Ветеран

23. Атлантида

Водата вече стигаше до коленете ни. Балор сгъна тризъбеца и закачи металната тръба на колана си. Видях, че по ноктестите му ръце имаше кръв, която стигаше до лактите. Както и по чудовищната му паст. Малко му завидях. Целият треперех. Отново исках да проливам кръв. Натискът между ушите ми нарастваше и отново чувах галопиращия/виещ звук.

— Имаме ли връзка? — попита Езичника по мрежата за съобщения.

— Не, напълно изолирана е. Нуждая се от кабелна връзка — отвърна Мораг.

Усетих, че се опитваше да прикрие страха в гласа си.

— Голяма стрелба ще падне — каза Балор и се ухили, изричайки на глас желанието ми.

Сега бях висок близо четири метра, целият покрит с метал, а оръжието, което държах, ме превръщаше в неудържима сила.

Лещите на тенеца потъмняха, когато водата се оттече и в зрителното ми поле се появи яркият процеп светлина, когато вратите започнаха да се отварят.

— Ние ще прикриваме със стрелба и ще се придвижваме напред, докато намерим на Мораг място за свръзка — казах аз.

— Няма да ни се размине безнаказано — каза Езичника.

„Какво от това“, помислих.

Мадж извади от главата на тенеца тънка дръжка с вградена камера, а ние се отдръпнахме встрани от отварящата се врата. Камерата надникна покрай нея, за да види какво ни очаква. Образите се появиха върху вътрешните ни дисплеи. Бяха събрали набързо войници, които да служат като барикада, опасваща по широчина големия товарен пристан. Видях огромен брой каски. Успях да преброя два релсотрона върху стативи и нещо, което ми заприлича на ракетна установка. Освен това, зад войниците, имаше някакво превозно средство на шест колела със свален корпус, а върху шасито бяха монтирали плазмено оръдие. От двете страни на пристана се спускаха метални скелета. Мадж не можеше да ги покаже от добър ъгъл, но ние предположихме, че ще ги използват като позиции за стрелба от височина. Освен това по покрития с конденз бетонен таван имаше метални релси, които изчезваха в мрака и по които вероятно се движеше кран. Може би щяха да използват крана като допълнителна оръдейна платформа, но беше разположен толкова навътре, че малката камера не можеше да го заснеме добре. Но най-много ме тревожеше застаналият зад войниците уокър.

Веднага щом между вратите се отвори малък процеп, започнаха да стрелят по нас. Искаха да използват рикошетите за нанасяне на поражения. Леко се олюлявах от попаденията върху бронята на тенеца.

— Готови ли сте? — попитах, изгубил търпение, тъй като изгарях от желание да стана част от това.

Четирима потвърдиха. Балор нищо не каза. Набелязахме целите и Рану хвърли вътре многоспектърна димна граната. Когато видяха дима, стрелбата им се усили. Влязохме в бурята от изстрели. Вкарах мъстител в действие. Докато димът постепенно ме скриваше, видях как Балор започна да се катери по скелето отляво.

Стрелях напосоки, не получавах никаква информация от датчиците, а софтуерът за определяне на мишените ми показваше само местоположението на плазменото оръдие. Заглушителите отрязваха почти непрестанния свръхзвуков гърмеж на нашите мъстители и канонадата на плазменото оръдие, като по този начин успявах да се насладя на музиката от разкъсване на метал и човешки писъци.

Излязохме в редица от димната завеса, а тенецът на Мораг остана зад нас. Сигурно сме приличали на разгневени божества. Автомобилът, върху който беше поставено плазменото оръдие, полетя във въздуха, разкъсан на части от стрелбата на моя мъстител. Пренасочих огъня към уокъра, олюлявайки се назад, когато върху мен попаднаха изстрелите от двойката скорострелни релсотрони. Рану и Мадж, които бяха поразили своите цели, сега ми помагаха в стрелбата срещу уокъра, а Езичника обсипваше с куршуми войниците на барикадата. Разположените зад тях други войници политаха във въздуха, поразени от откосите на релсотрона. Други просто се разпадаха. Но можех единствено да изпитвам презрение към тях.

Зад нас Балор напредваше по лявото скеле, като стреляше по войниците от неговата и от противоположната страна. Чудех се дали охраната беше имала време да си състави мнение относно обляното в кръв чудовище, което се приближаваше към тях. От своя гранатомет Балор изстреля няколко гранати, които се взривиха над скелетата с помощта на неконтактни взриватели. Видях димящите тела, които падаха от високо.

Изстрелът на плазменото оръдие беше толкова силен, че паднах на коляно, а Мадж политна назад. Тупна по задник, а при удара в бетонния под се разхвърчаха искри. Стрелбата беше станала много ожесточена. Нещо не беше както трябва. Не можех да разбера откъде идваше. Във вътрешността на пристана успях да различа мигащата светлинка на зараждащия се дулен пламък. Приближаваше се бързо, осветявайки целия тунел. Успях да регистрирам блещукащия плазмен откос, който идваше към мен и описваше нещо като ленива дъга. Опитах се да го избегна, но си дадох сметка, че с тенеца не можех да се движа толкова бързо. Удари ме в рамото, което избухна в пламъци, които прогориха титаниевата броня. Стори ми се, че усетих горещината. Опитах се да отвърна със стрелба, но се олюлях от удара на тежко пострадалия, но все още държащ се на краката си уокър.

На релсите на покрива се появиха два тежкобронирани оръдейни купола. Във всеки имаше по едно 30-милиметрово въртящо се оръдие. Вляво имаше още и плазмено оръдие, а вдясно — 20-милиметров релсотрон. Червени светлинки мигаха на вътрешния ми дисплей и ме предупреждаваха за опасността от нарушаване целостта на бронята на моя тенец.

— Порт! — изкрещя Езичника по мрежата за свръзка.

Тенецът на Мораг се придвижи към някакво табло на стената. Зад мен Балор скочи от скелето, защото мястото, на което беше седял, беше напълно унищожено от градушката от 30-милиметровото оръдие.

Прозорчето на мрежата светна отново. Не можах да разбера какво става, но видях нещо като коридор от черно стъкло. Баба Яга препускаше по него с такава скорост, че имах чувството, че тя по-скоро стои на едно място, а виртуалната действителност около нея се движи. Аз ту обстрелвах напразно уокъра с подавящ огън, ту изтръгвах искри от тежковъоръжения купол.

Изведнъж стрелбата и от двата купола секна. Видях как четирите оръдия се завъртяха към уокъра и откриха огън срещу него. Изглеждаха страховити и безпощадни и уокърът стана на парчета. Прекратих стрелбата и се наслаждавах на гледката, без да обръщам внимание на куршумите, които отскачаха от бронята на тенеца, като оставяха по нея вдлъбнатинки и резки. 30-милиметровата високоексплозивна бронебойна граната ме върна към действителността. Огледах се да видя откъде беше изстреляна и зърнах един от охранителите да тича към някаква врата, която вероятно водеше към вътрешността на съоръжението. Откосите на релсотрона го свалиха на земята и тялото му се плъзна напред, остъргвайки пода.

Тенецът на Мадж се добра до дясното скеле, куршумите от леките оръжия хвърляха искри при удара с бронята, но той успя да събори част от конструкцията и седящите на него войници се изтърколиха на бетонния под. В сляпата си паника един от тях дотолкова се доближи до мен, че успях да го прегазя.

Напредвахме, като прекрачвахме или ритахме преградата от дървени палети и други боклуци, която бяха поставили пред нас. Отдясно имаше редица прозорци от дебела пластмаса, зад които имаше складови помещения. Оттам на пресекулки долитаха изстрели. Прозорците се разпаднаха на големи пластмасови парчета, когато заляхме тази зона с мощна стрелба, унищожавайки всичко наред — от хранителни запаси до скъпо струващо оборудване за научни цели. Част от складовете полетяха във въздуха, когато взривихме запалителната смес, а в друг участък натрупаните боеприпаси започнаха да гърмят. Дори и да имаше опит за съпротива, тя или беше напълно неутрализирана, или хората се бяха оттеглили навътре в сградата. Дълбоко в себе си се надявах, че бяхме уцелили мястото, но изтласках тази мисъл. Не ми пукаше.

Изпратих Мадж и Рану да проверят какво имаше в тунела. Заедно с Езичника огледахме зоната, в която се намирахме. Видях, че на дисплея ми премигва светлинката за боеприпасите.

Зачудих се кога бях изстрелял всички патрони на релсотрона „Мъстител“. Тенците на Мадж и Рану се върнаха на бегом.

— Няма нищо — каза Рану по мрежата за тактическа свръзка.

Кимнах; главата на тенеца изимитира движението ми.

— Слизайте — казах, докато Балор дотича до нас и падна на коляно, насочил оръжието си към горящата складова зона.

Главите на белязаните от битката тенци се отметнаха назад, а бронята на гърдите се разцепи и се отвори настрани. Извадих двата крака от „пантофите“, измъкнах ръцете от ръкавиците и се наведох напред, изваждайки жаковете от портовете на тила. За малко да падна, докато се опитвах да се нагодя отново към нормалния си ръст от метър и осемдесет. Беше непривично за мен. И аз като всички други бях целият потен и се задъхвах, но освен мен само Балор се беше ухилил.

Стъпих в локва кръв. Изгледах я за момент, или може би по-дълго време, а после изпратих кодирана заповед до моя тенец да отвори двата тайника. Зейнаха прозорчета в двете бедра. Изумих се от това, че ранените не издаваха никакъв звук. Явно добре се бяхме постарали да не оставяме ранени. От единия тайник извадих автомата „Бенели“ и набързо го сглобих. От другия — голяма чанта и патрондашите с резервните боеприпаси. Другите правеха същото, освен Балор, който ни прикриваше, и Мораг. Тя гледаше касапницата около себе си с празен поглед. Не можеше да разбере ставащото, нито нейното участие в него. Бях виждал това и преди. Бях почувствал същото преди време, но сега нито една частица от мен не можеше да прояви съчувствие. Кой не би поискал подобно нещо? Че то си беше като върховното проявление на абсолютната власт.

— Изпрати ли предупреждение за биологична опасност? — попитах я.

Тя не ми обърна внимание. Ако решат, че има изтичане на биологично опасни вещества или някакъв инцидент, властите на сондата нямаше да изпратят подкрепления веднага.

Мораг не каза нищо.

— Мораг? — попитах отново.

— Не — отвърна вместо нея Езичника. — Веднага щом осъществихме пробива, затвориха всички вътрешни изходи и излъчиха свое предупреждение за биологична опасност. Моето предположение е, че не желаят никой да узнае какво крият тук.

— Значи, трябва да очакваме някоя от частите за бързо реагиране на Ролистън или неговите началници — рече Мадж.

Кимнах. Мораг продължаваше да оглежда касапницата. Подскочи, когато посегнах към нея и я докоснах по рамото. След това се обърна към мен и ме погледна въпросително.

— Приготви се — прошепнах.

Тя кимна машинално и след това повърна. Опитах се да не обръщам внимание на изпълващата ме омраза.

Излязохме от товарния пристан и влязохме в самото съоръжение, преметнали оръжия през рамо, с насочена напред цев, оглеждайки се за мишени, докато линиите на мерника върху компютърната връзка се движеха по вътрешните ни дисплеи. Търсехме още хора за избиване.

На пристана зад нас отекнаха експлозии, които унищожиха изоставените тенци. Езичника и бездруго беше заразил вътрешните им системи с някакъв вирус. Беше грехота да ги изоставим, но дори и да можеха отново да излязат в океана, едва ли щяха да преминат през блокадата, която ни устройваха отвън. Унищожаването им имаше за цел да премахне и най-малката следа от нас.

Прочистваме съоръжението. Избиваме всеки, до когото се докопаме. Прочистваме кабинетите, спалните помещения, баните и тоалетните, кухните и кътовете за отдих. Балор решава да не използва повече оръдия. Виждам го как вдига от земята един от охраната и го набучва във въздуха на тризъбеца си.

Изведнъж вече не бяха останали хора за убиване. Дишах тежко сред остатъците от скъпо струващи машини. Разминах се с Балор в коридора на лабораторията. Той разкъсваше някого със зъби.

Никой не стреляше по мен. Имах време да разгледам обстановката, но не просто с цел да идентифицирам и неутрализирам заплахите. Беше открито работно пространство. До стените имаше фризери, хладилници и шкафове със стъклени витрини, повечето изпочупени и стрити на прах. В една вдлъбнатина на пода имаше нещо като операционна зала. Масата беше твърде голяма и на нея бяха закрепени доста здраво изглеждащи каиши за обездвижване. Когато се огледах, разбрах, че помещението е било изолирано. Едната стена представляваше стъкло от дебела пластмаса, което позволяваше да се наблюдава ставащото вътре. От другата страна видях още едно такова стъкло от здрава пластмаса.

Бученето в главата ми постепенно отзвучаваше. Не бях прав, като казах, че не беше останал човек за избиване. Изпод масите и разтурените работни плотове и от вдадената в пода операционна започнаха да се показват хора. Повечето бяха в бели престилки, имаше няколко работници по поддръжката в задължителните гащеризони, няколко цивилни и двама, които носеха униформата на охранителите, но без отличителни знаци.

Към мен се приближи мъж с бяла престилка. Беше най-възрастният сред служителите: стори ми се, че минава шейсетте, но може и да беше по-стар. Говореше бавно и внимателно, докато лицето му не почервеня и не изчезна. Мисля, че извика, докато се свличаше на земята. Някой изкрещя „Не“ откъм вратата. Докато димът бавно се издигаше от дулото на моя автомат, аз се обърнах към вратата и видях Мораг, която стоеше на прага, покрила устата си с ръка, с облени в сълзи очи. Прекрачих трупа, който бях оставил, и се отправих към наблюдателното стъкло от другата страна на операционната. Служителите се отдръпнаха на почтително разстояние.

Едва по-късно си спомних изписаните на лицата им ужас и страх. Така де: като цяло се смятах за свестен тип. И аз вършех същите онези злини, които правят всички, за да оцелеят. Може би мен малко повече ме биваше от останалите във вършенето на злини, но общо взето, бях разбран човек. Някой, с когото да излезеш и да изпиеш една бира. Или поне аз така виждах себе си, но как можех да продължавам да върша всичко това и да се смятам за нормален? Как можех да раня и убия толкова много хора, и все още да се надявам, че мога да бъда близък с някого? Как можех да погледна обективно някой човек или да симпатизирам на друг? Чух как Мораг плаче, а тялото й се разкъсва от ридания. Това ли беше единственият нормален начин да се реагира в тази ситуация? Как бях стигнал дотук? Кога това беше станало нормално? Младият мъж, едва порасналият хлапак, който беше напълнил гащите в първата си сериозна битка на Парашутно-десантния полк, беше далечен спомен, съвършено друг човек.

Извадих празния пълнител от автомата и заредих друг, преди да метна ремъка през рамо. Изведнъж почувствах огромна умора. Седнах на операционната маса със смътното усещане, че Мадж и Рану се грижеха за обезвреждането на заложниците зад мен. Запалих цигара и погледнах през прозореца за наблюдение към охраняваната стая, и се замислих колко много се беше променил Грегър, който се беше втренчил в мен от другата страна на стъклото.

Обикаляше от единия до другия край на тясното помещение като звяр в клетка. Очите му приличаха на тъмни езера и не можех да различа ириси. Сякаш бяха направени от същата течност, от която и Техните тела, или самата Мораг в онзи сън. Беше се източил и отслабнал, но въпреки това изглеждаше много по-внушително, обаче имаше нещо сбъркано в пропорциите на тялото му. В него имаше нещо несиметрично, като че ли на едно място бяха струпани твърде много кости, за сметка на друго. Пръстите му бяха по-дълги, с прекалено много стави, и завършваха с дълги нокти от нещо, което приличаше на черен хитин. Това, което първоначално бях взел за дълга до раменете коса, се оказаха пипала от черната извънземна течност. Опитах се да потисна отвращението си при вида на самостоятелното движение на част от пипалата. Докато се мяташе напред-назад, не сваляше поглед от мен. Изглеждаше вбесен, независимо дали изобщо беше познал кой съм.

— Мораг? — Тя продължи да плаче. — Мораг! — извиках по-грубо.

— Да? — отвърна тя, като подсмърчаше.

— Искам да влезеш във вътрешната им мрежа и да извадиш оттам всичко, което можеш.

Мадж застана до мен и се взря в стъклото от другата страна в онова, което беше останало от приятеля му. Известно време не каза нищо.

— Гадост — рече най-накрая. — Какво искаш да направим? — попита, докато Балор, оплискан в кръв, мина покрай нас и отиде до пластмасовия прозорец и се зазяпа в Грегър.

Най-накрая видях, че прозорчето за мрежата на вътрешния ми дисплей отново започна да премигва. Баба Яга седеше сред пейзаж от черно стъкло, дето май му казваха обсидиан. По-голямата част от него гореше. Аватарът на вещицата изскочи, а синята й кожа контрастираше идеално на фона в черно и червено.

— Не е останало кой знае колко — изхърка Баба Яга с променения си глас от отвъдното по мрежата за свръзка.

— Езичник? — попитах, като не свалях очи от Грегър, който сега беше зяпнал Балор.

— Работя по въпроса — отвърна Езичника.

След малко на фона на апокалиптичния пейзаж на вътрешната мрежа се появи неговият идеализиран аватар на друидски жрец. Предположих, че виртуалните огнени езици бяха последица от опит за прочистване. Виждах подобни на привидения сенки в дрипави качулки, които се носеха из назъбената, покрита с обсидиан местност.

Балор се обърна към мен и се ухили с окървавената си хищническа паст.

— Искам да се бия с него — каза съвсем простичко.

Не обърнах внимание на думите му, а вместо това казах на Рану:

— Доведи ми някой от учените.

Всички учени бяха коленичили с лице към стената, хванали глезените си. Рану даде знак на един от тях с гаусовата си карабина и младият мъж тръгна, олюлявайки се към операционната маса. Извадих мастодонта от кобура на рамото. Видях, че се беше напикал, което си беше нормална реакция в такива случаи. Почти му завидях, че можеше да се страхува. Или щях да му завидя, ако не беше усещането за студ, лепкавост и неудобството от това, да се напикаеш. Той плачеше.

— Съжалявам, май ти си заложникът, който ще трябва да умре, за да накара другите да ни съдействат — казах му аз.

Не че исках да го застрелям; просто не виждах разлика в това, дали ще бъде един повече, или по-малко.

— Не… не, моля ви, недейте… — успя да каже, преди да падне на колене.

Само това ми липсваше, да изпадне в хистерия.

— Тогава може би ще ми помогнеш? — попитах. — Нямаме много време, затова, ако видя, че ми губиш времето, ще трябва да те убия и да избера друг, ясно?

Гласът ми прозвуча равно и съвсем разумно. Той кимна, облян в сълзи.

— Когато извършвате процедури по него ето тук — казах и потупах операционната маса, на която седях, — с какво го упоявате?

— Веднъж дневно храним това нещо със специална храна от изкуствени протеини. Когато искаме да извадим нещото навън, добавяме към храната програмирани нанити. Те влизат в кръвообращението му и изпращат сигнал, който отключва някакъв инертен транс, който сме програмирали в биологичните системи.

— Ако още веднъж го наречеш нещо, лично аз ще те застрелям — изрева Мадж.

Вдигнах ръка. Погледнах Грегър. Седеше неподвижно и зяпаше Балор, а главата му се движеше едва забележимо, докато изучаваше почти неузнаваемия киборг. Вече не можех да се правя, че не забелязвам сходството между моя приятел и Тях. Дали гледах Грегър, или само външния облик на онова, което Нинджата беше превърнал в своя жертва? Нямах отговор.

— Можем да се опитаме да поговорим с него — предложи Мадж с тон, който издаваше, че самият той не вярва, че това ще има ефект.

И аз не смятах, че ако го направим, също ще помогне кой знае колко.

— Пуснете го — каза Балор.

Аз отново не обърнах внимание на думите му, а погледнах уплашения до смърт учен, който стоеше на колене пред мен.

— Какво правите, ако той се измъкне оттам? — попитах.

— Няма начин; стаята за изолация… — добави, овладявайки доста по-добре риданията.

— Ясно, разбрах — раздразнен, го прекъснах. — Но сигурно имате резервен план, ако това се случи. — Той се замисли. — Ще трябва да мислиш по-бързо — казах и размахах мастодонта към него.

— Зареждаме подкожни спринцовки със същия онзи нанитен серум и го инжектираме с него.

— Прекрасно. Мадж, помогни на този приятел да намери серума и инжекционните пистолети — рекох.

— Ще го пуснеш да излезе? — попита Балор.

Вълнението в гласа му се доближаваше до сексуална възбуда.

— Но не за да си играете — казах аз. Той се изсмя презрително. — Рану, премести останалите заложници в другия край на стаята.

— Не можете да ни оставите тук, ако отворите онази стая! — изкрещя нечий властен женски глас.

Обърнах се и видях твърдото лице на жена на средна възраст, облечена в бяла престилка, която ме гледаше почти без страх.

— Ще се наложи да избирате между това и куршум в главата — отвърнах.

Тя беше права: не ми трябваха в стаята, но нямах избор, защото имах нужда от своите стрелци тук и сега.

— Мораг, Езичник? — извиках.

Видях в мрежата как те се промъкваха из горящите развалини на някаква постройка от обсидиан, която ми заприлича на храм. Събираха парченца, на които бяха изписани загадъчни знаци, които се движеха. Зад тях виждах дима, който се вдигаше от останките на няколкото сенки, подобни на привидения с качулки.

— Тъкмо се канехме да… — започна Езичника.

Иконката угасна, а после се появи статично електричество от прекъсването на връзката. Обърнах се към Мораг и Езичника, които седяха на пода, подпрени на стената. Тялото на Мораг се тресеше и тя изпадна в гърчове, а от очите и ушите й плъзнаха струйки кръв. Завъртях се от другата страна на масата и опрях мастодонта в главата на учения пред мен.

— Какво е това? — попитах гневно.

— Не знам! — изписка той, като очевидно беше изпаднал в ужас и очевидно казваше истината.

Завъртях се на другата страна и насочих пистолета към жената, която се беше осмелила да проговори. Тя гледаше право в мен.

— Ти! Какво, по дяволите, стана с тях?

— Нали няма да застре…

Мастодонтът гръмна, а главата й се пръсна по плота от неръждаема стомана. Както можех да очаквам, заложниците започнаха да пищят.

— Млък! Млъкнете! — изкрещях аз, но нямаше смисъл.

Гледах пленниците и търсех да открия сред тях някой свързочник или хакер.

Езичника даде признаци на живот и веднага се обърна към Мораг. Свърза някаква жица от неговите жакове с нейните. Гневът от това повтарящо се насилие ми припомни онова, което се беше случило, когато Посланик се опита да й прехвърли цялата информация, която беше изкопчил.

— Езичник, какво става? — попитах, без да свалям револвера.

Рану се опитваше да успокои заложниците, като изтика странния, твърде чувствителен млад мъж обратно при другите с лице към стената. Мадж държеше два инжекционни пистолета в едната ръка и някакви доста внушително изглеждащи подкожни игли в другата. Гледаше Мораг със зяпнала от шок уста. Балор не сваляше поглед от Грегър. Мрежата продължаваше да показва статични смущения.

Мораг се събуди с писъци. Очите й се отвориха и бяха пълни с кръв. На мрачното и изпито лице на Езичника беше изписан ужас.

— Добре ли си? — попитах. Мораг завъртя главата си към мен. Нищо не каза, но се опита да махне кръвта от очите си. Обърнах се към Езичника: — Какво стана?

Той само поклати глава и погледна към Мораг. Рану беше до нея и преглеждаше очите и ушите й. Ядосан, аз върнах револвера в кобура, свалих автомата от ремъка и го насочих към заложниците, които се изнервяха все повече с всяка минута.

— Джейкъб, ако ще го правим, трябва да стане сега — каза Мадж.

Всичко се разпадаше: Мораг беше пострадала, Рану се разсейваше, Балор правеше каквото си знаеше, а Езичника беше изпаднал в шок.

— Езичник. — Не ми обърна внимание. — Езичник! — извиках. Той ме погледна. — Ела тук и ги дръж на прицел. — Погледна ме за момент, но без да ме разбере. — Веднага! — изкрещях команда, която беше проехтявала хиляди пъти на военните плацове и която беше до болка позната на всички подофицери.

Езичника излезе от вцепенението си и ме замести. Обърнах се и хванах инжекционния пистолет, който Мадж ми беше подхвърлил. Подкожната игла приличаше по-малко на игла и повече на стреличка от гаусово оръжие. Проверих пистолетите. Бяха свързани с компютър и наистина представляваха гаусови оръжия. Предполагам, че се нуждаеха от скоростта, за да проникнат в кожата на, в неговата — тутакси се поправих — дебела кожа или каквото там минаваше за кожа в неговата драстично променена физиология.

— Балор, дръпни се от стъклото — извиках, но той не ме чу. — Балор! — И този път не проработи. — По дяволите. — Обърнах се към ужасения учен, който ми беше дал информацията. — Хей, ти, отвори вратата и след това се върни обратно в ъгъла при другите.

Той започна да протестира, както и някои от заложниците.

— Млъкнете! — извика Езичника.

Все още звучеше уплашен. Нямах време да мисля какво се беше случило в мрежата.

— Казах веднага! — извиках на учения и завъртях инжекционния пистолет към него.

Той се изправи и изтича до контролното табло. Няколко от заложниците му изкрещяха да не го прави. Езичника отново им се развика. Грегор беше видял, че ученият се приближи към контролното табло, и беше заел позиция до вратата на своята изолираща камера. Балор се обърна и продължи да го гледа, но за щастие, беше извън обсега на нашите оръжия.

— Рану, ако си готов, можеш да дойдеш при нас, нужен ми е още един стрелец — казах.

— Ще изведа Мораг от тук — отвърна той.

Искаше ми се аз да бях помислил за това. Чу се свистенето от разхерметизирането на вратата и в следващия миг тя се отвори. Изкривеният силует на Грегър застана на изхода в контражур на острата ивица светлина от неговата килия. Прекрачи прага. Неволно се отдръпнах назад. Той отвори устата си и изпищя. Приличаше на звука на кулите от моя сън, но Грегър не пееше, а беше ядосан, и звукът, който издаде, беше примесен с много човешки гняв. Двамата с Мадж стреляхме. И двамата уцелихме. Грегър сякаш не реагира на ударите. И двамата с Мадж хвърлихме инжекционните пистолети и се оттеглихме назад, изваждайки и насочвайки собствените си оръжия към него. Заложниците се разпищяха и независимо че Езичника беше насочил към тях лазерна карабина, се втурнаха един през друг към изхода.

Балор явно реши да се забавлява. Извади тризъбеца и съвсем умишлено тръгна към Грегър. Той замахна. Дори движенията му бяха нечовешки, странната му походка наподобяваше повече Тяхната, отколкото нашата. С една ръка Балор го ръгна с тризъбеца. Промуши Грегър в гърдите, въпреки че той изобщо не реагира. Приклещи го в ъгъла до отворената врата. Изрева и скочи във въздуха, като се приготви да забие ноктите на свободната си ръка в хванатия натясно хибрид.

Видях как ноктите на Грегър се удължиха и се втвърдиха и накрая се превърнаха в трийсетина сантиметрови черни остриета. С дясната си ръка Грегър сграбчи дръжката на тризъбеца и я блъсна навън, изтръгвайки я от собствената си плът. А лявата му ръка се движеше със скорост, която бях виждал само веднъж преди това, в нощта, когато Грегър беше станал жертва. Той хвана Балор за китката с лявата си ръка и пусна тризъбеца, като замахна нагоре с ноктите на дясната ръка. Ударът разкъса здравата броня по корема и гърдите на Балор, като за момент спря, а след това промени посоката. Грегър го раздра с такава сила, че Балор се строполи на операционната маса.

Но когато Грегър се нахвърли върху него, Балор веднага се изправи на крака. Замахна с ноктите първо на едната, а после и на другата ръка. Откъсваше цели ивици от кожата на Грегър, а отдолу се подаваше черната течност, която веднага започваше да зашива раната и да възстановява откъснатата плът. Мисля, че в този момент престанах да вярвам, че приятелят ми беше жив и че гледах нещо друго освен извънземно, което носеше върху себе си изкривената и измъчена плът на тялото на Грегър. Сякаш някой го беше издълбал отвътре. Пуснах автомата, като го оставих да виси на ремъка си, и извадих тайлъра, като го протегнах напред с две ръце за по-голяма точност. Щях да убия това посмешище, а след това и всички шибаняци, които работеха тук. Не ми пукаше дали подкрепленията щяха да ме заловят; щях да избия също и колкото се може повече от тях.

Балор отново беше запратен срещу стената от неръждаема стомана. Изви от болка, когато ноктите на извънземното се забиха в хълбока му и го забучиха на стената. Тъкмо щях да стрелям, когато някой изби пистолета нагоре и Мадж изведнъж застана пред него.

— Какво правиш? — извика.

— Това не е той! — изкрещях в лицето му, опитвайки се да се освободя.

Грегър се олюля назад без причина. Балор се възползва от момента и го изтласка още по-навътре, като не преставаше да дере лицето му. Всеки път, когато разкъсваше изкривените му черти, черната течност започваше да зашива наново плътта, а после ноктите на Балор отново я разкъсваха. Грегър се строполи на пода. Свалих пистолета, защото бях сигурен, че Балор щеше да го убие вместо мен, но изведнъж Грегър замахна. Ударът запрати Балор във въздуха толкова високо, че счупи една от висящите лампи, удари се в тавана, после отхвръкна от стената и накрая тупна на пода.

Грегър се изправи, но се олюля на краката си, докато чертите на лицето му се възстановяваха. Балор стана и започна да пристъпва към Грегър. Когато го наближи, Грегър замахна с левия си юмрук със смайваща бързина. Сграбчи го за лицето, вдигна го от земята и го запрати във въздуха, като този път той полетя през масата и се удари в стената толкова здраво, че остави вдлъбнатина в нея със солидни очертания.

Балор запрати металната маса настрани и отново се изправи. Грегър пак замахна, но след това седна грубо на земята. Очите му бяха все същите черни езера, но на лицето му се изписа объркване. Балор тръгна към него, вероятно решен да приключи вече с това. Мадж ме пусна.

— Недей! — изкрещя той на Балор.

Зачудих се защо Мадж беше извадил своя калашников. Балор не му обърна внимание. С ужас гледах как Мадж подпря автомата на рамото си и изстреля три откоса, от които морското чудовище се заклати. Балор спря и се обърна към Мадж. Беше бесен. Не приличаше на човек. Клепачите на Грегър трепнаха и се Затвориха над черните езера, а после се свлече на земята. Мадж свали димящия калашников. Преглътна, преди да се обърне, и избяга от стаята. Балор хукна след него, но знаех, че няма никакъв шанс да догони киберкраката на Мадж.

Застанах над неподвижното тяло на хибрида, без да пускам тайлъра. Насочих към него лазерния пистолет. Сега, когато беше в безсъзнание, докато и последната от раните му се затваряше, той изглеждаше почти умиротворен. Сега много повече приличаше на моя приятел.

— Значи, дойдохме чак до тук само за да го застреляш — каза Рану от вратата.

Аз свалих пистолета.

— Как е Мораг? — попитах.

— Вече е на крака — отвърна той.

— Добре, отиди да успокоиш Балор, нали и двамата сте воини, измисли някоя глупост. Доведи Мадж обратно при мен; ще ми трябва помощ да изнеса Грегър.

Той кимна и излезе от стаята. Чух приглушения му глас по мрежата, докато се опитваше да се свърже с Балор. Обърнах се към Езичника, който продължаваше да не изглежда добре.

— Езичник, искам да блокираш каквото е останало от системите им за връзка и да неутрализираш охраната, ясно?

Той кимна. Трябваше да се махаме, и то бързо.

Изтеглянето ни не беше съвсем лесно, но поне не беше съпроводено с толкова проливане на кръв. Мораг отново беше на крака, по нея вече нямаше много кръв, въпреки че в очите й имаше кръвоизливи. След като взехме мерки да ги лишим от всякакви комуникации, оставихме хората от лабораторния персонал да се оправят сами.

Сложихме Грегър в един чувал от комплект за оцеляване, осигурихме му приток на въздух и източник на топлина — в случай че изобщо му трябват — и го запечатахме с вакуум. Двамата с Мадж го закачихме на една сгъваема пръчка и го понесохме от двата края.

Придвижвахме се из съоръжението, докато не стигнахме до мястото, което Мораг беше предварително определила като най-слабата зона от надводната част, разположена върху на практика необитаема площ. Балор държеше желязната кутия. Именно тя беше най-скъпо струващото нещо от подготовката. Не транспортът, не оръжията, не разузнавателните средства, нито тенците. Именно желязната кутия, която държеше в ръцете си, беше най-големият ни разход, защото съдържаше едно от най-строго забранените вещества в света. Неразрешеното му притежание беше достатъчно да те осъдят на доста години затвор, а употребата му за терористичен акт, както правехме в случая, се наказваше със смърт от повечето щати и на всички сонди.

Балор изсипа върху пода в задната част на товарния пристан програмируеми бактерии, които се хранеха с бетон. Видях как една голяма част от площадката се втечни и започна да се превръща във все по-дълбока локва, докато не преля навън от образувалата се дупка. Балор набързо изпрати на микробите кода за унищожение, преди двамата с Рану да скочат от другата страна.

Слязохме на по-ниското ниво на поддръжката. Езичника заблуди датчиците и камерите, като изпрати наши мними изображения във всевъзможни посоки и се погрижи участъците, през които наистина преминавахме, да изглеждат празни и така сякаш там нищо не се случва. Мораг трябваше да му помага, но нямаше никакво желание отново да влезе в мрежата, а сега нямахме време за подобни разправии.

Настъпи някакво раздвижване от страна на охраната на сондата и техните аварийни екипи, но никой не знаеше точно какво се случва, а и още не бяха обезопасили околните нива. Вероятно бяха предупредени от хората на Ролистън и очакваха тяхната реакция. Успяхме да се измъкнем.

Три етажа по-надолу открихме изоставена шахта, използвана от екипите по поддръжката, която Мораг беше открила по време на собственото си разузнаване. Употребихме остатъка от микробите, които проядоха изоставената шахта. Използвахме лебедка. Рану се спусна първи, после аз, а Мадж спусна чувала, в който бяхме напъхали Грегър. Нямахме представа колко време щеше да действа приспивателното, но за всеки случай бяхме взели още от него със себе си. Ако се събудеше междувременно, щяхме здраво да се преебем.

От дъното на шахтата започваше тунел, който водеше до един от въздушните шлюзове за мрежата на маглева. Там разгънахме нашите леки вакуумни костюми и поставихме шлемовете. Тунелите на маглева бяха с гъвкави стени, понеже бяха издълбани в тектонично нестабилни скали. Освен това в тях имаше вакуум, за да се ограничи съпротивлението на въздуха, което трябваше да преодоляват високоскоростните влакове.

Езичника хакна механизма на въздушния шлюз и изпрати фалшиви данни към системите на сондата, за да изглежда така, сякаш не беше отварян. Навлязохме в подобните на пещери тъмни тунели на системата на маглева. Предстоеше ни да изминем трийсетина километра на светлината на джобни фенерчета, като Езичника отново самичък трябваше да заблуждава камерите и датчиците, защото Мораг не беше в състояние да му помогне. Понякога, когато Мораг демонстрираше способностите си, бързо забравяхме колко добър беше той. Сондите и маглевите бяха едни от най-здраво охраняваните съоръжения на Земята, тъй като се смятаха за много вероятни мишени на терористични актове. Затова Езичника се справяше изумително добре с хакерската си задача, но виждах, че вече беше на предела на силите си.

В тунелите Рану вървеше отпред, а Балор най-отзад. Двамата с Мадж носехме Грегър, Мораг и Езичника вървяха зад нас. Не минаваха маглеви. Сигурно хората на Ролистън ги бяха спрели от движение.

За мен не беше никакъв проблем да извървя трийсетина километра, дори и след битка. Затова бях изненадан, че шлемът ми се напълни с изповръщана от мен кръв, като едва не се задавих, след което припаднах.

По-късно разбрах какво се беше случило. Бяха успели да източат повърнатото в шлема в останалата част от костюма ми. По всяка вероятност, когато са го свалили от мен на борда на „Планинска принцеса“, гледката е била доста отблъскваща. За мой срам се наложило Балор да ме носи през останалата част от пътя.

Когато стигнали въздушния шлюз, който водеше навън, Езичника отново хакнал механизма и изпратил подвеждаща информация към системите за охрана. Вътре в шлюза костюмите ни инжектирали със специално вещество, което понижава сърдечната и дихателната ни дейност. След това Балор ни завързал с едно спасително въже и Маганту ни издърпала на повърхността, като успяла да избегне миниподводниците, кибридите и патрулите с екзоскелет, които по всяка вероятност са ни издирвали. С помощта на силно закодирано съобщение извикали Бък и Гиби, които дошли да ни приберат, а Балор изпратил Маганту обратно в Ню Йорк. Е, тази акула имаше да си поплува…

Бък и Гиби ни закарали с хеликоптер този път до танкера „Планинска принцеса“, който превозваше руда и който използвахме за база за нашите операции. За щастие, Грегър не се събудил от приспивателното и те успели да го обезвредят в наскоро оборудваната на кораба изолационна камера.

Тя се намираше в един от тайните трюмове за контрабанда. Те бяха много добре маскирани, но нямаше да издържат на щателната и добре обезпечена откъм технически средства проверка на Ролистън и неговите хора, които скоро щяха да довтасат. Колко време, зависехме вече от това, какви сили бяха готови да хвърлят насреща ни. Освен това те трябваше да изчислят риска от разкриване на тайната, защото хората, които щяха да проведат претърсването, можеха да се натъкнат на Грегър, а неговото присъствие щеше да бъде трудно за обяснение. Освен това щеше да им се наложи и да се справят с него.