Ветеран

19. Подвижния град

Гадеше ми се. Както когато съм препил и въпреки че на следващия ден съм във форма, надигането в стомаха ми подсказва, че съм прекалил предната вечер. Сега беше същото, само че през цялото време. Едно постоянно напомняне, че нещо не беше наред, че на изконно първично ниво с тялото ми ставаше нещо нередно. Като изключим това, се чувствах отлично.

В камионите и влаковите композиции на Пътуващия град имаше каравани със складирани в тях цистерни с протеини и хидропонични градини26, но това не беше достатъчно като препитание за жителите на Пътуващия град, затова те нападаха преминаващите конвои и търгуваха с откраднатото. Едно от най-доходоносните занимания беше търговията с лекарства и дрога. По ирония на съдбата те печелеха повече от продажбата на медикаменти на черно, отколкото от евтината лека дрога, която се предлагаше под път и над път. Това беше едно от гениалните хрумвания на Татенцето. Оттук идваха и наркотиците, с които бях натъпкан от самото начало и които щяха да ме поддържат във форма цял живот.

Познах се в огледалото, не бях се променил кой знае колко. Дори бяха изгладили някои от по-дълбоките бръчки по лицето ми. Аз ли бях това? Досега толкова много пъти ми бяха възстановявали физиономията, че вече губех представа за идентичност. Бяха остригали косата ми, което ме издразни. Но не от суета. Бях достатъчно суетен, да не искам да я гледам как и бездруго някой ден щеше да опада, но желанието ми да не заприличам на копелетата с голите глави, които ме бяха наредили така, беше по-силно от мен.

Когато дойдоха да ме посетят в ритуалната лечебница на Вуду сектата на Големия Неон, физиономиите им съвсем красноречиво говореха какво си мислят. Имах кърпа около остриганата си глава и тъмни очила. Чувствах се като войник от американската армия. Настъпи неловко мълчание, сякаш никой не искаше да изрече на глас лошата новина. Странно, като се има предвид, че някои от присъстващите може би бяха избили толкова много хора, че едва ли ги помнеха, но сега не можеха да понесат гледката на засегнатия от лъчева болест. Е, Мадж поне нямаше подобни скрупули.

— И какво сега, умираш, а?

Беше постоял известно време, объркан от това, че останалите се насилваха да бъдат любезни, но явно му беше писнало. Всички шумно си поеха дъх. Аз продължих да мълча достатъчно дълго, за да им стане още по-неудобно, но когато Мадж ми предложи водка, не се стърпях и прихнах да се смея.

— Само малко по-бързичко от другите — казах.

— Сигурен ли си, че не е, защото ти е приятно да ти идваме на свиждане в болницата? Според мен ти харесва да си център на внимание — каза той.

Канех се да отпия от бутилката, но се отказах и го попитах:

— Ще доживея ли да те видя да пиеш уиски?

— О! — каза Мораг и затършува из чантата си.

Извади бутилка малцово уиски — от пивоварните в парка в Дънди. Бях впечатлен.

— Къде я намери?

— Намерих я — отвърна простичко тя.

— Доста време я издирва — обади се Езичника.

Трябва да призная, че долових лек упрек в гласа му. Явно Мораг беше посветила на търсенето на бутилката уиски повече време, отколкото на домашното си за „Бог“.

— Е, момчета, добре се справихте със спасителната мисия. Не съм сигурен обаче, че щях да използвам същия подход — казах.

Ами да, аз щях да ги избия до крак.

— Напълних гащите от страх — каза Мораг, като погледна към Езичника.

— Нали ти казах, тези типове имат страх от жените. Ако не беше така, нямаше да се отнасят толкова лошо с хората — обясни той.

Значи, планът беше негов.

— Участвал ли си в психологически операции? — попитах го аз.

Той не отговори.

— Кога ще им видим сметката на Бранниците? — каза Мадж, за да наруши настъпилото неловко мълчание.

Рану кимна и аз се трогнах от жеста му.

— Тая няма да стане — намеси се Татенцето.

Мадж не се обърна, но едното му око се завъртя към главатаря на бандата.

— Те ще умрат преди моя приятел — натърти Мадж. — А аз ще снимам най-подробно. След това, ако искаш, можем да ти пуснем записа.

— По дяволите — рече Езичника. — Татенцето страшно ни помогна. Не може ли да проявиш малко уважение?

— Аз пък си помислих, че ще му направим услуга. Защо ми се стори, че Бранниците не казаха и една добра дума нито за него, нито за хората му? — каза Мадж.

Беше започнал да се изнервя. Аз отпих от уискито. Беше добро, меко и изгаряше приятно вътрешностите ми. Погледнах към Езичника и Татенцето. Сега разбрах защо Мадж и Рану не бяха стреляли, когато дойдоха да ме освободят.

— Да, но те са от Пътуващия град, а вие не сте — каза Татенцето.

— Доколкото видях, по улиците на Пътуващия град се води война, по дяволите — възмути се Мадж.

Татенцето вдигна рамене.

— Повече от една дори. Това е град и като всеки друг град и ние имаме социални проблеми. Въпреки че най-голямата причина за смъртността при нас са катастрофите, не войните между бандите. Но няма значение. Можем взаимно да се изтрепем, така е. Ако нещата излязат от контрол, вземаме мерки, обаче ненавиждаме някой отвън да ни заплашва — заяви той с хладна категоричност.

Мадж огледа всички присъстващи и каза:

— Не говориш сериозно, нали?

— Мадж — казах внимателно, — Езичника е прав. Татенцето ни помогна. Той извърши куп гадости, без изобщо да е длъжен, и ние сигурно сме му създали доста неприятности — добавих и погледнах Големия Неон. Той се усмихна. — Освен това той е един от съзаклятниците на Езичника в конспирацията за направата на „Бог“, нали така?

Езичника се опита да каже нещо; Татенцето изобщо не реагира. Мораг погледна нагоре към него, но вече с други очи.

— Вярно е. На драго сърце ще върна Обатала в царството му и ще танцувам в негова чест — каза Татенцето.

— Ти беше една от забулените фигури в Дайнъс Емрис — отвърнах аз.

Той кимна.

— Можеше да ми го кажеш по-рано, Езичник — каза Мадж.

— Не е искал да рискува, като разкрие един от познатите си, не съм ли прав?

— Имах пълното основание — рече Езичника.

— Езичника е прав — обади се Мораг.

— И защо? — попитах, опитвайки се да запазя самообладание.

Ако Езичника се беше свързал с Татенцето от самото начало, нещата щяха да се развият по съвсем друг начин.

— Над Пътуващия град непрекъснато прелитат разузнавателни дронове — каза Езичника.

— Мамини синчета? — попитах. Той кимна. — Е, да, много сме близо до границата със Съединените щати.

— Има и нещо друго — добави той и погледна към Татенцето.

— Ти не си единственият заловен в града в последно време бивш войник от специалните части — каза водачът на бандата.

— Хора на Ролистън? — попитах.

— КИ — отвърна Рану.

— Сигурен ли си?

— Поне двамата, които се разпаднаха, бяха такива, или поне преди да се разпаднат на съставните си части — рече Татенцето. Рану потръпна нервно. — Но ние не се намираме в Ню Йорк — продължи Големия Неон.

Искаше да каже, че нито може, нито ще иска да ни защити, както направи Балор. Не можех да му се сърдя. Изпълзях от леглото и започнах да се обличам. Не ми беше чак толкова зле, само дето още ми се гадеше.

— Пич, не трябва ли да лежиш в леглото? — попита Мадж.

Погледнах го и се ухилих.

— Ще трябва яко да се надрусам.

Госпожа Тилуотър не спираше да приказва, но аз малко се смущавах да я помоля да замълчи. От време на време вмъкваше в най-баналния разговор на злободневни теми разни садистични описания. Някои хора имат този навик, за да се опитат да ти изкарат акъла, но не мисля, че това се отнасяше за нея. Имаше нещо сбъркано в тази жена.

Возех се на седалката до нея. Татенцето я беше помолил да ни заведе при белите бедняци на Пътуващия град. Отначало леко го смъмри, но после прие. Предпочетох да пътувам с нея, защото започваше да ми писва от състрадателните физиономии на Мораг, Езичника и дори на Рану.

Бях се оказал прав — Гиби и Бък се подвизаваха в средите на една банда киберселяндури — всъщност най-голямата и най-влиятелната — „Команчеросите неудачници“. Госпожа Тилуотър ни водеше при тях. Те бяха напуснали града и се бяха оттеглили сред останките на Трентън. Бяхме се издокарали като за среща. Госпожа Тилуотър носеше защитно облекло в лилаво, което явно беше любимият й цвят. Беше се окичила и с няколко скалпа. Аз се возех в нейния брониран автомобил комби. Зад нас Мораг караше мотора, а Рану, Езичника и Мадж я следваха със спортната кола.

— Сред останките на градовете по Пътищата на смъртта все още се срещат диви племена — разказваше госпожа Тилуотър, докато пътувахме към Трентън. — Истински диваци. Острят зъбите си, обличат се в човешки кожи, самите те почти не приличат на хора.

Аз я погледнах. Ако се абстрахирах от изкуствените приспособления, куплунзите на тила и изкуствените очи, тя по нищо не се различаваше от жените от матриархата в предградията. Малко прекаляваше с грима, но иначе беше умерено привлекателна за жена на една определена възраст и като че ли отделяше много време, за да докара този обезоръжаващо тривиален външен вид.

— Разправят, че някои от тях били човекоядци — подметнах, но само защото бях сигурен, че ще мога да се защитя, ако нещата отидеха твърде далече.

Тя дори не трепна.

— Вярно е, но те не знаят как да приготвят човешкото месо…

И тя започна да ми обяснява най-подробно как точно трябва да се готви човешко. Започнах да се притеснявам от насъбралата се в устата ми слюнка. Затова въздъхнах с облекчение, когато в далечината чух рев от двигатели.

Покрайнините на Трентън, или по-точно промишлената зона на града, бяха пострадали от експлозията на ядрена електроцентрала с малка мощност по време на Последния човешки конфликт. Кратерът, в който ме бяха замъкнали с бъгито, вероятно беше следствие от това. Почти цялото население на града беше загинало от ядрения взрив. Не след дълго, онези, които бяха останали живи, се бяха разболели от лъчева болест или бяха получили изгаряния. Градът като цяло беше много сериозно разрушен. Госпожа Тилуотър си проправяше път през грамади от срутени сгради, като нейният автомобил „четири по четири“ се оказа съвсем на място в тази обстановка. Малко се притеснявах за Мораг, но тя, изглежда, се справяше все по-добре с мотора. Край пътя порутени многоетажни сгради стърчаха на фона на неестествено червеното небе като щръкнали нагоре изпочупени пръсти. Повечето бяха изрисувани наскоро с графити със сложни абстрактни мотиви. Други представляваха рисунки по стените със стилизирани героични картини от живота на племената — ловни сцени най-вече. Повечето графити бяха доста красиви.

— Това тяхно дело ли е? — попитах, като посочих една от абстрактните рисунки.

Серийната убийца на седалката до мен кимна.

— Така маркират територията си. Рисунките по стените са минало — отвърна тя. — За бога, защо не вземат да свършат нещо полезно и да поразчистят малко?

— Да, чрез ред към прогрес — казах.

Госпожа Тилуотър ме изгледа.

— Господин Дъглас, запозната съм със сарказма, но предпочитам да не се принизявам чак до там, че да ми се налага да си служа с него.

Изведнъж ми домъчня за снизходителното съчувствено отношение на останалите. Опитах се да сменя темата.

— Местните племена няма да ни закачат, нали?

— Защо мислите така? — попита тя, искрено изненадана. — Та те нападат конвои, много по-големи и по-добре въоръжени от нас.

Обърнах се да погледна през задното стъкло към Мораг, която караше мотора, а пончото й се вееше на вятъра. Изведнъж ми се видя съвсем незащитена.

Завихме към развалините на нещо, което у дома наричахме общински жилища, а тук май им казваха жилищни блокове. Ставаше дума за огромни, грозни пространства, застроени с държавни жилища. Сега беше останала само купчина изоставени, рушащи се сгради. Най-отпред имаше огромна площадка, затрупана от развалини, зад нея — редици нискоетажни блокове, а още по-нататък — няколко грозни високоетажни жилищни сгради.

На площадката бяха паркирани множество най-различни автомобили — предимно спортни коли, с всевъзможни приспособления, всичките пригодени за офроуд. Имаше и пикапи, и микробуси, но много по-малко на брой, също с всевъзможни приспособления, и множество двуколесни и триколесни мотоциклети, повечето с дълга рамка или сглобени от резервни части, и само няколко супермощни мотора за цвят. Тук беше и допотопната кола със задни гъсенични колела с изрисуваното блатно чудовище от популярен анимационен филм върху бронирания покрив, която бяхме видели вечерта, когато пристигнахме в Пътуващия град. Всички автомобили имаха допълнителни приспособления. Аз бях зяпнал от възхищение. Усещах шума от различните двигатели като удар в плътна стена от звук. Изключих заглушителите. Исках да чувам този рев.

— Някои хора никога не порастват — рече развеселена госпожа Тилуотър.

Хората вдигаха погледи към нас, докато паркирахме. Всички носеха дъстери и шапки с големи периферии, но имаше и доста без маски. Повечето бяха брадати, дори някои от жените, и също както при Гиби и Бък, растите като че ли бяха задължителни. Приличаха на изпаднали киберселяндури от Юга. Отнякъде долитаха тежките звуци на китарни акорди от уестърн мелодии, усилени от мощна уредба. А певецът ръмжеше как неговата вярна любима му задигнала колата.

Когато наближихме, насъбралите се киберселяндури изгледаха презрително нашите поостарели возила, а пък аз се зачудих как успяваха да опазят така добре колите и моторите си от корозията, която беше навсякъде. В същото време започна някаква надпревара — две от спортните коли ускориха толкова бързо, че предните им колела се отлепиха от земята, а от ауспусите им прехвръкнаха пламъци, докато се надпреварваха нагоре по остатъците от повдигнатата над нивото на земята пътна мрежа, която изглеждаше много опасна. Зяпачите нададоха радостни възгласи. Почти ми се прииска да водя такъв живот.

Госпожа Тилуотър намери свободно място, но не знам защо, доста се забави, докато паркира. Закрепих маската и защитните очила върху лицето си и излязох от колата. Мораг спря малко по-далече, а Рану — непосредствено до нас. Госпожа Тилуотър отиде при една групичка киберселяндури. Върху дрехите им бяха изрисувани двете черни аса и двете черни осмици на „Ръката на мъртвеца“27 — отличителните цветове на „Команчеросите неудачници“. Някои от тях погледнаха към нас, но тя ни даде знак и тръгна да пресича бетонната площадка. Ние я последвахме, като се опитвахме да не попаднем под гумите на препускащите с бясна скорост коли и мотори. Зарадвах се да видя Езичника, Рану и Мадж да тръгват в разгънат строй, оглеждайки се наоколо. Аз правех същото.

Вървяхме към улицата с нискоетажните блокчета, където се беше събрала тълпа от команчероси. Имаше няколко коли и един пикап, но като че ли това беше сборен пункт на мотористи. Нямах нищо против. Госпожа Тилуотър ми даде знак, а после посочи с пръст към пътния насип отстрани на площадката. Върху него стоеше някаква фигура, която ни наблюдаваше. Аз увеличих изображението. Жената беше облечена в кожи, вероятно човешки, и имаше стройно, стегнато и атлетично тяло. Косата й беше здраво пристегната на тила, а по кожата й личаха белези от ритуални нарязвания. Устните й бяха разтворени в гримаса и аз видях заострените, покрити със стоманени коронки зъби. Държеше сложно устроен лък, направен по всяка вероятност от скрап, а на колана си беше препасала зловеща къса сабя.

— Щом виждаме нея, значи, има и други, които се крият наоколо — каза госпожа Тилуотър по мрежата за тактическа свръзка.

Стори ми се, че жената от племето ни предизвикваше. Странна работа. Усетих приятна възбуда, докато я гледах. Тя беше човешко същество, но това беше онази възбуда, която изпитвах като дете, когато баща ми ме развеждаше из парка и зърнехме някой елен или следи на глиган, или чуехме вълчи вой, докато лагерувахме навън. Тази жена ми приличаше на диво животно, да, беше някаква издънка на човешкия род, но в нея имаше благородство, безстрашие и нещо неопетнено. Тя не беше позволила машините и войната да вземат връх над човешката й същност. Всъщност честността май беше единствената сериозна разлика между нейното племе и онези с колите и пушките. Мисля, че й завиждах.

— Ще ни нападнат ли? — попитах госпожа Тилуотър.

Тя поклати глава, но аз чух отговора й по мрежата.

— Не, само ни предупреждават, че тук сме гости.

Отидохме при голямата група киберселяндури и веднага разпознах Бък и Гиби. Погледнах наляво — Рану; после надясно — Мадж. Пуснах госпожа Тилуотър и Езичника пред мен и наведох глава. Мораг вървеше до мен. Бък беше яхнал мотор с дълга рамка и форсираше двигателя. Гиби беше клекнал до него и бърникаше нещо по машината. Когато приближихме, двамата погледнаха към нас. Не носеха маски, а само пластмасови тъмни очила, но и бездруго брадите им покриваха по-голямата част от лицата им. Бък кимна на госпожа Тилуотър, а пък аз видях, че Гиби погледна наляво — беше разпознал Мадж. Бък и Гиби си казаха нещо. Гиби се изправи и двамата се пресегнаха за поовехтелите си пистолети 44. калибър. Аз заобиколих госпожа Тилуотър и пристъпих напред, с мастодонта в едната ръка и тайлъра в другата. Дъстерът за радиационната защита ми пречеше да използвам лазера върху рамото си.

— Не стреляйте! — изкрещях.

Мадж беше извадил пистолета и вървеше към тях, като държеше Гиби на мушка. Дори Езичника и Мораг бяха извадили пистолетите си, но ги държаха надолу, защото чакаха да видят какво ще се случи. Рану някак беше успял да се изгуби, въпреки че беше единственият непалец наоколо. Изведнъж се показа, вдигнал единия от двата пистолета „Глок“ към Бък и Гиби, а другия — стиснал в ръка към земята, готов да стреля по някой от другите селяндури, ако се наложи.

Мадж вървеше към Бък и Гиби. Не изглеждаше никак доволен. И аз не бях. Все още помнех как ни бяха оставили до двамата ми мъртви приятели. Мадж отиде при Гиби и сплете пръсти в мазните расти на бившия пилот, а после натика дулото на пистолета в бузата му.

— Здрасти, Гиби — каза той. — Джейкъб, нали е достатъчно да накараме единия от тези мръсници да проговори?

— Успокой се, Мадж — отвърнах.

Хората наоколо стояха нащрек. Бях сигурен, че са извадили оръжията, дори и да не ги виждахме. Една от жените до мен се опита да измъкне пушка с рязана цев изпод полите на дъстера си. Насочих тайлъра към нея.

— Ако го направиш, ще изпаря главата ти — предупредих я. — Вижте какво, пичове, дайте по-спокойно. Ние искаме само да си поговорим с Бък и Гиби.

— Аз не искам — каза Мадж услужливо.

— Добре, с изключение на Мадж, който иска да ги изтезава до смърт — измърморих на себе си.

Очевидно команчеросите имаха числено превъзходство. Ако се стигнеше до престрелка, много скоро всичко щеше да приключи безславно.

— Джейкъб — чух Мораг да ме вика по име.

Не ми хареса тонът й.

— По дяволите!

Обърнах се и видях, че госпожа Тилуотър беше опряла автоматичен пистолет в главата на Мораг. Стори ми се, че току-що я беше ухапала по ухото през качулката на нейното пончо — виждах кръвта по дрехата. Насочих тайлъра си към госпожа Тилуотър.

— Вече ти казахме — каза тя с равен глас. Нямаше и следа от благовидната дама с майчин вид от предградията; насреща си имах истински военен командир. — Те са част от Пътуващия град; ти обаче не си. Така че свалете оръжията.

В този момент повечето команчероси извадиха оръжията си.

— Мръсница — рече Мадж. — Гръмни я в главата.

— Ще я изям — каза госпожа Тилуотър и аз бях сигурен, че не се шегуваше.

Свалих оръжията. Рану и Езичника, видимо облекчени, направиха същото. Мадж, разбира се, не я послуша. Жената, която бях заплашил преди малко, се опита да измъкне мастодонта от ръката ми. В следващия миг лежеше по гръб на земята, с крака ми, опрян в гръкляна й.

— Хайде, стига. Ние сваляме оръжията, вие правите същото и да видим дали ще успеете да издържите десет минути, без някой от хората ви да загине — казах.

Винаги преговаряй от позицията на силата; дори и да не владееш положението. Мадж все още държеше Гиби на мушка.

— Мадж! — извиках. Едното му око се завъртя към мен. Най-накрая той свали пистолета си. Аз се обърнах към госпожа Тилуотър, като попипах кобурите на двата пистолета: — А сега я пусни.

Госпожа Тилуотър пусна Мораг, която се отскубна от серийната убийца, докато тя прибираше автоматичния пистолет в дамската си чанта.

— И защо ме ухапа? — попита Мораг.

— Извинявай, миличка — отвърна госпожа Тилуотър, без капка разкаяние в гласа.

Мораг я удари. Ветеран като госпожа Тилуотър не би трябвало да се остави да го заварят неподготвен, но тъкмо това се случи. Предполагам, че тя просто не беше очаквала подобна реакция; аз самият — също. Това беше нещо, което Мораг беше научила от софтуерните наръчници, но очевидно достатъчно се беше упражнявала, защото тялото й беше възприело командите. Фрасна с юмрук госпожа Тилуотър отстрани по долната челюст и тя леко залитна назад. Главата й се отметна, а тя побесня от яд, също като Мораг. Приготвих се да извадя пистолетите си, но госпожа Тилуотър се усмихна, кимна към Мораг и си тръгна.

— Охо, това си го биваше — каза Бък с провлачения си говор.

Мадж го удари с пистолета толкова силно, че той падна на земята. Дори аз изтръпнах, когато моторът се стовари върху бетонната площадка, одрасквайки електриковосинята боя на резервоара за спирта. Гиби помогна на Бък да изправи машината.

Устата на Бък беше разкървавена. Той изплю кръв и един зъб. Тълпата пак започна да става неспокойна.

— Мамка му!

Гиби погледна драскотината върху прясно боядисания резервоар и изрева:

— Убийте ги.

Оръжията отново бяха извадени.

— Бък, Гиби — каза госпожа Тилуотър, сякаш говореше на две непослушни момченца, което си беше точно така, — Татенцето и моя милост ще ви бъдем много благодарни, ако поговорите с Джейкъб и приятелите му.

— Ама вижте какво направи той с мотора ми! — изплака Бък.

Мадж не помогна особено, като продължи да се хили насреща му.

— Хей! — Госпожа Тилуотър се обърна към команчеросите. — Защо не оставим тези стари приятели насаме? — След това се обърна към мен и добави с много сладък глас: — Аз ще бъда ей там с приятелите на Бък и Гиби, затова искам да се държиш прилично. Разбра ли ме? — това, последното, прозвуча без капка от предишната сладост.

Кимнах и казах по мрежата за тактическа свръзка:

— Приберете оръжията.

Накрая дори Мадж прибра своя пистолет „Зиг“ в кобура.

— Хайде, елате насам — каза госпожа Тилуотър, сякаш ги канеше на пикник.

— Не мърдаме оттук — каза един от команчеросите. — Коя си ти, че да ни казваш какво, по дяволите, да правим?

Госпожа Тилуотър отиде при него, а той стърчеше над нея като върлина.

— Какво ще кажеш да дойда при теб довечера и да си поговорим? — каза и се усмихна.

Сигурен съм, че въпреки защитните очила, които носеше, видях, че мъжът стана бял като платно.

Накрая всички престанахме с мачо номерата и петимата останахме насаме с Бък и Гиби. Гиби поне се правеше на леко притеснен пред нас. Бък просто изглеждаше вбесен.

— Трябва да поговорим — обърнах се към двамата. Още щом отворих уста, Бък изфорсира двигателя на мотора и заглуши думите ми. — Това беше доста инфантилно — казах и както очаквах, той го повтори.

— Майната му. Да го застреляме и да изтезаваме Гиби — каза Мадж, докато заглушителите ми се задействаха, за да неутрализират давещия се рев на мотора.

— Само си губим времето — каза Езичника и моторът отново изрева.

— Не щем да говорим с вас. Разкарайте се и ни оставете на мира — каза Гиби.

Видя ми се доста уплашен. Но не мисля, че беше заради нас.

— Знаеш, че рано или късно, Ролистън ще ви открие — казах.

— Да, обаче заради тебе, тъпанар такъв — отвърна той.

— Той през цялото време знаеше къде сме — ядоса се Бък. — И няма да ни закачи, ако не се разприказваме.

— Все тая дали ще говорите с нас, или не. Той, така или иначе, ще ви убие — отбеляза Мадж.

— И какво от това? Ти да познаваш жив човек над четирийсет? — попита Бък.

„Ролистън вероятно е над четирийсет“, помислих си, но предпочетох да не изричам тази забележка на глас.

— Това не е причина да не говорите с нас — каза Мораг.

— Но не е и причина да говорим с вас — отвърна той. — Освен ако не искаш да си го отработиш, сладурче — каза той и се ухили.

Идеше ми да го ударя. А на Мораг й идеше да го срита. Притеснявах се, че насилието все повече започваше да й харесва. Накрая Бък успя да избегне ритника й. Мораг побесня, а Бък отново й се ухили.

— Може би няма да е зле да си мериш приказките… — започнах, но Рану изрита Бък с такава сила, че онзи тупна от мотора и падна на земята.

Изтръпнах, защото моторът отново беше одраскан.

— По дяволите! — изкрещя Гиби. В гласа му имаше истинска тревога.

— Благодаря — каза Мораг на Рану.

Бък с мъка се изправи на краката си, почервенял от гняв.

— Момчета, без грубости! — извика госпожа Тилуотър, която в това време вероятно си бъбреше с останалите команчероси за готварски рецепти или нещо такова.

Бък вдигна мотора и направи гримаса, като видя драскотината.

— Нямаме повече работа тук. Нищо няма да получите от нас.

— Вие сте ни длъжници — каза Мадж.

— Така ли? — попита Бък.

— По дяволите, та вие ни оставихте там да умрем.

— И на нас не ни харесваше — каза Гиби. — Но нямахме голям избор.

— И какво от това, мамка му? Това си е било за тогава. Аз съм го забравил — рече Бък.

— А дали набързо няма да си припомниш, ако се върна и те пречукам от бой с ауспуха? — попита Мадж. Ние го погледнахме. — Какво сте ме зяпнали? Само го заплашвам.

Бък отново натисна газта и каза:

— И бездруго някой ден всички ще си отидем.

— Да де, ама чак пък от ауспух? — рече Гиби, който беше малко притеснен.

Бък даде газ, потупа мотора и каза:

— Ето! За това става дума.

— Виж какво, и аз харесвам мотори и обожавам да ги карам — казах, като за момент се разсеях. — Но тук става дума за много по-важни неща.

— Не. Няма нищо по-важно. И понеже съм го разбрал, съм свободен човек — рече Бък.

— Да бе, знам я тая свобода — каза Мадж. — Свободата да умреш от рак, свободата да умреш от белодробни болести, да ти се родят деца с деформации и постепенно да изгниеш.

— Да бъдем свободни и да умрем от рак — това ни завеща Джон Уейн — каза Бък.

— Кой? — попитах аз.

— Заслужаваш да те нашибат с камшик — озъби се Бък.

— Ще можем ли да поговорим? — изнервих се аз.

Глупостите на Бък за това, да живееш свободно и да умреш млад, ме дразнеха не по-малко от опитите на Балор да се прави на воин. Зачудих се защо повечето хора, мъжете главно, трябваше непременно да си измислят някакъв шантав морален кодекс, за да могат да живеят.

— Може би трябва да поговорим, човече — каза Гиби. — Ние сме прецакани, така или иначе. Тези може и да са скапаняци, но Ролистън е страшен гадняр.

— Да, ама Ролистън не ми одраска мотора — каза Бък.

— Ако ни помогнете, има шанс, макар и малък, нещата значително да се променят така, че Ролистън повече никога да не създава проблеми — обади се Езичника.

— Значи, искаш да говориш с мен? — каза Бък. Аз кимнах. — Тогава вземай мотора и там ще говорим — каза той и посочи най-отдалечената многоетажна сграда.