периметър, извиращата от дълбочината на Зъбите светлина почти наподоби ефекта на изгрев. В далечината успях да различа очертанията на кули, които ми напомниха за съня, подарен ми от Посланик, докато лежах до Мораг в покрайнините на Трентън. Само че тези тук не бяха обагрени в множество цветове, а бяха черни и светеха с бледа органична светлина. Кулите започваха от повърхността на четири огромни астероида с размерите на малки планети, но всички сочеха навътре като начупените очертания на бездна. Четирите астероида бяха свързани като в паяжина с помощта на дебели нишки от коралоподобния материал. Между кулите се движеха пипала, които само можех да предполагам за какво служат. Беше красиво и зловещо, и колкото повече се замислях, толкова повече имах усещането, че това нещо е толкова трудно за проумяване, че едва ли някога щях да бъда част от него.

Грегър ни отведе близо до някакъв по-малък астероид, по който не се виждаше Тяхна растителност. С помощта на микроскопични кукички, монтирани върху специални подложки на ръцете и краката на мамелюците, се закрепихме за повърхността и пипалата на Грегър се свлякоха от нас. Набързо се престроихме в импровизирана защитна линия. Наложих координатите, които Грегър ми беше дал преди това, върху гледката пред мен. Надявах се шушулката да се намира в покрайнините на подобния на бездна град. Наоколо гъмжеше от Тях.

Без да сканирам активно, което щеше да издаде местоположението ни, предположих, че разстоянието до целта ни беше двайсетина километра. По навик веднага съставих маршрут по пътя на най-малкото съпротивление. Но както трябваше да се очаква, Грегър командваше парада. С помощта на жестове огромният хибрид ни очерта избрания от него маршрут, който поне в началните метри съвпадаше с моя, а после ни даде знак, че иска да тръгваме. Потвърдихме и Грегър се оттласна от скалата.

Полетяхме във V-образен строй, възможно най-плътно един до друг, за да можем да се впишем в биометричния сигнал, който излъчваше Грегър. Той водеше, Мораг и Рану бяха от двете му страни, до тях Езичника и Мадж, а аз бях от външната страна на Езичника. Балор летеше в средата на формацията и се явяваше нашият ариергард. Придържахме се възможно най-близо до скалите и се опитвахме да избягваме Тяхната растителност.

Придвижвахме се, като изстрелвахме сгъстен въздух от пропулсионната перка в желаната от нас посока, а после с помощта на по-малки струи сгъстен въздух нанасяхме корекции в курса. Ние, или по-скоро аз, въпреки че според мен и другите се чувстваха по същия начин, на няколко пъти за малко да напълним гащите от ужас при вида на Тяхна растителност или, още по-лошо, на някаква друга Тяхна форма, които обаче не ни обръщаха никакво внимание. Дали заради биометричния сигнал на Грегър, или защото бяхме твърде незначителни за Тях? Въпреки това и постоянно високото ниво на стрес основният проблем се оказа да не се унесем в дрямка от твърде бавното движение. Беше досадно да се придвижваме от едно укритие до следващото, освен в случаите, когато се налагаше да пресечем големи пространства в открития Космос. Тръпката се дължеше на неизвестността в кой точно момент ще те разпори черна светлина. Ние наистина прониквахме смело навътре в Тяхното космическо пространство; чак не беше за вярване. Имах нужда да запаля цигара и да пийна нещо силно.

Когато наближихме някаква вдатина в повърхността на един миниатюрен, опънат като тетива астероид близо до Града бездна, както вече наричах околността, се подредихме горе-долу в кръг и се потопихме в лъчите на заобикалящата ни светлина. Почувствах приятна възбуда от това, че бяхме успели да се доближим до целта в такава голяма степен. Оказахме се много хитри копелета! Гледахме нагоре към скалната повърхност на около петдесетина метра над нас, когато един от другите мамелюци ме докосна по ръката. Помръднах главата на мамелюка и видях Мораг, която ми даваше знак, че ни оставя. Опитах се да й попреча, без да знам защо. Не исках да си тръгва. Беше много рано, а и аз още бях жив, но тя ми даде знак, че заминава. Помолих я да изчака и се пресегнах към нея. Сигналите от бронираната кожа на мамелюка ми показаха, че се бях допрял до нейната броня. От перката й излезе въздух и аз видях как тя полетя грациозно, или поне на мен така ми се стори, в безвъздушното пространство.

Останахме на място, докато Мораг се отдалечи достатъчно. С всяка секунда, в която скенерът на моя мек не улавяше изстрели на оръжия, по кожата ми започваха да се образуват капчици пот. А също и с всяка следваща секунда, в която нямах съобщение от Мораг, че всичко при нея е наред, което щеше да означава, че все още беше жива.

Усетих ново потупване по ръката. Обърнах се и видях Мадж, който ми сочеше ръба на малкия кратер, в който се укривахме. Едва успях да различа неправилните очертания на уокър отвъд ръба на кратера върху повърхността на астероида. Обърнах се към Мадж. Зад него Воинът Куче изчезна във входа на някаква пещера. Не видях Грегър, затова предположих, че и той беше влязъл в пещерата. Останалите пълзяха натам като на забавен кадър. Мадж ги последва и аз тръгнах след него.

Влязох последен в пещерата, затова поех ролята на преден пост. Тя беше огромна. Гледах как другите пристъпиха навътре в пещерата с мащабите на катедрала. На около километър от мястото, на което се намирах, виждах още един вход. На места от тавана се спускаха огромни скални колони, които стигаха до пода. Бях залегнал върху един полегат склон близо до стената, на около двайсетина метра от входа на пещерата, и се опитвах да остана незабележим, като се осланях на закрила от страна на стелт системите и камуфлажа на мамелюка. Петдесетина метра по-навътре, Балор беше заел позиция за стрелба — той щеше да ме прикрива, приклекнал край една колона.

Въпреки че бях застанал с лице към входа на пещерата, системите на мамелюка предоставяха върху моя вътрешен дисплей зрително поле от 360 градуса. Видях как Грегър даде знак на останалите и ги разпредели по постове. Повика Езичника, но той отказа да отиде при него. Грегър направи нов опит, но Езичника пак му отказа. Започвах да се изнервям. Не стига, че положението никак не беше розово, ами и Езичника си позволяваше да не изпълни заповед. Той отиде зад колоната, зад която се беше скрил Балор и там го изгубих от поглед. Въпреки извънземните черти, успях да разбера, че Грегър се беше подразнил. Той поведе Рану и Мадж навътре в пещерата в нестройна нишка, поклащайки главата си по начин, който странно напомняше човешко движение.

На входа на пещерата нямаше нищо. Надявах се уокърът да не ни беше видял. Поне нямаше признаци да сме били прихванати от действащ скенер. Но това не означаваше, че не бяхме забелязани от някой пасивен скенер. Органичната светлина, която се излъчваше от Града бездна и околната Тяхна растителност, осветяваше пещерата, но хвърляше сянка върху мястото, където бях заел позиция. Искаше ми се да бяхме взели със себе си „въшки“ с камери, които да могат да се придвижват във вакуум, или „термити“, за да имам поглед върху повърхността на астероида, но нямаше начин, понеже всяко излъчване на сигнал от подобно устройство щеше да бъде прихванато.

Зад мен Грегър, Рану и Мадж бяха престанали да се придвижват към другия вход на пещерата. Грегър и Рану покриваха Мадж, който оглеждаше нещо. Разделих вътрешния си дисплей на прозорчета и увеличих изображението на зоната, в която се намираше Мадж. В задната част на пещерата стените бяха покрити с Тяхна растителност.

— По дяволите — измърморих тихичко.

Леката джазова мелодия вече не ми действаше толкова успокоително. Видях как растителността се раздвижи, започна да пълзи и да се групира в плетеницоподобната структура, която бях свикнал да свързвам с Техните сензорни системи. Ясно. Значи, бяхме разкрити. Всичко свърши, оставаше само да започне престрелката. Направих знак на Балор, че сме разкрити, и посочих мястото, на което се намираше Мадж. Тяхната колективна природа означаваше, че ако една клетка беше узнала, всички останали клетки в Зъбите на Кучето също вече знаеха.

Едва успях да различа контурите на уокъра на фона на органичната светлина от Града бездна, който в следващия миг се взриви и парченцата му се разхвърчаха в безвъздушното пространство. Беше поразен от един от огромните снаряди на Балоровото 105-милиметрово оръдие. Краката му продължаваха да стоят прикрепени с микроскопичните кукички към скалата на входа на пещерата.

След това надойдоха още от Тях. Дисплеят ми показа изобилие от огневи цели, когато Берсерките буквално задръстиха входа на пещерата. Активирахме системите на мамелюците и вече получавах данни от всички останали мекове, без органичната обвивка на Грегър. Огън, прицел, отново огън, после нов прицел и така — поредица от откоси от моя 20-милиметров релсотрон, които Ги разкъсваха.

Над главата ми свистяха откосите на 30-милиметровия релсотрон на Балор, които траеха по-дълго и бяха опит да се попречи на Берсерките да проникнат в пещерата, само че Те бяха твърде многобройни. Всеки път щом някой уокър се появеше на хоризонта, Балор стреляше с мощното си оръдие, а извънземният мек се взривяваше без звук. Въпреки огневата ни мощ Те продължаваха да пълзят към нас. Започваха да отвръщат на стрелбата все по-ожесточено и Тяхната черна светлина оставяше белези по каменните сводове на пещерата около мен, а върху бронята ми се изсипваше дъжд от снаряди.

На вътрешния си дисплей видях, че Грегър, Рану и Мадж се бяха вдигнали от пода. Мамелюците използваха пропулсионните системи съвсем явно, тъй като вече нямаше никакъв смисъл да се прикриваме. Рану и Мадж стреляха продължително с техните релсотрони, а Грегър — с неговото оръдие, а Берсерките продължаваха да прииждат към другия вход на пещерата. Видях сините кристалчета, които се образуваха, когато Грегър изстреля три ракети от рамото си към тях. Те се взривиха една след друга, като запратиха в безвъздушното пространство Берсерките и два от уокърите. Тримата използваха момента, за да заемат позиции, прикрити зад каменните колони, които се спускаха от свода до пода на пещерата. После продължиха стрелбата, за да попречат на Тях да завземат територията. Последваха нови сини кристалчета в безвъздушното пространство, този път в моята посока. За момент пещерата се изпълни с червената светлина на преизподнята от лазерните оръжия на противоракетната отбранителна система на Воина Куче. Ракетата се взриви, още докато летеше към мен. От взривната вълна се сурнах надолу по наклона, остъргвайки повърхността на мамелюка в скалата, но не спрях да стрелям, а Те продължиха да пълзят към мен. Стрелбата не спираше, но до момента по мен стреляха предимно с леки оръжия. Щях да го закъсам, ако някой уокър се прицелеше в мен, а бях повече от сигурен, че ако ме нападнат Берсерки, ще разкъсат мамелюка ми на парченца с Техните нокти, защото бях виждал какво бяха правили с мекове, доста по-големи от моя. В общи линии това щеше да се случи — щяха да ни победят поради числено превъзходство.

— Джейкъб, дръпни се — каза Балор.

Изобщо не се замислих, а отлепих кукичките от скалата, леко се оттласнах с крака и включих перките на пропулсионната система и политнах назад. Понесох се над пода на пещерата, но не спирах да стрелям, докато се изтеглях. Над главата ми профучаха две от ракетите на Воина Куче, които се взривиха в едно място, където се бяха съсредоточили доста много от Тях, с което спечелихме няколко секунди, преди да заприиждат новите попълнения. Може би дори щяхме още да сме живи, когато останем без муниции, помислих си оптимистично. Добрата новина беше, че поради близостта на другия астероид Те вероятно не можеха да направят големи маневри, за да се опитат да ни преследват.

Приклекнах зад ръба на някаква скала, опрял крак в земята, и продължих да стрелям. Безвъздушното пространство край входа на пещерата се изпълни с парчета от тела на Берсерки и черна течност. Те буквално се разпадаха от силата на нашите изстрели, а мощното оръдие на Балор се грижеше да не остане нищо от нападателите, които успяваха да проникнат в пещерата. И въпреки това постепенно изпълзяваха все по-близо до нас. Изведнъж осъзнах, че един от стрелците ни липсваше. Погледнах вътрешния дисплей. Не можех да повярвам. Езичника беше приклекнал зад една от каменните колони.

— Езичник! Какво правиш, по дяволите! — изкрещях по мрежата за тактическа свръзка.

Никакъв отговор. Продължихме да стреляме. В другия край на пещерата Рану, Мадж и Грегър се намираха в малко по-облекчено положение.

— Езичник, включи се в стрелбата! — изкрещях отново.

Пълчищата Берсерки като че ли се бяха приближили още повече. Беше взривен поредният уокър, но веднага след това зад него изникна друг. Стената до този втори уокър експлодира, когато мощното оръдие на Балор откъсна огромно парче от скалата, засипвайки напредващите извънземни с каменни отломки. Ръбът на скалата, зад която се бях прикрил, също хвръкна и усетих нещо като удар с тежък чук в гърдите. Усетих как бронята поддаде и как устата ми се напълни с кръв, но мамелюкът издържа.

От всички страни — по пода, покрай стените и под свода на пещерата — към мен прииждаха Берсерки. Въпреки обстрела от леките им оръжия, аз нямах сериозни поражения, но по-лошото беше, че не успявах да видя и да отсея информацията от датчиците заради непрестанната градушка от снаряди и лъчове черна светлина.

— Прикривай ме! — изкрещях на Балор и пуснах един много дълъг откос с моя мъстител, а перката ме изпрати на заден ход към позицията на Балор. Той изстреля залп ракети към входа на пещерата, за да ни осигури малко почивка.

Експлозията им беше достатъчна да разтърси астероида. Бойните глави предизвикаха свръхзагряване на водородните заряди до състояние на плазма, което запали огън, който можеше да гори в безвъздушното пространство. Огънят се разля като течност. Запали Берсерките на входа на пещерата и подпали уокъра. Балор го довърши с поредния залп от 105-милиметровото си оръдие, запращайки го в Космоса, обвит в пламъци. По някакъв странен начин, заради липсата на звук и нулевата гравитация, полетът му ми напомни за красиво балетно движение, особено когато огънят затанцува из безвъздушното пространство. Стори ми се почти нереално. Но може би за всичко бяха виновни наркотиците, с които бях натъпкан.

Тъкмо Ги бяхме изпепелили, и вече към пещерата напираше нова вълна от Тях. Езичника все още не се беше включил в стрелбата.

— Езичник! — изкрещях. Никакъв отговор. — Езичник! — изкрещях отново.

— Не ме закачай — отвърна той.

Не можех да повярвам. Какво беше толкова важно, по дяволите? Вече стрелях почти през цялото време. Те бяха толкова многобройни, че едва можех да преместя оръжието си.

— Балор! Ако до три секунди Езичника не се включи в стрелбата, застреляй го. С мощното оръдие — заповядах.

— Ъ? — попита много възпитано Балор.

— Чакай малко — каза Езичника.

— За какво! — изкрещях, но той не ми отговори.

Тогава усетих, че ме обстрелват и в гръб. В първия момент си помислих, че бяха ранили Рану, Мадж и Грегър, но после видях на вътрешния дисплей, че греша. Извънземната растителност, която бяхме открили в пещерата, се преобразяваше в дулата на оръжия, които използват черна светлина. Виждах, че се образуваха и нови Берсерки, които се закрепваха за пода на пещерата. Реещата се пред очите ни черна течност събираше откъснатите крайници и части на тялото и ги превръщаше в пълзяща маса, която бавно напредваше към нас. Проверих брояча на мунициите — оставаше ми по-малко от една четвърт. Значи, дотук бяхме, явно така щяхме да загинем.

По мрежата за тактическа свръзка Балор ни предупреди, че ще стреля. Ракетната установка на рамото му се извъртя рязко и изстреля четири ракети зад нас. Беззвучните им експлозии се разпукнаха като огнени цветове, затъркаляха се и се понесоха из цялата пещера, изгаряйки по пътя си новообразувалите се Берсерки и оръжията, които използваха черна светлина.

Отново се бях изправил на крака. Което ме изложи на обстрела от още по-голям брой леки оръжия, въпреки че успявах да стрелям с мъстителя, но само от време на време, понеже пестях мунициите.

— Това е капан! Той ни е предал! — изкрещя Езичника по мрежата за тактическа свръзка.

Забелязах, че беше изключил Грегър от мрежата.

Полазиха ме студени тръпки. Езичника се подаде зад колоната и нададе дълъг откос от заредения догоре пълнител на своя мъстител. Берсерките пред мен бяха разкъсани на парчета, които се понесоха в безтегловността.

— Какво говориш… Мамка му. Какви ги приказваш, Езичник? — попита Мадж по мрежата.

— Кодът за обезоръжаване на шушулките — няма никакъв код. Просто някаква нищо неозначаваща измишльотина — изкрещя Езичника, без да спира да прикрива с изстрели изтеглянето ми.

— Нали беше кодирано? Да не си отключил нещо, което го е унищожило? — попитах.

— Нямаме време да ви обяснявам. Не, не съм! Доверете ми се. Знам какво правя!

— Ама как така? — продължи Мадж.

Бях чувал подобно отчаяние в гласа му само когато останеше без дрога и без пиячка.

— Няма никакви шушулки! — изкрещя Езичника, като продължи да стреля отчаяно по Берсерките и новообразуващите се маси от преобразувани извънземни, които приближаваха към нас.

— Балор, задръж ги още малко — казах.

Още две ракети прелетяха над главите ни и отново бяхме окъпани в оранжевата светлина на течния пламък, който прочисти входа на пещерата. Спрях да стрелям, за да пестя муниции, и оставих Езичника да се погрижи за пъплещите създания.

— Ами така, няма никакви шушулки! Грегър ни е излъгал! — изкрещя Езичника.

— Защо? — попитах, въпреки че знаех отговора.

— Защото е „Кром“! — рече Езичника.

— Не може да бъде! — изкрещях в отговор. — Нали той ни каза за Кликата. Разказа ни за „Черен червей“, „Кром“ и „Демиург“. Помогна ни и наистина се опита да убие Ролистън. Ако не беше той, досега да сме загинали.

Но още докато изричах думите, вече навързвах нещата в ума си. Спомних си, че Ролистън беше направил нещо с ножа си. Защо му беше нож, когато можеше да предизвика пълен хаос само с голи ръце? От носталгия ли? Вероятно беше поставил „Кром“ в някаква система за изстрелване в дръжката на ножа. И когато го беше забил в главата на Грегър, го беше заразил с „Кром“. Ето защо раната зарастваше по-дълго от обичайното — Грегър се беше съпротивлявал на инфекцията. На превръщането си в „Кром“.

През цялото време истината е била пред очите ми, но аз не я бях видял, защото много исках да си върна стария приятел и защото исках да мога да му се доверя. Е, аз все още можех да имам доверие на стария си приятел. Това не беше Грегър. За всичко беше виновен Ролистън.

— Струва ми се, че Езичника може би е прав — казах.

Но дори и сега не исках да повярвам. Дори и сега думите ми прозвучаха като поредното предателство.

— Защо тогава доведе и нас? — изръмжа Балор по мрежата за тактическа свръзка.

— В случай че има нужда да се приближи достатъчно близо до някой от главните им градове — казах. — Защото е знаел, че когато ни разкрият, ще привлечем доста внимание. Използвал ни е за примамка, за да може да зарази колкото се може повече от Тях.

Отново започнах да стрелям, понеже входът на пещерата взе да се изпълва с нови създания, и се почувствах ядосан, объркан, предаден.

— Мамицата му мръсна!

За първи път чувах изненада в гласа на Рану и със сигурност за първи път го чувах да ругае.

Проверих данните от мамелюците на Мадж и Рану и замръзнах. Органичната бойна форма на Грегър пристъпваше напред към прииждащите Техни части. Беше изстрелял пипалата си и пробиваше с тях Берсерките, пълзящите пълчища и дори екзоскелета на един уокър. Всяко от пипалата, което пробиваше някое от Тях, се продължаваше в нови пипала, които проникваха в други Тях и така нататък, докато всички извънземни в края на пещерата се свързаха с пулсиращите пипала, които излизаха от Грегър.

— Рану! Мадж! След мен! Балор, прочисти зоната — изкрещях.

Рану и Мадж включиха перките си и се придвижиха назад към нашата позиция с опасна скорост. Пещерата се изпълни с ракетни заряди, понеже Балор изпразваше съдържанието на установките върху двете си рамена. Моят релсотрон замлъкна. Изхвърлих празния пълнител и оставих безполезното вече оръжие да полети в безвъздушното пространство. Рану стъпи на повърхността, а Мадж се хлъзна по задник. Задната част на пещерата се изпълни с огън от плазмено оръжие.

— Натам! — посочих към пламъците, от които Рану и Мадж тъкмо бяха избягали.

Човешките ни тела никога нямаше да оцелеят след такъв взрив, но мамелюците можеше и да преминат през огъня. На вътрешния ми дисплей се появи ново съобщение, но сега нямах време да го проверявам.

— Костюмите никога няма да… — започна Езичника.

— Веднага! — изкрещях.

И петимата се отправихме към пламъците. Перките ни работеха на пълна мощност, в посока към входа на пещерата. Когато се гмурнахме в езерото от пламъци, времето сякаш забави своя ход. Беше красиво. Изобщо не обръщах внимание на горещината или на миризмата от изпържената ми плът. Не обръщах внимание и на предупредителните икони върху интерфейса на мамелюка. Сякаш летяхме към Слънцето. Е, казах си, подобна смърт не беше може би чак толкова лоша идея.

— Съжалявам…

Дори не бях сигурен, че чух съобщението по мрежата за свръзка — сигналът беше толкова слаб заради силното смущение, — но мога да се закълна, че беше гласът на Грегър, а в следващия миг отново бях в студения Космос.

Под нас малкият, опънат като тетива, астероид, на който се бяхме подслонили, гъмжеше от Тях. Сякаш някой беше настъпил мравуняк: всеки квадратен сантиметър беше покрит с извънземни. Пространството от Космоса около астероида беше изпълнено с Техни кораби и Техни органични мекове, които можеха да летят. Според данните от диагностичните системи мамелюкът ми беше пострадал много сериозно. Свръзките ми почти не функционираха; мамелюкът беше запазил целостта си, но по-голямата част от бронята се беше превърнала в шлака. Ставите на дясната ръка и десния крак се бяха разтопили и втвърдили отново, поради което не можех да ги помръдна. Освен лещите, по-голямата част от датчиците ми също бяха извън строя. Бях извадил късмет, че огнеупорният щит на перката беше издържал и горивото на пропулсионната система не се беше взривило. Най-напред започнах да поправям съобщителната система с помощта на вградения възстановителен механизъм. Не знам защо го направих — очаквах всеки момент да бъда изличен от лицето на света от лъч черна светлина.

Балор, Мадж, Рану и Езичника бяха успели да се измъкнат. Бронята по мековете им се беше разтопила и после втвърдила отново. Бяхме извадили луд късмет, че не се беше разпаднала от внезапната температурна промяна. Мъстителите на Мадж и Рану се бяха разтопили и не ставаха за нищо. Този на Езичника може би още го биваше, така като го гледах, но това вече нямаше никакво значение. Под нас входът на пещерата продължаваше да гори.

— Мамка му! — едва успях да доловя гласа на Мадж заради силното смущение на връзката.

— Исусе Христе! — рече Езичника.

От пламъците на входа на пещерата се измъкна огромно, дебело горящо пипало. След него още едно. Останките от Грегър успяха да се изстреляш от входа на пещерата. Изглеждаше както преди това, но доста по-голям. Видях как отделни Берсерки и други Техни форми край него се сливаха с тялото му. Всъщност то ги всмукваше и така върху него се образуваха още по-дебели хитинови плочки или други странни приспособления като крещящи усти — които вероятно бяха реакция на изгарящата болка от остатъците на някогашното подсъзнание на Грегър. А това, че продължаваше да бъде обвит в пламъци, му придаваше още по-демоничен вид. От цялата повърхност на астероида Те се насочваха към това чудовище.

— Не! — изкрещях напразно.

От гърба на Грегър изхвърчаха снопове гърчещи се пипала и се забиваха в телата на нови Берсерки и така верижната реакция на биологично свързване се разпространяваше чрез тях. Пипалата дори се протягаха към Космоса, където успяваха да пробият уокъри и малки космически кораби.

Езичника стреля със своя мъстител по демоничната форма на Кром — дълъг, яростен откос. Аз задействах и двете ракети на гърба си. Върху вътрешния дисплей се появиха предупреждения — и двете тръби бяха тежко увредени.

— Гадост! Гадост! Гадост! Гадост!

Успях да освободя зарядите и се отдръпнах тъкмо навреме, преди експлозията на бойните глави. Рану направи нещо подобно. Мадж успя да активира едната, но трябваше да изхвърли другата. Продължаваха да ни обстрелват с леки оръжия; повечето от Тях в нашата зона или бяха свързани с Кром, или се занимаваха с неговото обезвреждане.

Балор изкрещя нещо по мрежата за тактическа свръзка, но сигналът прекъсваше. Мадж изстреля ракетата си срещу Кром, но той само се олюля. Балор се спусна надолу към Кром, като не спираше да го обстрелва с мощното си оръдие. За момент успя да го засегне, той се дръпна назад и повлече със себе си и цялата мрежа от свързани Тях. Снарядите на мощното оръдие се изчерпаха и Балор превключи на изцяло автоматична стрелба с 30-милиметровия релсотрон, докато се приближаваше във все по-голяма степен до Кром.

Воинът Куче на Балор удари Кром в сърцевината, при което и двамата отхвръкнаха от повърхността на астероида. Кром не можа да отлети надалече, понеже се опъна като тетива от прикрепените към него Тях. Воинът Куче продължаваше да го държи здраво. С единия крак Балор успя да стъпи на астероида. С другия прикова отново Кром върху повърхността на скалата и се приготви да стреля с релсотрона от упор.

— … „Копие“, обади се, нуждаем се от допълнителен стрелец на тези координати, край! Гиби, имаме нужда от теб. Грегор е Кром. Трябва да прочистим цялата зона, чуваш ли?

Изведнъж системата ми за свръзка отново проработи. Това беше отчаяният глас на Езичника.

Едно пипало изплющя и разкъса на две релсотрона на Балор, преди да успее да стреля. Кром се изправи и с лекота отскубна Воина Куче от повърхността на астероида и го метна нагоре, преди отново да го просне върху скалата. Върху двамата се изсипваше буря от високоенергийни снопове черна светлина и голямокалибрени снаряди. Към тях летяха и ракети, но противоракетните системи на горящия Кром бяха все още активни, а с всеки следващ момент от него прорастваха нови и нови хрущялоподобни дула.

На практика Езичника, Рану, Мадж и аз бяхме напълно безполезни. Нищо не можехме да направим — просто седяхме и се оставяхме да ни обстрелват, докато не пробият мековете ни. Единствената причина, поради която все още бяхме живи, беше, че Те бяха твърде заети с Кром.

Аз първи го чух. Напева, както в онзи мой сън. Но този път беше различен, някак си по-човешки и идваше по мрежата ни за тактическа свръзка. Видях новото съобщение. Беше от мека на Мораг. Тя беше заобиколена от бледа органична светлина. Беше увиснала над самия център на Града бездна. Тя излъчваше напева. Беше заобиколена от най-различни Техни кораби — от леки крайцери до отделни индивиди, които можеха да летят. Няколко от пипалата се протягаха към нея, но не я докосваха.

С едната ръка Воинът Куче на Балор беше хванал Кром за врата, а с другата му нанасяше ритмични удари с металния си юмрук. Нямаше особена полза, освен че временно Кром не можеше да предприеме нищо друго. Продължавах да чувам молбата на Езичника за подкрепление по мрежата за тактическа свръзка. Бог знае колко от Тях вече бяха заразени с „Кром“.

Изведнъж Кром сграбчи ръката, която го налагаше, изви китката и се изправи над Воина Куче на Балор. Приложи някаква хватка и успя да освободи китката на Воина Куче, която го държеше за врата, и да изтръгне ръката от ставата. Лазерната противоракетна система на Воина Куче продължаваше да стреля от упор в Кром без никакъв ефект. С почти агонизираща мудност Кром сграбчи Воина Куче за гърдите и заби мощните си нокти в него, разкъсвайки плочките на неговата броня.

— Мили Боже! — чух Мадж да прошепва по мрежата за свръзка.

Кром успя да откъсне едно почти половинметрово парче от бронята и да изложи Балор на действието на открития Космос. После видяхме как Кром издърпа от разкъсания Воин Куче тялото на Балор, което продължаваше да оказва нечовешка съпротива. Балор се мъчеше да се измъкне от здравата хватка. Почти неволно уголемих изображението. Благодарение на значително преобразения си организъм Балор можеше да оцелее известно време във вакуум. После се пресегна към превръзката на окото си. С ужас и смайване видях как я свали.

Избухна много ярка светлина. Преди да изгорят лещите на мамелюка поради претоварването на компенсаторите за светкавицата, видях Балор като на рентгенова снимка — плътта му беше станала прозрачна и на фона на ярката светлина се открояваха само очертанията на машинариите в него. За кратко всичките ми системи отказаха, което не би трябвало да се случи на мамелюк, който притежава защита срещу електромагнитно лъчение. Вътрешният ми дисплей угасна. Но отново проблесна, когато изгорелите лещи бяха заменени с нови. Нямах представа какво се беше случило, тъй като не беше последвала и взривна вълна. Продължавах да вися в Космоса на същото място. Върху повърхността на астероида беше зейнал огромен кратер, сякаш някой беше отхапал парче от скалата. Кром лежеше до кратера, загубил дясната си половина. Лявата беше покрита от безмълвни и крещящи усти. Балор не се виждаше никакъв.

— Какво беше това, мамка му? — попита Мадж по мрежата за тактическа свръзка.

Никога преди не бях виждал подобно оръжие. Догади ми се, когато видях, че Кром все още мърда. От изгорената овъглена лява половина се надигнаха пипала, които придърпваха Тях в раната. Плътта им се сливаше с тялото на Кром и възстановяваше липсващата дясна половина. Балор беше загинал напразно.

Изтръпнах. Ето какво бяхме направили: бяхме Ги поднесли на тепсия на Кликата. Езичника продължаваше да изпраща по мрежата примесените си с молитви и ридания молби към Гиби. Мадж, Рану, Езичника и аз дори не се опитвахме да се евакуираме; просто си висяхме в Космоса, докато куршумите на леките оръжия постепенно разчупваха бронята ни, парченце по парченце.

Данните от мамелюка на Мораг показваха как едно от дебелите пипала беше превърнало края си в щипки, с които беше сграбчило мека й за врата. Видях как бронята й се огъна — вероятно щипките я бяха пробили — и пеенето секна.

Кром се изправи и започна да изстрелва в Космоса нови и нови пипала. Над астероида се беше оформила мрежа от кораби, свързани с ходещия вирус.

Лекарствата бяха поизчерпали ефекта си до този момент и аз осъзнах, че вече нищо не мога да направя. Почувствах гадене, слабост в тялото и отказ на жизнените системи, подобно на тези на мека. Имах чувството, че единствено адреналинът ме беше задържал жив последните няколко минути.

Тогава чух тежките, прорязващи акорди на китара.

— Млъквай, Езичник, ще ни умориш от скука — обади се Гиби с провлачения си южняшки акцент по мрежата за тактическа свръзка.

Нас ли? Космосът се изпълни с изстрели от плазмени и лазерни оръжия, над главите ни засвистяха една след друга ракети и в следващия миг „Копието“ изникна пред нас, като всеки сантиметър от повърхността му беше под обстрела на множеството Техни кораби, които се тълпяха около него.

Корабът продължи тежката стрелба по Кром, нанасяйки му сериозни щети, взривявайки цели парчета от него. Тежките плазмени ракети превърнаха околното пространство в огнено море.

— Какво си се разбързал! — изкрещях по мрежата за тактическа свръзка.

Но вместо отговор Гиби се изсмя. Предположих, че корабът беше твърде сериозно пострадал, за да може да промени курса си.

— Веднага изчезвайте оттам! — изкрещях на Рану, Мадж и Езичника.

Мадж сграбчи Рану, понеже перката на неговата пропулсионна система не работеше, и тримата полетяхме с пълна скорост далече от опънатия като тетива астероид.

Съдейки по силата на последвалата експлозия, Гиби най-вероятно беше взривил всички бойни глави, които бяха останали на кораба. Зад нас всичко се оцвети в червено, а от астероида останаха само прашинки. Взривната вълна ни удари и за мое щастие, изгубих съзнание, въпреки че бях сигурен, че съм умрял.

— Мислиш ли, че Те ще повярват, че сме дошли с мирни намерения? — чух Мадж да казва, докато се съвземах от болката и силното гадене.

Надявах се, че Мадж не беше част от моя задгробен живот, или поне не и все още. Успях да отворя очи. Все още бях заклещен в мамелюка. Реехме се из Космоса. Рану се беше вкопчил в мен. Проведох набързо диагностика и разбрах, че моят мек функционираше в достатъчна степен, за да ме опази от безвъздушното пространство. И Езичника беше с нас.

Около нас се носеха способни да летят Тях, уокъри и други органични мекове, а шестоъгълните им пропулсионни системи излъчваха бледосинкава светлина. Но най-странното беше, че Те не стреляха по нас. А по-скоро ни прикриваха. Сякаш бяхме Техни пленници, само дето не ни отвеждаха в плен.

Върху вътрешния ми дисплей продължаваха да пристигат данни. Мораг си беше все там, където я бяхме видели за последно, увиснала в Космоса, с впито в тила й пипало. Проверих жизнените й показатели. Бяха нормални. Измърморих нещо неразбираемо.

— Дойде в съзнание — каза Езичника.

— Обаче не разбирам какво казва — рече Мадж.

— Какво става с Мораг? — попитах.

— Доколкото разбираме, тя общува с Тях — отвърна Езичника. — Струва ми се, че са успели някак си да се свържат с нейните жакове, а благодарение на остатъците от Посланик в нейния хардуер тя успява да разговаря с Тях.

Зрението ми беше доста замъглено и постепенно отслабваше. Като че ли и болката взе да отслабва. Мораг беше обвита от някакво сияние.

Прииска ми се отново да чуя напева. Дощя ми се да поговоря с Мораг, макар и за сетен път.

— Как ще се приберем у дома? — зачуди се Езичника.

Може би все пак чувах напева.

— Как така все още сме живи, мамка му? — попита Мадж.

— Аз не мисля, че съм жив — рекох.

Сега вече със сигурност чувах напева. Мораг изглеждаше пленителна сред сиянието. Оттласнах се към нея с бавната тяга на моята пропулсионна перка. Някой крещеше по мрежата за тактическа свръзка, но се направих, че не съм го чул. На фона на сгъстяващата се около мен тъма, Мораг сякаш засия с още по-голяма сила.