Ветеран

5. Дънди

Въпреки пораженията по лицето си, не чувствах никаква болка и продължих да се промъквам надолу по стълбите към вътрешността на кораба. Приглушеното осветление и остатъците от червена боя по стените бяха отдавна забравен опит да се придаде на това място някаква атмосфера, но сега, на размътения от дрогата ми мозък, те напомняха за отвъдното.

Стигнах до подножието на стъпалата и спрях. Слухът ми долови нечие тежко дишане и шума от неспокойно движение зад ъгъла. Погледнах през термографа, но тръбите на отоплителната система и изобилието от хора в съседните помещения замъгляваха изображението. Надникнах зад ъгъла и веднага се прибрах обратно, защото двама изнервени мъже мигновено стреляха с картечните си пистолети, заредени с грубо излети куршуми, които летяха с твърде голяма за този тип оръжие скорост. Те пробиха стената, до която бях застанал, и продължиха нататък. Чу се писък. Един от заблудените куршуми беше ранил някое от момчетата, които се трудеха във вътрешността на кораба. Върнах се обратно на стълбите.

— Край — извиках. — Всички са мъртви. Макфърлейн също — вече не работите за никого. Просто си вървете.

Двамата обсъдиха предимствата на предложението ми.

— Не на нас тия! — извика единият. — Ти си човек на правителството и ще избиеш всички, които са били в контакт с нещото.

— Тогава защо още не съм го направил? — попитах аз и се зачудих защо хората толкова много се стараеха да не ми оставят друга възможност, освен да ги убия. — Вижте, ваша работа, можете да умрете на мига или да се оттеглите невредими.

Те отново започнаха да обсъждат, а после чух трополене на обувки по металните стълби. Погледнах зад ъгъла — двамата въоръжени мъже се бяха разкарали.

Облегнах се на стената и презаредих мастодонта с бризантни куршуми. Те имаха специалното предназначение да засягат във възможно най-голяма степен течната плът на Техните биоборги убийци. Ръката ми трепереше. От страх. Бях прекарал толкова време на Земята, където нищо не изглеждаше страшно в сравнение с войната. Даже бях забравил какво значи страх.

При последния си сблъсък с Нинджа бях въоръжен до зъби, напомпан с бойни наркотици, подпомогнат от хората от моя отряд, макар много от тях в крайна сметка да загинаха, да не говорим за странната участ, сполетяла Грегър. Ако това наистина бе един от Техните Нинджи, молех се да е ранен, защото в противен случай с мен бе свършено. И точно в този момент усетих раздвижване в съседния коридор.

Подадох глава иззад ъгъла и видях двайсетина от по-елитните (според местните стандарти) проституиращи момичета и момчета да се насочват към мястото, което вероятно бе капитанската каюта. Следваха ги разгневени клиенти. Щипнах се по носа, при което размазах между пръстите си изгоряла кожа. Сред упоеността от наркотика и притъпените нервни импулси усетих болката да се надига едва-едва. Не бях сигурен какво да направя, затова продължих по коридора, като изблъсках един от клиентите, който бе хванал някакво младо момче за косата и го дърпаше обратно в каютата си. Проправих си път без особени затруднения заради страховития си обгорен вид и спрях пред вратата на капитанската каюта.

Нещото, което се беше проснало върху койката, със сигурност беше едно от Тях. До него на пода лежаха белезници, с които преди това вероятно го бяха закопчали. Този екземпляр в най-голяма степен от всички други, които бях виждал, наподобяваше човешко същество. Приличаше на локва от машинно масло с човекоподобна форма и пропорции, а главата му представляваше гладък черен овал, лишен от всякакви черти.

Не се виждаха никакви оръжия по тялото му, но аз знаех, че Техните Нинджи са човекоподобни. Всъщност единствената сериозна разлика бяха седемте дълги пръста на ръцете и малко по-ниския от средния човешки ръст. Светлината хвърляше по тялото му дъгоцветни отблясъци, в които зърнах изкривения си образ и най-сетне успях да видя пораженията от изгарянето.

Наблюдавах отражението си, докато насочвах револвера към извънземното същество. Момичетата и момчетата се втурнаха от всички страни, като по този начин образуваха щит между мен и него. Когато го докосваха, реактивната му течност или се втвърдяваше, или се надипляше на вълнички, като кръгове в тъмен вир, в който си хвърлил камъчета. Това ми беше познато. Черната течност по пода и койката означаваше, че е ранено. Дотук добре, казах си. Нещото се раздвижи и се опита да изблъска от себе си щита от човешки тела.

— Разкарайте се — заповядах им грубо. Те обаче не помръднаха, въпреки че бяха уплашени. — Веднага! — изревах.

Много от тях подскочиха, а едно-две тихичко заплакаха. Почувствах се като абсолютен гадняр. Тези хора бяха на най-долното стъпало на хранителната верига. Един вид експлоатираните на експлоатираните и колкото повече се износваха, толкова повече пропадаха. Поради тази причина предпочитах виртуалните удоволствия в сензорните кабинки. Това обаче не ми попречи да дръпна ударника на револвера, по-скоро по навик, но те наистина се уплашиха. Плачът се усили, обаче никой не помръдна от мястото си. Изглеждаха решени да умрат заради нещото. Замислих се дали не са попаднали под въздействието на феромони, на някакъв вид психологическо оръжие или контрол на съзнанието, които раненото извънземно същество беше използвало, за да им въздейства.

— Какво ви става? — попитах внимателно, въпреки че револверът ми нито за миг не трепна.

Исках този отвратителен ден да свърши час по-скоро.

— Моля ви, не го убивайте — каза едно от момчетата, за чиято възраст не исках и да мисля.

— И защо? — отвърнах.

— То не е лошо — обади се една от проститутките, с година-две по-голяма от момчето.

Тя не плачеше, въпреки че изглеждаше уплашена, но вероятно начинът й на живот беше пресушил сълзите й.

Момичето беше хубаво. По начин, който не би позволил на нейния сводник да я сложи под лазерния нож, за да я превърне в по-вулгарна версия на модела на седмицата, като след това я принуди да му работи, за да изплати разходите по операцията. Имаше къса черна коса, лунички и красиви кафяви очи. Погледнах я, въпреки че свързаният с револвера компютър ми позволи да държа на мушка Нинджата, който лежеше върху койката.

— Ти май не се чуваш какво говориш. Не знам какво си мислиш, че знаеш, но аз съм виждал тези неща и преди, и знам, че единственото им желание е да избиват хора. То ви прави нещо. Не знам какво точно, но със сигурност нещо ви внушава. Ще ви дам малко пари, но вие трябва да се махнете оттук.

— Говорили ли сте с някое от тях преди? — настоя момичето.

Сподавих въздишката си. Интересът, който бях проявил в началото, започваше да отстъпва пред раздразнението. И за да ми стане още по-гадно, иконката за свръзка на вътрешния дисплей започна да премигва. Майорът се опитваше да се свърже с мен.

— Те не общуват с човешки същества. Единственото им желание е да убиват. Разбра ли? — обърнах се към момичето.

— Това обаче говори — ми каза тя.

Не знаех какво да отвърна.

Не бях чувал нещо такова да се е случвало преди. Или поне не с хората от Космическия отряд на ВВС, които първи установиха връзка с Тях и станаха първите жертви на безмилостно изтребващите ни извънземни, нито пък по-късно по време на войната. Приех обаждането на Ролистън, докато обмислях какво да предприема. В малкото прозорче отстрани на дисплея се появи образът на майора.

— Значи, си го намерил — прозвуча ми повече като констатация, отколкото като въпрос.

— Да — отговорих едва чуто.

— Неутрализира ли го? — попита той.

— Не още.

За миг ми се стори, че по дигиталния му образ премина смут.

— Проблеми ли има? — попита той.

— В известен смисъл.

— Какви? — отвърна той, но търпението му започваше да се изчерпва.

— Непредвидени обстоятелства — отвърнах.

Знаех, че липсата на информация ще го вбеси.

— Неутрализирай ги незабавно — заповяда той.

— Няма да застрелям шестнайсетина годишно момиче — отвърнах.

Застаналите в кръг около раненото извънземно момичета и момчета виждаха, че се опитвам да говоря така, че да не ме чуват, но въпреки това не разкъсаха защитния обръч.

— Изпълнявай заповедите — изръмжа майорът.

— Ако не си искал да свърша работата по моя начин, защо тогава ме накара, а? Нали Бран е на линия!

Стори ми се, че Ролистън се канеше да ми даде още заповеди, вероятно придружени със заплахи, на които се очакваше да повярвам. Воден от принципа, че е по-лесно да поискаш прошка, отколкото нечие позволение, благодарих на разярения майор за обаждането и прекъснах връзката.

Отново насочих вниманието си към момичето.

— Как се казваш? — попитах аз.

— Истинското ми име или това за пред клиентите? — отвърна тя, като се опита да овладее гласа си, за да прикрие страха и немощта си.

— Както предпочиташ.

— Мораг. Мораг Макграт.

Предположих, че това е истинското й име, и за миг се почудих на кого в наши дни би му хрумнало да кръсти детето си Мораг2.

— Добре, Мораг, да чуем какво ще ни каже то — продължих аз.

— Вие не можете да го чуете — рече тя. — Нямате достатъчно естествена плът.

Бива си те, Мораг, помислих си аз. Ако трябваше да й вярвам, излизаше, че представител на извънземната раса, която искаше да изличи човечеството от лицето на Земята, поставяше под въпрос моята човешка същност. От друга страна, много малко от проститутките имаха по тялото си някакъв вид кибернетично устройство. Не можеха да си го позволят, пък и повечето клиенти предпочитаха жива плът, а не желязо и пластмаса. Усмихнах се.

— Много удобно, Мораг. Кажи ми сега как по-точно това нещо разговаря с теб и твоите приятели?

— Прилича на гъделичкане.

По всичко личеше, че Мораг се беше превърнала в говорител на извънземното и на проститутките. Стори ми се, че премисля внимателно отговора си.

— Ето тук, отзад — каза след кратка пауза и посочи тила си.

Какво, по дяволите, ставаше! Те бяха като секта. Сигурно нещото упражняваше контрол върху тях. Може би бяха по-податливи на внушението поради младостта си. Проблемът бе, че всеки момент Бран щеше да цъфне и да ги избие до крак.

— Добре, Мораг, гледала си филми, нали? Виждала си ги Тях, извънземните, които ни нападат и се опитват да ни изтребят, знаеш за войната, която водим от шейсет години, истинска битка за оцеляване — всичко това ти е известно, нали? — Тя кимна. — Ами това, което виждаш — и кимнах към извънземното същество, — е един от Техните инфилтратори, които наричаме Нинджи. Дошъл е тук, за да убие някого, и аз трябва да му попреча. Това, което прави в момента, се нарича контрол върху съзнанието. Съжалявам, но ще се наложи да ви отместя и да се заема с нещото. Съветвам ви да излезете от стаята. Ще се опитам да не ви наранявам.

И в този момент, като един, те се притиснаха плътно до раненото извънземно, по чиято повърхност пробягнаха вълнички. Единствена Мораг не помръдна.

— Не — каза тя и изведнъж усетих повече увереност в гласа й.

Погледнах към щита от човешки тела, а после пак към нея. „И таз добра“, рекох си.

— Значи, с това същество се знаете от няколко часа, но вече си готова да се жертваш за него, така ли? — попитах я аз.

— Господине, то носи надежда — каза ми тя и се обърна към извънземното. — Няма — продължи тя и очите й се напълниха със сълзи за първи път, откакто бях влязъл в стаята. Постепенно младите проститутки се отделиха от проснатото върху койката извънземно. Всички плачеха. Мораг заговори през сълзи: — То не може да разбере как можем да причиняваме болка на себеподобните. Не проумява защо с нас се отнасят по такъв начин. Или защо всички не получаваме храна и закрила в еднаква степен.

Не можех да й отговоря. Моето детство беше рай в сравнение с нейното, а в момента единственият й шанс за по-различен живот бе лотарията за наборна служба.

Когато най-после ми се откри възможност за директен изстрел в извънземното, вдигнах пистолета. И отново зърнах разкривеното си изгоряло лице в черната течност на тялото му. И двамата приличахме на чудовища. Не ме беше грижа дали наистина говори на децата, или контролира съзнанието им, трябваше да го убия, както много други преди него, за да се отърва от досадния майор и да се върна към нормалния си живот. Към боевете, състезанията с мотори, алкохола и сензорните кабинки, към моята представа за нормален живот. Свалих пистолета.

— Добре — процедих през зъби. — Попитай го защо воюват с нас.

Мораг се замисли за миг.

— Защитават се — промълви накрая.

— Глупости.

Вдигнах револвера и допрях пръст до спусъка. След това си поех въздух и внимателно освободих предпазителя и смъкнах оръжието. И до днес не знам защо го направих. Просто не се чувствах изправен пред зло и инстинктът ми го потвърждаваше. Онзи същият инстинкт, който идваше от истинската плът, а не от купчината железарии и пластмаса, в която се бях превърнал. От гърдите на всички се изтръгна въздишка на облекчение.

— Благодарим — каза Мораг.

— Чудесно, направо страхотно — измърморих аз.

По дяволите, какви ги бършех? Та това си беше измяна. Преминавах в лагера на омразния враг, който искаше да унищожи мен и себеподобните ми. И защо го правех? Защото ми се бяха примолили няколко евтини курви от нефтените платформи. Бях убеден, че някой владее и моето съзнание или че това е част от някаква Тяхна нова психологическа стратегия. Обаче нямах основание да не се доверявам на хората, които ме умоляваха да не убивам извънземното. А в същото време нито харесвах, нито имах доверие на човека, който ми заповядваше да го направя. Цялата работа придобиваше ужасяващи размери: товарът на отговорността, който поемах, беше повече, отколкото можех да понеса.

Почувствах се гадно от допира на нещото върху изгорялата ми кожа. Усетих едновременно грапавина и гладкост под тъмната течност. Но усещането бе породено не толкова от физическия допир, регистриран от датчиците за допир и малкото нерви, които не бяха изгорели, който не беше чак толкова неприятен, а по-скоро от това, че свързвах нещото, което се разливаше на вълнички в ръцете ми, с онова, което подобните нему бяха извършвали пред очите ми. Безчинстваха и колеха мирното население на колониите град след град, стари, млади, невръстни, не жалеха никого и оставяха труповете за назидание. Цели села бяха осеяни с парченца плът, а човешките кожи опваха вместо огради.

Нямах обяснение нито за това, което вършех, нито защо отнасях на ръце нещото към площадката за хеликоптери на „Забраненото удоволствие“, където беше паркирана аероколата на Макфърлейн. Все още продължавах да смятам, че става дума за контрол върху съзнанието. Още по-малко пък имах представа какво възнамерявам да правя с нещото. Мораг вървеше след мен.

— Ти къде? — изръмжах.

— Идвам с вас, господине.

Сега нямах време за това. Обърнах се към нея, а тя ме погледна с огромните си кафяви насълзени очи.

— Много скоро едни лоши хора ще тръгнат по петите ми…

— Да, но първо ще дойдат тук — каза тя.

И беше права.

— Ще те оставя някъде по път — казах аз и продължих да вървя към аероколата.

Наложи й се да подтичва, за да ме настигне. Отключих вратата с помощта на горелката за ключалки и оставих извънземното на задната седалка. Мораг се качи отпред. Въздухът в купето на сааба беше спарен и пропит с едва доловима миризма на лайна и кръв. Тук бяха измъчвали хора. Обезвредих алармата, преди да запаля двигателя, и се включих в системата за управление. Не ми харесаха данните от диагностиката върху вътрешния ми дисплей, но за момента трябваше да се задоволя с машината на сводника. Колата нададе вой и рязко се вдигна във въздуха. Понесохме се над водата и полетяхме над тънещата в безпорядък част на нефтените платформи. Тук-там електрически светлинки светваха и угасваха и заедно с огньовете на запалените боклукчийски кофи ни намигаха от време на време от старите, ръждясали и безразборно нахвърляни железарии.

— Мораг — казах аз на проститутката, която люлееше в прегръдките си един от враговете на човечеството. Тя някак си успя да се освободи и се наведе към мен. — Искам да бръкнеш в големия джоб на дънките ми и да извадиш нещо от там.

Тя ме погледна недоверчиво.

— Хайде, направи го — грубо наредих аз.

Тя ме послуша и извади черна правоъгълна хайтек кутия с гладки ръбове.

— А сега я включи в мен — казах аз.

Тя дръпна жака, изтегли кабела и го включи в един от четирите куплунга на тила ми. Усетих изщракването под кожата си. Навремето това усещане ми бе безкрайно неприятно, но сега ми се стори съвсем обикновено.

— Какво е това? — попита тя с любопитство въпреки страха си.

Дадох газ, предницата на аероколата се килна надолу и аз подкарах към неоновите светлини на централната част на Дънди.

— Повечето войници и хората от специалните части имат имплантирани транспондери, с които може да бъдат проследени на бойното поле. — После кимнах към черната кутия, към която току-що ме беше свързала. — А това е устройство за електронно противодействие. С него ще заглуша излъчвания от мен сигнал.

Спестих й подробностите за това, че транспондерите се употребяваха в случаите, когато металът и пластмасата надделеят над душата ти и те превърнат в машина, попаднала здраво в хватката на психозата. Не й казах също, че докато още са на служба, повечето войници от специалните части могат да включват и изключват транспондерите си. Особено тогава, когато беше важно никой да не узнае къде се намираш и с каква цел.

Изведнъж се спусна бяла, ослепителна пелена. Зрителните ми устройства напразно се опитаха да намалят яркостта, филтрите на слуха се изключиха, затова по-скоро усетих експлозията с тялото, отколкото със слуха си. Не всички честоти бяха изрязани и успях да чуя ужасения писък на Мораг и звука от пращенето на метал. Аероколата заподскача напред, докато правех отчаяни опити да я овладея. През мъглата от наркотичното опиянение едва успях да си дам сметка за паренето и за онези сигнали, които при други обстоятелства биха означавали болка в крака. Освен това почувствах, че крачолът ми се навлажнява и че целият се покривам с друг вид влага. Едва тогава усетих извънземния вкус в устата си.

Постепенно ярката светлина започна да избледнява, а аз успях да навържа отделните епизоди на случилото се, докато яростно се опитвах да задействам аварийната система на аероколата. Мораг хлипаше тихичко. Стори ми се, че бе твърде изплашена, за да издаде звук. Изведнъж колата бе обвита от облак зловонна пара. Край нас хвърчаха или падаха отломки, а някои се стоварваха върху покрива й. През дупка в пода виждах какво ставаше долу на земята. Имаше и други две дупки със същата големина — едната в тавана на машината, а другата в обилно кървящия ми крак.

Зад нас, на мястото на „Забраненото удоволствие“, зееше огромен димящ кратер, който много бързо започна да се изпълва с отровните води на река Тей. Дори след всичко преживяно от мен, потръпнах от отвращение при мисълта, че Ролистън или неговите началници бяха използвали орбитално оръжие върху земен град. Извънземното също бе пострадало от изстрела, който бе уцелил аероколата. Купето бе покрито с парчета от течната му плът, но в скута си уплашената до смърт Мораг все още държеше полутвърда маса, смътно наподобяваща човешко същество.

Да, това беше работа на Бран, сигурен бях, и сега тя се намираше на някоя от онези платформи. Вероятно в опасна близост до мястото, откъдето се бе разпоредила за бомбардирането от земната орбита. Сигурно беше насочила към нас мерника на компютърно направлявания релсотронов снайпер. Щеше да убие извънземното, да се отърве от свидетелите, а после да ми даде един предупредителен изстрел, защото тя пропускаше само когато реши да не уцели. От крака ми шуртеше кръв, събираше се в локвичка в нозете ми, а една част изтичаше навън през дупката, пробита от релсотрона на Бран.

Успях да задържа машината във въздуха, докато бърках в един от многото джобове на дългия ми шлифер, и извадих от там лепенка, която поставих на врата си. Стимулантът щеше да ми попречи да заспя, но трябваше да се погрижа за кървящия си крак. Възстановителните ми системи бяха наред, но губех твърде много кръв. Проклех се мислено, задето не бях взел със себе си походната аптечка. Разделеният на части вътрешен дисплей ми показа какво се случваше около нас. Посредством интерфейса успявах да овладея управлението на машината. Така ръцете ми бяха свободни да потърся аптечката на аероколата. Намерих я, но повечето от нещата вътре отдавна бяха използвани.

Мораг продължаваше да хлипа тихичко. Светът, в който бе живяла до този момент, макар и толкова зъл, се бе стопил за миг сред ослепителен блясък и огън.

— Мораг? — извиках й аз. Тя не реагира. Виждах как постепенно изпада в шок. — Мораг! — изкрещях.

Тя се извърна рязко и ме погледна.

— Знаеш ли как се управлява това нещо? — попитах, въпреки че знаех отговора, но трябваше да насоча мислите й към нещо друго…

Тя поклати глава, стиснала обезкървените си устни, а под грима лицето й ми се стори още по-бледо. Успях да разтегна устни в усмивка върху изгорената си обезобразена мутра:

— Жалко.

Най-напред зина учудено, но накрая се засмя на неуместната ми шега и поклати глава. Притиснах раната с ръце и се понесохме към града.