Ветеран

15. Ню Йорк

Не ни позволиха да използваме огнестрелни оръжия, а Рану вече ме беше спукал от бой в Хъл. Все още доста икони мигаха предупредително върху вътрешния ми дисплей. Бях се позакърпил с каквото имах подръка, но макар вътрешните ми възстановителни системи да даваха най-доброто от себе си, си оставах една разнебитена машина. Нуждаех се от лекар и от някои нови компоненти. Бронята ми беше продупчена на няколко места и плътта и железариите отдолу бяха пострадали, но най-много ме тревожеше пробитият нагръдник. Един мощен удар там, и вътрешностите ми и чарковете в мен ставаха на пихтия.

За разлика от мен Рану изглеждаше в отлична форма — пъргав и опасен. Пълна противоположност на онова, което представлявах в момента. Площадката се полюляваше леко на високоиздръжливите стоманени въжета. Беше гол до кръста и разгряваше с някакви прости упражнения. Беше здраво напомпан, но не видях никакви протези по тялото му. Обърна се на другата страна и продължи с разтяганията. По-голямата част от гърба му, под четирите куплунга на шията му, беше покрита от татуировка. Стилизирана версия на черна биомеханична богиня с множество ръце, всяка хванала различно оръжие. Освен разговорите ми с част от свързочниците, не бях кой знае колко сведущ по религиозните въпроси, но този път се притесних, защото изображението ми беше познато.

Това беше Кали — индийската богиня. Знаех, че символизира много неща, но най-често хората я свързваха със смъртта и унищожението. Тя беше покровителка на сектата на удушвачите туги. Те бяха съществували много преди Последния човешки конфликт, по времето, когато Индия е била владение на Британската империя, колкото и невероятно да звучеше това в наши дни. Но преди двайсетина години някакъв ветеран, свързочник от Лестър, беше решил да възобнови сектата. Нали ви казвам, това им е проблемът на хакерите: че са откачалки, откачалки са, но дай им някоя харизматична личност и малко повече въображение, и ето ти секта. Езичника беше направо добронамерен в сравнение с Бърам23, който беше изопачил хиндуизма и беше възродил сектата на тугитата, използвайки тяхната тактика на ритуалните убийства, за да оглави подземния свят на Лестър. Превърна се в един от най-опасните престъпници във Великобритания. Убиваше полицаи, бизнесмени, политици и управляваше, като вземаше страха на всички. Неотдавна обаче по-голямата част от неговата престъпна организация беше разбита при една от по-мащабните прочистващи операции, но Бърам се беше измъкнал, вследствие на което няколко висшестоящи офицери от полицията и служители на Вътрешното министерство и техните семейства се бяха превърнали в мишена на убийствена вендета.

Така че донякъде нещата се навързваха. Повечето гуркхи бяха хиндуисти; предположих, че Рану е от лошите. Това обясняваше тежкото монофиламентно оръжие, което беше използвал в Хъл. Монофиламентната гарота беше запазената марка на тугитата, с която обезглавяваха жертвите си. Забелязах, че на пояса му все още висеше извитият нож кукри — традиционното въоръжение на гуркхите. Бях чувал истории за гуркхи, които се изправяли срещу Берсерки, въоръжени само с такива ножове. За миг се зачудих защо Ролистън беше наел туги и защо на някой си туги му беше притрябвало да работи за Ролистън, но си казах, че вероятно краставите магарета взаимно се надушват.

Сепнах се от някакво бучене, което се оказа не нещо друго, а радостните възгласи на тълпата, и изведнъж почувствах, че започвам да ставам нервен, но не само заради предстоящата схватка.

Рану тръгна към мен, скъсявайки разстоянието помежду ни. Пристъпвайки, ми нанесе мощен ритник в корема, който ме отхвърли назад. Аз му отвърнах със същото, но никой не успя да приклещи другия; продължихме взаимно да се проучваме, само на една ръка разстояние един от друг. Подозирам, че той риташе по-силно, но аз запазих каменната си физиономия, докато взаимно се предизвиквахме по старата полетна палуба.

Първият му страничен ритник ме завари неподготвен и ме вдигна от земята, но бързо се съвзех от изненадата. Той вече летеше във въздуха към мен, завъртайки се да ми нанесе удар с крак, който по всяка вероятност щеше да отнесе главата ми. Аз се извърнах под него, избягвайки на косъм обърнатото му навън стъпало. Когато отново се изправих, чух радостните възгласи на зяпачите. Той вече се беше появил от другата страна и отново летеше към мен. Залитнах, докато правех бърза крачка встрани, а той се приземи, приведен ниско, и замахна с лакът да нанесе страхотен удар към мястото, където бях стоял допреди малко. Отвърнах му със светкавичен страничен ритник, който се стовари в рамото му. Сякаш бях ритнал камък. След което веднага се отдръпнах, за да запазя равновесие и да оправя стойката си.

Рану стана от земята. Хората на площада затаиха дъх. Първоначалната размяна на безобидни удари беше приключила. И двамата бяхме разбрали онова, което ни интересува: шансовете далече не бяха на моя страна. Единствените две обстоятелства в моя полза бяха, че той щеше да атакува на всяка цена и че обичаше да нанася мощни удари вероятно защото беше свикнал да се бие с други тежковъоръжени киборги. Проблемът обаче беше, че преди да нанесеш подобен удар, трябва неизбежно да отнесеш няколко тупаника, защото тези удари бяха по-бавни от другите. А той ми изглеждаше напълно подготвен да понесе толкова бой, колкото беше необходимо. Второто предимство беше склонността му да скача във въздуха. Уви, щеше да ми е много по-лесно, ако не беше толкова пъргав, силен и умел боец.

Отново се бяхме впуснали в схватка. Докато си разменяхме ритници и си прилагахме хватки, изключих шумната тълпа от съзнанието си, а междувременно бавно се въртяхме в кръг и скъсявахме все повече разстоянието помежду ни. Никой от нас не се опитваше да нарани другия, въпреки че подобни удари биха огънали дори стомана. Не, всеки от нас търсеше пробив.

Получих такава възможност, когато прескочих неговия ритник и го ударих в лицето с изпъната ръка. Кокалчетата ми едва бяха докоснали кожата, когато той се изплъзна настрани и заби лакът в главата ми с такава сила, че вътрешният ми дисплей подскочи. И тогава направи точно това, което най-малко ми се искаше — удари ме силно в гърдите, аз полетях и тупнах на земята и се плъзнах по полетната палуба, станала хлъзгава от дъжда. Получих нови предупредителни сигнали от премигващия вътрешен дисплей. В следващия момент знаех, че отново ще скочи във въздуха. Хвърлих се напред с цяло тяло, забравил за всякаква грациозност. По-скоро почувствах, отколкото го чух да се приземява, и го изритах, както лежах долу, с всичка сила. За мой късмет, стоварих в основата на гръбнака му удар, който би строшил гръбнака на ненапомпан човек. Видях как Рану се надигна от земята и тупна във водата.

Изправих се. Слухът ми се възвърна, но усетих непознато до този момент бучене — тълпата. Някои викаха „ууу“, което не им правеше чест. Не погледнах да видя къде беше паднал Рану. Вместо това отидох пет-шест метра по-нататък и тогава погледнах над ръба на палубата, надявайки се да го видя как плува във водата. Обаче в същия миг той се прехвърли отново върху платформата, заемайки с лекота стабилна поза с присвити колене. Беше на около десетина метра от мен. Бързо се придвижи към центъра на палубата. Аз се затичах към него, вдигнал ръце пред гърдите в отбранителна поза. Въпреки това не ме напускаше усещането, че бях пропилял най-добрия си шанс.

Той тръгна към мен с подскоци и отново полетя във въздуха, нанасяйки ми удар с коляно в гърдите и с юмрук в главата, първо от едната, а после и от другата страна, с такава сила, че със сигурност би строшил нечий непокрит с броня череп. Аз политнах назад. На вътрешния ми дисплей се изписа непрекъсната хоризонтална линия, която в миг угасна и ме остави в пълен мрак. След малко светна отново точно в момента, когато видях как нечия обувка лети към лицето ми. Отново настъпи мрак. Хвърлих се настрани с надеждата, че произволната посока ще го обърка. Той ми нанесе кос удар в рамото, с който ме прикова за платформата; при удара дънките ми се скъсаха и коленете ми се оголиха. Предположих, че отново е във въздуха, затова се изтърколих назад, за да се изправя в мига, в който чух как стовари тежките си обувки на палубата пред мен.

Зрението ми се възстанови, макар и с ниска разделителна способност и примесено със статично електричество. Рану се завъртя към мен. Аз подскочих нагоре и някак си успях да го сграбча за главата и да забия коляно в лицето му толкова силно, че нещо изпука. Това беше един от най-удовлетворителните ми удари. Той политна назад, но не падна. Аз скочих отново, но този път го ритнах с двете колене по брадичката, а с двата лакътя го ударих по темето. Той също ме цапардоса. Аз така го фраснах, че всеки киборг, покрит с броня или не, да остане на място, а той не само че не загуби самообладание, ами и успя да ми го върне, мамка му.

Удари ме много силно в корема и ме отхвърли назад още докато бях във въздуха. Видях, че е ранен. Лицето му беше опръскано с кръв. Имаше онзи странен вид на разкъсана подкожна броня, а чертите му се бяха изкривили. Пристъпих към него с надеждата да се възползвам от незначителното си предимство. Посегнах да го ударя, но той се беше отместил. Имах глупостта да погледна нагоре, вместо просто да се дръпна, и в този миг обувката му се заби като брадва в темето ми, при което паднах на палубата. Опитах да се изправя, но той отново ме изрита в главата. Строполих се втори път и тъкмо смятах, че ще ми нанесе съкрушителния удар, обаче нищо не последва.

Успях някак си да се изправя, с дращене и пълзене. Изплюх малко кръв, но пренебрегнах предупрежденията на мигащите светлинки върху вътрешния дисплей, които изпълваха изцяло полезрението ми. Рану се беше оттеглил. Стоеше на около пет-шест метра встрани и ме наблюдаваше, защото беше разбрал нещо, което на мен все още не ми се беше удало. Едва когато чух първобитните викове и възгласи на тълпата, разбрах. Това беше зрелище. Може би тези калени в битките ветерани и преди бяха виждали подобни неща, но какво от това? Е, да, може би някой, видял пипалата на извънземния уокър да разкъсват на части всички хора от отряда му, не би се впечатлил от изображението на екрана в този миг. Та нали и римските легионери векове наред се бяха стичали в Колизеума, както в наше време ветераните продължаваха да гледат боеве. Много по-безопасно бе да зяпаш отстрани как някой друг се бие, вместо самият ти да участваш в двубои, и трябва да призная, аз бях доста добър кикбоксьор, поради което предлагах и добро зрелище.

Рану беше по-добър от мен, обаче имаше и нещо друго: когато двама мъже с приблизително изравнени възможности се бият, побеждава по-гладният. А по-гладният бях аз. Аз буквално водех битка на живот и смърт, заради себе си, заради Езичника и заради Мораг. Нямах нищо против Езичника, макар че той само щеше да усложни живота ми, както и Мораг между впрочем, но в този момент най-голямото ми желание беше тя да не пострада. Изненадах се от силата на това чувство. Борех се за живота си, а в същото време не ме напускаше усещането, че този тип си мисли, че може да направи шоу.

Не знам дали и ако бях в най-добрата си форма, можех да го победя, но той беше по-млад, по-пъргав и по-силен от мен, а и трябва да призная, вероятно имаше и по-малко вредни привички. Ето това ме жегна. Аз бях едва на трийсет — вярно, стар за нашия прекрасен нов свят — но Рану сякаш ми доказваше, че вече съм станал ненужен. Може би Балор точно това имаше предвид. Аз разполагах с всички изкуствени приспособления и със своите умения. Дори в общество, изцяло подвластно на военните действия, аз минавах за един от най-опасните, обаче на практика бях оставен на милостта на хора като Ролистън, Сивата дама и Балор, а сега и този глупак. Много потискаща мисъл. А на всичкото отгоре не можех и да се изправя на краката си.

Рану отново летеше във въздуха. Не помръднах. Той заби колене в раменете ми и стовари като чук лакътя си върху главата ми. Щеше да бъде достоен завършек, нещо, което да зарадва зяпачите. Нямах друг избор — трябваше да понеса удара с лакът — за да получиш, първо трябва да дадеш. Изстрелях ноктите си от вътрешността на каниите върху ръката ми и ги забих със сила в двете му бедра. В първия миг почувствах съпротивлението на подкожната броня, но после тя поддаде и аз ги забих още по-навътре, изпитвайки чувство на удовлетворение, преди да изгубя съзнание.

Не бях сигурен дали изпаднах в несвяст, или вътрешният ми дисплей се беше изключил, но когато зрението ми се възвърна, видях, че се полюлявам опасно близо до ръба на платформата. Продължих да залитам в другата посока, завъртях се и пестях усилията си, докато се опитвах да открия Рану. Почувствах непреодолимо гадене и болка. Като че ли бях изчерпал докрай възможностите на системите за контрол на болката, както и запаса от мощни болкоуспокояващи през последните два дни.

Рану стоеше, превит надве, и притискаше окървавените си бедра. Но как е възможно още да се държи на краката си? Стори ми се, че измърморих мисълта си на глас. Чувах как тълпата отново започна да ме освирква. Майната им. Рану вдигна поглед към мен. Гадното копеле дори не ми оказа честта да ме погледне сърдито.

Изведнъж разбрах, че огромната фигура, която беше изпълнила повечето от екраните на площада, бях аз. Въпреки че не приличах на себе си. Виждах обезобразеното лице и мокрото, покрито с кръв тяло, което дишаше тежко. Погледнах тази фигура и се почудих защо продължава да се бие. Някаква извратена част от мозъка ми не спираше да се любува на композицията на кадъра.

Тълпата започна да надава радостни възгласи, когато Рану издърпа своето кукри от ножницата. Беше остро и много старо. Изплюх още кръв. Рану ми се стори пребит и изтощен, или поне ми се искаше да е така. Тръгнах към него ужким с някаква цел. Желанието ми бе да го нараня, но вероятно само съм се заклатушкал напред. Как беше възможно аз все още да се държа на краката си?

Разменихме си по някой и друг ритник, замахвайки не особено успешно с остриетата към крака на противника, при което закачахме броня, а на няколко пъти успяхме и да се порежем. Отказахме се от уменията за ръкопашен бой и започнахме да замахваме един срещу друг с остриетата. Той беше много сръчен с ножа. Парираше атаките ми и замахваше към мен. Аз приклещвах коварното оръжие между остриетата си и го отблъсквах. Работата е там, че вместо с едно, както него, аз разполагах с две оръжия и въпреки че беше пъргав и парираше повечето от ударите ми, все пак успявах да го порежа. Като добър кикбоксьор той беше наясно, че трябва да получи няколко рани, ако иска на свой ред да ми нанесе такива. Никой от нас не отстъпи. И двамата бяхме облени в кръв.

Накрая забелязах, че лека-полека го избутвам назад. Замахнах с остриетата към челото му и очите му се напълниха с кръв. Той се олюля, но това ми беше достатъчно. Не знам откъде намерих сили да запазя самообладание, за да се възползвам от грешката му. Остриетата на дясната ми ръка се забиха в неговата дясна китка. Чух как тълпата изохка. Почувствах известно задоволство, когато за първи път Рану изкрещя от болка. Кукрито излетя от ръката му. Посегнах да го ударя с остриетата на лявата си ръка, но той се наведе назад толкова силно, че те само профучаха над лицето му. Изведнъж с периферното зрение видях как кукрито се плъзна до другия край на полетната палуба и полетя към водата.

Докато остриетата ми още стояха забити в него, той успя да ме изрита в лицето. Политнах назад и изплюх още кръв. Щом извадих остриетата си от ръката му, Рану отново изрева от болка. Челото му се наклони към мен. Носът ми изхрущя. Пак политнах назад, но успях да се задържа и да го ударя с дясната ми ръка. Той сграбчи протезата, изви я в ръката си и няколко пъти ме удари с лакътя на другата ръка в лицето. В този момент разбрах, че двубоят най-после е приключил. Рану ме изрита, при което подкоси краката ми. Добре се бях справил, повече отколкото очаквах. Рухнах върху палубата. Жалко, че бях разочаровал всички. Щеше да е добре, ако изгубя съзнание. Дали пък сега нямаше просто да ме довърши? Мислех си, че не усещам никаква болка, докато не почувствах нещо да се разкъсва в дясното ми рамо. Събрах достатъчно сили, за да извикам. Защо още не бях изпаднал в несвяст?

Изтърколих се по мократа палуба. В момента, в който окървавеният чукан на изкуствената ми ръка летеше към физиономията ми, видях на екрана най-странната гледка. Не даваха нито мен, нито Рану. А Мораг. Видя ми се много разстроена, ужасена и разплакана. Заприлича ми на кадър от стар филм, в който са уловили ненадейно нечие изражение. Бяха ме ударили със собствената ми ръка. Затъмнение.