Ветеран

25. Атлантида

Бях облечен в цивилни дрехи и въоръжен до зъби, натъпкан с повече лекарства, отколкото се намираха в амбулаториите на Лешоядите; всъщност достатъчно да се задържа на крака, болката да стане поносима и да избягна пристъпите на гадене. Подпрях се в рамката на вратата на пилотската кабина. Пръстите на Гиби се местеха по клавишите, а Бък осигуряваше нежния съпровод на китарата на нещо, което докарваше на блус.

Гиби използваше сондата за ориентир, докато се издигахме нагоре, и през прозореца видях играта на светлините на нашия самолет върху огромната конструкция от укрепен бетон. Зърнахме „Планинска принцеса“, който все повече и повече се смаляваше под нас, закотвен в близост до други рудовози със същата големина.

Мораг дойде и застана до мен. Езичника беше в задната част и се занимаваше с въздушния контрол на Атлантида. През последните шест часа двамата с Мораг се бяха потрудили да зададат параметрите на „Бог“ и да подготвят пускането на програмата. Останалите бяхме използвали времето за сън и за стягане на екипировката, необходима ни за осъществяването на лишения от ентусиазъм план на Мадж. Аз бях повърнал малко кръв. В момента нямах никаква представа колко от всичко това наистина се случваше — това, че умирах, „Бог“, изобщо всичко. Като че ли действах по рефлекс, под влияние на коктейла от медикаменти и доброто уиски. Доброто уиски обаче беше на привършване.

Мораг гледаше през прозореца. Под нас проблясваха светлините от прозорците на сградите на сондата и на предупредителните сигнали за самолетите, а лъчите на прожекторите се врязваха високо нагоре в нощното небе като ножове. Подминахме площадките за кацане, които никнеха от кулата като гъби. Подминахме и балконите на потънали в разкош гуляйджии, които ни махаха за поздрав, без изобщо да си дават сметка, че ако онова, което Езичника и Мораг бяха казали, беше вярно дори само наполовина, още тази нощ светът им щеше да се промени. Провирахме се покрай много други летателни средства, повечето доста по-големи от нашето. Подминавахме хеликоптери, аероколи и друг вид въздушен транспорт, въпреки че се стараехме да избягваме въздушните коридори на совалките. Издигнахме се над нивото на промишлената зона, търговските центрове, окъпаните в ярки светлини нива за развлечение и жилищните нива. Подминавахме огромни видеостени, които излъчваха предимно реклами за неща, които никой от нас освен Балор не можеше да си позволи, но дори и той, ако искаше да ги притежава, би ги откраднал. На една от стените прожектираха военен репортаж, но не се виждаха лицата на войниците. По-добре. Не исках да виждам страданието на хората, спрямо които след малко може би щях да извърша предателство. Мораг гледаше с почуда, почти хипнотизирана. Местех поглед ту към нея, ту към кулата от светлина през прозореца.

Изведнъж някакъв облак закри сондата. Настъпи промяна в звука на двигателите — Гиби и Бък дадоха на заден ход — и ние продължихме да се отдалечаваме, докато предупредителните светлинки за самолетите не се превърнаха в светещи точици в далечината. Знаех, че датчиците на машината и интерфейсният софтуер конструираха триизмерна топографска карта на сондата, която Бък и Гиби използваха, за да управляват самолета. Мораг въздъхна. Обърна се и се отправи към транспортния отсек.

— Почакай — казах й.

Тя се спря, завъртя се към мен, а аз кимнах към прозореца. Когато се издигнахме над облаците, отскубвайки се от прегръдката на последните филизи от водни пари, Атлантида се беше превърнала в изтъняваща кула от неонова светлина на фона на тъмносиньото нощно небе. Тя се извисяваше към Космоса, докъдето поглед стига. Мораг протегна шия и погледна нагоре през чистото стъкло на пилотската кабина, която приличаше на кръгъл мехур от някаква сложна сплав. Бях щастлив, че успях да видя тази гледка, преди да умра. Бях щастлив, че Мораг успя да я види, преди да умре. Замислих се за хората, които имаха средствата да живеят тук. Дали те още се наслаждаваха на тази гледка, или вече им се струваше нещо обичайно? Надявах се да е първото. Не говореше добре за душите им, ако не бяха в състояние да изпаднат в благоговение пред това тържество на инженерния гений и красотата.

С увеличаването на височината срещахме все по-малко летателни средства, предимно охраняващи. Вече бяхме достигнали нивото на бизнес сградите — пръснати сред множеството жилищни сгради. Още по-нагоре се помещаваха товарните площадки на асансьорите, както и допълнителни площадки за тежкия трафик на гражданските полети. Чух още веднъж воя на турбините и Бък и Гиби смениха музиката, докато самолетът ни се отдалечаваше на още по-голямо разстояние от сондата. Погледнех ли нагоре, имах усещането, че виждам откъде започва Космосът. С помощта на моите оптични приспособления можех да различа края на постройката и продължението на въглеродния нанокабел, който стигаше до орбитата, Далечна Атлантида, и се опъваше като тетива върху астероида.

— Виждаш ли това? — обърна се Гиби към Мораг и посочи нагоре.

Тя вдигна очи. Не успях да разбера какво й сочеше.

— Не — отвърна тя, напрягайки лицето си, да се съсредоточи по-добре.

Бък смени мелодията, след което се смени и изображението върху дисплея на стъклото на пилотската кабина.

Показваше същата част на сондата, но в много по-голямо увеличение. Виждах спускането на многоетажния асансьор надолу по кабела с огромна скорост. Грееше като коледна елха. Бях виждал елхи в рекламите.

— Прилича на някое тузарско местенце — рече Бък, — с високоскоростните асансьори на петзвездните хотели.

Мораг не можеше да откъсне поглед. Усетих, че съм се ухилил. Гледахме, докато сградата сякаш потъна в надводната част на сондата. Но все още продължавахме да виждаме движението й в рамките на гигантската постройка. Цинизмът ми започваше да се изпарява. Ние, имах предвид хората, бяхме в състояние да построим подобно нещо, Джон Колтрейн беше записал албум като „А Love Supreme“29, а Шестнайсеторката от Тейн продължаваше да вари „Гленморънджи“30. Тези три неща доказваха, че заслужаваме много повече от неспирната изтощителна война. Стори ми се, че в този момент почувствах искрица надежда. Затова никак не се изненадах приятно, когато се обърнах и видях Мадж, обут в каубойски ботуши, само по боксерки и мрежест потник. В едната си ръка държеше неначената бутилка водка, а в другата — автомат „Калашников“. От ъгълчето на устата му висеше цигара с марихуана. Виждах съвсем ясно прецизно изработените, високоскоростни протези на краката.

— Това пък сега какво трябва да означава? — попитах го аз.

— Човече, така изглеждат революционерите — каза той и се ухили.

Не би трябвало да се изненадвам.

— Не мислиш ли, че по този начин олекваш в очите на хората? — попитах доста по-учтиво, отколкото ми се искаше.

— Важното е да ми е удобно, пич — отвърна той.

Огледах го от глава до пети.

— Това ли наричаш удобно?

— Не се прави, че не ти харесва — рече и ми намигна.

Мораг се разсмя.

— Опитваш се да ядосаш Езичника, нали? — продължих.

Грегър се надигна зад него. Все повече започвах да свиквам с неговата изкривена физиология. Носеше дълга връхна дреха, но нещо в кройката ме смущаваше. На гърба си беше препасал ремък с боеприпаси, а в ръката си държеше оръдие „Мъстител“, при това с огромна лекота.

— Приличаш на кретен — обърна се той към Мадж.

Мадж го погледна през рамо в недоумение.

— Странното на вид извънземно има право — съгласих се аз. — Даваш ли си сметка, че ако това наистина е толкова голяма работа, колкото твърди Езичника, ще те запечатат за поколенията в този вид?

Мораг не спираше да се хили.

— Повярвай ми, когато приключа с това, всички ще започнат да се обличат като мен — рече Мадж.

— Не и аз! — извика Мораг.

— На теб ще ти отива мрежест потник — казах.

— Майка ти ще те види в тези дрехи — отбеляза Грегър.

— На нея ще й хареса и тя ще се гордее с мен — отвърна Мадж.

— Трийсет секунди до кацане — предупреди Гиби.

Планът ни беше да влезем в съоръжението, да завземем медийния възел, да свалим програмата за „Бог“ и да я излъчим. Нямаше да им отнеме много време да ни смажат, но дотогава вредата щеше да е сторена. Огледах всички, докато се приземявахме в някакъв стандартен медиен възел. Щяхме да загинем, вършейки огромна глупост. Това ми се понрави — животът ми и бездруго си беше огромна глупост. Защо не бях станал музикант? Защо моята глава не беше родила „А Love Supreme“? Това щеше да бъде доста приятен начин да умра. Жалко, че и Мораг щеше да загине, жалко, защото не беше опитала толкова много неща в живота. Усетих, че съм се ухилил. Мадж също се беше ухилил.

— Даваш ли си сметка, че ако успеем, всеки ще бъде в състояние да узнае и най-малката тайна? По цял свят ще избухнат големи безредици. Хората отляво, отдясно, от центъра ще започнат да си уреждат сметките. Цялата система може да се сгромоляса — казах.

— Нещо трябва да се промени — отбеляза Мадж със сериозен тон.

— И това ли е начинът? — попитах.

— А какво, да продължаваме да умуваме ли? — отвърна той.

Усетих как самолетът беше издухан настрани от силните напречни ветрове, които плющяха безмилостно около сондата и с които Гиби се бореше. Накрая машината леко се наклони и при приземяването се чу силен удар. Отекна звън на метал, когато стълбичката на самолета докосна пистата.

— Значи, не гледаме сериозно на това? — каза Езичника, втренчил поглед в Мадж, с израз, който издаваше, че едва успява да овладее гнева си.

Фигурата на Грегър надвисна над хакера.

— Ти избираш как да умреш, дай му право и той да избере — рече.

Мадж погледна към хибрида. Не можах да разгадая изражението на лицето му.

Видях сълзи в очите на Мораг. Докато Грегър и Мадж минаваха покрай мен, аз се приведох над нея.

— Добре ли си? — попитах я съвсем глупашки.

Тя се усмихна.

— Уплашена съм. Значи, това било, а?

Не знаех какво да отвърна. Можех ли да й кажа, че сигурно така беше най-добре или поне й се предлагаше по-добър сценарий за нейния живот? Вместо това реших да се държа като мъжкар, напълно егоистично. Наведох се и я целунах. Отначало тя се стегна. Още ми беше ядосана, задето се бях държал като задник, и имаше право, но сигурно изглеждах ужасно, цялата ми кожа беше покрита с пламтящи алени петна и имаше нездрав, сивкав оттенък. В известен смисъл бях изненадан, че не повърна. След това тя отвърна на целувката ми, протегна ръка да ме погали, а другата опря на гърдите ми, над моето изменено сърце. Целувката сякаш продължи доста дълго, но пък краят й беше почти внезапен. Учудих се, че другите нищо не казаха.

— Не исках да си отида, без да съм… — започнах.

Тя постави пръст върху устните ми и аз млъкнах.

Гиби и Бък се изнизаха покрай мен от пилотската кабина. Гиби беше преметнал на ремък през рамото си автомат „Калашников“ с „Булпап“ система31, а в ръката си държеше дълъг, тънък брониран калъф. От куплунзите му висяха свободни жици. Бък носеше полуавтоматичен пистолет в едната си ръка, а в другата — калъф, който много приличаше на този на Гиби.

Езичника погледна към тях от задната част на самолета. Продължаваше да се опитва да разбие системите за сигурност на медийния възел.

— Защо сте помъкнали и инструментите си? — попита той.

— Те са нашият оркестър, човече — каза Мадж. — Нали става дума за шоу.

Езичника като че ли искаше да спори, но вместо това се върна на мястото си.

— За теб това е просто задоволяване на егото, нали? — попитах Мадж.

— Насирам се от страх — каза той, като продължи да се хили, отпи голяма глътка от бутилката с водка и запали цигарата с марихуана. Вратата на възела се отвори и изведнъж всички станахме много делови.

Рану, Балор и Грегър вървяха напред, с насочени оръжия, завъртаха се наляво и надясно и проверяваха ъглите. Чух вика на първия изненадан. Гиби и Бък влязоха след тях. Те оставиха куфарчетата с музикалните инструменти на земята до вратата на възела, извадиха оръжията си и изведнъж се превърнаха в професионални военни. Мораг и Езичника ги следваха, като Мораг носеше чипа. Мадж вдигна своя калашников напред и двамата с него запристъпвахме бавно. Въпреки лекарствата, ентусиазмът ми да се правя на войник започваше да се изпарява.

Не знам как си бях представял телевизионното студио, може би очаквах да има пищни декори или плотове с високотехнологично оборудване, гъмжило от хора или нещо такова. Затова бях доста разочарован. Не знам как се казваше този възел, но беше специализиран в заснемането на „риалити“ порно сапунен сериал. Беше доста по-изгодно да се използват компютърни изображения на декорите и актьорите, но някои зрители претендираха, че могат да направят разликата, затова студиата, които можеха да си позволят удоволствието от живата плът, си правеха труда. Не че и те не използваха компютър за създаване на костюми и декори или пък за дигитално увеличаване на атрибутите на някои от актьорите.

Това тук представляваше снимачна площадка в бяло с няколко характерни мебели, които актьорите щяха да използват, но това беше подробност, която щеше да бъде добавена в постпродукционния период. На снимачната площадка имаше трима актьори, двама мъже и една жена, като и тримата се отличаваха със сладникава хубост. Носеха бели, прилепнали по телата трика, които оставяха непокрити само лицата им, понеже костюмите щяха да бъдат добавени на по-късен етап. Имаше и още един човек. Жена, която също като Мадж имаше камери вместо очи и предавател в едната очна кухина, който вероятно я свързваше с пулта на възела. Наоколо безшумно се плъзгаха миниатюрни камери, които улавяха актьорите от всеки възможен ъгъл. Приличаха на онези, които Мадж беше използвал, за да заснеме двубоя ни с Рану в Ню Йорк, но тези тук бяха много по-малки и с доста по-големи възможности.

Студиото беше заобиколено от платформа, а точно срещу нас имаше стъклена кабинка, в която се намираха двама мъже, единият от които без съмнение охранител. По-нататък виждах коридор, който, предполагам, водеше към приемната за посетители и към изхода към това ниво на сондата. Отправих се натам, със спокойна походка, запалил цигара. Балор всяваше ужас сред актьорите, като им крещеше да легнат на пода.

— Успокой се — казах му аз. — А вие седнете там и млъкнете — заповядах на актьорите и им посочих безличния стандартен бял диван. Те кимнаха, а единият от мъжете се опита да прикрие сълзите в очите си.

Рану беше извадил гаусовата си карабина „Метална буря“, опрял края на приклада в рамото си, докато изкачваше с грациозна стъпка металните стъпала, които водеха към платформата. Аз тръгнах към коридора, който водеше към приемната и входа на възела. Стените му бяха боядисани в тюркоазеносиньо и украсени с някакво удобно и много модерно лого, което ми заприлича на подскачащо хайтек пиле. Предположих, че идеята е била да изглежда много по-готино, отколкото на мен ми се стори, или просто в момента пилетата бяха на мода. Зад мен чух Мораг да крещи на някого да свали оръжието.

— И не забравяйте — никакви трупове — казах по мрежата за свръзка.

Получих нещо като бял шум от Балор. Заобиколих ъгъла на коридора и излязох в приемната, с преметнат на гърба автомат, но неочаквано попаднах в обсега на нечие лично огнестрелно оръжие. За момент залитнах, но бронираният ми шлифер и подкожната броня спряха малокалибрените куршуми.

— По дяволите! — изкрещях културно и отново се скрих зад ъгъла, побеснял от гняв, но преди това успях да зърна за миг доста войнствено настроения рецепционист.

Прикриваше се, приведен зад огромното лъскаво бюро.

Дочух шум зад гърба си и когато се обърнах, видях към мен да се приближава на големи подскоци разкривената, килната на една страна фигура на Грегър, приготвил своя мъстител за стрелба.

— Не мислиш ли, че релсотрон е малко прекалено — казах му аз. После изкрещях на рецепциониста: — Хей, не искаме да те нараняваме. Затова просто си върви, става ли?

— А как мога да съм сигурен, че няма да ме застреляте, ако се опитам да си тръгна? — попита той.

— Нали още си жив! Оръжията ни са заредени с куршуми, които могат да пробият бюрото ти.

Грегър се разсмя. Последва нова поредица изстрели.

— По дяволите, ти си на една крачка от вратата! Бягай, мамка му! — изкрещях, но вместо отговор последваха още изстрели.

Какъв му беше проблемът на този тип? Грегър направи крачка към мен, приготвил своя релсотрон.

— Не го убивай — изсъсках му аз.

Той се показа зад ъгъла и отново се чу стрелба. Съдейки по рикошетите, някои от изстрелите улучиха Грегър. Струва ми се, че под кожата си имаше пластинки, които се втвърдяваха, щом върху тях попаднеше значителна кинетична сила. Гледката не беше особено приятна. Грегър се върна при мен.

— Да не се беше затъжил за това, някой да стреля по теб? — попитах.

Грегър ме погледна с израз, който трябваше да наподоби печал. Ами така де, човек трудно можеше да отгатне нещо по тези разкривени черти.

— Хей! — извиках аз на рецепциониста. — Какво правиш, по дяволите? Не виждаш ли, че имаш насреща си грамадно странно същество, въоръжено с релсотрон, защо продължаваш да стреляш по него? Какво си мислиш? Сваляй оръжието веднага или така ще те гръмне, че на мига ще престанеш да съществуваш! — Грегър ме погледна странно. — Какво ме гледаш? Цивилните обикновено реагират на подобни заплахи.

Не последва отговор, но впоследствие чух звука от нечии бягащи стъпки.

— Видя ли? Погледни зад ъгъла. Може пък да те гръмнат отново — предложих му аз.

Грегър ме изтика зад ъгъла. Въпреки всичките железни и пластмасови чаркове по мен, великанската му сила ме помести без грам усилие.

— Хей! Никак не е смешно, човече.

Но рецепционистът си беше отишъл. Пред бюрото му имаше голяма стъклена стена, от другата страна на която се намираше широка площадка с множество модерно обзаведени офиси. Хора в костюми гледаха към нас. Зад мен, от снимачното студио, чувах още викове.

— Пази вратата — казах на Грегър.

Той кимна.

Аз се върнах обратно в студиото. Заварих Балор, който държеше актьорите, жената с очите камери, двамата охранители и един младеж, който вероятно работеше нещо на пулта на горния етаж, да лежат по очи на пода. Беше насочил към тях своя комбиниран гранатомет/карабина. Въздъхнах.

— Нали се разбрахме, че могат да седнат на дивана? — попитах го аз.

— Какво ще ги правим? Можем да ги завържем на евентуалните слаби места за нападение — предложи той.

Погледнах чудовищните черти на огромния киборг амфибия.

— Можем — замислих се аз. — Но можем и да ги пуснем да си вървят, защото и без това вдигат много шум, а и не сме дошли да убиваме.

Балор ме погледна с отвращение и каза:

— Ако им отрежем езиците, няма да гъкнат.

След тези думи последваха писъци и ревове. Аз погледнах Балор. Наведох се към актрисата, която като че ли в най-голяма степен беше запазила самообладание. Лицето й ми се стори познато, но дали защото я бях виждал някога на екран, или защото си беше направила операция да прилича на красавицата на месеца, не можех да преценя.

— Сега ще ви пуснем — казах аз, възможно най-спокойно. Предполагам, че заради вида ми на ходещ труп и лицето, покрито с кървящи алени петна, едва ли можеха да бъдат успокоени. Но жената кимна. — Обаче има и друго. Охранителите, полицаите и вероятно военните ще искат да говорят с вас, чуваш ли ме? — Тя отново кимна. — Искам да им кажеш, че всички сме бивши войници от специалните части и сме готови да посрещнем нападението, но ако не ни закачат, сами ще се предадем, след като си свършим работата, разбра ли?

Тя кимна.

— Добре, чуйте ме всички. Ставайте и се махайте — казах им аз.

Някои от тях се нуждаеха от подканяне, но накрая всички се изнизаха. И зяпаха Грегър, докато минаваха покрай него.

Мораг и Езичника се намираха в студиото и бяха изпаднали в транс. Аз имах връзка с тях в мрежата, но още не бях активирал иконката. Гиби и Бък приготвяха инструментите си — Бък китарата, Гиби електрическото пиано — но освен това се включваха и към разни други джаджи. Предположих, че искат да свържат допълнително перкусии, бас, микс и предавател с медийния пулт. Мадж беше откраднал дистанционната връзка на жената с очите камери и се съсредоточаваше. Рану се появи от някаква врата на горното ниво над платформата.

— Какво е разположението? — попитах.

— Това, което виждаш, и още две площадки. На едната има снимачно студио и гримьорна, на другата се помещават администрацията, архивите и нещо, което прилича на зала за компютърен дизайн — всичките са опразнени — отвърна Рану.

Стори ми се, че беше отегчен.

— Обезопаси и останалите площадки — казах му аз.

Бившият гуркха кимна. Е, нямаше да бъдат безопасни, но поне можехме да се подготвим в максимална степен за неизбежното нападение. Върнах се обратно в приемната.

Заварих Грегър да се забавлява и да наднича през прозореца. Седеше на бюрото на рецепциониста.

— Какво видя? — попитах го.

— Двама от корпоративните охранители се показаха зад ъгъла преди малко, но като ме видяха, си плюха на петите — отвърна той.

— Човече, властта започва да те опиянява — казах и се усмихнах, но натиснах бутона за вратата на охраната, която започна да се плъзга надолу. — А изпрати ли „въшките“? — попитах отново.

Грегър кимна и ми препрати компютърна връзка към малките камери роботи, които беше пуснал навън. Стори ми се, че една от тях предаваше от вътрешността на конструирана като природен пейзаж част от голям търговски център. Зад ъгъла на медийния възел видях двете наемни ченгета, които трепереха от страх. Държаха пистолети и като че ли не спираха да бълват нещо в микрофоните си за връзка, но гласовете им не се чуваха. Засмях се — може би бяха решили, че Те са ни нападнали. Грегър започна да поставя датчици за движение и звук по вратата и външните стени, а аз пренасочих охранителните камери отвън и отвътре да прехвърлят изображенията директно върху моя вътрешен дисплей, като се погрижих да прекъсна връзката им с мрежата.

Мигащата иконка върху конзолата на бюрото на рецепциониста ми подсказа, че някой се опитваше да се свърже с медийния възел. Отворих връзката. Появи се нечие твърде охранено, нервно, обилно потящо се лице, което толкова очевидно приличаше на консултант по преговори за освобождаване на заложници с раздут хонорар, че едва можех да го гледам. Вероятно никога преди не му се беше налагало да се справя с толкова сериозна ситуация. Отвори устата си да проговори, но аз го изпреварих:

— Ще разговарям само с командира на спешния отряд, който ще изпратите. Ако до пет минути никой не се е свързал с мен, ще убия някой от заложниците.

Излъгах, разбира се, и веднага прекъснах връзката. Грегър ме погледна. Вдигнах рамене.

— Видя ми се задник.

Външните камери и скритите „въшки“ ми показаха местните охранители, които осигуряваха периметъра.

— Ти държиш ли нещата под контрол на това ниво? — казах и пренасочих връзките с приемната към моя дисплей.

Грегър кимна.

— И недей да убиваш никого. Ако не сме готови, ще спечелим достатъчно време за Мораг и Езичника, но след като приключат, край — и се отправих обратно към студиото.

— Ами Ролистън? — попита той.

Не можах да разгадая изкривените му черти. Замислих се за момент.

— Всяко правило си има изключения — това ми прозвуча твърде сурово дори и за мен самия.

— Няма да се оставя да ме хванат отново — отвърна Грегър зад гърба ми.

Аз спрях. Не бях мислил върху това. Понеже умирах, не бях се замислял какво щеше да стане с останалите, когато най-накрая неизбежно попаднат в ръцете на Ролистън и неговите копои. При положение че дотогава нещата не се променяха толкова, колкото ни се искаше. Погледнах през рамо уродливия вид, който бяха придали на моя приятел. Тогава разбрах, че той нямаше при кого да отиде. Никой нямаше да го приеме такъв, какъвто беше. Може би Те щяха, ако успеехме да се помирим с Тях, но след края на войната той никога нямаше да може да Ги приеме. Замислих се колко ли силно мразеше себе си.

— Аз ще се погрижа — казах.

Когато се върнах в студиото, изведнъж си дадох сметка, че не разполагахме с достатъчно оръжия. Не и ако Бък и Гиби се канеха да се занасят и да свирят на инструментите си, а Мадж възнамеряваше да упражни егото си по странен начин, но в крайна сметка това нямаше никакво значение. Засмях се при мисълта за абсурдната ситуация.

Рану се появи на подиума над нас и ми направи знак, че всичко е наред. Първият етаж беше готов да посрещне нападателите, доколкото можеше изобщо да сме готови. И бездруго два от датчиците за движение вече бяха извън строя. Вероятно хората от специалния отряд пробиваха дупки в стените, за да монтират монофиламентни камери и специални аудио-визуални разузнавателни средства.

— Няма да могат да ни нападнат откъм външната стена на сондата, но ще се опитат да влязат през отделението за транспортни самолети и през пристанището, като вероятно ще бъдат бронирани, затова сме им подготвили няколко изненади в транспортния сектор. Балор, искам ти да покриваш пристанището. — Ако се канеха да пратят войници в екзоскелет, а те най-вероятно щяха да го направят, бях сигурен, че Балор на драго сърце щеше да се заеме с водната част. — Рану, искам да се качиш горе. Скрий се по най-добрия начин и гледай да имаш видимост към двете врати и горното ниво. Ако се наложи, ще помагаш в стрелбата на Балор и на мен, тук долу — казах през мрежата за свръзка. Рану кимна. — Грегър, ти се върни в студиото, но дръж приемната под око. Със сигурност ще се опитат да нахлуят през вратата на охраната. Тя е най-слабото звено.

— Защо да не остана тук? — попита Грегър.

— Защото така може да се насладиш на купона, също като нас — отвърнах.

След малко видях Грегър да се връща в студиото и да прикляква до входа към приемната, приготвил тежкия мъстител за стрелба.

На моя вътрешен дисплей запремигва иконката за съобщенията. Беше пренасочената линия от приемната. Отворих я и препредадох съобщението към Грегър, Рану и Балор. Този път на екрана се появи твърдото лице на чернокожа жена. Беше облечена в лекобронирана жилетка, а под нея носеше инерциален костюм — типично за специалните полицейски подразделения и отрядите за борба с киберпрестъпленията. Очите й представляваха черни поляризирани лещи, косата й беше остригана почти до кожа. Предположих, че беше ниска и набита, като повечето полицаи от специалните части.

— Нямам време за игрички. Знаем, че не държите никакви заложници, затова ще влезем и ще ви извадим оттам — каза тя с американски акцент.

Замислих се да я попитам къде беше служила, но най-вероятно беше работила в отрядите за борба с тероризма. Напомни ми за Аш.

— Влюбих се — промърмори Балор.

— А вие сте? — попитах учтиво.

Тя се замисли за миг. Една от „въшките“ ми показа нейно изображение, заобиколено от група хора с подобна бронирана екипировка. Разполагаха и с брониран танк, създаден специално за нуждите на вътрешността на сондата, който поглъщаше радиосигналите. Зад него видях произведените в Африка напомпани бронирани костюми на Преторианците. Освен това Преторианци се виждаха и отвън, заедно с няколко полицейски хеликоптера, които подскачаха нагоре-надолу около сондата.

— Дежурен командир Кат Сомърджей — каза тя. — Стига глупости, сержант Дъглас. Нали ви е ясно, че ако не излезете веднага, ще умрете?

Значи, знаеше кой съм.

— Май сте под голямо напрежение, а? — попитах. — Някой иска от вас да влезете, преди да сте готови.

Тя се поколеба за миг. Това беше добър знак, че й пука за нейните хора.

— Сержант… — започна тя.

— Наричайте ме Джейкъб — рекох.

— Ах, ти, хитро копеле — каза Грегър. Аз го изгледах кръвнишки. Изглежда, че бях ядосал Кат — както се улових, че я наричам мислено.

— Виж какво, задник — изрева тя. — Не съм дошла да преговарям, мамка му. Ако си търсеше приятел, не трябваше да отрязваш оня пич. Излезте или ние ще влезем — ти избираш.

— Определено се влюбих — потвърди Балор. — Хайде да се предадем.

— Виж какво, Кат — започнах. — Никого не сме убили, не можем да избягаме и ще се бием само при самозащита. Дай ни малко време и след това, кълна се, ще се предадем.

Докато казвах това, се опитах да не мисля за обещанието си към Грегър.

Кат отвори уста да отговори, но на лицето й се изписа раздразнение.

— Един момент — каза тя, а иконката за връзка с нея замръзна на пауза.

— Това пък какво беше? — полита Балор.

— Предполагам, че получи приоритетно съобщение от Кликата — отвърна Грегър.

— Те искат да я принудят да ни нападне — казах и погледнах към Езичника и Мораг, като си пожелах да побързат.

— Супер. Искам да се запозная с тази жена — рече Балор.

— А акулата няма ли да те ревнува? — попитах.

— Маганту проявява огромно разбиране — отвърна сериозно Балор.

— Пък и трудно ще доплува толкова нависоко — додаде Грегър.

Ние май наистина не вземахме на сериозно грозящата ни смърт.

— Добрата новина е, че тя не ми изглежда като човек, който Ролистън може да разиграва както си иска — казах и в този миг иконката на Кат светна отново.

Не изглеждаше радостна.

— Трябва веднага да излезете — каза.

— Хората, които те притискат да ни нападнеш, ще станат причина да избием доста от вашите, преди да успеете да ни заловите. Знаеш това и знаеш, че нищо не го налага — продължих.

— Да, знам, но също така получих доста основателни аргументи, за да вляза и да ви заловя — каза тя.

Като командир, а тя ми се стори по-скоро бивш подофицер, а не някой с висш чин, можех да се закълна, че нямаше желание да ни напада. Зачудих се какво ли й бяха казали. Дали знаеше, че при нас има извънземен вирус и живо извънземно? Дали не й бяха казали, че сме влезли в съюз с Тях?

— Балор наистина ли е при вас? — попита тя.

В същия момент видях Мораг и Езичника да излизат от своя транс, да премигват с очи и да се оглеждат наоколо. Бък и Гиби започнаха да свирят. Бавно и леко зловещо парче.

— Аха — отвърнах й. — Той е нашият заложник.

Иконката вероятно предаде усмивката на лицето ми. Е, или поне продължавах да се усмихвам, докато Балор не ме изгледа кръвнишки.

— Нали сте наясно, че никога няма да ви позволят да излъчите това нещо по мрежата? — попита тя.

Аз погледнах Мораг, която ми направи знак, че всичко е готово.

— Вече е късно, Кат. Непременно трябва да видиш това.

И включих връзката към мрежата.