Ветеран

20. Трентън

Защо нещата вечно трябваше да стават по сложния начин? Защо трябваше да се състезаваш с някого, за да разрешите и най-дребните проблеми? Никой ли не искаше да живее спокойно? Взех едно хапче и още някакъв стимулант, за да се подготвя за надпреварата.

— Добре се наредихме — каза Езичника, а после се обърна към Мораг: — Наистина ли ти трябваше да го риташ? И то тъкмо, когато щеше да се разприказва.

Бях докарал мотора си при другите. Бък, Гиби и неколцина от техните приятели се бяха скупчили около машината на Бък.

— Май не сме слушали един и същ разговор — каза Мораг. — Значи, всички други може да се перчат, само аз не?

— Не всички, само Мадж — отвърнах, докато проверявах изправността на мотора си.

Биваше си я машината, но за разлика от тази на Бък не беше пригодена за състезания. Искаше ми се моят „Триумф“ да беше тук. Аз бях доста добър състезател и при условие че внимателно подбирах с кого се надпреварвам, се представях, общо взето, добре в Дънди, но ако Бък беше толкова добър с мотора, колкото и с хеликоптера, той ме превъзхождаше както с машината, така и с уменията си. Какво пък, може и да е забавно, казах си, докато оглеждах пистата.

— Рану го изрита — каза Мадж в своя защита.

— Да, това много помогна — казах.

— Той се държеше непочтително — отвърна Рану.

Мораг му се усмихна и го прегърна. „Мисли за мотора“, казах си наум, а после се обърнах към Рану:

— Ако нападахме всеки, който се държеше непочтително, нямаше нищо да постигнем, пък и щеше да ти се наложи да убиеш Мадж.

— Хей, говори за себе си. На твое място щях да му спукам задника още в Ню Йорк — рече много сериозно Мадж.

— Нали ви казах! — възмути се Мораг.

Приключих с подготовката. Мястото на старта беше рампа, която се изкачваше нагоре до покривите на нискоетажните блокове. Всъщност рампите бяха две — по една от всяка страна на улицата. Бък щеше да кара по дясната, за мен оставаше лявата.

— Хващам се на бас, че той си е избрал по-удобната — казах просто така.

Възседнах мотора и го изтиках до стартовата линия под звуците на бързи и тежки акорди на китара и тътен на барабани. Бък дори не си направи труда да ме погледне.

— Гледай да не прецакаш работата — каза окуражително Мадж.

— Какъв е стартовият сигнал? — попита Мораг, но в същия миг един от киберселяндурите стреля във въздуха и Бък изфуча нагоре по рампата и се качи на покрива.

Дадох газ, като ускорих толкова бързо, че едва успях да удържа мотора да не се изправи на задна гума. Когато стигнах горе, на около три етажа над земята, машината подскочи за миг. Но точно в този момент се наложи рязко да сменя посоката, за да не пропадна в някаква огромна дупка. Сигурен съм, че ако беше станало, зяпачите щяха да изпопадат от смях.

Препуснах с бясна скорост към ниска стена. Забелязах подпряната на нея метална рампа от дясната ми страна и рязко смених посоката, като успях да я изправя в мига, в който стъпих на наклонената плоскост. Полетях във въздуха, а когато се приземих, моторът подскочи на амортисьорите си. Видях Бък да отпрашва вляво пред мен. Покривът на нискоетажните сгради се явяваше скоростна отсечка. От мен се искаше само да избягвам разрушенията и дупките и да използвам рампите, които бяха подпрени на ниските преградни стени. Но само след миг изгубих Бък от поглед.

Смених скоростите и дадох газ, като по-голямата част от рампите преминавах, прелитайки над тях и приземявайки се върху амортисьорите с подскок. Понеже бях свързан с машината, успях да видя показанията на различните уреди върху вътрешния си дисплей и да усетя мощта й в главата си. Опитах се да си представя, че се сливам напълно с нея, както правех с моя „Триумф“, но това не беше моят звяр, а и далече не беше толкова елегантно конструиран.

Втурнах се към следващата стена, но извиках от ужас, защото видях, че покривът не продължаваше от другата страна. Озовах се върху спускаща се надолу рампа, опитвайки се да овладея мотоциклета, във вътрешността на сградата. Когато стигнах края на рампата, направих завой, за да избегна някаква вътрешна стена, а след това препуснах към следващата сред облак от гипс, като за пореден път едва успях да се задържа на мотора. Виждах пред себе си пистата, която криеше множество коварни участъци под формата на вътрешни стени и дупки в пода. Криволичех ту наляво, ту надясно, като се стремях да привеждам тялото си максимално надолу в тясното пространство. Не ми харесваше много усещането, че подът под мен поддава под тежестта на мотора. Но си казах, че и бездруго щях да умра, и натиснах газта. Приведох се ниско над една от дупките и видях, че продължаваше повече от два етажа чак до канализационните шахти. Извих на другата страна, а главата ми одраска вътрешната стена. Почти не го усетих. Зад мен част от пода се срути и аз почувствах как моторът се забави, но гумата успя да се закачи и аз се измъкнах напред. Когато се качих на рампата, която водеше нагоре, осъзнах, че се усмихвам. Подскочих във въздуха и излязох от вътрешността на сградата отново на покрива. Бях скъсил дистанцията помежду ни.

Наближихме някаква пресечка на пистата и аз натиснах газта. Качих се на рампата на скорост и се понесох във въздуха над главите на част от зяпачите, които нададоха радостни възгласи, когато и двамата прелетяхме и се приземихме на другия покрив — първо Бък, после и аз. Няколко автомобила ни следваха по земята; сред тях и нашата спортна кола.

Преградните стени на новия покрив ограждаха тесни ходове, дупките бяха закърпени и имаше малко трошляк. Препуснах още по-бясно с мотора си, доколкото успях да го прилъжа въпреки червените линии, които се появиха в зрителното ми поле. Това беше последната ми възможност да увелича скоростта. Очертанията на терена се размазаха пред погледа ми. Бях запазил достатъчно самообладание, за да съм сигурен, че нямах препятствия насреща си; останалата част от вниманието си насочих към рампата пред мен. На лицето ми грееше широка усмивка — нямаше и помен от гаденето, бях забравил напълно за белезите по главата, както и за това, че сутринта бях пикал кръв.

Качих се на рампата. Стори ми се, че се задържах във въздуха цяла вечност: всичко около мен забави ход, а многоетажната сграда изведнъж започна да се уголемява все повече и повече в зрителното ми поле. Разтърсващите удари, подскачанията, битката за овладяването на мотора — само да не загубя скоростта. След няколко секунди, дали имаше и толкова, се озовах в многоетажната сграда. Видях пред мен да се мержелее участъкът от пистата, който бяха проправили през сградата и бяха разчистили, метнах се върху поредната рампа и отново полетях във въздуха.

И така — от една многоетажна сграда на друга, като всеки път натисках газта, опитвайки се да поддържам максимално висока скорост. Но всеки път политах все по-високо и всеки път когато моторът се приземеше, подскачах, борейки се да се задържа върху него и да не се ударя в тавана. От време на време, когато карахме през сградите или летяхме във въздуха, си давах сметка, че Бък е от лявата ми страна — но всеки път ми се струваше все по-близо и по-близо.

Ето за какво ми служеха изкуствено изострените рефлекси — човек не можеше да се справи без напомпване. Затова се отличавахме от стадото. Бък май беше прав: това беше важното. Стъпи на земята, дръж нещата под контрол, дай газ, ускори, като нито за миг не се замисляш колко високо над земята прелиташ от сграда в сграда.

Дупката в стената на отсрещната многоетажна сграда беше твърде ниско разположена, а аз бях прекалено високо. Бях излетял с много голяма скорост. Стоварих върху мотора цялата си тежест, ругаейки високо разположените ръчки на мотоциклетите с дълга рамка. Усетих как дъстерът ми остърга горната част на процепа. Движех се прекалено бързо, но ако сега ударех спирачки, щях да излетя от машината. Бях виждал на състезанията във Финтри какво значи да налетиш на стена със скорост над сто и шейсет километра в час. Колелата подскочиха, но успяха да зацепят, а аз профучах с бясна скорост между подпорните колони на сградата.

В следващия миг отново летях във въздуха. Бък се беше озовал зад мен. Всичко стана толкова бавно, че успях да разгледам развалините на Трентън под мен и да си дам сметка какво значи височина от четирийсет етажа. Сега целта ми беше да стигна покрива на последната висока сграда. Малко се престарах и се приземих в средата му, като продължих да се движа към ръба с толкова бясна скорост, че беше невъзможно да спра навреме. Изобщо не се замислих, а направо хвърлих мотора. Той продължи да се хлъзга сред дъжд от искри по покрива, а аз усетих как твърдият бетон остърга дъстера, после дрехите ми и накрая кожата. Зад гърба си чух плъзгането на гуми, които спряха против волята си, а аз се втурнах към ръба на сградата.

При падането си машината описа голяма красива дъга над града. Стори ми се, че продължи цяла вечност. Гледах я как пропада и все повече се отдалечава от мен. В следващия миг се подхлъзнах и залитнах, но успях да сграбча някакво ръждясало желязо от арматурата на рушащите се панели. Изведнъж падането спря. Ако се бях хванал с лявата ръка, можех без проблем да се прехвърля отново върху покрива, но металните пръсти на протезата се вкопчиха в железния прът. Желязото се откъсна и от бетона се посипа дъжд от дребни парченца, и аз пропаднах надолу, но в крайна сметка то не поддаде. Нито пък ръката ми, но на косъм, тъй като не се беше възстановила напълно след откъсването, обаче усетих как гелът и новата става поддават и по врата и гърдите ми шурна кръв.

После върху главата ми се посипаха още парченца бетон, защото Бък успя да закове спирачките точно на ръба на покрива, за да стане свидетел на края на грациозното падане на моя мотор. Мисля, че малко развалих удоволствието му, защото, когато машината се разби, пробивайки покрива на някаква изоставена автогара, аз доста силно извиках. Бък запали джойнт и всмука дълбоко дима.

— Малко помощ няма да е излишна — изпъшках.

Той погледна надолу към мен.

— А, да.

Ритна стъпенката с каубойския си ботуш, слезе от мотора и клекна на края на покрива. Приведе се напред и пъхна джойнта в устата ми.

— Благодаря — измърморих с цигарата в уста.

— Ами да поговорим — каза той и се ухили.

Един от команчеросите беше служил като медик на Лаланд28. Помислих си, че нямаше да е никак лошо някой лекар непрекъснато да върви подире ми.

— Може ли да направиш едно нещо като хората? — попита Мадж.

Трябва да призная, че чувството му за хумор започваше да ме изнервя. Бяхме седнали на бетонната площадка. Лекарят беше почистил дясната половина от тялото ми и беше извадил от раната парченцата плат, бетон и устойчиви на радиация строителни материали. Отново беше намазал раменната ми става с гел и беше сложил лепенки отгоре, а по-голямата част от тялото ми беше покрита с нова кожа.

— Чакай малко, нали го изпреварих? — отбелязах.

— Да, и едва не ме събори от покрива — каза Бък и се усмихна. После се обърна към медика, който си беше свършил работата: — Джо, би ли ни оставил за минутка?

Мъжът кимна към мен и си отиде. Седяхме до някаква смолисточерна спортна кола с тъмни стъкла. От предния капак стърчаха въздушни филтри, а окачването беше подсилено и повдигнато високо. Предположих, че беше на Гиби, защото той се суетеше около нея. Двамата с Бък бяха останали с нас, а госпожа Тилуотър се беше прибрала в Подвижния град, след като й обещахме, че ще се държим прилично. Седнах върху предния капак, въпреки протестите му. Мадж, Рану и Езичника се отпуснаха направо на земята върху натрошените отломки. Мораг хем се тревожеше за мен, че отново бях пострадал, хем се ядосваше, че бях съсипал мотора. Бък седеше върху своя, а Гиби се разположи на земята, опрял гръб в една от излъсканите джанти на автомобила си.

— Е, да чуем какво ще ни кажете — започна Мадж.

— Какво искате да научите? — попита Гиби.

— Къде е Макдоналд? — отвърна Мадж.

Бък го погледна, сякаш насреща си имаше кръгъл идиот, и попита:

— Откъде да знаем, по дяволите?

— Я по-полека — намесих се аз.

Като че ли от самото начало исках да чуя точно това, но може би отлагах момента, в който щеше да се наложи да взема някакво решение относно Грегър, затова попитах:

— Защо возехте Ролистън и Сивата дама?

— От разузнаването им бяха докладвали, че когато Нинджите нападнат, ще се опитат да заразят поне един от хората, с които се сблъскат — обясни Гиби.

— С какво ги заразяваха?

— Ти ми кажи — рече Бък. — Вие видяхте същото, което и ние, че и повече. Те като че ли заразяваха хората със самите себе си.

Беше прав.

В следващия момент Мадж попита:

— А Ролистън знаеше ли защо правят така?

Гиби сви рамене.

— Имаше какви ли не теории: някои смятаха, че е някакъв вид биологично оръжие, други, че е начин да Ги превземем или да се размножават… Знам ли? Не случайно Ги наричаме извънземни. Момчета, не мисля, че ще можем да ви бъдем от полза.

— Каква работа е имал Ролистън със заразен човек? — попитах аз.

Този път отговори Бък:

— Когато се разпаднат и от Тях остане само една локва, генетичният материал се прецаква и така разрушават сами себе си, вместо да се оставят да бъдат заловени. Ролистън беше решил, че ако заразят човек, някаква част от Тях ще остане невредима…

— И ще могат да Ги изучат — довърши мисълта Езичника.

Бък се изправи, отиде до задната част на колата на Гиби и отвори багажника.

— Някой иска ли бира?

Дори Рану изяви желание.

— Не разбирам — започна Мадж, докато ние отпивахме. — За какво му е притрябвало да моли двама изпаднали чекиджии като вас да го закарат?

Трябва да призная, че и преди се бях учудвал как подхожда към събеседниците си, имам предвид професионалния му подход като журналист. Не случайно никога не беше интервюирал известни личности или политици.

— Ами майка ти ни препоръча — каза Бък.

— Представям си как ви е препоръчала да се изкъпете, киртаци такива, но сериозно — защо му е притрябвало да използва янки?

— Защото ние, от 160-ти полк, сме много добри — отвърна Бък.

Това си беше самата истина. Но и Мадж беше прав: защо Ролистън беше прибягнал до чужда помощ?

— Пилотите от 47-ма ескадрила и ХЕК също са добри — казах, като имах предвид Хеликоптерната ескадрила на командосите.

Гиби въздъхна.

— Така е. — Бък го изгледа кръвнишки. — Но преди да ни прехвърлят към армията, ние бяхме към Военновъздушните и космически сили. Част от подразделението за специални операции.

— И какво от това? — попита Мадж.

Понякога наистина забравях, че той не беше военен.

— Ясно — включих се аз.

Мадж и Мораг се обърнаха към мен. Езичника вече беше разбрал, а на Рану изобщо не му пукаше.

— Те не летят само на граждански и военни хеликоптери, а са обучени да управляват и космически кораби — обясни Езичника.

— И разни други неща като десантни совалки — добави Гиби.

— Можели сте да управлявате космически кораби, но сте предпочели да летите с военни хеликоптери? — изумих се аз.

Космическите пилоти бяха далече по-уважавани. В крайна сметка пилотите на хеликоптери бяха, чисто и просто, таксиметровите шофьори на пехотата. Бък се изсмя презрително, а Гиби само се усмихна и каза:

— Да караш космически кораб, е пълна скука. Погледнеш наляво — черно, обърнеш се надясно — ха, още малко черно. Но да летиш на два метра над земята с над шестстотин оборота в минута, гледката на трасиращите куршуми и дрогата, която разпалва кръвта във вените ти — ето това е купон.

Бък кимна в знак на съгласие.

— Момчета, да не би войната да ви липсва? — попита Мораг.

Стори ми се, че Бък ще се засегне от думите й — повечето ветерани не обичаха този въпрос, — но вместо това той се усмихна.

— Не, обаче ми липсват играчките — отвърна и запали цигара, а аз успях да си открадна една от неговите.

— Ролистън карал ли ви е да излизате от Слънчевата система? — поинтересува се Мадж.

— Един-два пъти, но нали знаете колко бързо се разчуват тия работи. Мисля, че и в другите колонии имаше свои хора, които издирваха същото това нещо. Ние обслужвахме най-вече полети в рамките на Слънчевата система. Той опираше до нас само в краен случай, обаче когато унищожиха онзи отряд от Чуждестранния легион, реши да използва Дивите жребци като примамка — обясни Гиби.

— А кой му даваше заповеди? — попитах.

Гиби вдигна рамене, но Бък все пак отговори:

— Нямам представа, но знам, че не беше от военното командване. Веднъж видях майора да заповядва на някакъв полковник от Военновъздушните сили и онзи да му се подчинява. Трябва да ти кажа, че и Ролистън не умираше от желание да работи с нас.

— Така ли? — учудих се аз.

— Що бе? Такива сте сладури — изрепчи се Мадж.

— Ей, пич — каза Бък, — ако продължаваш да си чешеш езика, така ще ти наритам задника, че ще кацне на главата ти вместо шапка.

Мадж понечи да му възрази, но аз го изпреварих.

— Мадж, не отговаряй.

Стори ми се, че иска да спори с мен, но все пак реши да замълчи. Бък беше твърде зает да следи какво ще направи Мадж, затова Гиби продължи да разказва:

— Както ви казах, ние притежавахме нужните умения, но ми се струва, че те си уреждаха нещата да си набавят свои хора за целта.

— Нещо като лична армия? — попита Езичника, който се включи в разговора, понеже му беше станало интересно.

Гиби повдигна рамене.

— Знам ли? Но той много държеше други хора да не разбират.

— Също както с ИК? — попитах.

Бък и Гиби ме погледнаха неразбиращо.

— Цялата тая работа с ИК, изглежда, на Ролистън не му е от особена полза — продължи Езичника, като кимна към мен и Рану.

Трябваше да се съглася с него.

— Тогава защо не е изпратил армия по петите ни? Защо праща само ИК?

— Защото не ни смята за достатъчно важни — отвърна Езичника.

— Че кой ще му е толкова важен?

— Какво, да не би изведнъж да се почувства пренебрегнат? — обади се Мадж.

— Не съвсем — рекох.

— Според мен цялата тая работа с вашия „Бог“ е пълна тъпотия — каза Мадж. Езичника го изгледа свирепо. — Не, сериозно. Нали извънземното е умряло, него май само това го интересува. А ние сме просто някакви хаховци, на които в крайна сметка ИК или Мамините синчета ще видят сметката. Ако Ролистън искаше да ви убие, досега да го е направил. Но да си мислите, че сте толкова важни, си е чиста проба мания за величие. Че сте го ядосали, ядосали сте го, но не вие сте истинската заплаха за него.

— Да не би да си ти? — попита Рану.

Мадж се обърна и изгледа непалеца.

— Ами ти кажи. Сивата дама идва при мен и ме моли учтиво да не си пъхам носа, където не ми е работата, в противен случай ще ме очисти. Аз съм склонен да й вярвам, обаче кой съм аз? Аз съм само един трън в гъза. — Усетих, че и аз като всички останали кимнах в знак на съгласие. — Изобщо не съм страшен. Ама според мен нещо пропускаме.

— Може и да си прав — прекъснах го, — но ние сме тези, които се размотават с извънземно, макар и само като информационна форма. Това вече е потенциална заплаха за сигурността на Земята.

— Какво разнасяте? — подскочи Бък и двамата с Гиби се спогледаха уплашено.

— Според мен на Ролистън или не му пука, или още не е разбрал — продължи Мадж.

— Какво предлагаш? — каза Езичника.

— Да си траем и да пукнем от цироза на черния дроб — отвърна Мадж.

Идеята ми допадна. Дори нямах нищо против да сключим някакъв вид споразумение с Ролистън.

— И какво се случи с вашия приятел? — попита Мораг.

Обърнах се към Бък и Гиби.

— След като ви оставихме… — започна Бък.

— … да умрете — добави Мадж.

Погледнах го. Той повдигна рамене и си замълча.

— По някое време се прехвърлихме върху транспортна совалка. А като излязохме в орбита, се скачихме с кораба на Ролистън…

— Той е имал кораб? — попитах изненадан.

Езичника тихичко подсвирна. Това означаваше, че Ролистън разполагаше със сериозни ресурси. Бък се ядоса, че пак го прекъсваме.

— Как се казваше корабът? — попита Езичника.

— Стомана.

— От класа на фрегатите, пригодени за стелт операции — обясни Езичника.

Хората от специалните части ги използваха за бази.

— Както и да е — опита да продължи Бък, — ние все още бяхме в орбита и чакахме да ни дадат разрешение за излитане. Някои от по-големите кораби ни служеха за прикритие от Тяхната флота и от повърхностния обстрел, но в този момент получихме обаждането, че вие двамата сте успели да напуснете Голямо куче 4.

Така беше. Ролистън беше дал заповед да ни зарежат там.

— Това го знам. Кажи ми за Грегър.

— Та искам да ви кажа, че както хеликоптерът, така и транспортната совалка бяха оборудвани за превозване на биологично опасни материали. Те бяха подготвени за онова, което се случи с вашия приятел.

Хвърлих цигарата на земята, като се опитах да сподавя кашлицата, ако не ми харесаше това, което щях да чуя след малко. Почувствах се много изтощен; скоро щеше да се наложи да взема още някакъв стимулант.

— А къде закарахте Грегър? — попита Мадж.

— На „Сол“, сондата на Атлантида — отвърна Гиби. — Качихме целия кораб на най-големия товарен асансьор на Земята.

— И това беше последният път, когато видяхте Грегър? — попитах.

Гиби кимна. Забелязах разочарованието по лицето на Мадж. Това, което бяхме научили, още не значеше нищо. Сондите бяха складове, свързани с цялостната транспортна инфраструктура на Земята. Ако Грегър все още беше жив, можеше да е навсякъде. Езичника въздъхна и каза сдържано:

— Дайте ми точния ден и час.

— Може ли да ти послужи за нещо? — попитах.

— Може би.

— Искаш ли да ти помогна? — каза Мораг.

— Ще трябва само да се пресее доста информация, дори няма да се наложи да хаквам каквото и да било, така че ще бъде доста скучна работа.

— Така или иначе, и на това трябва да се науча.

— Това ли е всичко? — попита Мадж.

Очевидно беше ядосан. Бък и Гиби помислиха малко, но като че ли негласно стигнаха до едно и също решение.

— Не съвсем — рече Бък.

Всички се обърнахме към него и зачакахме.

— Продължавай — подканих го аз.

— Виж, човече, най-вероятно вече не можеш да помогнеш на твоя приятел. Защо ни тормозиш? — попита Бък.

— Глупав въпрос — обади се Рану.

Посочих с пръст Гиби.

— Ако някой свали него в горящ хеликоптер, какво ще направиш?

Бък кимна.

— Макдоналд може би все още се намира на сондата, или поне със сигурност знам, че са го държали там известно време — каза Гиби.

— Защо мислиш така? — попита Мадж.

— Първо, асансьорът се спусна с транспортния кораб под нивото на океана. Премина площадките за кацане и доковете, без да спира никъде.

— И какво от това? — попитах. — Биха могли да го изведат с подводница — става бавно, но никой няма да забележи.

— Или пък да използват маглевите — предположи Мадж.

— Освен това имаше хора, които ни очакваха — добави Бък.

— И това нищо не значи — каза Мадж.

— Може и да си прав, но чух единия да споменава някаква лаборатория. По начина, по който го каза, си помислих, че се намира в сондата — рече Бък.

— Не ми звучи много убедително — отвърна Мадж.

Бък вдигна рамене.

— Ще видя дали мога да потвърдя тази информация — каза Езичника.

— Съгласен съм, че това още нищо не значи. Обаче Бран чу какво каза онзи. И после непрекъснато гледаше ту него, ту мен — продължи Бък.

Всички млъкнаха.

— А след това? — наруши мълчанието Мораг.

— Възнамерявала е да го убие — отвърнах.

Бък кимна.

— И тогава решихме да си спасяваме задниците — обади се Гиби.

— Искаш да кажеш, дезертирахте? — попитах аз.

И двамата кимнаха. Отново изпаднахме в мълчание, за да помислим малко, или поне на мен така ми се стори. Гиби отиде до багажника на колата си и извади от хладилната кутия по още една бира за всички.

— А за какво ще ни послужи това, което чухме? — попита Мадж.

Небето взе да притъмнява и в мръсния въздух пламна невероятна гледка, обагрена в пурпурно и кървавочервено. Някои от събралите се вече потегляха обратно към Подвижния град. Тези, които оставаха, бяха твърдо решили да си направят купон сред развалините на Трентън. Около паркираните автомобили се появиха лагерни огньове, за да могат по-добре да ги наблюдават. Погледнах към мястото, на което бях видял туземката, но както можех да предположа, тя не беше там, а и музиката, която киберселяндурите слушаха, отдавна беше достигнала и надминала предела ми на поносимост. Не можеха ли тези хора да пуснат малко джаз от времето на Последния човешки конфликт?

— На ваше място щях да приема, че приятелят ви е мъртъв, и да забравя — каза Бък. — Не мога да си представя, че може да му се е случило нещо хубаво.

Все повече се съгласявах с него.

— А може и да не е така — обади се Мораг.

Вдигнах глава и я погледнах. Беше се замислила, а аз започнах да си я представям с дълга коса. Но дори и така, с остригана глава, тя пак беше много красива. И твърде млада, успя да ми напомни задрямалият глас на моята съвест.

— Мораг, не искам да прозвучи грубо, но какво би могла да знаеш ти за тая работа? — попитах.

— Може би имам интуиция? — каза тя с надежда.

Мадж се изхили презрително.

— Пак ли си говорила с онова нещо? — каза Езичника с укор в гласа.

— С кое нещо? — попита Гиби подозрително.

— Хайде да не започваме отново — предложих аз.

Мадж посочи Мораг и каза:

— Тя държи едно извънземно в чип, а пък той — и посочи Езичника — иска да го използва, за да си направи бог.

Езичника се изправи, посинял от гняв, и извика:

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш?

И аз вече бях ядосан.

— Тъпа идея, мамка му. Фантасмагория някаква. На кого, по дяволите, му пука? Никой няма да ни повярва, но дори и да има такива, ще си помислят, че сме откачили.

— Мадж, каза каквото имаше. Сега обаче си дръж устата затворена, ясно? — рекох.

— Тъй вярно — заяде се той.

— Нека да изслушаме момичето — предложи Рану.

— Абе, момчета, вие да не сте някакви култопоклонници?

— Смени две букви и ще разбереш — озъби се Мадж.

— Имаш ли да добавиш още нещо? — попита Мораг. Мадж поклати глава. — Не съм напълно сигурна. Невинаги успявам да го разбера, когато се опитваме да общуваме.

— Кое не разбираш? — попита Гиби, напълно смаян от думите й.

— И то само ако приемем, че не се опитва да ти въздейства — добави Езичника.

— Чакайте малко, какво искате да кажете с това, че правите бог? — прекъсна ги Бък.

— Мораг, трябва да се опиташ да извлечеш смисъл от думите му. Не случайно то избра тъкмо теб — каза Рану.

— Нищо подобно — просто го доставиха в същия публичен дом — пардон, кораб, превърнат в публичен дом! — изкрещях, защото не можех повече да търпя тези псевдомистични глупости.

— А, значи, тя била курва? — попита Бък и лицето му грейна, понеже най-накрая беше разбрал нещо.

Двамата с Мораг го погледнахме кръвнишки.

— Млъквай — казах аз.

— Според мен то се опитваше да общува — продължи Мораг.

— А, значи, вие сте курвопоклонници? — попита Бък, като лицето му се озари в още по-голяма степен от обзелото го прозрение.

— Какво каза? — изревах, загубил способност да следя мисълта му. — Не сме никакви курвопоклонници, мамка му.

— И престани да ми викаш курва — добави Мораг. — Защото иначе, ти, ти… ще си изпатиш от мен.

— Ах, как ме уплаши — каза Бък и се ухили мазно. — Колко вземаш, сладурче?

— Не, той ще си изпати от мен — казах.

Рану също се изпъна напред, готов да скочи. Мораг се обърна към мен и каза:

— Мога и сама да се защитя!

Малко се засегнах от думите й; в крайна сметка исках да й помогна.

— Защо смяташ, че това нещо се опитва да общува с теб? — попита Езичника в опит да насочи разговора в по-смислена посока.

— Посланик каза, че така наречените Нинджи са негов предшественик. Те били създадени, за да се опитат да се свържат с нас.

— Кой е тоя Посланик? — попита Гиби.

— Извънземното — отвърна Мадж.

— Тогава защо ще убива Аш и Шаз и ще се опитва да очисти и нас двамата с Мадж? — попитах и си спомних как то държеше главата на Шаз и я разглеждаше с интерес.

Мораг вдигна рамене.

— Не знам.

— Значи, вие си имате извънземно? — попита Гиби.

Кимнах, без дори да се замисля.

— Извънземна курва? — рече Бък.

Мадж се захили.

— Какво рече? — обърнах се към селяндура.

Той се притесни и посочи Мораг.

— Тя чукала ли се е с извънземното?

Мадж се ухили гадно и се обърна към Мораг, като се направи, че не забелязва убийствения ми поглед.

— Въпросът е много интересен.

— Не! — изкрещя Мораг. — Не съм се чукала с извънземното, разбрахте ли!

Някои от насядалите край близкия огън се извърнаха насам.

— Я по-тихо — изсъсках и посочих с пръст Бък и Гиби. — Вие двамата си затваряйте устата, а ти, Мадж, престани да дразниш Мораг.

— Сега разбирам — каза Езичника.

— Какво? — попитах недоверчиво.

— Как се опитва да общува някой, който не познава друго освен насилието? — попита той.

Замислих се над идеята му. Беше малко по-сложно от досегашните ми контакти с Тях. За щастие, думите му като че ли привлякоха вниманието на Мадж.

— Защо му е тогава да избива останалите? — попита той.

— За да намери някой достоен — рече Езичника.

Рану кимна.

— А защо му е да се опитва да общува? — казах.

— Защото искат мир — отвърна Мораг.

— Извънземните курви ли искат мир? — попита Бък.

— Ти да не си надрусан? — рекох аз.

— Той вечно е надрусан — вместо него отговори Гиби.

— Ти да не би да не си? Остави го на мира — възмути се Мадж, който само преди два часа искаше да ги убие.

— Или защото са станали по-умни — продължих разговора с Мораг, като се опитах да не обръщам внимание на глупостите на Мадж.

— Би било много странно. Съдейки по онова, което Посланик направи в мрежата, ако си науми, може да стане много опасен — включи се Езичника и трябва да призная, че отново беше напълно прав.

— Но само ако правилно е разбрало идеята. Те са извънземни; може би просто не разбират мрежата и нейната важност — отбеляза Мадж.

— Ако предположим, че имате право — обърнах се отново към Мораг и Езичника, — какво би означавало това за Грегър?

Езичника сви рамене.

— Аз бих казал, че той е хибрид, който се опитва да намери начин да улесни общуването.

— Някой ни протяга ръка от звездите — много красиво, няма що — каза Мадж.

— Това е само предположение — обадих се аз.

В това време получих кодирано съобщение от Езичника: „И да, и не. Лично за мен Макдоналд е някаква физическа версия на онова, което се случва с Мораг. Всъщност Мораг е бета-версия на Макдоналд.“ Аз го зяпнах.

Мораг ме видя и се обърна към Езичника.

— Ти смяташ, че съм хибрид? — учуди се тя.

Езичника я погледна смаян и ужасѐн.

— Разбила си кода? — каза с пресъхнала уста. Наистина беше уплашен. — Не мога да повярвам — добави той повече на себе си, отколкото на нас.

От малкото, което знаех за хакерите, ако тя наистина беше направила това, което той каза, значи, имаше начин това да стане — е, наистина трудно, но не и невъзможно. Работата беше там, че отнемаше доста време. Мораг стана. Очите й се бяха насълзили.

— Ама тая наистина ли е извънземна курва? — попита Бък и я посочи с пръст.

Но този път не успя да избегне удара й. Чух как носът му изхрущя и по брадата му потече кръв.

— Мръсна кучка! — изрева той.

— Айдее — измърморих аз.

Бък се пресегна за револвера си. Рану вече стискаше по един глок в двете си ръце. С единия държеше на прицел Бък, а другият не че беше насочен директно към Гиби, но беше достатъчно близо до него, за да разбере посланието.

Мораг се обърна към Рану.

— Казах ви, че мога и сама да се защитя!

И избяга. Рану я остави, но когато тя се отдалечи достатъчно, че да не го забележи, тръгна след нея. Трябва да призная, че се почувствах по-добре. Мадж, който също гледаше натам, попита:

— И сега какво?

— Ти какво искаш?

— Искам да измъкна Грегър, но искам да разчитам на нещо повече от празните приказки на една малолетна курва — каза той.

Ядосах се, но умората надви гнева ми. Бръкнах в това, което беше останало от някакъв джоб, и извадих още една лепенка със стимулант, която залепих около лявата ми китка.

— Сега по-добре ли се чувстваш? — попита Мадж.

— Прекрасно. Не я наричай повече курва — предупредих го аз.

— Не разсъждаваш трезво. Не мислиш с главата си.

— Мамка му, тая кучка ми счупи носа — изхленчи Бък.

Никой не му обърна внимание.

— Радиационната болест е виновна — отвърнах на Мадж.

— Не тя, а момичето — рече Мадж. Гиби ни гледаше с интерес. — Дори и да е права и Грегър да е хибрид, какво от това? Това не значи, че ще бъде добронамерен, това не значи, че е онзи Грегър, когото познаваме. Но със сигурност означава, че ще имаш насреща си обучен войник от специалните части, който притежава уменията на Техните Нинджи. Наистина ли искаш да пуснеш на свобода такова чудо?

— Не, искам да отида и да го видя, да видя приятеля си. Ако си прав, те ще го държат в изолация. Тогава просто ще сложим край на мъките му. Няма да стане като на Голямо куче 4 — отвърнах.

Мадж се замисли за миг и посочи с пръст след Мораг.

— Та ние дори нямаме представа тя на чия страна е.

Стори ми се, че в известен смисъл имаше право. Но това беше една от причините, поради които харесвах Мадж: може да си падаше малко гадняр, но винаги те караше да погледнеш истината в очите.

— Аз й вярвам — казах.

Думите ми прозвучаха неискрено и за мен самия, но аз исках да са истина.

— Не, ти искаш да я чукаш, а това са две различни неща.

— Скапана курва — каза Бък, притискайки носа си да спре кървенето.

Мадж се обърна към него:

— Какво искаш бе?

— Кое е най-лошото, което може да ти се случи, ако отидеш на Атлантида? — попита Бък. — Да те убият.

— Не — поправи го Мадж, — най-лошото е да те хванат, да те затворят в сензорна кабинка и да те измъчват през следващите стотина години.

— Затова ние сами ще си теглим куршума, преди да ни хванат — казах аз и се усмихнах широко. — И без това в момента нямаме по-добро занимание.

Мадж изпусна въздишка и отиде да си вземе още една бира от хладилната кутия на Гиби. После я отвори, пресуши я на една глътка и посегна за друга.

— Аз наистина държа да си умра от цироза.

— Ти още със стария черен дроб ли си? — попитах.

— Не.

Значи, и на него, както и на мен, му бяха присадили изкуствен черен дроб, който много по-успешно разграждаше алкохола. Но въпреки това човек все още можеше да се напие, защото ако не беше така, целокупната британска армия отдавна да се е вдигнала на бунт, обаче имаше и една подробност — изкуственият черен дроб не позволяваше на алкохола да нанесе трайни увреждания.

— Е, как тогава ще умреш от цироза?

— Ами като много, ама много сериозно се постарая — каза той. — Ще ни е нужна помощта на Балор.

— За да пукнем от цироза ли? — попитах, но в същия момент се обърках.

Както вече казах, не бях в най-добрата си форма. Мадж ме изгледа, сякаш бях идиот.

— Ние ще ви помогнем — каза Гиби.

Двамата с Мадж го погледнахме учудени.

— Да бе, как не! — изкрещя Бък.

— Хей, Бък, стига вече, тя не е първата курва, която ти разбива носа — рече Гиби.

— Престанете да наричате Мораг курва — извиках ядосан.

— Момчета, благодаря, че си предложихте услугите. Помня, че последния път страшно ни помогнахте — подметна саркастично Мадж.

— Нямахме избор и ти го знаеш. Ти също беше длъжен да изпълняваш заповедите на Ролистън — каза Гиби.

— Прав е — обадих се аз.

— А ще можем ли после да ги зарежем на някое опасно място?

— Майната им! — отново изкрещя Бък и погледна Гиби ужасѐн: — Няма да им помагаме на тия.

Гиби се обърна към него.

— Човече, ние ги предадохме, забрави ли? — Бък нищо не отговори. — Сега трябва да поправим грешката си.

Стори ми се, че Бък искаше да възрази, но не го направи. Гиби ме изненада. Можех да разбера защо Мадж, Рану и аз бихме се навили на подобно нещо — Мадж беше развил лоялност към Дивите жребци, а Рану към своя Полк на гуркхите, така че за нас това беше нещо, с което, за добро или зло, бяхме „облъчени“. Можех да разбера, че по същия начин и Гиби изпитва лоялност към нещо, макар и не към нас, но той говореше за нещо съвсем различно. Искаше да ни помогне, защото смяташе, че така е редно. Нямаше да извлече никакви облаги за себе си. Ето това беше за мен съвършено нов вид морал. През повечето време всеки гледаше да спаси кожата си, което си беше в реда на нещата, ако искаш да оцелееш. По-изненадващото беше, че по всяка вероятност и Бък беше съгласен с Гиби, макар да му беше много ядосан. Замислих се къде ли бяха изковали ценностната си система тези двамата. Май не бяха чак такива задници, за каквито ги смятах. Може би щяха да ни бъдат от полза, ако решим да отидем до Атлантида — най-малкото, щяхме да имаме нужда от някого, който да ни закара до там. Започвах да чертая план в главата си, но трябваше да разузная още няколко неща. Помислих така известно време и казах:

— Мадж?

— Кажи.

— Можеш ли да се опиташ да не лазиш по нервите на всички наоколо?

— Не — отвърна той и се усмихна.

Аз погледнах на другата страна към Езичника. Той мълчеше и предположих, че отново е влязъл в мрежата, но не беше. Беше уплашен.

— Добре ли си? — попитах го.

Той ме погледна. Нямаше изобщо да се учудя, ако ме беше помолил да изгоря Мораг на клада.

Открих Рану встрани от един от накладените огньове. Достатъчно добре прикрит.

— Къде е? — попитах.

Той кимна към огъня. Мораг седеше там, но по-далече от останалите, които се грееха край пламъците. Тръгнах към нея. Рану опита да ме спре.

— Джейкъб?

Обърнах се, очаквайки да ми каже нещо, свързано с Мораг.

— Не желая да ми казваш каквото и да било — изплюх се аз.

Сега си го изкарвах на него заради разговора с другите преди малко. Рану изобщо не се трогна.

— Имах предвид… болестта ти.

— Какво за нея?

— Не е достойна смърт за един воин.

Не разбирах: беше ли се натъжил, или така ми се стори заради танцуващите сенки на огнените езици върху лицето му?

— Благодаря ти — казах, — но ако още веднъж ме наречеш воин, ще те застрелям в гръб, за да ти докажа, че си бил прав. — Рану се усмихна. — А сега би ли ни оставил?

Той се замисли над молбата ми, а може би претегляше наум що за човек съм. Каквото и да си мислеше обаче, мина доста време, преди да кимне в знак на съгласие и да тръгне обратно към колата на Гиби.

— Хей — казах, като пристъпих към огъня.

Мораг вдигна глава — беше плакала.

— Какво? Идваш при курвата хибрид ли? Дай ми петстотин евро и ще ти духам.

И отново се обърна към огъня, премигвайки с насълзени очи.

Заради пластмасовите протези, които носех на мястото на очите, не можех да плача; но когато чух това, ми се прииска да ревна. Седнах до нея на земята по турски и издърпах от огъня една главня, с която си запалих цигара. Замислих се за всички неща, които й се бяха случили в живота. Беше на осемнайсет, а някакви гадняри на обща възраст над сто и петдесет години се бяха наговорили да я тормозят. Преди малко не ми изглеждаше така, но връщайки мислите си назад, точно това се беше случило. Защо те, защо ние се държахме по този начин?

— Те са уплашени — казах и я погледнах. За миг тя отвърна на погледа ми, но веднага се извърна към огъня. — Ние сме уплашени — поправих се аз. — Е, може би без Бък и Гиби — те са задници.

— И Мадж.

— Да, обаче той ще умре за теб — заявих без никакво колебание в гласа.

— Моля?

— Той се държи така, когато е сред близки хора. Подозирам, че кретенското му държане е начин да не се привързва към твърде много приятели, но той също е уплашен.

Мораг ме погледна и попита:

— И ти ли смяташ, че съм хибрид?

— Ти си по-красива от Тях — казах и веднага разбрах, че не трябваше.

И как така — хем на осемнайсет, хем по-умна от мен?

— Само това ли? По дяволите, изобщо да не се мъча да подобря своя или нечий друг живот? Просто да си лежа по гръб и да съм доволна… заради… шибаната си касичка, така ли? — изплю се Мораг.

— Извинявай.

— Кажи ми, Джейкъб. Липсва ли ти предишната Мораг? Липсва ли ти уплашеното до смърт, омазано с грим курвенце, което завари на платформите?

Едва в този момент разбрах, че онова, което ми липсваше, беше не проститутката Мораг, а чувството, че съм неин закрилник, че мога да се грижа за нея. Помислих си, че лицето ми е като отворена книга.

— Мръсник — каза тя, тръсна глава и се опита да стане.

Аз леко се понадигнах и протегнах крак, за да я спъна. Тя извика, когато тупна по задник на бетона. Започвахме да привличаме към себе си вниманието на насядалите край огъня хора. Погледнах един-двама; но очите ми бяха тъмни езера, които дори не можеха да отразят пламъците. Хората се направиха, че нищо не са видели. Понеже не внимавах, успях да парирам удара с изпъната ръка на Мораг едва в последния момент.

— Е, браво. Понаучила си това-онова от бойното изкуство и ние сме силно впечатлени.

После се обърнах към нея. Тя беше бясна.

— Надскочила съм си нивото, а? А не искаш ли да ми преподадеш някой и друг урок по безпомощност? Не мислиш ли, че ми стигат вече, а?

— Извинявай! — изкрещях отчаяно. — Какво искаш да направя? Понякога всички изпадаме в безпомощност, обаче истината е, че с начина на живот, който водим в момента, неизбежно ще срещнеш по-опасни от теб хора.

— Но само във физическо отношение — отвърна тя. — Забрави ли кога ти беше безпомощен и аз трябваше да те спасявам, обаче познай какво ще ти кажа? Справихме се и без да прибягваме до насилие.

Права беше. Истински опасните бяха хакерите; аз бях само оръдие.

— Ето ни пак там, откъдето тръгнахме. Ние се страхуваме от теб — казах внимателно и млъкнах.

Продължихме да гледаме втренчено огъня. Накрая Мораг извади от чантата си моята бутилка уиски.

— Забрави го в Подвижния град — каза и отпи една глътка, преди да ми подаде шишето.

— Много безотговорна постъпка — казах и дръпнах голяма глътка.

Усетих задоволство от изгарящото чувство в гърлото. Не съм сигурен, че стомахът ми се зарадва особено, но успях да преглътна надигащото се гадене. Бръкнах в джоба си и извадих едно от хапчетата, които ми беше дал Татенцето, в случай че ме напуснат силите. Надявах се Мораг да не ме беше видяла. Преглътнах го с нова глътка уиски.

— Ти искаш да ме чукаш — каза Мораг.

Това не беше въпрос, прозвуча по-скоро като решение. Поклатих глава. Още малко и щях да се ядосам.

— Какво искаш да ти кажа? — попитах.

— Поне можеш да си признаеш — да признаеш, че смяташ, че съм ти длъжница.

Обърнах се и я погледнах. Тя ме наблюдаваше, а блясъкът от огнените езици се отразяваше върху бледата й кожа.

— Да, желая те, но не ми дължиш нищо, по дяволите — казах и се изправих.

Не бях сигурен обаче от кого бях по-отвратен. Всъщност знаех. От себе си. Какво очаквах да ми каже в отговор? С какво бях по-различен от бившите й клиенти? И аз бях стар мръсник, затова трябваше да стоя далече от нея. Понечих да си тръгна.

— Аз не съм извънземно — каза тя. Аз се спрях. — Върни уискито. — Седнах на земята, краката ми бяха омекнали. — Ще ме прегърнеш ли? — каза Мораг.

Притеглих я към себе си. Това ли желаех? Тя беше толкова дребна и крехка. Дадох си сметка, че не исках нито да се страхува, нито да се почувства наранена. Май само това можех да сторя за нея. Нямах представа обаче как.

— Ние разговаряме или поне се опитваме — каза тя, с което още повече ме обърка.

— С кого? — попитах, като се замислих дали нямаше предвид нас двамата.

— С Посланик.

— Наясно си, че можеш да правиш неща, които не се предполага да умееш — добавих.

Тя ме погледна и каза:

— Аз съм добра, наистина. И не само заради помощта на Посланик; имам дарба по рождение.

— Вярвам ти, но завистта на Езичника не е само професионална, той наистина се страхува от теб. Според него е възможно Посланик да те променя или да те контролира. — Тя не отговори. — Мораг?

— Посланик е информация и нищо друго. Езичника смята, че съм обладана от бесове или нещо такова. — Тя обаче криеше нещо. — Той мисли, че аз съм Вавилонската блудница.

Най-сетне изплю камъчето.

— Ъ? — опитах се да отвърна твърде интелигентно.

— Според него аз общувам с бесове.

— Искаш да кажеш с Тях?

Тя кимна. Тя наистина общуваше с Тях. Можехме само да се надяваме, че Те не бяха толкова страшни, колкото си мислехме. Въпреки че това противоречеше на всичко, което знаех за Тях.

— Това е хакерски мит, нещо като анти-Месията, който ще ни предаде на Тях. Един вид Юда за целия човешки род. Викария каза същото — каза Мораг.

— Кога?

— „Жената беше облечена в пурпурно и червено и позлатена със злато и скъпоценни камъни, и бисери, и държеше в ръката си златна чаша, пълна с мръсотии и с нечистотии от нейното блудстване.“ Това е цитат от християнската Библия, „Откровението на Йоана“, аз проверих — каза Мораг с равен и безизразен глас.

Да върви по дяволите религиозната мания на хакерите. По дяволите самият Викарий.

— Той винаги цитираше „Откровението“, освен това беше побъркан.

— Според мен не е бил луд — рече тя замислено. — И Татенцето каза нещо подобно, когато ти беше в безсъзнание. Той се опита да го представи като шега, но аз схванах намека.

— По дяволите, какво общо има вуду с „Откровението на Йоана“?

— Няма никакво вуду, това е измишльотина за големите екрани. Религията, която изповядва Татенцето, се нарича воду. — На мен не ми прозвуча по-различно. — Става дума за повлияни от католицизма религиозни ритуали от Западна Африка.

— Ама на теб май ти харесва религиозната страна на хакерството?

— Той вижда Лоа, духовете в мрежата, и разговаря с тях — продължи Мораг.

— Те са разговаряли за теб?

— Очевидно.

Как можех да й кажа, че това са пълни глупости? Че едното води до другото. Човечеството не беше стигнало по-далече от изгарянето на вещици. Колко по-голямо бреме можеше да понесе това крехко момиче?

— Значи, Езичника смята, че ти си…?

Не желаех да кажа думата.

— Курва? Всички изпитват желание да ме наричат така. — Сякаш не й стигаше това, което й се беше струпало на главата. — Не го изрече, но го прочетох в погледа му. — За миг се смути. — Пък и знам, че той се осведомява по въпроса в мрежата.

Ама че странно.

— Но той няма представа, че ти си разбрала?

— Изобщо.

В такъв случай тя беше успяла да надхитри опитен хакер като Езичника. Да го шпионира, без да бъде заловена. Сега вече разбирах защо той се страхуваше. Всъщност разбрах защо всички ние се страхувахме.

— Мораг, мислиш ли, че Посланик те е променил?

Прозвуча по-грубо, отколкото възнамерявах. Тя ме погледна право в лещите.

— Разбира се, как иначе? Джаджите, които имплантираха в главата ми, също ме промениха, ти ме промени, Езичника и той. Посланик няма власт над мен, той е много нежен. Не мога да ти обясня какво е усещането, когато разговарям с него.

Започвах да се притеснявам.

— Посланик е в чипа, нали? — попитах, като се опитах да прикрия нарастващото безпокойство.

— Струва ми се, че някъде в моите чипове витае неговият призрак. — Аз ококорих очи. — Спокойно — каза тя, — малко е страшничко, наистина, но той само ми помага за нещата, които правя. Няма никаква власт над моите чувства или мисли.

— Той?

Тя вдигна рамене.

— Ами за мен е той.

Не бях сигурен дали това ми харесваше. Вече чувствах тревога, но към това започваше да се прибавя и ревност към прекалено интимните й отношения с това същество от мъжки пол.

— Значи, ти би предпочел да ме таковат?

— Какво?

— Такова, дето прогонват злите духове.

— А, екзорсизъм ли?

Бях виждал как се прави по време на състезания или на платформите. Обикновено ставаше дума за някой взел се на сериозно хакер, който си беше наумил, че е станал специален след първото си видение в мрежата, откъдето беше лепнал нещо върху евтините си невронни джаджи. Понякога тези типове не можеха да понесат онова, което получаваха под формата на откровение свише.

— Да ти кажа честно, да.

— А защо? — попита Мораг, издърпа бутилката уиски от ръцете ми и отпи.

Ама че тъп въпрос.

— Как така защо? Ами че в главата ти живее извънземно — отвърнах, като ми се стори, че аргументът ми прозвуча много по-разумно, отколкото смятах.

— И какво от това? Ти преди нямаше много време да ме опознаеш, така че това, което си мислиш, че съм аз, може би сме аз и Посланик. — Заболя ме главата. — Надявам се само това да е онази Мораг, която желаеш. Освен ако и ти не си като другите мухльовци и изобщо не ме познаваш, ами просто си си изградил представа за мен такава, каквато би искал да бъда.

Тя ме обвиняваше с поглед, затова аз се разсмях.

— Проклет да съм, ако знам. Но все ми се струва, че желая тъкмо теб.

— В такъв случай трябва да знаеш, че аз вървя в комплект с извънземно в главата ми, затова искам да се отнасяш с мен както с всеки друг. Ти трябва да решиш дали можеш да ми се довериш, или не — каза тя и в този миг разбрах, че й вярвам. При все че не вярвах на никого, освен може би на Мадж. — Осъзнаваш ли, че ти си вероятно първият мъж, с когото наистина искам да правя секс? — продължи тя. Аз не се стърпях и прихнах да се смея. — Не ми се подигравай, копеле.

И ме удари по превързаната рана. Извиках от болка и насъбралите се край огъня киберселяндури се извърнаха към нас. Мораг се кикотеше.

— Не бива да казваш на мъжете такива работи — казах, стиснал зъби, докато болката отзвучи.

— Защо?

— Ами защото така още повече ни вдигаш акциите.

— Исках да бъда открита с теб. Защото държах да ти го кажа и да го имаш предвид.

— Половината ми кожа се е смъкнала.

— Когато те видях за първи път, цялата ти глава беше обгорена; освен това кожата ти не е чак толкова хубава. Просто се радвай, че аз не съм толкова повърхностна като теб. — Тя ме целуна. — Хайде да отидем някъде другаде — добави.

Ровех из багажника на нашата кола за палатката и ултразвуковото устройство, което прогонва плъховете. Не е ли страхотно да се отдадеш на романтика насред пустошта? Взех каквото ми трябваше и затворих капака. Мадж стоеше до мен.

— Езичника добре ли е? — попитах.

Той кимна.

— Ние смятаме да се напием тази нощ и да си починем. А ти?

— И аз. Обаче искаме малко да се усамотим.

Мадж се усмихна.

— Защо, не искаш ли Рану да дойде и да ви свети? Човече, Бък и Гиби биха се включили на драго сърце, ако ги поканите учтиво.

— Ами така и така, едва ли някога отново ще мога да получа ерекция — казах.

— Освен това заради радиацията вероятно вече си и стерилен — каза Мадж и се ухили.

И тогава ми светна: ами ако не можех да го вдигна? Мадж сигурно беше видял изписаната на лицето ми тревога, защото започна да се смее с глас.

— Мръсно копеле — прекъснах го аз.

— Най-смешното е, че сигурно нямаше да имаш проблем, ако не ти бях пуснал тая муха — рече Мадж и продължи да се смее с пълно гърло.

— Нищо ми няма — настоях, но от това той само се разсмя още по-гръмогласно.

Понечих да си тръгна.

— Хей, Джейк.

Той много добре знаеше, че мразех да ми викат така.

— Какво? — обърнах се и го погледнах, но той беше престанал да се смее.

— Сигурен ли си, човече? Тя е много млада.

Замислих се за миг. Може би наистина постъпвах егоистично, но и бездруго скоро щях да умра — при положение че Ролистън или някой друг не ни очистеше преди това. Знаех, че ще съжалявам, ако не го направех. Надявах се само мотивите ми в дадената ситуация да са възможно най-чисти, ако изобщо можеха да бъдат такива, но поне знаех, че не се възползвам от Мораг.

— Да — казах.

Мадж кимна. Обърнах се и тръгнах към огъня, където седеше Мораг.

— Джейк?

Спрях се и поех дълбоко дъх, преди да се обърна.

— Мадж, защо не ми позволяваш да отида при красивата млада жена, която иска да прави секс с мен?

— Въпреки факта, че си наполовина мъж, наполовина робот.

— Мога да те убия за тези приказки. Освен това мисля, че трябва да паднеш на колене и да благодариш на Бога, че има жени, които нямат нищо против да си легнат с грозни мъже — казах.

Той се ухили, но лицето му отново придоби предишната твърдост.

— Когато приключим с това, ще се върнем в Подвижния град и ще довършим онова, което не успяхме, нали?

Можех да му кажа, че не беше длъжен да го прави, но това щеше да прозвучи като някоя баналност и той само щеше да се разяри.

— Добре — обещах му аз.

Случи се на втория етаж на една от нискоетажните сгради, близо до голяма дупка в пода. Не беше най-романтичното място на света. А и нямаше как да бъде — намирахме се в средата на отровената пустош. Постлах брезент на пода и разпънах палатката. Мораг запали някаква лампа — тя, за разлика от мен, нямаше приспособления за нощно виждане — и разгъна двата спални чувала, като ги постави един до друг.

— Искаш ли да ме опознаеш по-добре? — попита и извади нещо от чантата.

Приближих се да видя отблизо. Държеше незаконно устройство за биологична обратна връзка, което представляваше кутия с осем стърчащи жички, всяка от които завършваше с някакъв жак. Използваше се или за засилване на удоволствието от секса, или за мъчения. Устройството представляваше малка сензорна машинка. С нейна помощ щяхме да усещаме какво прави партньорът. Това беше най-интимното нещо между двама души, което можех да си представя. Бях участвал в хиляди престрелки, обаче сега се разтреперих от страх от едно малко момиченце.

— Откъде го взе?

— От Ню Йорк.

Ясно. Успях само да преглътна и да кимна.

Би било чиста загуба на време да описвам усещането да я чувствам до себе си и да усещам онова, което и тя усеща, всяко докосване и неговия отклик. Останахме свързани дълго след това в прегръдка. Винаги се бях стремял към подобно освобождение, но в кабинките не можех да го получа — един вид отделяне от тялото, без обаче чувството за отлепяне. Сякаш се превръщах в нещо повече от самия себе си.

Много по-късно осъзнах, че всъщност бях дал достъп на Посланик до себе си. На следващата сутрин умът ми по някакъв начин трябваше да развали удоволствието. Твърде хубаво беше, за да приема, че се случва с мен.