Ветеран

Пролог Голямо куче 4

Калта е естествената среда на войника. Характерът на местността е без значение. И тундрата, и гората, и джунглата, а дори и асфалтираните предградия на някои от колониите се превръщат в кал под тежестта на хилядите танкове, уокъри и бронетранспортьори и от хилядите отрови, способни да унищожат всяка растителност.

Онова, което можем да съградим по подобие на Земята, можем и да разрушим. Затова на мен всички колонии ми изглеждат напълно еднакви. А разбрах, че сънувам, защото не усещах вкуса на калта, не успявах да я помириша. Приличаше ми по-скоро на филм. Усетът ми за реалност в сънищата започваше да чезне за сметка на многобройните часове в сензорните кабинки, но какво е една загуба повече?

Тук някога е имало гора. Из калната равнина на места все още стърчаха прогнилите дънери на чуждоземни дървесни видове. Отбранителни траншеи, вероятно някога изкопани с конкретна цел, опасваха местността, но на мен ми се струваха хаотично разположени. Ослепително яркото зарево на Сириус А потъваше зад линията на хоризонта, но понеже бях отгледан на Земята, това слънце ми изглеждаше прекалено голямо и твърде близко до нас. Зад мен доста по-скромната по размери Сириус Б изгряваше на небосклона и покриваше всичко с бледосинкав здрач.

Наблюдавах сенките ни да се смаляват и да изкривяват контурите си с промяната на светлината. Странната гледка само засили усещането ми за дълбок унес, само че очите ми оставаха отворени. През четирите дни без капка сън единствено бойният наркотик и амфетамините ме държаха буден. Нищо не изглеждаше реално и не беше. Което пък си имаше и добрите страни, защото мисията ни — да пробием огневата линия на противника, който разполагаше с бронирана техника — минаваше за трудна и опасна.

Вляво от мен зърнах Мадж, който изникна изневиделица от някакъв окоп, докато форсираше едноместния разузнавателен брониран ховър. Биваше си го тоя Мадж. Нищо че не беше военен и мястото му не беше сред нас. Беше журналист — правеше симулации и видеоматериали, а когато под влияние на хероина го налегнеше носталгията, пишеше и за добрите стари вестници. Хауърд Маджи, за приятелите просто Мадж, започна като защитник на каузи, след което се пристрасти към войната, за да завърши като безнадежден случай, но по нищо не отстъпваше на истинските войници. Ето защо винаги бе във форма. След малко пак изгубих ховъра му от очи.

Всички мълчахме. Мълчаха и кодираните линии за свръзка. Бяхте изтощени до смърт. От всички посоки Те напредваха. С тежките си танкове, направени от подобие на хитин и реактивна течност. И с шестоъгълните си нископрелитащи машини, които като Сириус Б излъчваха бледосинкаво сияние. Бяха се подредили в нестройна редица — докъдето поглед стига.

Според получените от мен орбитални данни този нов фронт се простираше на дължина над триста километра. С напредването си Те затваряха постепенно обръча около смесените отряди, съставени от британски, френски и конгоански специални части. Войниците все още се намираха в танковете, които бяха достатъчно големи да служат и за бронетранспортьори. Уокърите контролираха пространствата между тях. Мекове от органична материя, с тънки пипала и въртящи се пистолети с огромни дула изстрелваха остри като бръснач и твърди като кокал куршуми. Уокърите създаваха най-много проблеми на нашите Жребци, както и това, че момчетата ни се опитваха да не зарязват лендроувърите си в някой окоп. Което не биваше да става в никакъв случай.

Бяхме омазани с кал от глава до пети. Всичко тънеше в кал. Единствено оръжията бяха пощадени, защото имаха специално покритие. Спинкс завъртя лендроувъра и се насочи към някакъв танк. Ако ние не ги закачахме, и те не ни закачаха. Встрани от нас, Аш, която ни следваше с другия лендроувър, вдигна във въздуха нова пелена от кал.

Видях, че приближаваме окопа, но не сметнах за нужно да дам предупреждение. Спинкс беше приклещен в джипа. В главата си широкоплещестото момче от Есекс, което с тънкото си остро лице приличаше на невестулка, имаше триизмерна топографска карта на местността. Тя беше толкова актуална, колкото позволяваха орбиталните данни, оскъдните сведения от разузнавателните мисии на Мадж и датчиците на самата машина.

Спинкс засече възвишението и като натисна газта, прескочи окопа с лендроувъра. Някога подобни неща ни забавляваха. Във въздуха под нас видях Мадж, който стреляше от рова. Посипахме го с кал, нещо, което преди години със сигурност ни гарантираше хапливи подмятания от негова страна. Почти не усетих удара от стоварването на лендроувъра върху земята, но гумите продължиха да се въртят и забуксуваха в калта в опит да се измъкнем, от нея.

— Уокър — предупредих тихичко, докато се плъзнахме покрай друг танк.

Спинкс не даде знак, че ме е чул, но лендроувърът вече препускаше в друга посока. Право към един от Техните танкове.

— Няма да успеем да издрапаме от калта — промърморих, най-вече на себе си.

Само че Спинкс се беше понесъл в атака. Към нас полетяха куршуми. Нещо ме удари по каската. Помислих, че са ме уцелили, но се оказа, че Грегър ме беше цапардосал по главата, докато разгъваше тежкото плазмено оръдие и заемаше позиция на дъното на лендроувъра.

— Залегни! — изкомандва той.

Добре, че го стори, иначе едва ли щях да проявя инстинкт за самосъхранение. Под прикритието на танка екранопланите им дърпаха и нас, и лендроувъра надолу. Въздушната струя приличаше на топъл вятър. Чух как нещо се отцепи от кабината и се озовахме от другата страна на рова. В последния момент видях, че ще се блъснем във втория уокър.

Спинкс приклещи краката му с предницата на лендроувъра. Заковахме на място, а в това време той откъсна краката на уокъра. Успях да зърна Грегър, който се измъкваше навън. Огледах се и видях, че кабината е затисната от бойна машина на извънземните, която размяташе пипалата си във въздуха. Стори ми се, че части от нея са се впили в остатъците от Спинкс. Извиващите се пипала подмятаха наоколо парченца от него. Опитах се да проявя съчувствие към моя приятел и боен другар, но от него нямаше и помен.

Чух виковете на останалите от отряда. Успях да изпълзя от лендроувъра, но изведнъж се спрях. Бях забравил да взема леката картечница. Обърнах се и се върнах да прибера оръжието. Последва нова престрелка. Уокърът се опитваше да се изправи. Цяло чудо бе, че не ми откъсна главата с някое от пипалата. Стиснах картечницата. Чипът се свърза с датчика върху дланта ми и върху вътрешния ми екран се показа мерникът. Като че ли чух собствения си крясък. Цевта на картечницата избълва оранжев пламък, който затрепка, но не угасна нито за миг, сякаш щеше да продължи цяла вечност. Черупката на уокъра бързо се разпадаше, докато изстрелвах по нея откос след откос.

Сложих заглушителите и всичко утихна. Грегър беше до мен, държеше релсотрона високо върху въртящата се поставка и обстрелваше уокъра. Искрата от дулото на картечницата угасна. Разбрах, че съм изпразнил целия пълнител. Бях изстрелял двеста куршума в уокъра. Почувствах нечия силна, напомпана киберръка да ме сграбчва за рамото и да ме издърпва. Грегър. Откъде черпеше тази нечовешка мощ и как успяваше всеки път да ме избави от неприятностите?

Мадж беше пред мен. Тикнаха ме на седалката зад пилота на подскачащия разузнавателен хеликоптер. Зад гърба си чух звука от експлозията на свръхнагорещен въздух. Водородни пелети, нагрети до състояние на плазма, се стоварваха една след друга върху уокъра, а в това време от другия лендроувър Бибс стреляше с тежкото плазмено оръдие. Почти не усещах движение, докато летяхме из калната местност.

— Къде е шибаната артилерия? Къде е шибаното въздушно подкрепление? — крещеше Мадж и в гласа си беше събрал повече яд, отколкото аз бях способен да натрупам, но той винаги вземаше по-качествена дрога.

И двамата знаехме отговора. С нас беше свършено. Голямо куче 4 и останалата част от системата на Сириус бяха Техни. Само се молех Те да ни позволят да се доберем до някое място, откъдето щяха да ни евакуират.