Ветеран

24. Атлантида

Е, добре, това вече беше друго нещо. Намирах се в много убедително пресъздаден интериор на кръчма. Беше твърде старомодна. Имаха маси от истинско дърво и бар, който не беше направен от скрап и плавей. Седях на маса, а пред мен имаше чаша с уиски. Опитах го. Не беше съвсем по вкуса ми, но и бездруго на мен трудно можеше да ми се угоди, независимо дали уискито беше виртуално, ирландско, японско или сириуско отпреди войната. Вървеше някаква музика, успокояваща, съвсем леко остричка. Май и тя беше от времето преди Последния човешки конфликт, но тъй като не беше джаз, не можех да определя каква точно.

Аватарът ми представляваше много сполучливо реалистично изображение на самия мен като обикновено човешко същество, без изкуствено напомпване — никакви протези, никакви жакове. Зачудих се какъв цвят бяха очите ми, но осъзнах, че не помнех.

Не можех да бъда сигурен дали другият човек в бара беше седял там, преди да отворя очите си, или не. Но някак си усетих присъствието му. Седеше няколко маси по-далече и беше Усмивка, от бандата на Смешниците. Една от най-гадните банди, които бяха тръгнали от отвоюваните части на Лондон и се числяха към по-малко приятните стоки за износ на Пушека. Представяха се като изпълнители на поръчкови-убийства-заради-самата-тръпка. Ако някой искаше да очисти някого по най-примитивния начин, наемаше някой от тези садистчета да свърши работата.

Бях имал вземане-даване с тях в миналото, преди да постъпя в армията, когато още живеех във Финтри. Говореше се, че ако искаш да влезеш в бандата им, трябва да извършиш убийство без причина. Най-често техни членове ставаха истински неуравновесени хора, които много искаха да бъдат някой друг и болезнено се нуждаеха от внимание. Чудех се какъв му беше случаят на този тук.

Носеше отличителните цветове на бандата; в ъгълчетата на устата личаха белезите от разреза, направен, за да се разшири усмивката, носеше тъмни очила, дълго палто менте от намачкано кадифе, което вероятно имаше бронирана подплата, шушляков анцуг и маратонки. Изглеждаше шестнайсет-седемнайсетгодишен. Седеше на масата и си играеше с дълъг, подобен на скалпел нож, и пиеше тъмно оцветена течност от половинлитрова халба, която най-вероятно съдържаше имитация на ямайски гинес. Не ме зяпаше, а по-скоро ме изучаваше.

Не се вписваше в обстановката. Нито пък аз. Това бяха места за хора с пари — робите на заплата или офицери в отпуск — но тези правила важаха в реалния свят; спомних си за тях по навик. Тъкмо се канех да заговоря Усмивката, когато вратата се отвори и вътре нахлу яркосиня светлина, която очерта строен женски силует.

Вдигнах ръка, за да предпазя очите си, но когато жената затвори вратата, светлината изчезна. Аватарът й беше висок на ръст, отличаваше се с класическа красота и имаше високи скули. Кожата й беше бледосиня, а дългата й коса сякаш се развяваше от несъществуващ вятър. Роклята й стигаше до глезените и май беше ушита от някакви сини нишки, в които бяха втъкани живи цветя. Очите й приличаха на езера от твърда черна материя. Когато тя влезе, Усмивката свали тъмните си очила. Около очите му имаше грим, който като че ли се движеше по своя воля; неговите очи бяха също като на жената — черни езера. Изведнъж се почувствах като единственото човешко същество в бара.

— Мораг? — попитах жената.

Аватарът не приличаше на Баба Яга. Той въздъхна отегчено. Беше много добре програмиран.

— По-скоро съм Баба Яга или нейно превъплъщение — отвърна Мораг.

Разбира се, напълно бях пренебрегнал етикета на мрежата, като не я бях назовал с името на аватара й. Усмивката продължаваше да ни гледа.

— Какво става?

— Ами пак си в безсъзнание — каза тя равнодушно.

— Някои неща не се променят — рече Усмивката.

Имаше шотландски акцент с много отворени гласни, който ми се стори познат. Ама, разбира се, сетих се. Че кой друг, ако не той?

— Грегър? — предположих и под грима и циничната усмивка от белега започнах да различавам чертите на моя приятел като тийнейджър.

— Не беше чак толкова отдавна — продължи Грегър и след това се усмихна, от което белегът му заприлича на зловеща гротеска.

Значи, си бил Усмивка, помислих си аз. Беше опазил тайната си и дори беше накарал да махнат белега, преди да постъпи в полка.

— Къде сме? — попитах.

Щеше да мине време, преди да мога да реагирам на още някое друго непознато за мен превъплъщение на моя приятел.

— Това е интуитивна програма — започна да обяснява Мораг, пардон, Баба Яга, или по-сладката версия на Баба Яга.

— Че ти можеш ли да съставяш интуитивни програми? — попитах.

Това си беше висш пилотаж. Но защо ли се учудвах.

— С чужда помощ, пък и невралният хардуер или биологията на Грегър са сходни с тези на Посланик — рече тя.

Това, което чух, не ми хареса.

— Аз в извънземно ли съм? — попитах притеснено.

— Не започвай пак — отвърна сухо Мораг.

— Здрасти, Грегър, как си? Как си от последния път, когато те видях?

— О, добре съм, само малко ме отвлякоха, държаха ме против волята ми и правеха опити върху мен. А ти? — каза Грегър и се усмихна, а аз се изненадах, че лицето му не се разцепи.

— Дай ми малко време — рекох.

— Да, защото наистина ти трябва време да свикнеш — поясни Баба Яга.

— А този бар? — попитах.

Тя вдигна рамене и каза:

— Той го направи.

— Носи ми умиротворение. Веднъж чаках един клиент, който искаше да накълцат някого. Заведе ме в един бар. Беше следобедно време, усетих спокойствие. Предполагам, подсъзнанието ми е искало да възпроизведе онзи миг.

— А кретенските дрехи? — възкликнах аз.

Той се засмя.

— Бях млад и глупав — рече.

Да, той беше, постепенно започвах да осъзнавам, че това наистина беше той.

— Ами с мен какво стана? — попитах.

— Припадна — отвърна Баба Яга. Грегър отново се ухили с гротескната си усмивка. — От преумора и от прекаляване с лекарствения коктейл.

Усетих в гласа й някаква студенина, резервираност. Погледнах я. Спомних си я обляна в сълзи по време на кръвопролитието. Припомних си омразата, която бях изпитал, и удоволствието от битката. Освен това се сетих как от ушите и очите й беше шурнала кръв и как не искаше да се връща в мрежата.

— А ти добре ли си? — попитах я. Тя кимна, но лицето на аватара й си остана безизразна маска. — Сигурна ли си?

— По-късно трябва да си поговорим за това. Сега сержант Макдоналд е основният ни проблем — каза тя.

— Наричай ме Грегър — рече той.

— Къде се намираме? — попитах. — Стигнахме ли до „Планинска принцеса“?

— О, да.

Баба Яга май беше отегчена.

— А после? — попитах нетърпеливо.

— Акостирахме в Атлантида — каза тя.

— Какво! Защо? — попитах.

Дали не ни бяха заловили?

— Защото това е най-разумната тактика за момента. Никога няма да им хрумне да ни търсят тук — обясни Мораг с тон, който ме наведе на мисълта, че повтаря нечии думи.

— Балор ли го предложи? — попитах с недоверие, но като че ли в това имаше някакъв идиотски смисъл.

Проблемът беше, че рано или късно, щяха да съставят достатъчно интелигентна програма и да използват достатъчно интелигентен анализатор на изображения на данните от разузнавателните сателити, и щяха да се досетят какво се беше случило и да ни проследят до „Планинска принцеса“.

— Приятел, не се засягай, но ти не беше ли в изолация? — попитах Грегър.

Той кимна.

— Не бива да си играя с другарчетата — рече.

— Значи, все пак си ти, а не извънземното?

— И двете. Ние изпратили мен, защото аз бих бил най-подходящ да общува с ваши.

— Какво се случи?

— Ами нали ти казах. Другата ми половина на практика колонизира тялото ми. Така че в момента гледаш първия хибрид между нас и Тях.

— А кой контролира нещата? — попитах.

— В момента никой, но обикновено и двете страни. Виж, има някои промени въпреки това, което виждаш. Ние напълно сме се сраснали. — Това никак не ми хареса и сигурно го беше разбрал по изражението ми. — Няма страшно, човече. Може би не това исках да постигна в живота си, но нямаше да доживея, за да дойдеш и да ме избавиш от пленничеството ми, ако я нямаше онази друга страна.

— Значи ли това, че си Грегър? — попитах.

Той поклати глава и добави:

— Но вероятно ще е по-лесно, ако ме наричаш така.

Отпих отново от уискито. На масата се беше появила кутия с цигари. Извадих една и я запалих. Беше приятно да видя, че Мораг проявяваше разбиране към начина ми да се справям със сложните ситуации или поне с навика ми да отлагам да се справям с нещата.

— А защо пожела да се сраснеш с моя приятел? — попитах нещото.

Видях как, докато казвах това, очите на аватара на Грегър се присвиха едва забележимо. Мораг поклати глава с отвращение. Грегър ме погледа известно време, преди да отговори.

— То се опитваше да общува с нас — каза. Значи, Езичника е бил прав. — От нас Те не са видели нищо друго освен насилие, затова Те предполагат, че нашето общество се гради върху насилието, което донякъде е така. Но също така предполагат, че най-големите насилници са водачите ни, което не е лишено от основание.

— Затова Те преследват войниците от специалните части — казах с разбиране. — Но какво искат Те?

Само че вече знаех отговора.

— Мир — отвърна Грегър.

Замислих се над това, докато си дръпнах от цигарата. Огънчето светна по-силно — въпреки всичко, бях впечатлен.

— А как да сме сигурни, че казваш истината? — попитах.

— Като се довериш — рече Баба Яга. — Което най-вероятно значи, че работата ни е спукана — добави горчиво.

— Аха, ами да вдигнат ръце тези, които смятат, че си човешко същество? — казах и вдигнах ръка, въпреки че си давах сметка, че се държа като кретен.

— Да вдигнат ръце онези, които смятат, че си задник — предложи Баба Яга. Свалих ръката. — Виж, реших, че е по-добре да извикам теб, отколкото Мадж, за да помогнеш да върнем обратно твоя приятел. Но се оказа, че май ще трябва теб да убеждаваме.

— Изненадана ли си? През по-голямата част от съзнателния ми живот тези неща се опитват да ме убият. Ако сгрешим и се доверим на нещото в главата ти и на господин Ожених-се-за-извънземно — тук Грегър се усмихна горчиво, — можем да предадем планетата на Тях и направо да изтрием човешкия вид от лицето на Земята, даваш ли си сметка?

— Да — каза тя.

— Наистина ли? Защото ти много прибързано се довери на извънземното, а повярвай ми, нямаше да го направиш, ако беше видяла онова, което сме виждали ние.

— Значи, нямам право на мнение, защото не съм ходила на война ли? — попита тя.

Грегър гледаше размяната на реплики, като че ли присъстваше на тенис мач. Неизменната му усмивка започваше да ме изнервя.

— Какво искаше Ролистън от теб? — попитах го, пренебрегвайки въпроса на Мораг.

— Дълго е за обясняване, а и предпочитам да го разкажа пред всички — рече Грегър. — Освен това от доста време не съм обиждал Мадж; изобщо не се съмнявам, че си проявил немарливост в това отношение.

— Немарливост? Извънземното да не върви в комплект с речник? — казах, осъзнавайки, че отново разговарях със стария си приятел. Обърнах се към Баба Яга, която все още беше ядосана. — Защо вече не приличаш на вещица? — попитах.

— Напротив, приличам, обаче реших, че така ще е по-лесно за Грегър — каза тя, стиснала зъби.

Почувствах студенината в гласа й, затова пак се обърнах към Грегър.

— Правилно ли предполагам, че ти все още си упоен? — казах. Той кимна. — И ще се държиш прилично, когато се събудиш? — Той поклати глава. — Няма ли?

— Затова сме тук — каза Баба Яга, изгубила търпение.

— Когато разбраха, че някой напада лабораторията, ме програмираха да отвърна на нападението.

— Програмираха? — изумих се аз.

— Викария беше прав: Тяхната физиология наистина се дължи на естествен нанит. Тяхната технология и биология са едно — каза Баба Яга.

— А Кликата разработи биологичния интерфейс — допълни Грегър. — Те използваха примитивни бионанити, за да препрограмират моята биология — продължи той.

В този момент разбрах, че войната беше свършила. Трябваше само да освободим въпросните нанити и да Ги програмираме да ни оставят на мира. Освен ако истинските агресори не бяхме ние.

— Кликата ли? — попитах.

— По-късно ще ти обясня — ми каза Баба Яга. — Все още имаме от приспивателното, а двамата с Посланик се опитваме да намерим начин да изключим сигнала за убиване.

— Защото, ако не го сторите, ще се събудя и ще избия всички ви, но най-напред онова грамадно копеле, което прилича на риба — каза Грегър със смущаваща деловитост в гласа.

— А как успя да дойдеш тук? — попитах.

— Заради портовете, които все още притежава, а извънземното се е свързало с тях и позволява движение на данни в двете посоки — отвърна Баба Яга. — А сега си тръгвай, че имаме още работа.

Грегър ми намигна.

— Путка — казах си, имайки предвид Грегър, и се събудих.

Чувствах се като лайно. Ама наистина много зле. Изпитвах слабост, много ми се гадеше, а по кожата ми имаше силно зачервени петна. Имах нужда от още от хапчетата на Татенцето, и то веднага. Макар и съвсем леко, усещах почти непрестанното помръдване на помещението, в което се намирах, и това не ми помагаше много с гаденето.

Лежах върху занитена за пода сгъваема койка. От лявата ми страна — пардон, ляво на борд — стената описваше дъга, което ме наведе на мисълта, че се намирахме на кораб, близо до корпуса, а съдейки по звука, и под ватерлинията. Стените бяха от необлицована стомана. Вероятно се намирах в един от трюмовете за контрабанда на „Планинска принцеса“. Огледах се и видях още няколко койки, както и различни части от разпръсната наоколо екипировка. Забелязах отвор, който водеше към отделена част на трюма. Някой го беше затулил, като беше провесил протъркано сиво одеяло, но въпреки това отстрани се процеждаше светлина. Освен това оттатък дочувах нечии гласове.

— Не мисля, че идеята е добра — каза Мадж, докато преглъщах още няколко от специалните хапчета на Татенцето — болкоуспокоителни и средно силен наркотик, колкото да се вдигна от леглото.

Забелязах, че кожата ми беше покрита с червени рани. Започваха да кървят веднага щом нещо се допреше или отъркаше о тях. Видях, че бяха превързани — възможно най-добре, предвид обстоятелствата.

— Мораг няма да го буди, докато не се увери, че сме в безопасност.

Рану тъкмо успокояваше Мадж, докато аз се затътрих към провесеното върху отвора одеяло.

Почувствах познатото подръпване върху тила, пресегнах се и издърпах жака; когато погледнах надолу, видях кабел, който стигаше до другото помещение. Ето това беше връзката, с чиято помощ бях проникнал в безопасното обкръжение на Грегър. Едва доловимото люлеене на огромния руден танкер караше стомаха ми да се обръща. Опитах се да подавя повдигането и ми се дощя да си запаля цигара.

— Рану, възхищавам се на вярата ти, но не съм убеден, че тя ще му попречи да ме разкъса на парченца — поде Мадж.

— Аз ще отмъстя за теб — каза Балор с огромно задоволство.

— Много ме успокои — Мадж спря за момент. — Ти… ти май наистина нямаш търпение, а?

Опитах се да отметна одеялото настрани, но успях само да го смъкна изцяло.

— Какво правиш? — попита смаяният Мадж.

Олюлявайки се, преминах в съседното помещение. Балор, Рану и Мадж стояха в полукръг около нещо, което приличаше на високотехнологичен стъклен ковчег, овързан на кръст с два ремъка. Беше закрепен неподвижно върху два работни плота. Успях да разпозная преносимия реанимационен кувьоз. Приличаше на онзи, който използваха Лешоядите, както ние, военните, доста неблагодарно наричахме лекарите на бойното поле, които по нечие нареждане сваляха киберприспособленията от ранените и убитите. Този тук беше приспособен за биологично опасни материали, въпреки че не можех да си представя как щеше да удържи Грегър, ако се ядоса. Мораг и Езичника се бяха облегнали на най-далечната подпорна стена, вдясно от мен — пардон, дясно на борд. И двамата бяха изпаднали в транс — видях жиците, които излизаха от тиловете им и се свързваха с кувьоза.

Подпрях се на вратата, опитвайки се с мъка да си поема въздух. Не помня да се бях чувствал толкова слаб. Мадж погледна назад. Той държеше на прицел кувьоза със своя калашников. Рану беше насочил натам гаусовата карабина, а Балор премяташе на рамо своя комбиниран гранатомет „Призрак“ и разпъваше тризъбеца.

— Имаш ли цигара? — попитах Мадж.

— В момента съм малко зает. Балор, не мислиш ли, че автоматът е по-подходящ за целта от скапаното ти риболовно копие?

Дори Рану гледаше подозрително два и половина метровия, силно видоизменен киборг. Балор се ухили.

— Добре, събуждаме го — каза Мораг.

Стори ми се, че гласът й излезе от тоягата на Езичника, която лежеше в скута му.

— Сигурни ли сте, че е готов? — изненадващо попита Рану.

В отговор прозрачният капак на кувьоза започна да се плъзга надолу. Рану и Мадж се стегнаха още повече, докато Балор продължи да гледа с неприкрито въодушевление. Отвътре излезе дим, който можеше да бъде кислород или някакъв друг газ. Помислих си, че ако нещото-което-някога-е-било-Грегър щеше да ме убива, по-добре да изпуша една цигара и дори да пийна нещо, ако имаше какво. Реших да не казвам на Мадж за съкращението НКНЕБГ; не вярвах някой друг да ми благодари, дори и да им кажа. Обърнах се и се върнах при койката си.

— Полека, полека. Внимателно! — изкрещя Мадж зад гърба ми.

Зачудих се дали им беше хрумнало, че насочването на пушки и допотопни пронизващи оръжия може да предизвика у него желание да се бие или да побегне. По-скоро не. От съседното помещение до мен достигнаха заповеди, изкрещени на висок глас и звук от тътрене на крака, а в същото време успях да намеря цигарите си и се зарадвах на манерката на Мадж. Може би в нея имаше водка, но със сигурност щеше да е качествена, пък и винаги съм смятал, че руснаците и шотландците имат много общо помежду си.

— Грегър, добре ли си? — каза Езичника.

Стори ми се, че се старае гласът му да прозвучи успокоително, но вместо това на мен ми прозвуча като че ли говори на малко дете. Ако аз бях опасен хибрид между човек и извънземно, щях много да се разсърдя, ако някой ми говореше с такъв тон.

— Хей, я се успокойте… Балор? Балор! — този път беше Мораг.

Замислих се дали да не грабна пистолета, но се олюлях и реших, че мога да застраша някого, вместо да помогна. Изведнъж силно ми се догади. За щастие, зърнах кофата наблизо и успях да стигна до нея, преди да избълвам нещо, което приличаше на жлъчка и кръв. В съседното помещение чух звук от отривисто движение и нечие глухо ръмжене.

— Мирен! — каза Мораг.

По същия начин баща ми се караше на някое зло куче. Сигурно го казваше на Балор. Изплюх остатъка от повърнатото и се изправих на крака. Имах усещането, че вътрешностите ми загниват. Изплакнах устата си с водка и отново се изплюх в кофата, преди да ударя още една яка глътка. Задържах течността, въпреки че ме изгаряше. Но не можах много да се отърва от неприятния вкус.

— Балор, мога ли да те помоля да не предизвикваме потенциално опасна извънземна форма на живот? — попита Мадж. — Успя да отмениш заповедта за унищожение, нали, сладурче? — добави той.

— Мисля, че да — отвърна Мораг.

Не ми хареса несигурността в гласа й. Димът в устата обаче ми подейства успокояващо, но в същото време засили гаденето ми.

Върнах се обратно при отвора към съседното помещение и се отпуснах тежко върху стената. Грегър седеше пред кувьоза. Беше леко прегърбен. Беше заел позата на хванат натясно хищник. Черните езера на очите му оглеждаха наоколо. Местеха се от човек на човек. Преценяваха. Изчакваха някой да помръдне. Сега разполагах с повече време да го разгледам, защото не се движеше толкова бързо и не налагаше Балор. Докато го гледах, си мислех, че Те все едно бяха взели някого и го бяха натъпкали в човешка обвивка, като бяха забравили напълно за човешката физиология. А то горе-долу и това беше станало. Различаването на човешките елементи по него — познатите, макар и измъчени черти на моя приятел — правеше нещото/него (продължавах да не съм сигурен) да изглежда още по-извънземно. Погледна към мен, докато си дръпвах от цигарата и се мъчех да потисна гаденето. Аз му кимнах. Той се вторачи в мен. Чувствах се твърде зле, за да се ядосам. Той отвори уста. С облекчение видях здравите човешки зъби, въпреки че ми изглеждаха по-правилни от тези, които си спомнях. Като че ли извика. Затулих уши с ръце, защото викът му се вряза в черепа ми. Дори и заглушителите не ми помогнаха особено. И Мораг беше запушила ушите си с ръце. Другите правеха някакви гримаси. Бях чувал този звук и преди, в онзи сън с извънземните кули, но този път беше различен, разкривен, разстроен, гневен.

Грегър затвори уста и челюстите му изтракаха. Рану и Мадж продължаваха нервно да го държат на мушка, Езичника седеше зад тях, Мораг точно пред тях, а Балор се опитваше да ги заобиколи отстрани.

— Момчета, защо не свалите оръжията, а? — подканих ги аз.

— Страхотна идея, мамка му — рече Мадж. — Пък ако много вземе да буйства, ще го просна в безсъзнание с огромния си кур.

— Искаш ли да отида и да го извадя от чантата ти? — заядох се аз. — Вижте, ние не спираме да го плашим, а после се чудим защо се държал неспокойно.

— Той е прав — каза Мораг и застана срещу дулото на автомата на Мадж.

— По дяволите — рече Мадж и вдигна цевта, търсейки нова позиция за стрелба.

— Мадж — извиках внимателно. Той спря. Видях, че и Рану, макар и с нежелание, свали карабината си. — Това е той — продължих към Мадж.

Не бях сигурен дали вярвам в думите си. Мадж първо погледна към мен, а после свали оръжието. Всички се обърнахме към Балор. Той въздъхна дълбоко, видимо разочарован.

— Шибани путьовци — промърмори и изгледа злобно Грегър, а после се оттегли в ъгъла и седна на един здраво подсилен сгъваем стол.

Мораг пристъпи към Грегър, който също като мен, леко се поклащаше, макар и заради друго. Хибридът между човек и извънземно стърчеше много над нея. Той може би беше по-висок и от Балор, но далече по-строен от него. За първи път се притесних, когато го видях така надвиснал отгоре й. Тя протегна ръка към него. Той я гледа известно време, преди да протегне своята костелива ръка. Пръстите му бяха прекалено дълги и с твърде много стави. Помислих си, че може да ги завие няколко пъти около малката ръчица на Мораг.

Тя заведе Грегър до друг стол, но вместо да седне, той просто се преви, като че ли за да се сгъне. Позата му наподобяваше насекомо. Не можех да свържа фигурата, която седеше пред мен, с образа на Грегър от виртуалната ни среща. Той погледна първо мен, после Мадж и се усмихна, но накрая посочи с пръст Мадж.

— Какво има, мамка му? — каза Мадж.

Аз се разсмях.

— Изненадан е, че някой има още по-извънземен вид и от него — каза Мораг и се засмя лукаво.

Рану и Езичника също се разсмяха: дори Балор пусна кисела усмивка.

Грегър отвори уста и се засмя. Това ни накара да млъкнем. Отначало беше като лай на тюлен, но после започна да се променя, докато накрая заприлича на непринудения смях на Грегър, макар и леко отблъскващ. А ние продължавахме да го зяпаме.

— Изглежда, че странният вид е повод за присмех, независимо към коя раса принадлежиш — казах, загасих цигарата и отпих нова глътка водка.

Мадж ми показа среден пръст, но вече се беше успокоил.

— Ей, това моята манерка ли е? — попита.

— Ъхъ.

Отпих още веднъж, а след това Грегър се протегна от много, много далече и измъкна манерката от ръката ми. Ние го гледахме, докато я пресушаваше.

— Според мен действа по инстинкт — каза Езичника, сякаш се извиняваше.

Зарадвах се, че поне дотолкова нещо от войника беше останало у него.

— Можеш ли да разговаряш с нас? — попита Езичника с дразнещия си, снизходителен тон.

Грегър се обърна и го погледна, и ми се стори, че главата му се извъртя на твърде голям градус. Отвори уста и отвътре се чу пронизителен писък, като при микрофония. Гласът му сякаш минаваше през тонове и честоти, докато намери нещо, което да му хареса, и тогава много повече заприлича на предишния Грегър.

— Разбира… се… че мога… да говоря с вас… по дяволите, не… съм… глупав… мамка му. — Главата му се извъртя под твърде притеснителен ъгъл, за да ме погледне. — Кой… е тоя приятел?

Двамата с Мадж се ухилихме. Въпреки че и двамата знаехме, че това не беше онзи Грегър, когото познавахме, а нещо напълно различно, по някакъв начин той се съдържаше в това същество.

Започвах да свиквам със странностите. Това, че заедно с Мадж и Езичника седяхме в полукръг и разговаряхме с морско чудовище, тийнейджърка и извънземно, започваше да ми се струва съвсем в реда на нещата. Оставихме Грегър да се върне постепенно към човешкото общуване, като му разказахме много съкратена версия на перипетиите си. Той мълчеше и от време на време задаваше по някой въпрос. Беше му неловко от самия него, дори и след като Мораг му беше дала едни изрязани шорти на Балор, които беше увил около кръста си. Някъде по средата на обяснението на Езичника за „Бог“, което изобщо не ме интересуваше, разбрах, че той се срамуваше от своята извънземност. Изведнъж се успокоих, защото това ми се видя твърде човешко, но не ми идваше наум нищо, от което на него или на нас да ни стане по-леко.

Гиби и Бък се бяха върнали горе-долу по средата на нашия разказ. Не бях сигурен дали ги бяха отпратили, за да не ядосат Грегър, или защото те самите бяха избрали да не са там, когато той се събуди, но щом ги видя, Грегър се изправи, или по-скоро се разгъна. Двамата се отдръпнаха назад и ръцете им потърсиха старинните револвери в кобурите на хълбоците им. Въпреки че бяхме успели да ги успокоим, Грегър приличаше на някой, който се кани да ги изяде, а те даваха вид, че всеки момент ще си плюят на петите.

— Кои са в Кликата? — осмелих се да попитам най-накрая, едва няколко часа по-късно, когато вече бях напълно сигурен, че сме изчерпали своята версия на сполетелите ни събития.

— Хората, които направиха всичко това. Тези, които ме плениха и правеха опити с мен — отвърна Грегър. Гласът му вече беше станал почти нормален и успяваше да ме унесе до степен, че да повярвам, че той беше едновременно и човешко същество, и моят приятел. — Шепа дебели богати дъртаци. Невидимите мъже от света на корпоративните финанси, разузнавателните агенции, големците от военната и цивилната сфера.

— От кои държави? — попита Мадж.

— Почти от всички — но главно от Европа и Америка, доколкото ми е известно.

— Някаква конспирация? — попита Бък с презрение.

Грегър отново врътна глава и го погледна с черните си очи езера, като задържа погледа си достатъчно дълго, за да накара пилота да се почувства неудобно. Бък тъкмо отваряше уста да каже нещо, когато Грегър му отговори:

— Не мисля, че те го разбират по този начин. Те не смятат, че могат да заговорничат за или против нещо. Те и други като тях винаги са вземали решения и толкоз.

— Значи, нещо като тайно правителство? — попитах.

— Не мисля, че е нещо толкова прозаично. Те са дейците на нашето общество. Аз ги наричам Клика. Трябваше да им дам някакво име, за да се сдобият с идентичност, нали? — каза Грегор.

Сигурно под влияние на извънземното бившият войник, израсъл на улиците на Стърлинг, използваше думи като „прозаично“.

— Познаваме ли някои? — продължих.

— Ролистън — рече Грегър без колебание. Ние кимнахме. — Той е шефът на тяхната охрана, върши цялата мръсна работа. Другите по-скоро се държат настрана. Общуват дистанционно или с помощта на посредници. Освен Ролистън, виждал съм още един, който се казва Винсънт Кронин. Наближава трийсетте или поне на толкова ми изглежда, носи скъпи костюми, скъпи джаджи, катана…

— От коя корпорация? — попита Мадж.

Нормално беше всеки, който носи катана, да се числи към някоя фирма, да бъде корпоративен самурай. Добрият бизнесмен трябваше да се докаже с работата си, но за да се издигне в йерархията, трябваше да участва в дуели. Разправяха, че дуелите за най-високите позиции се водели до смърт, а подът на конферентните зали се обливал в кръв. Трябваха им само хора, които имаха куража за тая работа. Ако той беше толкова млад и носеше катана, значи, не само го биваше, а вероятно беше рискувал, но и спечелил много.

— Не мисля, че е толкова просто; той няма някакво определено гражданство. Водят го за играч на много високо ниво, бизнесмен без определен ресор. Ролистън върши мръсната работа, а Кронин движи организационните дела.

— Значи, бихме могли да предположим, че този тип е от най-добър сой? — рече Мадж.

Грегър кимна. Нещо ме смути — главата му сякаш подскочи като еластична топка.

— Те ли започнаха войната? — попитах.

— Май да.

— Защо?

— Не знам.

— А ти за какво им беше? — попита Мадж.

— За Тяхната технология — отвърна Грегър. — Аз бях опитно зайче, след това доброволец и накрая се превърнах във фабрика за производство.

— За военни цели ли? — поинтересувах се аз.

Грегър сви рамене. Но и в това движение имаше нещо смущаващо. Замислих се дали той изобщо притежаваше това, което нормално бихме нарекли скелет.

— Може би, но според мен голяма част от членовете на Кликата са много стари и болни.

— Искат да използват Тяхната течност… или каквото е там биологично вещество, за да се подмладят и да удължат живота си ли? — предположи Мадж.

— Възможно е — рече Грегър.

Изведнъж ми хрумна ужасяваща мисъл и я изказах на глас:

— Техните оператори — Ролистън, Сивата дама и тям подобните — те напомпани ли са с Тяхна технология?

— Не знам. Не е изключено. Изглеждат нормални, така че, ако са напомпани, вероятно е с много по-съвършена технология от моята.

— Не искам да обиждам вашия приятел, обаче той не бърза да ни каже истината — обади се Балор.

За първи път се намесваше в разговора. През цялото време само беше зяпал Грегър, който сега извъртя бързо главата си, за да погледне едноокия пират.

— Ами бях доста зает с това да правят опити с мен — каза Грегър с равен глас.

— Обаче призна, че те могат да те програмират — рече Бък.

Гиби леко се смути.

— Аха, с мен действат малко по-грубичко, отколкото е обичайният им начин за контролиране — каза Грегър.

Изправих се в стола си, изненадан от това прозрение. Замислих се за момент.

— Мен никой не може да ме програмира, мамка му — рече Балор.

Грегър го погледна право в окото и каза:

— Нали си служил в армията.

Той явно не си даваше сметка, че Балор много държеше да му засвидетелстват уважение.

— Нима? — рече Балор. — Нямах чувството, че това правя…

— Добре, обаче всички ние служихме — казах. — Освен Мадж.

— Но това не означава, че вече не могат да го контролират или че все още не е под техен контрол — прибави Балор.

— Не е — намеси се Мораг. — Вече се погрижихме.

— Тогава кой командва — човекът или извънземното? — попита Гиби.

— И двете — отвърна Грегър. — Повярвай ми, аз съм много по-мотивиран от вас да остана господар на себе си и да се разправя с Кликата.

— Освен това — рекох, — ако той продължава да работи за тях, защо още не са дошли? Защо ще ни оставят на мира?

— Да се разправим с Кликата ли? — попита Бък. — И как точно ще стане това, ако наистина са толкова могъщи, колкото разправяш?

Разумна забележка.

— Не знам — рече Грегър. — Но трябва да побързаме, защото те ще искат да си ме върнат и със сигурност не могат да си позволят да се разчуе за моето съществуване.

— Ами тогава да направим така, че хората да разберат — замислено каза Мадж.

Езичника също го погледна умислено.

— Трябва да пуснем „Бог“ — изведнъж се обади Мораг.

Езичника моментално излезе от унеса си.

— Не сме готови.

На лицето на Мораг се изписа раздразнение, което сякаш казваше „Пак ли започваш“. Отпих от уискито, което бях сипал във войнишкото си канче. Мадж беше извадил от някъде бутилка свястно уиски. Май го пазеше да полеем освобождаването на Грегър. Обаче не бях сигурен доколко на Мадж в момента му беше до празнуване. Бях леко подпийнал, което не облекчаваше непрекъснатото ми гадене, но поне му придаваше приятна нотка.

— Готови сме, но има вероятност да не е съвършен — каза Мораг. — А и ти не си го виждал.

От доста време се чудех за това, но така и не беше дошъл подходящият момент да повдигна въпроса.

— А какво стана, докато беше в мрежата? — попитах.

Всички погледи се насочиха към Мораг, която се размърда сконфузено, защото не й стана приятно изведнъж да бъде център на внимание, но имаше и още нещо. Тя се страхуваше — това не беше обикновеният страх от опасности, а истински ужас.

— Някаква много гадна програма по сигурността й дойде в повече — обясни Езичника.

— Глупости! — изкрещя Мораг.

Езичника въздъхна.

— Виж, Мораг. Никой не отрича, че за кратко време си научила много неща. Ти си може би най-талантливият хакер от твоето поколение, но също така е истина, че никога не си се сблъсквала със сериозна охрана, свързана с незаконни програми за нападение. Тези неща атакуват директно защитните сили на невралния хардуер и биологичната обратна връзка.

— Щом казва, че е видяла дявола, трябва да й повярваме — обади се Рану.

Прозвуча ми доста зловещо.

— Видяла си дявола ли? — попитах.

Знаех, че Мораг изгаряше от нетърпение да получи първото си религиозно видение в мрежата. Жалко, че е бил дяволът.

— Когато проникнахме в мрежата, те опитаха да направят чистка и изпратиха насреща ни програма, която предизвиква огнена буря. Бяха се справили добре, но при всяка чистка, има и оцелели. Ние разравяхме пепелищата, опитвайки се да спасим каквото можем… — каза Езичника.

— И какво намерихте? — попитах.

— Ще стигнем и до там — рече. — Но бяха оставили една много гадна охранителна програма специално за нас.

— Беше повече от това; беше като „Бог“… — допълни Мораг.

— Само че зъл — добавих аз и се усмихнах.

Мораг ме изгледа кръвнишки.

— Страшничко си беше, няма какво — каза Езичника. — Беше много сложна и опасна.

— Обаче вие се справихте? — попитах.

Езичника поклати глава и растите му се разлетяха встрани.

— Не, най-напред се опита да нападне Мораг…

— Защото е знаела кой е опасният — каза Рану.

Не мисля, че го правеше нарочно, но ако си беше поставил за цел да вбеси Езичника, се справяше доста добре.

— Затова излязохме оттам — каза Езичника, като се опита да не обръща внимание на думите на Рану. Знаех, че след това не се бяха връщали отново в изолираната мрежа на съоръжението.

— Значи, няма как да сте сигурни, че е било просто охранителна програма? — попитах.

— Виж сега, Мораг не беше ставала жертва на нещо толкова сериозно и си мислеше, че нищо не може да й се случи в мрежата. Обаче нещото се възправи от обсидиана като огромен кървав червей, който събуди у нас всеки един от възможните ни страхове.

Звучеше отчаяно. При споменаването на „червей“ главата на Грегър се завъртя веднага към Езичника.

— Какво искаше да кажеш с това „кървав червей“ — че е бил облян в кръв ли? — попита той. Езичника кимна. — А знаеш ли наименованието на проекта? — добави Грегър.

— „Черен червей“ — отвърна Езичника. — Обаче не виждам връзката.

— Можеш ли да ни разкажеш какво сте намерили? — попитах.

— В общи линии се потвърди разказаното от Грегър — започна Езичника. — Цялостният проект е наречен „Проектът «Черен червей»“, което донякъде обяснява защо охраната изглеждаше по този начин. Целта на проекта е да използва Тяхната биотехнология за разработване на няколко различни приложения.

— То каза ли ви защо са започнали войната? — продължих.

Езичника поклати глава.

— А спомена ли нещо за второстепенните проекти? — попита Грегър.

— Да — отвърна Езичника.

— Е, кои са? — подканих го да продължи.

— Проектът „Кром“ и проектът „Демиург“ — рече Езичника.

— Това беше „Демиург“ — обади се Мораг.

— Защо ще оставят „Демиург“ в система, която са прочистили и ужким напуснали? — попита раздразнено Езичника.

— Добре де, тогава е била частица от „Демиург“ — съгласи се Мораг.

— Както ти си частица от „Бог“? — заяде се Езичника.

— Опа — прекъснах ги аз.

— „Демиург“ е софтуерното приложение на Тяхната технология — поясни Езичника.

— Тоест?

— Тоест то е също толкова сложно, колкото „Бог“, и притежава същата мощ, ако не и по-голяма, защото в него са вложени много повече ресурси.

— А какво ще стане, ако „Демиург“ влезе в мрежата? — попитах.

— Същото, ако и „Бог“ излезе навън, но се предполага, че „Демиург“ ще бъде недобронамерен. Според мен, ако това стане, Кликата, за която говори Грегър, ще упражнява контрола върху цялата информация. Обаче този път, без пречки — допълни Езичника.

— А как можем да сме сигурни, че вече не са го пуснали и не владеят положението? — попита Мадж.

— Не са. Щях да разбера — увери го Мораг.

Езичника се подразни от думите й, погледна я и каза:

— Доколкото знаем, те все още не са го усъвършенствали.

— Ето защо ние трябва да пуснем „Бог“ в мрежата възможно най-скоро — поясни Мораг.

Предложението й не се хареса особено на Мадж.

— А какво представлява проектът „Кром“? — попитах, изпреварвайки появата на нов спор.

— Доколкото знам, вид вирусно оръжие — отвърна Езичника.

— Това е приложение на контролиращите бионанити, които използваха върху мен — поясни Грегър.

— И какво прави? — поинтересува се Мадж.

— В общи линии — заразява, възпроизвежда се, контролира — рече Грегър.

— Кого?

— Тях.

— Всички до един ли? — попитах недоверчиво.

Грегър и Езичника кимнаха.

— Да не искаш да кажеш, че Кликата иска да осъществи контрол над цяла извънземна раса? — рече Мадж.

— Теоретично, да — отвърна Езичника.

Забелязах изключително съсредоточеното изражение на Бък.

— Според мен това не трябва да се случва — каза дебилният селяндур.

В много отношения бях впечатлен от начина, по който схващаше ситуацията.

— А кога ще го доставят? — попитах.

— Не знам — рече Езичника.

Грегър само поклати глава, но не беше овладял още тънкостите на езика на човешкото тяло.

— А ние как ще го спрем? — попита Мораг.

— Защо ние? — подскочи Бък. — Нас какво ни засяга?

— Нали каза, че ще помагаш? — припомних му аз, но трябваше да призная, че си имахме работа с неща, които надхвърляха нашите способности. Мисля си, че дори и при най-добро желание не притежавахме нито уменията, нито ресурсите, за да се справим с нещо толкова мащабно. Освен това, ако наистина се постараеха, рано или късно, щяха да ни открият.

— Няма нужда да го предотвратяваме, а да намерим някой по-добронамерен, който да го контролира — предложи Мадж.

Погледнах го. Всички го гледаха. Балор се усмихна, но Грегър, Езичника и Мораг изглеждаха ужасени.

— Какво има? Нали Те са вид, който е враждебно настроен към нас и иска да унищожи човечеството? Ние не можем да Ги затрием, затова упражняването на контрол над Тях ми се струва добра идея — поне от гледна точка на инстинкта за самосъхранение — обясни той.

— Но ние започнахме войната — отбелязах аз.

— И какво от това? Не, не ме разбирайте погрешно. Искаше ми се да не сме я започвали, но тя вече е факт, така че сега трябва да си сърбаме попарата. Ако това значи, че за да оцелеем, трябва да победим, това ми се струва най-добрият начин да го постигнем. Без значение кой е започнал тази бъркотия, Те са враждебна раса, която изтребва хора под път и над път. Нали не си го забравил? — обърна се към мен.

— Мадж, не се дръж с мен като с дете.

— Те са раса, която притежава собствена чувствителност — застъпи се Рану.

— Така е и много съжалявам за това. Много е тъжно, мамка му, но ако трябва да избирам между моя и Техния вид, ще избера себеподобните и ако носим някаква отговорност за това, тя е към човешкия род — каза Мадж.

— Не и аз — рече Грегър.

Всички утихнаха. Грегър и Мадж се гледаха втренчено. Мадж първи отмести погледа си и каза:

— Вече ни разкри истинската си същност.

— Нито пък аз — обади се Мораг.

Извърнах рязко глава към нея. Това беше едно от най-смразяващите неща, които бях чувал.

Мадж я посочи с пръст.

— Ти си малка глупачка. За теб всичко това е готино и интересно и несъмнено е голяма крачка напред в сравнение с обслужването на велики и добри хорица в скапания бардак в Дънди, където си работела…

— Мадж — предупредих го аз.

— … Но сега предлагаш да предадем човечеството отвътре, като се превърнем в Тяхна пета колона. Ти гледаш на измяната спрямо собствената си раса като на някаква следпубертетна игра, мамка му. Те не са сладури и със сигурност не са ти приятелчета, Те са опасни и… и…

— Извънземни — довърши вместо него Грегър. — А това тук някога ти беше приятел.

Трябва да й призная, че Мораг успя да овладее гнева си. Тя заговори с равен глас, стиснала зъби:

— Значи, ти смяташ, че за мен това е игра? Според теб аз не съм ужасена, че имам това нещо в главата си? А мислиш ли, че ми харесва да убивам хора? — Тя погледна към мен. Това пък защо? Зачудих се. А после си спомних какъв ставах под влияние на бойния наркотик. По дяволите. — Но аз го усещам. Разговарям с него и знам — каза простичко тя.

— Сладурче, не за пръв път някой се възползва от теб, нали? — каза гадно Мадж. На лицето му се изписа подигравателно състрадание. — Никога ли не са те лъгали? Никога ли някой, на когото си имала доверие, не те е подвеждал? „Да, обаче аз го мислех за много свестен и си казвах, че мога да му се доверя.“ И какво стана след това? На него му плащаха, а на теб ти се изреждаха, подпряна на стената на кенефа.

— Престани — каза Рану.

Мадж се беше изправил.

— Няма да престана, мамка му. Вижте, не ме разбирайте неправилно. Виждам, че си привлечен, обаче ние продължаваме да слушаме приказките на това момиченце само защото този я обожава — и той се изплю, забивайки пръст във все повече губещия самообладание Рану, — а пък ей тоя иска да я чука — и посочи мен.

— Мадж… — казах, но Рану вече беше скочил.

— Седни — изрева Балор.

Рану се спря и погледна Мораг. Тя поклати глава. Какво, по дяволите, беше това? Рану седна, но не спря да гледа кръвнишки към Мадж.

— И така — започна отново Мадж, — кой е за хората и кой — за извънземните?

— Що за нелепост, по дяволите, ти май съвсем откачи — казах ядосано.

— Той е прав — обади се Балор. — Постави ме в положение, в което никога не мислех, че ще бъда.

— И какво е то? — попита Гиби.

— Да съм на страната на хората.

— Но всичко това е само хипотеза; ние все още нямаме достъп до „Кром“.

— Може и да нямаме, но трябва да разберем кой е за хората и кой е против тях. Ще се наложи да решим въпроса тук и сега — добави Балор.

Дори Мадж изглеждаше сащисан. Рану помръдна неспокойно, Грегър също.

— Можем да решим въпроса, като разговаряме — предложих. Откъде се беше появила изведнъж тази напираща агресия? — Нали така?

— Да оставим настрана „Кром“, обаче Мораг току-що ни каза, че тя е за Тях и иска да пусне в мрежата нещо, което на практика е извънземен вирус — каза Балор.

— Колко пъти трябва да ви се повтори, че ние искаме мир? — рече Грегър.

— Чухте ли го? Ние? Той е един от Тях — изкрещя Бък.

— Но е много по-приятен от другите, които сме срещали — отбелязах саркастично, доколкото ми се удаде.

— Не съм сигурен, че съм готов да поема този риск, а и не съм сигурен, че ние всички бихме могли, когато става дума за съдбата на човечеството — каза Мадж.

Аз поклатих глава.

— Остава ни „Демиург“ — обади се Езичника.

— Който поне се контролира от хора — добави Мадж.

— А ти всъщност на чия страна си? — попита Грегър.

— Наистина ли ще позволиш на Ролистън и на онези скапаняци да им се размине? — запротестирах.

— Не мога да кажа, че съм очарован от алтернативите! — изкрещя в отговор Мадж.

— Добре, тогава защо не вземеш да убиеш мен и Грегър, а после да потърсиш Ролистън, за да му лапнеш кура? Пък после ела пак да ми кажеш каква курва съм била! — развика му се Мораг.

— Защото не може — изръмжа тихичко Грегър.

Вероятно искаше да каже, че Мадж не може да го убие.

— Аз мога — рече Балор заплашително.

— Така доникъде няма да стигнем! — надвика ни Езичника с достатъчно авторитет, който ни накара да млъкнем. — Докато всички вие продължавате да проявявате робска покорност пред нашата върховна жрица или заклеймявате онези, които го правят, ще си позволя да ви напомня, че „Бог“ не е извънземен вирус; архитектониката на програмата е човешко дело, както и преобладаващата част от самия процес по програмирането. Единствено операционната система е от Посланик. Ние сме предвидили и моделирали последиците от пускането на „Бог“ в мрежата, и въпреки че на мен ми се искаше да постигна много повече, ако разполагах с още време, мога да ви уверя, че той няма да предаде човечеството на Тях. Не е творение на мозъка на Мораг. „Бог“ беше създаден от група хакери, които са напълно човешки същества, повечето от тях ветерани. — Когато свърши изречението, повечето от нас се бяха умълчали и го гледаха с очакване. — Чуйте ме — започна отново, този път по-тихо. — Аз съм категорично за човечеството, но нямам никакви задръжки да пусна „Бог“ в мрежата… — и той погледна към Мораг — … когато е готов.

— Веднага — настоя тя.

— А какво точно прави той? — попитах, като се опитах да избегна нов спор.

— Уфф… — въздъхна Езичника.

— Не знаеш! — каза Мадж, като не можеше да повярва на това, което се случва, и се разсмя.

— Още не сме решили — продължи Езичника. Стори ми се, че всички го гледахме подозрително. — А какво искаме ние от „Бог“ да направи? — попита той.

— Типичните хакерски простотии — измърмори Мадж. — Изобретяват системата, но не знаят какво да правят с нея.

— Ти затова ли си тук, за да ни лазиш по нервите? — не се стърпя Мораг.

— Не — озъби й се Мадж. — Опитвам се да накарам някои от вас да мислят с главите си.

— Ти какво би накарал „Бог“ да направи? — попита Рану.

Мадж млъкна.

— Вашият „Бог“ ще ни слуша ли? — поинтересува се Балор.

— Ако ние поискаме това от него — отвърна Езичника.

— Какво значи „ако“? — настоя Мадж.

— Става дума за управляването на огромна мощ — обясни Езичника.

— И на кого можем да се доверим да я управлява? — продължи Мадж.

— Бихме могли да му дадем правото сам да се управлява — отвърна Езичника.

— Значи, предлагаш да дадем на извънземна информационна форма правото да се управлява сама и да притежава всемогъщество в мрежата? — попита Мадж.

— Аз съм против — каза Балор простичко и категорично.

— И така, да се върнем на първия ми въпрос: на кого ще се доверите? — попита Езичника.

— На себе си — рече Мадж.

— Страхотно. Значи, ще предоставим пълния контрол върху мрежата на алкохолик и наркоман, който не умее да общува с хора — предложи Езичника.

— Първо, умея да общувам с хора, и второ — може да попаднете и на много по-лош вариант от мен.

— Искам да видя уменията за общуване на Мадж — вметна Мораг и се ухили.

— Ще трябва да почакаш до Коледа — казах й аз и също се усмихнах. Напрежението беше започнало да се разрежда.

— Малцина са достойните за моето общуване — оплака се Мадж. — Е, кой ще контролира тогава? Ти ли? — попита той Езичника.

Той поклати глава и растите му се разлюляха на всички страни.

— Не, аз не се доверявам на себе си, а освен това не бих се доверил и на групата, която го направи. Дори на Мораг не бих гласувал доверие.

Погледнах към нея, но тя ни най-малко не се беше обидила.

— Че защо не? — попита Гиби. — Виждаш ми се свестен, малко хахо, но все пак доста свестен пич — провлачи той.

— Той е помогнал да направят „Бог“; може дори идеята да е била негова. Мамка му, не виждате ли, че страда от мания за величие и от комплекс за божественост? — възмути се Мадж.

Езичника го погледна раздразнен и каза:

— Не мисля, че мога да се съглася изцяло с поставената ми от Мадж диагноза; власт в такива мащаби със сигурност ще породи изкушения, на които не съм сигурен, че ще мога да устоя.

— Като да шпионираш със специалните лещи съблекалнята на мажоретките на „Фишеците“ от Остин — изтърси Бък.

Очевидно разсъждаваше на глас. Всички го погледнаха за миг. Той повдигна вежда и кимна мъдро.

— Да, горе-долу до там щяха да се простират амбициите ми, ако притежавах толкова много власт — рече Езичника.

— Аз ще се заема с управлението — рече Балор.

Мораг, Езичника и аз в един глас казахме: „Не“.

— Говоря ви сериозно. Имам командирски опит, а човечеството се нуждае от силен водач — каза той.

И мисля, че наистина говореше сериозно.

— Балор, това няма да стане — каза Езичника.

Балор се извъртя и го погледна с окото, което нямаше превръзка. Езичника не трепна.

— Само силните трябва да стават водачи — продължи Балор. — Да виждаш някой по-силен от мен?

Не се стърпях и погледнах Грегър, който наблюдаваше разговарящите, а главата му беше наклонена под странен ъгъл.

— Не става — рече Мораг.

Балор завъртя страховитата си глава към нея.

— Защо така, малката? — попита той със заплаха в гласа.

Вече наистина започвах да се тревожа за отношението на Балор към всичко това.

— Прави ми впечатление, че когато вие, мъжете, не искате да чуете онова, което имам да ви кажа, веднага ставам курва или малката, но не е ли именно това целта — да не попада управлението в ръцете на хора като вас? Не ни ли е писнало вече от воини, които да ни командват?

— Можем да поспорим дали проблемът не е тъкмо в обратното — че не сме имали достатъчно воини за управници — намесих се аз.

Мораг се обърка.

— Защото, ако ни командваха вои… войници, те нямаше да изпращат без нужда хора на смърт, защото много добре щяха да знаят какво значи това — обясни Езичника. — Въпреки че историята познава и изключения. — Обърна се към Балор и продължи: — Ти си добър водач, но проблемът е, че винаги ще преговаряш от позицията на силата, а и вижданията ти за това, кой да живее и кой да умре, са малко… нестандартни.

Трябваше да отдадем заслуженото на Балор, че поне не си поплюваше.

— Да, обаче е прав — каза Мадж. — Човечеството наистина се нуждае от силни водачи. Кой от нас не вярва в намесата на Бог в човешките дела?

Аз вдигнах ръка. Другите не последваха моя пример, но Бък и Гиби изглеждаха объркани. Изненадах се, че бях единствен.

— Много вярващи се извъдихте — измърморих.

— А не е ли тъкмо там грешката на Бог? — попита Мадж. — Каза ни, че трябва да вярваме, но не ни помогна, когато се борехме за оцеляването си на Земята, когато щеше да ни бъде от полза. Сега можем да се възползваме: с помощта на мрежата можем да завземем други системи като орбиталните станции, да вземем контрола в наши ръце или в ръцете на Бог и да покажем на хората начин… — но накрая се запъна.

Вероятно си даваше сметка как звучи отстрани.

— И какъв е този начин? — рече Езичника.

— Да се отървем от Кликата, да започнем да доставяме храна, ресурси и медицинска помощ на нуждаещите се, да сложим край на тиранията, ами такива работи — отвърна Мадж, въпреки че според мен и самият той не беше убеден в това, което казваше.

— Май не си го обмислил много добре — продължи Езичника.

— Не знаех, че ще ми се наложи да задавам параметрите на нов бог, когато се събудих днес следобед — изрепчи му се Мадж.

— При това положение няма ли ние да се превърнем в новите тирани?

Прозорливостта на Гиби ме изненада.

Мадж се замисли и каза:

— Може и да се превърнем, но предпочитам фашистът, който ме управлява, да бъде добронамерен, а не алчен. Не можем да оставим това в ръцете на хората, не можем просто да им покажем начина. Много религии са опитвали това в хода на човешката история и хората винаги са прецаквали нещата, докато накрая не избухнал и Последният човешки конфликт.

— Ние правим „Бог“, не създаваме нова религия — усмихна се Езичника.

— Нима? Ти не искаше ли да станеш върховен жрец? Нали затова завиждаш на върховната жрица ей там? — попита Мадж.

Лицето на Езичника помръкна. Мораг гледаше ту единия, ту другия.

— Добре де, това, че хората прецакват нещата, не е ли още един аргумент в полза на това, да дадем на Бог правото сам да се управлява? — попита Грегър.

— Ти това искаш, нали? — рече Мадж.

— Да, искам да се измъкна от този миризлив трюм и да се заема с управлението на света, ако не възразяваш — отправи саркастична забележка Грегър.

Ако изобщо приличаше на предишния Грегър, сигурно вече доста му беше писнало, защото онзи, когото познавах, рядко прибягваше до сарказъм.

— Това е аргумент в полза на силния лидер — отбеляза Балор.

— Ние трябва да закриляме, не да контролираме — обади се Рану, който погледна Балор в окото, но не отмести погледа си.

След няколко мига на размяна на воински простотии между двамата, Балор най-накрая кимна. Мадж поклати глава.

— Правете каквото знаете. Но това не променя факта, че ако искате да направите нещо, трябва да го свършите сами. А не да определяте някакви мъгляви правила и да се надявате, че всеки ще ги изтълкува правилно. Съжалявам, дечковци, но хуманността и добротата няма да спасят човечеството. Ако искате да спрете войната, ще трябва да осъществите контрол над оръжията и да сте готови да ги използвате, защото неговото племе — и той посочи Грегър — може да не е готово толкова бързо да свали оръжията, колкото ни карат да вярваме.

— Да бе, и ако ние разсъждавахме като теб, щяхме да поискаме най-напред да осъществим контрол над вас — изплю се Грегър.

— Не съм убеден, че и в момента не правите това — сряза го Мадж.

— Казахме ти, че не е това — рече Мораг.

— Доколкото знаем, в теб е нахлуло едно от Тях. Освен това каза, че си на Тяхна страна. Как искаш да ти вярваме? — попита Мадж.

— Ами аз? И аз ли съм вербуван? — каза Езичника.

Мадж се замисли, но накрая каза:

— Не, ти си просто изкуфял старец.

За секунда видях как Езичника посърна, но после на лицето му отново се върна гневното изражение.

— Писна ми някой да ме контролира — казах.

— Чудесно, но какви са възможностите? — поиска да разбере Мадж. — Очевидно не и вариантът, при който хората сами се опитват да решат проблемите си.

— Защо да е очевидно? — попитах. — Това, което не дава резултати, е контролът да бъде в ръцете на Кликата и тям подобни — поне не и за нас и за по-голямата част от човечеството. Ако ги питаш, те вероятно се имат за силни водачи. Поне Ролистън със сигурност.

— Затова ние трябва да бъдем много по-човеколюбиви от тези задници, да се погрижим за всички, а не само за себе си — продължи Мадж.

— Може би с това ще започнем. Ние отдавна преотстъпихме отговорността си на своите водачи; сега ще трябва отново да си я вземем — казах му аз.

— Звучи страхотно, но няма смисъл, ако решиш да го приложиш на практика — обори ме Мадж.

— Няма да прилагаме нищо на практика — отвърнах. — Само казваме истината.

— Какво искаш да кажеш? — заинтригуван, попита Езичника.

— Ще накараме „Бог“ да ни разкрие всички тайни в мрежата, като започнем с войната. Ще го програмираме да ни яви обективната истина по най-добрия възможен начин. След това ще направим така, че да проведе допитване, което да обхване цялата система, и да бъде напълно безопасен…

— Диктатура на мнозинството — изтъкна Мадж.

— Имаш ли по-добро предложение? — попитах.

— Да наложим контрол, да избием членовете на Кликата, да започнем мирни преговори с Тях и да се опитаме да постигнем по-голяма справедливост — отвърна Мадж.

— Май забравяш с кого разговаряш. Ако ти наложиш контрол над мрежата, първото, което ще направиш, ще бъде да поискаш един кашон с водка и още един с наркотици, преди да продължиш похода си в търсене на идеалната проститутка — обърнах му внимание аз.

— Жалко, че майка ти не е жива — рече Мадж и се ухили.

В мен се надигна гняв от опита му да се пошегува, но се овладях.

— Мадж, наистина ли искаш да бъдеш господар на света? — попита Грегър внимателно.

Мадж се запъна.

— Ами… аз нямах предвид себе си, но…

— А кого? — попитах. — Ето, това сме хората. Аз не ставам, Езичника не става, ти не се доверяваш на Грегър, нито на Мораг. Балор е психопат. Не се обиждай, Балор.

— Обидих се — каза той тихичко.

— Рану? — попитах.

— Аз не искам — рече той.

— Значи, остават Бък и Гиби — продължих.

— Уха! — извика Бък. — Винаги съм си знаел, че от мен ще излезе нещо.

— Не го слушайте — каза Гиби.

Бък остана искрено разочарован.

— Даваш ли си сметка колко опасно е да се каже на хората истината за всичко? — тихо попита Балор.

— Той е прав — добави Езичника. — Хората лъжат, за да се предпазят, но и за да заблудят някого. Това би могло, не, направо ще доведе до… хаос.

— И ще разбие обществото ни — каза Балор и се ухили. — Този план започва да ми харесва.

— На мен не ми пука — казах и си сипах още уиски. — Прав си за лъжите, но все някога ще трябва да пораснем, а що се отнася до обществото ни, сегашното му състояние не ме задоволява.

— Но… — понечи да каже Мадж.

— Вижте, можем да си спорим така, докато хората на Кликата дойдат и ни открият. Ако наистина успеем, това ще донесе огромна промяна за всички. Никога не можем да предвидим всички аргументи „за“ и „против“. Истината е една — действаш или не действаш — включи се Рану.

— Но ние още не сме взели решение — рече Езичника.

— Имаме две предложения: или да използваме „Бог“ за контрол над мрежата, или да го програмираме да каже цялата истина на всички — обади се Мораг.

— И да унищожим обществото — добави Мадж.

— Така и така държиш на диктатурата на мнозинството, дайте да гласуваме — предложи Балор, свел гласа си до шепот.

Мораг вдигна рамене и каза:

— Кой е за контрол над мрежата?

Бък изстреля ръката си нагоре. След кратко замисляне и Гиби го последва, а след тях и Балор. Забелязах някаква вътрешна борба у Мадж, но в крайна сметка не вдигна ръка.

— Кой е за истината? — продължи Мораг.

Аз вдигнах ръка; Мораг също. Както можех да предположа, Рану я последва. Грегър също вдигна ръка. Езичника все още мислеше. Мадж просто поклати глава. Накрая и Езичника вдигна ръката си.

— Значи, каквото и да стане, няма ти да си взел решението? — обърна се Езичника към Мадж.

— Точно така, мамка му. Отново отказвам да ми се вменява отговорност — каза той и впи поглед в мен.

— Ами „Демиург“? — попитах Езичника.

— Не знам. Нямам никаква представа какво ще стане, ако се срещнат.

— Не бихме ли могли да програмираме „Бог“ да му се опълчи? — предложи Мораг.

— А дали трябва? — замисли се Езичника.

— Да — рекох аз.

Останалите кимнаха.

— Ролистън и неговите хора знаят ли за „Бог“? — попита Мадж.

— Нямаме основание да смятаме подобно нещо, освен ако не е изпратил съгледвачи в Ню Йорк — отвърна Езичника.

Балор поклати глава и каза:

— Не, няма начин, освен ако Рану не му е докладвал, преди да се присъедини към нашия лагер.

— Никога не включвам в официалните си доклади разкази за това, как онези, които съм изпратен да убия, се опитват да създадат „Бог“. Така минавам за по-нормален — рече Рану, без изобщо да се шегува.

— Пък и кой би му повярвал? — попитах. — Доколкото ни е известно, Кликата няма интерес да избързва да пусне „Демиург“ в мрежата, нали? — Езичника и Грегър кимнаха. — В такъв случай ще пратят ли „Демиург“ в ответ?

— Това може да се окаже единственото нещо в състояние да унищожи мрежата — включи се Мораг. — Битката между тях ще бъде с много разрушителни последици и от нея те няма да спечелят кой знае колко.

Виждах, че Езичника не беше съвсем убеден в това, но нищо не каза.

— Колко време ще ви отнеме да зададете параметрите на „Бог“? — попитах.

— Три часа, най-много четири — отвърна Мораг.

Езичника кимна хладно.

— А след това, какво? — поиска да разбере Мадж. — Просто ще го пуснете в мрежата ли?

Езичника се замисли над въпроса и каза:

— Това е едната възможност, но ще отнеме време, поради обема, пък и в началните етапи ще бъде много уязвим. Най-добре би било да намерим някакъв възел, място, където може да се свали огромно количество информация за много кратко време, но ще ни трябва източник.

— Искаш да кажеш, от сайт? — попитах.

Езичника поклати глава.

— За медиен възел ли говориш? — попита Мадж.

— Може би да — рече Езичника.

Мадж се ухили.

— Мадж? — казах. Той ме погледна и вдигна вежда. — Не искам да убивам още хора.

Той кимна.

Мораг ме гледаше напрегнато.