Ветеран

26. Атлантида

Как изглеждаше ли? Всички хора във всяка една от изследваните части на Космоса сигурно вече го бяха видели. Ако не в същия миг, макар че трябваше да си в кома, за да го пропуснеш, то вероятно го бяха видели на някой екран. Но екраните не можеха да уловят различното усещане, което оставяше у всеки един от нас. Софтуерът, който превеждаше на нашето съзнание родения в мрежата образ, вършеше това по различен начин за всеки от милионите свидетели или съпричастни на преживяването. С други думи, то беше много лично за всички ни.

Мораг ми изпрати нещо, което идваше от външността на виртуалния образ на сондата. Той представляваше висока кула от приказките, построена от частично втвърдена вода, така че цялата конструкция се стичаше надолу като водопад. Студиото приличаше на кинотеатър с интериор от неонова течност в стил ар деко отпреди Последния човешки конфликт. Подобен флуиден мотив притежаваха и голяма част от бизнес сградите на виртуалната сонда. Излъчванията се представяха като бързотечащи неонови струи от същата течност. Езичника висеше във въздуха, на нивото на медийния възел. Беше заобиколен от въздушни смущения, а косата му се развяваше от невидим вятър. Размахваше тоягата си над главата; беше подбелил очи, а около тоягата му просветваха светкавици от буйния обмен на информация. Крещеше и нареждаше някакви древни езически заклинания, докато предаваше програмите, които подготвяха пътя за „Бог“.

Видяхме как Баба Яга премина през бурята, създадена от Езичника. Защитните програми на сондата, изобразени като водни духове, биваха изтласквани настрани от бурята или помитани от Баба Яга, а накрая се превръщаха в локвички. Високо над Езичника и Баба Яга виждах наемниците на сондата да се спускат, маскирани с аватарите на митологични водни създания. Гледах как бурята ги издухваше и изтласкваше встрани, а защитният софтуер на бурята отбиваше техните атаки.

Водните стени на киното се разделиха и сториха път на Баба Яга. Тя държеше нещо, което ми приличаше на старовремска кутийка с пружинка. Синкавите й ръце с нокти като на граблива птица навиваха пружинката, докато преминаваше през фоайето на виртуалното кино, а после тя остави кутийката на въображаемия под.

Езичника спря да напява и нададе дивашки вик. Стовари тоягата си на пода; тя сякаш разцепи самия въздух и предизвика изригване на светлина, която озари невидимите въздушни духове, изобразяващи по-сложно устроените защитни програми на сондата, и те полетяха надолу. Светкавица пробягна от основата на тоягата на Езичника през кинотеатъра до кулата от вода. Баба Яга се къпеше в бледата неонова светлина и мълнии и се дръпна назад, когато изпратената от Езичника светкавица, кодът за активиране, достигна кутийката.

Видях как тя набъбна и се пропука. Под пукнатините и пролуките блесна ослепително ярка светлина. Но ето кое беше най-странното: не се намирах в мрежата; просто гледах, но по някакъв начин и го почувствах. Също като всички останали. Или пък може би чувствах всички останали, защото, повече или по-малко, сме свързани с комуникационната инфраструктура на човечеството. Накрая кутийката с пружинка се изду и се пръсна. Отвътре се показа аморфна маса от пипала и псевдоподи, каквито бях видял в съня си за първото ни нападение над Тях. Но не бяха черни, а направени от ярка бяла светлина и оцветени във всевъзможни цветове, и красиви. Пипалата се изстреляха във всички посоки, по-бързи и многобройни от възприятията на моя ум, във всички мислими посоки, дори и в немислимите.

Дочух смеха на Мораг и Езичника, а после Езичника се разрида. Не бях сигурен дали се случваше в мрежата, или тук при мен. Те не спираха да ми изпращат материали — видеа от целия подземен свят на информацията. Образът на Бог изникваше на всяка магистрала, шосе, улица, малка уличка и алея и във всеки сайт в мрежата. Виждах шокираните изражения на някои от по-добре изработените аватари. Шокът преминаваше в паника или страхопочитание. Зависеше от това, как искаха да погледнат на Бог. Видях как информационното отражение на нашия свят стана ярко осветено.

След това последва ответна реакция. От всяка сонда, аналитична програма, комуникационна програма и разбира се, от задължителните програми за нападение. От изолирани паникьосани аватари до съгласувани нападения от правителства и корпорации. Предполагам, че беше съвсем естествено. В края на краищата залогът за тези хора беше доста голям, а някой току-що беше извършил посегателство спрямо дълбоките устои на техните системи. Сега всичките им тайни ставаха обществено достояние. Въпреки това постъпката им ми се струваше коварна и някак си дребнава. Сякаш пчели се опитваха да ужилят планина. Едва тогава се замислих дали бизнесът можеше да продължи да функционира по познатия ни начин, а също и правителството, и обществото. Вероятно използваха програмите за нападение за самозащита, но и това ми се стори проява на невежество и бруталност. Започвах да мисля, че бях прекарал твърде много време в близост до Езичника и се превръщах във вярващ.

И в този миг върху всички дисплеи по света — от единичните камери върху главите до гигантските холографски изображения, които се прожектираха в небето — цъфна ухилената, пиянска, напушена физиономия на Мадж. А също и върху екраните в апартаментите и върху огромните екрани, монтирани върху рекламни цепелини. Образът му сигурно светеше и от екраните, закрепени отстрани на камионите на Вуду сектата на Големия Неон. По някакъв начин знаех, че Татенцето танцуваше върху някой от тях. Мадж приличаше на великан на фона на всички сонди, а чертите му се взираха над саваната, океана, джунглата и планините. От бедняшките коптори до тузарските търговски центрове, от стените на офисите на големите корпорации до извънградските имения на свръхбогаташите, от класните стаи до кабинетите на правителствата. Вече беше достигнал до орбиталните станции, и много скоро щеше да стигне до Луната, после до Марс, след това до Пояса и още по-далече в Космоса. Просякът, престъпникът, войникът, работникът, фирменият служител, офицерът, бизнесменът, министърът, президентите: всички гледаха ухилената физиономия на Мадж. Той беше вестителят на Бог, или пък беше обратното. Разсмях се, но смехът много бързо се превърна в раздираща кашлица и изплюх кръв.

В съзнанието си виждах пазача от парка и неговата приятелка в апартамента им до Фери Роуд. Маклайн и Уродливите, които гледаха на платформите. Бегълците от луксозните предградия на Хъл, кроткото семейство, което управляваше шлеповете край Фостъртън, Ривид в неговата шейна незнайно къде, тълпи от притихнали пирати на „Таймс Скуеър“, замръзналият неподвижно Подвижен град, с изключение на Татенцето, който танцува, покачил се върху камиона, както и всички, намиращи се на тази сонда — от Далечна Атлантида до гарите на маглевите дълбоко в недрата на нашия свят.

Усетих, че нещо ме притиска, и видях Мораг, която щеше да ме задуши в прегръдката си, смееше се, а очите й бяха пълни със сълзи. Аз също се смеех, въпреки че не можех да плача с пластмасовите си очи. И също я прегръщах силно.

— Посрещнете първия ден от края на вашата революция! — изкрещя Мадж към цялата Слънчева система.

Това още повече ме разсмя. Музиката на Гиби и Бък достигна кресчендо и ме заля, преди да охлабят малко децибелите. Рану грееше в спокойна усмивка. Езичника прегръщаше Балор, който имаше тържествуващ вид. Грегър се беше облегнал на стената, изглеждаше уморен, но изпитваше облекчение.

Бяхме го направили. Сега оставаше да се види какво точно бяхме извършили. Мадж ходеше с едри крачки из студиото като въплъщение на изродения революционер, ролята, за която, както внезапно осъзнах, беше роден.

— Покажи Кликата! — каза той.

На екраните по цялата Земя, а след няколко милисекунди и в орбитата се появиха множество по-малки прозорчета, които показваха какви ли не изкопаеми старци, чийто живот се поддържаше от машини в разни добре охранявани точки на света и в орбитата. Започнах да търся. Къде ли беше Ролистън?

Една от стените на студиото също беше станала видеоекран. Изключих вътрешния си дисплей и се съсредоточих върху това изображение. Продължавах да виждам смаяното лице на Кат Сомърджей.

— Мораг, командирът на полицейския отряд пред вратата на студиото всеки момент ще получи заповед да ни нападне и да ни убие. Можеш ли да влезеш в системите им за свръзка? — попитах.

Мораг ме погледна и се усмихна.

— Ама ти май наистина не разбираш?

Отдалече чувах как Мадж обяснява на човечеството какво представлява Кликата и как те са започнали войната. По екрана пробягваха текстови файлове, чуваха се звукови файлове, а след това се видя и видеорепортаж на нападението над Тях. Мадж изпращаше посланието, че всички доказателства бяха достъпни за разглеждане от всеки един човек.

— Край с тайните, повече никакви кодове. Ако искате да чуете нещо, помолете Бог — продължи Мораг.

Никакъв личен живот, изведнъж си помислих. Какво направихме? Активирах иконката за връзка с мрежата.

— Боже? — попитах неуверено.

— Кажи, Джейкъб — тихичко отвърнаха галещи слуха ми, медени, но все пак извънземни гласове.

Изтръпнах.

— Командир Кат Сомърджей скоро ще получи заповеди относно нас. Бих искал да ги чуя, ако е възможно.

— Разбира се — отвърна Бог.

Мадж продължаваше да говори разпалено за тънкостите на конспирацията.

— Нападайте! Веднага! Това е заповед! Искам ги мъртви до няколко секунди — крещеше Ролистън на Кат.

Никога преди това не го бях чувал толкова разгневен.

— Здравейте, майоре — казах и се усмихнах.

Освен това изпратих връзката към Мадж и помолих Бог да ми даде изображение на майор Ролистън. За миг Ролистън запази мълчание. На иконката му не беше изписан шок, но се зачудих дали той самият не се е шокирал, когато е видял моята физиономия.

— Браво, сержант. Този път наистина надминахте себе си, нали? — каза той, а аз чувах звука стерео.

Погледнах нагоре и видях, че ни дават на големия екран; разговорът ни се излъчваше в цялата система. Не примирах от радост. Изведнъж ужасно се притесних за външния си вид и ми стана доста по-нервно, отколкото ако просто се бяхме впуснали в битка.

Всъщност аз не виждах аватара на Ролистън по мрежата за свръзка, а заснет с охранителна камера образ, който показваше него и Сивата дама, които пристягаха броните си. Намираха се в трюма на нещо, което приличаше на десантна совалка. Помолих Бог да ми каже къде се намират. Отговорът дойде почти мигновено. Ролистън и Сивата дама се намираха на борда на десантна совалка, прикрепена към кораба на Нейно Величество „Мъст“. Кръстосваха Атлантика. Издирваха ни. Винаги сме били наясно, че ще тръгнат да ни търсят, но суровата истина, че според предполагаемото време на пристигане те всеки момент щяха да нахлуят тук, смразяваше кръвта ми.

— Поздравления за осуетяването на всички протичащи в момента военни операции. Чудя се колко ли хора убихте днес? — попита той. Рану погледна към мен. Още едно последствие, което не бях предвидил. Току-що бях разкрил всички тайни агенти, които работеха под дълбоко прикритие. — Да не говорим за това, че широко отворихте нашата защитна система за Тях. Но предполагам, тъкмо това е била целта ви — продължи той, а после се обърна към Сомърджей: — Командире, доколкото ми е известно, получихте заповед. Постарайте се да овладеете ситуацията, преди да се наложи целокупният човешки род да плати за това.

— Съжалявам, сър, но съвестта не ми позволява да изпълня заповедта ви — отвърна Кат.

Тя също се появи на екрана и също като мен беше много притеснена.

— Какво общо има съвестта? Имате заповед от висшестоящ офицер — изпълнявайте я.

— Моля да ме извините, не съм юрист, но ако това, което виждам, е вярно, висшестоящите офицери са компрометирани и някой ще трябва да отговаря по обвинения в престъпления срещу човечеството — отвърна тя.

— Да, и този някой се намира в медийния възел — рече той раздразнен.

В известен смисъл бях впечатлен от това, как продължаваше да води този разговор, докато оправяше екипировката си. Видях как привърза различните видове оръжия, които след малко щеше да използва срещу нас. Замислих се да преговорим още веднъж плана ни за отговор, но всички си знаеха задачите. Освен това линиите ни за свръзка вече не бяха тайни, както и всички останали линии.

— Съжалявам, но ще трябва да изчакаме и да видим какво ще се случи, когато нещата се поуталожат — продължи Кат.

— Уталожването, както се изразихте, може да бъде унищожаването на нашия род. Те държат едно от Тях вътре и са пуснали на свобода Техен вирус, който контролира мрежата. Колко още щети ще ги оставите да нанесат?

— Боже? — обърна се Мадж. — Наистина ли контролираш мрежата?

Многобройните медени гласове на Бог сякаш заплуваха от всеки уред, който можеше да произвежда звук:

— Не, Хауърд, не я контролирам. Способностите на мрежата остават ненакърнени. Аз само осигурих пълен достъп до всякакъв вид информация.

— А в действие ли са защитните системи на Земята и намират ли се под контрола на човечеството? — попита Мадж.

— Разбира се — рече Бог.

— Чудесно — каза Ролистън и млъкна.

— Мисля, че трябва да знаете, че току-що майор Ролистън изпрати силно закодирано съобщение до Кенийската орбитална оръжейна платформа, Джу Джу Ниота, с което им заповяда да ви обстрелват с корпускулярно-лъчево оръжие — добави Бог с твърде спокоен за моя вкус тон. — Той има такива правомощия — добави.

— Ами тогава, спри го, мамка му! — изкрещя Мадж.

— Съжалявам, Хауърд, но според зададените при моето програмиране параметри аз не мога да се намесвам в човешките дела по друг начин, освен чрез осигуряване на достъп до информация — рече Бог.

Мадж се обърна към Езичника:

— Нали ти казах, мамка му! Хайде да видим сега кой не вярвал в Бог, който щял да се намесва в човешките дела, копеле! — възмути се той, преди отново да се обърне към екрана.

— Човечеството трябва да разполага със свободна воля — каза Езичника с известна несигурност в гласа.

— А не смяташ ли, че да бъда унищожен от корпускулярно-лъчево оръжие, е посегателство срещу свободната ми воля, мамка му? Да не говорим за свободната воля на хората, живеещи на тази сонда! Освен това — и Мадж посочи изображението на Ролистън — този чекиджия дори не е човешко същество, по дяволите!

— Мадж! Гледат ни и деца — скара му се Балор.

Въпреки че всеки момент щях да умра, спрях за момент и втренчих поглед в Балор. Лицето на Мадж беше почервеняло и веничките на челото му се бяха издули. Погледнах Езичника и Мораг. Мораг вече беше изпаднала в транс, но Езичника поклащаше глава.

— Нямаме достатъчно време — каза той.

Знаех, че в този момент в мрежата светкавично прелитаха съобщения в двете посоки между Атлантида и Джу Джу Ниота и Кения, включително и заплаха за ответен удар от страна на властите на Атлантида.

— Говори генерал-полковник Каария от ВВС на Кенийското орбитално командване. Заповедта на майор Ролистън бе отменена. Ние няма да обстрелваме, повтарям, няма да обстрелваме Атлантида и Кения по никакъв начин не застрашава сигурността на сондата на Атлантида, нейните интереси или хората, които живеят там.

Погледнах към екрана и видях прехвърлил шейсетте здравеняк африканец, който ни гледаше от стената. В следващия момент екранът се разцепи на две и на него се появи и Ролистън.

— Генерал-полковник Каария, никой не ви е упълномощавал да отменяте заповедта. Незабавно започнете обстрела — каза той.

Образът на Каария се завъртя, вероятно за да погледне към Ролистън от другата половина на екрана. Ролистън бърникаше нещо по дръжката на стар командовски кинжал, който изглеждаше много зловещо и беше предназначен да пробива черепи. Въпреки годините си, ако се забиеше достатъчно силно, можеше да разцепи дори военен киборг.

— Като оставим настрана факта, че няма да позволя някакъв си майор да ми дава заповеди…

— Недейте да съдите за пълномощията ми по моя чин… — започна Ролистън.

— Не ме прекъсвайте! Майоре, да не смятате, че съм си загубил ума? Да не би да мислите, че Кения ще поеме отговорността за нов планетарен междучовешки конфликт? Мислите ли, че не сме гледали репортажите за Бразилската сонда и за съдбата на Америка? Вие за луди ли ни вземате?

Ролистън не отговори. Мадж и другите си отдъхнаха.

— Вижте — казах аз и никак не се зарадвах, че лицето ми се появи на екрана. — Искате да ни заловите — ще се предадем без бой. Няма нужда да избивате десетки хиляди. Никой не го иска, а и ние вече свършихме това, за което бяхме дошли.

Грегър ме изгледа кръвнишки. Аз отидох при него.

— Не се притеснявай, ще те измъкнем оттук — казах му.

— Как? — попита той с недоверие.

— Добре тогава, най-вероятно всички ще умрем. Сега по-добре ли се чувстваш?

— Малко, да.

Видях, че иконката на командир Кат Сомърджей взе да примигва, и отворих връзката.

— Малко съм зает, Кат — казах по възможно най-учтивия начин.

Тя не се впечатляваше от любезности.

— Предайте се.

Помислих за миг. В много отношения предложението й беше примамливо.

— При нормални обстоятелства… — т.е. всички други случаи, в които ми се беше случвало да превзема част от сонда и да пусна в мрежата изкуствено създаден Бог — бих те послушал, но после ще ни предадете на Ролистън. А това няма да стане. Ние много добре го познаваме.

Кат се замисли над думите ми.

— Имате ли нужда от помощ? — попита.

Бум, с кариерата й беше свършено. Зачудих се колко още хора щяха да пострадат, преди всичко това да свърши. Да, нуждаех се от помощ, но знаех, че тя не може да ми помогне.

— Нали знаеш, че най-вероятно ни подслушват? — Тя не отговори. — Благодаря ти, но така само взаимно ще си попречим, нали? — Тя кимна. — Най-добре стой настрана.

Зад мен Ролистън и Мадж продължаваха да се препират на екрана.

— Ще кажа на хората ми да се оттеглят. Успех, сержант — каза Кат.

Надявах се никой от хората й да не пострада. Накратко, надявах се, че Ролистън и Сивата дама няма да посмеят да нападнат сами. В крайна сметка Грегър и Балор бяха с нас; Рану също го биваше. Но въпреки това знаех, че те щяха да направят тъкмо това.

— Господин Маджи, току-що пуснахте в мрежата Техен вирус, защо хората на Земята трябва да вярват на думите ви? — попита Ролистън в момента, в който прехвърлих вниманието си върху разиграващото се шоу.

— Боже, ти Техен вирус ли си? — попита Мадж.

— Не, Хауърд, не съм. Хората ме програмираха и ми зададоха параметрите, в чиито рамки мога да действам. Оперативната система, която използвам, се основава на технология, извлечена от Тях, но само по отношение на управлението на информацията.

— Значи, признаваш, че си част от Тях — обади се Ролистън.

— Струва ми се, че вие предпочитате да се фокусирате върху тази част от моето създаване в опит да предизвикате погрешно тълкуване — отвърна Бог.

— Всичко, свързано с Бог, е напълно прозрачно — намеси се Езичника, който говореше с раздразнението, което технически грамотните изпитват по отношение на по-малко надарените от тях. — Ние ще подканим хората да проверят нашето доказателство, че Бог не е…

— Това „доказателство“ идва от един-единствен източник, този, който в най-голяма степен има полза да му повярваме. Трудно може да мине за обективен — прекъсна го Ролистън.

— Аз бях създаден да бъда обективен — опроверга го Бог.

— Значи, ти твърдиш, че дори и да си обективен, си бил създаден да бъдеш обективен от субективни хора — каза Ролистън.

— Така можем да се препираме до безкрай — вметна Мадж с досада в гласа.

— Добре — каза Ролистън с известно задоволство. — Аз не съм свързочник, но доколкото ми е известно, не разполагаме с изкуствен интелект.

— Нито пък Те. Това, което смятате за изкуствен интелект, е чиста проба съзнание. Аз съм венецът на вашата култура: аз учих и се развивах по същия начин, по който и човешкото съзнание, но доста по-бързо от него.

— Значи, у теб няма и следа от Тях? — настоя Ролистън.

Той продължаваше да стяга екипировката си върху совалката за нападение, като действаше чевръсто, но без да бърза. Бран беше образец за пестеливост на движенията.

— Запазил съм достатъчно от Посланик, за да действам в пълно съгласие със съставните си части и да отхвърля двуличието като понятие, което извънземните използват. Няма друг, освен мен, затова не мога да лъжа.

— Значи, онази част от теб, която е Тях, е добрата? — попита Ролистън.

— Това е вашето тълкуване на думите ми — отвърна Бог. — Моите съставни части, онези, които според вас, са по-важни, са стопроцентово човешки.

— Да, похвално е, че не си двуличен, но тогава какво ще кажеш за онова, което твоите хора сториха на колониите? Избиваха и осакатяваха цивилни, в това число и деца. Не е ли вярно, че изтребвахте човечеството навсякъде, където успявахте да се доберете до негови представители? — попита Ролистън, докато приключваше със закрепването на преносимото плазмено оръжие към гаусовата си карабина „Призрак“, превръщайки я в комбинирано оръжие.

— Разбира се, че са изтребвали цивилни — каза Грегър и изкривените му извънземни черти се показаха на екрана.

Хрумна ми, че това вероятно вредеше на имиджа ни.

— Ама как иначе, вие сте вникнали в нещата, господин Макдоналд, нали самият вие сте отчасти извънземно? — каза Ролистън със сарказъм. — Моля ви, обяснете как Те всъщност са малки, неразбрани, подобни на котенца същества и как шейсетте години, през които изтребват човечеството под път и над път — мъже, жени и деца, — всъщност никога не ги е имало.

— Те не знаеха какво е война, преди Кликата да…

— Няма никаква Клика! — изкрещя разгневен Ролистън.

— Преди твоите хора — продължи Грегър — да заповядат нападението над Тяхната планета. Те имат различно усещане за себе си: всяка клетка е индивид, който участва в изграждането на цялото, затова приемат действията ви за геноцид. Тъй като Те не разбираха какво се случва, единственият начин, по който можеха да реагират, беше този, на който Ги бяхме научили — тотална война. Откъде можеха да знаят, че нашите правила за водене на спор представляват сблъсък? Правила, които често пъти самите ние сме нарушавали в миналото. В битката си за оцеляване Те трябваше да използват всички средства, за да победят. Вие ни научихте на това — каза Грегър.

Последва мълчание, докато хората осмислят думите му. Ролистън се усмихна.

— Майоре, ще отречете ли, че се опитахте да унищожите всички Техни мирни пратеници? — попита Мадж.

Опитваше се да отклони вниманието от признанието на Грегър, въпреки че продължаваше да гледа хибрида.

Върху екрана започна излъчването на репортаж, който Бог беше подготвил, вероятно по молба на Мадж. Видяхме кораби, подобни на онези, които Посланик ми беше показал в черквата на Викария, които ми изглеждаха от минала епоха. Както и тогава, представляваха двигател, който се отделяше, с множество шушулки с формата на игла, които се придвижваха незабелязано. Гледахме как орбиталните защити и корабите в орбита унищожаваха тези кораби един след друг. Всеки репортаж беше придружаван от закодирани заповеди, всяка една издадена от някой член на Кликата. Корабите нямаха чет.

После репортажът се смени. Върху екраните из цялата система видяхме екзекуции на Тях, които приличаха на Посланик. На улицата, в гората, в морето. Всъщност не бяха чак толкова много, но аз разпознах убийците, или поне от коя част бяха. Бивши войници от специалните части. Ето за какво бяха създали отрядите за ИК: за да са сигурни, че няма никакъв шанс за мир.

Накрая Бог ни показа репортаж със заможно семейство и тяхната яхта. Вероятно мъжът заемаше висок пост в някоя от корпорациите. Семейството беше съвсем нормално: майка, баща и две деца. Бяха се събрали около извънземно, което приличаше досущ на Посланик. По лицата на всички членове на семейството беше изписано онова блаженство, което видях у Мораг и другите проститутки, когато ги заварих да укриват Посланик. Избухна ярка светлина и се чу силен шум, настъпи смущение в образа, но постепенно картината се възстанови. Видях последиците от избухването на многоспектърна граната. Чуха се изстрели от оръжия. Извънземното беше застреляно. След това въоръжен мъж влезе в къщата край езерото и с по два изстрела уби всички членове на семейството. Следващият изстрел дойде от водата и яхтата избухна в пламъци. Стрелецът беше в езерото, гледаше горящата яхта и очакваше да дойдат да го вземат. Екранът се разполови, за да покаже кодираните съобщения.

— Премахна ли целите? — попита Ролистън.

— Убих ги до един — отвърна Рану.

Въпреки връзката, усетих угризението в гласа му. Всички погледнахме към Рану, който седеше на платформата над нас. Лицето му се появи на екрана, щом Мадж го показа в близък план.

— Ето защо разбрах, че Мораг казва истината — рече Рану.

— И какво точно доказателство е репортаж, който показва как един от вашите избива членовете на едно семейство? — попита Ролистън.

— Доказателство е, защото ние показахме, че ти си издал заповедта — сряза го Мадж.

— „Ние показахме“ ли? — продължи Ролистън. — Ти и Бог вече едно ли сте?

— Не отклонявай въпроса — отвърна Мадж.

— Кой въпрос, Хауърд? — попита Ролистън с презрение. — Много хитро сте го измислили. Засрами се. Ако беше използвал времето и енергията си да помогнеш на човечеството, вместо да задоволяваш огромните си суета и его, които само ще ни направят по-уязвими, можеше да съдействаш за прекратяването на войната. Да започнем с няколко очевидни неща. Аз съм извършил и съм заповядал да бъдат извършени много ужасни неща. Но такава ми е работата и макар че рядко ми се налага да се оправдавам пред самия себе си, предполагам, че върша всичко това в името на човечеството…

Видях как Бран прибра и двата си пистолета в кобурите на хълбоците. Взе лазерната карабина и застина неподвижно. Знаех, че калибрира компютърната връзка на оръжията и им прави диагностика.

— Стига бе — изсмя се Мадж. — Ти не си нищо друго освен малък злобен чекиджия, който обича да има власт над другите.

— Не е вярно! — каза Ролистън. Беше заредил оръжията си. Изправи се и заговори директно в лещата, която го записваше. — Виждаш ли, това е проблемът на ограничени индивиди като теб. Понеже нещата не са както трябва, вие искате да унищожите всичко, да го сринете до основи и да обвините някого за това, без да е грижа за последиците. Ние се опитваме да съграждаме и понеже всички трябва да жертваме нещо, вие предпочитате да хленчите и да отправяте остри критики. Повдига ми се от хора като теб.

— Какво се опитвате да съграждате? — попитах тихичко.

Ролистън се направи, че не ме чува.

— Знаете ли какво? Вие сте големи наивници. Заповядах ли да избият това семейство? Разбира се. Заповядах ли да избият всички Тях? Да. Защо? Защото те са врагът! Шейсет години война, изтребления на хора под път и над път, забравихте ли? Онова, което наричаш Посланици, тъпа кучко, здравомислещите хора наричат инфилтратори.

— Това е лъжа! — изкрещя Мораг и образът й се появи на всички екрани в системата.

— Кое? — попита Ролистън. — Съжалявам за смъртта на онова семейство. Съжалявам за смъртта на проститутките, с които работеше, преди да ги зарежеш, но не видя ли лицата им? Те контролираха мозъка им, също както контролираха теб.

— Знаеш, че това не е вярно — каза Мораг доста по-тихо.

Мисля, че току-що беше зърнала образа си на екрана.

— Нима? А можеш ли да отречеш, че в главата си имаш частица от Тях? — настоя той. Мораг понечи да отвърне нещо, но се отказа. — Нямаш какво да кажеш ли? Всичко това е прекрасно, но в крайна сметка не сте ни показали нищо, което да не може да бъде фалшифицирано. Да, някои неща съдържат истина, но това се отнася и до най-добрите лъжи. В крайна сметка, разполагаме само с уверенията на Бог, че той не лъже. — Обърна се към Джоузефин. — Готова ли си?

Тя кимна.

Изпратих запитване до Бог относно тяхното местонахождение. Междувременно Ролистън изправи глава и се усмихна. Беше прихванал връзката. Получих отговор от самия него. Не го прочетох. Бог ми каза, че всеки момент совалката на Ролистън щеше да се приземи два етажа по-горе. Огледах възела. Както винаги, Рану беше невъзмутим. Той ми кимна от позицията си върху платформата. Балор се беше опрял на стената, близо до пристанището. Изглеждаше отегчен. Успях да привлека вниманието на Бък и Гиби и да им дам знак, че всеки момент щеше да започне битката. Отидох при Езичника и Мораг.

— Те вече са тук — казах.

Езичника кимна мрачно. Мораг изглеждаше уплашена.

— Вие успяхте — казах и на двамата.

Мораг плахо се усмихна.

Опитах се да дам знак на Мадж, но той беше твърде зает да спори с Ролистън, или по-точно, да уверява останалата част от системата, че Ролистън беше злодеят.

— Не бихме могли да фалшифицираме толкова много доказателства — казваше Мадж.

— Вие притежавате неограничени възможности за обработване на данни, а всичко това е опосредствано, така че защо да не сте? — отвърна Ролистън.

— Искаш да кажеш, че нищо не е истина? — попита Езичника.

— Аз казвам, че това очевидно не е. То е сложна и много добре изпипана илюзия. Защото, както ни е известно, истината никога не е толкова проста, колкото на теб би ти се искало, а и винаги е субективна. Така че това, което виждаме, е онова, което ти искаш хората да вярват, ефрейтор Сим.

В първия миг не осъзнах, че Сим беше всъщност истинското име на Езичника.

— Красиво говорите, майоре — започна Езичника. — Опитахме се да направим всичко възможно най-прозрачно, открито и обективно. Да, може да има и субективизъм, но при всички случаи е по-добре от лъжите, които вие и вашата Клика разправяте от години. Питам ви — защо ние, въпреки доказателствата, които представихме, да грешим, а вие да сте прав само защото така казвате? Няма никаква логика.

— Ти винаги си твърдял, че притежаваш почти неограничени възможности за обработване на информация. Каква беше целта ти, ефрейтор Сим? Да направиш Бог всемогъщ в мрежата ли? — попита Ролистън.

Езичника замълча за няколко удара на сърцето, докато осъзнае какво всъщност беше чул, и рече:

— Ти си знаел.

— Твоите хора те издадоха. Така и така сме започнали да казваме истината, няма ли да отговориш на въпроса ми? — продължи Ролистън.

В този момент разбрах, че другите хакери използваха „Бог“, за да разберат кой ги беше издал, и ако им се предоставеше възможност, щяха да се разправят с него. Хакерите притежаваха изострено чувство за мъст.

— Да, това целяхме — накрая отвърна Езичника.

— Значи, с вашата извънземна програма всичко може да се случи? — попита Ролистън.

— На теория, да, но аз ще приканя всички хакери по света, независимо дали работят за правителствата, или не, да проверят „Бог“.

— Но това пак ще бъде опосредствано действие и ти ще продължаваш да държиш властта — изтъкна Ролистън.

Тогава ми хрумна нещо.

— Щом си знаел за тях и за това, че имат силите да създадат нещо толкова опасно…

— Значи, признаваш, че е опасно? — прекъсна ме Ролистън.

— Защо не спря програмата? — продължих.

— Ако бях в системата, можех да го направя, но когато си тръгнах, Сим и неговото малко съзаклятие още не бяха предадени от инфилтратора, така че за нас те си оставаха шайка нагли и побъркани бивши хакери. Но когато сключиха тайно споразумение с врага, когато извършиха измяна, станаха опасни. Какво? Смятате, че Те не са способни на дребни хитрини? Мислите, че Те не притежават разузнаване, че не провеждат психологически операции и не водят информационни войни? Ама вие сте били големи наивници!

— Крадял си труда им, за да подпомогнеш създаването на „Демиург“ — каза Грегър.

Този път Мадж реши да не показва хибридните му черти на екрана.

— О, не… — изстена Езичника и се отпусна на стълбите, които водеха към платформата.

— Мисля, че е редно да ви предупредя, че майор Ролистън и редник Бран кацнаха — рече услужливо Бог.

Отдръпнах се от стената, на която се бях подпрял.

— До скоро виждане, Джейкъб — каза Ролистън и после образът му изчезна.

Защо ще ме изключва? Не разсъждавах трезво.

— Боже, можеш ли отново да върнеш Ролистън на екрана? — помолих, изцяло придобил делови тон.

В отговор Бог ми показа образа от площадката за кацане два етажа по-горе. Видяхме как ръкавът за скачване се протегна към совалката със зловещите, плавни очертания на машина от следващо поколение.

Бог прехвърли изображението върху охранителната камера в ръкава. Майорът и Сивата дама крачеха по коридора. Джоузефин метна лазерната карабина на рамото си и образът изчезна. В следващия миг друга камера ни показа същото. Изглежда, че тя и майорът се радваха на огромна популярност този ден.

Докато Мадж продължаваше да изобличава машинациите на всички членове на Кликата в цялата система, аз следях придвижването на майора и Сивата дама. Те систематично унищожаваха или заглушаваха всяко устройство за наблюдение и свръзка, докато се приближаваха към охранителите на Кат от другата страна на това, което изведнъж ми заприлича на много тънък защитен щит.

Убиха „въшките“, които бяхме пуснали навън, унищожиха лещите и накрая пуснаха бял шум. Последният образ, който видяхме, беше как Ролистън спори с Кат, докато хората й ги гледаха. Видяха ми се готови да нахлуят, ако нещата загрубеят. Джоузефин гледаше екрана на охраната, който показваше вътрешността на предната част на възела. Изведнъж усетих, че гледаше през камерата и през мен. И за пореден път страхът надделя над желанието ми да се бия.