Ветеран

10. Хъл

Мораг легна под ножа, или по-точно, под лазера. Освен това бе така добра да плати на някого да почисти и пришие свежа плът към лицето ми. Същият човек след това положи със спрей нова кожа и се погрижи за раната на крака ми по-добре, отколкото успях да сторя това самият аз при Викария. А докато ние се занимавахме с тези неща, Езичника си поговори с Посланик.

Докторът, който присаждаше нови софтуери, се помещаваше в нещо, което ми приличаше на куб от неръждаема стомана, сглобен насред друго, по-голямо помещение на приземния етаж на една от еднотипните къщи в редицата. Беше херметически изолирано и от него се влизаше през люк в тавана. Чувах плисъка на речните вълнички. Щом отворих очи, попипах новата си плът, която още ме наболяваше, и видях Мораг да лежи на съседния операционен стол, все още под въздействието на упойката. Черепът й беше обръснат и покрит с мрежа от прясно оставени белези. Успях да различа единствено няколко нови куплунга отзад на врата й. Ето това беше цената, която беше платила, задето бе проявила човешката си природа, като се беше опитала да направи нещо повече със себе си. Но всичко ми се стори напразно, понеже и бездруго скоро щяха да ни убият.

Докторът се надвеси над мен. От раменете му излизаха допълнителни ръце, които завършваха с всевъзможни хирургически инструменти. Приличаше на богомолка от хирургическа стомана.

— Езичника иска да говори с вас — ми каза.

Мразех мрежата. Сигурно ще ви се стори странно за човек, който прекарва твърде много време в сензорните кабинки. Технологията бе принципно сходна — основаваше се на ефекта на тоталното разтваряне на сетивата с помощта на специални приспособления, сетивни връзки, които осъществяваха контакта на нервната система директно с мозъка. По този начин усещането, което получаваха сетивата, изглеждаше истинско до степен, че човек можеше спокойно да умре от силата на нервния срив, и в действителност всяка година хиляди хакери си отиваха от това. Както и други потребители, които попадаха в кръстосания огън.

В един или друг момент, повечето хора се включваха в мрежата било поради естеството на образованието си, или ако не бяха получили такова, посредством военното обучение. Ако искаха да си общуват с някого, който живее по-далече от две крачки от дома им, те използваха по един или друг начин мрежата. Освен това тя предлагаше и по-голямата част от забавленията.

Въпреки че бях наясно с полезните й страни, не я харесвах. На практика с помощта на своя аватар човек можеше да отиде където си пожелае, поне що се отнася до мащабите на виртуалната география, понеже се смяташе, че мрежата е практически безкрайна. На мен обаче винаги ми се струваше претъпкана и объркана. Вероятно защото като човек, който я ползваше само от време на време, не бях се разхождал никъде другаде, освен из най-познатите й части. Архитектите на виртуалното пространство не бяха длъжни да се съобразяват със законите на физиката, така че сайтовете можеха да се сдобият с произволна форма — от нормална сграда до гигантска гъба или пък бясно препускащ извънземен кон. Магистралите, по аналогия с градските улици, се свързваха помежду си под произволни ъгли. Често пъти се случваше да вдигна поглед и да видя магистрала с обърнати с главата надолу сайтове или чезнеща в далечината под смущаващ ъгъл, и понеже най-редовните посетители бяха хакерите, мрежата изобилстваше от шарени религиозни изображения. Макар и леко да засягаше моя почти подреден атеистичен ум, никога не си бях задавал въпроса защо хакерите бяха такива откачалки. Но най-много ме беше яд на това, че мрежата беше светът на нашите мечти и като такава можеше да служи като възвисяващо духа противодействие на болезнената реалност от продължаващия десетилетия вече човешки конфликт, а вместо това си беше също толкова крещяща, претъпкана, неприятна и продажна, както реалния свят.

Дайнъс Емрис почти успя да ме накара да преосмисля възгледите си. Заварих Езичника потънал в транс и една бележчица, надраскана на късче хартия, да се присъединя към него. Бележката беше залепена за куплунг, свързан с друг модем. С голяма неохота се включих към устройството.

Отнеме ми известно време, преди да вляза в сайта. Предполагам, че се дължеше на силно закодираната транспортна програма, която трябваше да ме отведе до местоназначението ми. Озовах се в извит каменен коридор, който приличаше на изваден от някоя от програмите, които експлоатираха духа на Средновековието, само дето по-скоро притежаваше отличителните белези на добре изготвената анимация, отколкото напълно натуралистичен вид. Коридорът беше с нисък свод и се осветяваше от трептящия пламък на горящи факли, които допринасяха за атмосферата. Погледнах в краката си и се видях в безличен аватар, какъвто притежаваха всички нередовни посетители на мрежата, със смътно напомняща човешко същество андрогинна форма и с най-основните черти на лицето.

В края на коридора имаше дебела врата, подсилена с железни ленти. Вдясно от нея каменни стъпала извеждаха нагоре. Зад мен коридорът се губеше в безкрая. Виждах и други врати, но предполагам, че не случайно бях доведен именно пред тази. Тръгнах към нея, като се опитах да привикна с първоначално обзелото ме странно усещане за отделяне, докато придвижвах аватара си със силата на мисълта, така че мозъкът ми най-сетне да приеме новата реалност. Аватарът ми не беше дотолкова модернизиран с такива сложни сетива като обоняние и осезание, но сайтът като цяло изглеждаше добре проектиран.

Стигнах пред вратата, но леко се подразних от факта, че беше заключена. В горния край на стълбите започваше някаква галерия. Докато се изкачвах по тях, виждах през сводестите арки отдолу под мен широка кръгла каменна зала с куполообразен таван. И тя се осветяваше от горящи факли. Когато се изкачих най-горе, изведнъж дочух някакъв напев, чийто език ми се стори едновременно чужд и познат отнякъде.

В средата на помещението видях черно петно с размити очертания, което се движеше непрекъснато и имаше странен вид. Течността кипеше и се размътваше, а от нея се протягаха израстъци, които все повече увеличаваха размерите си. Стори ми се, че пробива някаква преграда, която я задържаше в средата на залата, преди отново да изчезне. Около тази форма, която представляваше някакъв вид информация, бяха разположени в кръг странни, сложни символи, гравирани върху каменния под. Предположих, че преградата се дължеше на това и на някакъв вид карантинна или изолираща програма.

Около кръга стояха няколко фигури, всички облечени в дълги роби с качулки в най-различни цветове: от черно до непрекъснато променящите се десени на капковидни изображения с флорални мотиви. Робите прикриваха аватарите под тях. Опитах се да преброя колко бяха, но нещо непрекъснато си играеше с възприятията ми и разместваше фигурите, което сигурно беше още една от сложните функции, които имаха за цел да обезпечат сигурността на сайта. В един момент фигурите застинаха напълно неподвижни. Като единствен признак за движение от време на време пред тях се разгъваше по някой прозрачен свитък, на който бяха изписани символи, които не успявах да разгадая, докато през това време фигурите получаваха информацията.

Гледах така няколко минути според часовника на аватара, а после фигурите започнаха да се разотиват. Някои изчезнаха, докато други просто бавно се изпариха, а трети избухнаха в различни цветове. Видях даже една, която бе обвита от сенки, и още две, които просто напуснаха помещението през една от вратите. Докато накрая остана само една-единствена фигура в белезникава роба. Тя се обърна към мен и ме повика с пръст да сляза при нея.

Не се изненадах, когато разпознах аватара на Езичника. Приличаше на мъж, който изглеждаше на същите години като него, само че косата му беше подстригана, с изрязана в средата тонзура. Носеше роба от зебло и няколко пособия и фетиши, заради които приличаше на персонаж от исторически документален филм. И разбира се, притежаваше задължителните дълга брада и тояга. Стоях до него във вече опразнената кръгла зала и разглеждах контейнера, в който се помещаваше формата, която представляваше информационна форма.

— Това е то, нали? — казах.

Езичника се усмихна и кимна. Припяването вече не се чуваше.

— А какъв беше онзи напев? — попитах.

— Проявление на програмата, която ни предпазва от проследяване.

— Значи, искаше да мога да виждам, но не и да чувам? — усъмних се аз.

— Имахме си по-големи грижи от твоето присъствие, а това, което видя, имаше за цел да ти покаже нашето доверие — отвърна той.

— Къде съм? — запитах и се огледах наоколо.

От вътрешността на помещението виждах стените, покрити с множество лавици, отрупани с навити на рула свитъци. Беше някаква огромна библиотека за съхраняване на информация.

— Това е моето светилище, Дайнъс Емрис — отговори Езичника.

Долових известна гордост в гласа му. Бях впечатлен въпреки неодобрението си към информационните технологии. Сайт, който беше толкова надежден, колкото може да бъде едно светилище, представляваше безспорно респектиращ пример за програмиране, отнемащо много повече време от мимолетното удовлетворение, което хакерите преследваха.

— Кои сте вие? — попитах.

Езичника помисли известно време. Стори ми се, че търси най-добрия начин, за да ми поднесе обяснението на толкова сложно нещо. На лицето му се изписа онова снизходително изражение, което бях виждал и преди у хакерите и свързочниците, когато им се налагаше да обясняват разни неща на непосветените.

— Вярваш ли в Бог или изобщо в божества? — попита той.

За малко да се обърна и да си отида. Въпреки че нямаше да има никакъв смисъл от жеста ми в пространство, което беше изцяло контролирано. Бях чувал подобни неща от хакерите.

— Сигурен съм, че твоята религия е много добра, но аз не съм хакер и религиозният ми ген не е бил погъделичкан — отвърнах, като се надявах изображението да успее да предаде раздразнението ми.

Аватарът на Езичника въздъхна. Явно беше добър аватар.

— Джейкъб, изобщо не ми пука в какво вярваш и дали изобщо вярваш в нещо, а и със сигурност не се опитвам да те накарам да приемеш моето по-скоро лично вероизповедание — внимателно обясни той. — Но това, което наистина искам да разбера, е дали все пак вярваш в нещо?

Помислих малко, преди да отговоря.

— Всъщност вярвам единствено в себе си. Ако има Бог, дори и ти трябва да признаеш, че не дава и пет пари.

— Тогава какво виждаме в мрежата?

— Нищо, халюцинации. Свръхразвинтеното въображение на нечий мозък, който получава прекалено много информация посредством системите.

— Може и да си прав, но какво значение има това?

— Какво значение има дали Бог, или твоите божества наистина съществуват ли? Аз пък си мислех, че това е най-важното за твоята вяра — възразих аз.

— Не, самата вяра е най-важна за нашата религия. Няма значение дали ще ги наричаме божества, или духове, които по един или друг начин са се заселили в мрежата. Няма значение дали са информационни форми, развили псевдосъзнание и приели образа на нашите културни идоли, нито пък дали са извънземни, или, както самият ти каза, халюцинации, които гъделичкат добрия стар религиозен ген. Единственото, което има значение, е по какъв начин ние се отнасяме към тях, какво избираме да правим с тях. Лично аз ги приемам за проявления на смислени идеи, според които трябва да ръководим мислите и делата си, като общение и творческа нагласа, или изстрадалата ни красива Земя.

— Това само доказва твърдението ми, че те не съществуват реално — отвърнах. Езичника отвори уста да ми отговори, но аз го прекъснах. — И изобщо не си и помисляй да ме питаш какво е реално и какво — не, мамка му.

Това беше една от трудностите да си имаш вземане-даване със свързочници — когато нямаше какво да правят, те започваха да обсъждат религиозни въпроси.

— Не това се готвех да кажа. Нашите видения в мрежата ни се струват доста реални. И трябва да ги разглеждаме именно с оглед на този вид реалност. В известен смисъл произходът им няма субективно значение.

— Ама те не са нищо друго, освен заблуда на ума ти — не се стърпях.

Езичника се замисли за момент.

— Я ми кажи, за толкова тъп и наивен ли ме имаш? — попита ме той. Успях да накарам аватара си да поклати глава. — И повярвай ми, знам какво говоря, когато ти давам обяснения на различните видения или срещи в мрежата. — Аз кимнах. — И въпреки това продължавам да съм, поради липса на по-добра дума, религиозен. Въпреки че лично аз предпочитам термина „с уклон към духовното“.

— И въпреки това не виждам смисъла.

— Ами да помага.

— На кого?

— Като за начало на мен самия. Помогна ми да проумея смисъла на някои неща.

— Нещата нямат смисъл — отбелязах аз.

— Може би си прав, но винаги е полезно да разполагаш с инструмент, който да ти помогне да се опиташ да разбереш. Или ако предпочиташ, средство, което да ти помогне да видиш нещата в истинската им светлина, за да се справиш с тях.

— А ти на кой културен идол се кланяш? — попитах, докато се опитвах да измисля начин да се измъкна от този разговор.

Но единственият, който ми идваше наум, бе да продължа да се държа наистина грубо.

— Аз клоня към съвременната интерпретация на северноевропейското езичество във варианта, който келтите са изповядвали. — Бях чувал за това направление в езическите вярвания, но нищо не разбирах от тези работи. — При мен по-скоро става дума за връзка, отколкото за преклонение, с Огма. Той е моята тотемна фигура, образът, от който черпя вдъхновението си.

Вдигнах рамене, защото на мен обаче това нищо не ми говореше, и казах:

— И ти вярваш, че твоят Огма се подвизава по живо, по здраво в мрежата?

— Огма донесе писмеността на Британските острови. Вярвам, че той живее някъде тук и продължава да насърчава творческите импулси и да пише, само че вече с кодове.

— В главата ти.

— Пет пари не давам за обективното му съществуване.

И тогава си спомних нещо, което Викария ми беше казвал.

— Ама Викария ми казваше, че не вярва в Бог.

— Ти сам го каза: нашите богове са културни идоли — отвърна Езичника.

— Какво искаш да кажеш? — недоумявах аз.

— Ами това, че ние сами ги създаваме.

— А какво общо има с това? — и посочих към Посланик.

— Върховната проява на възгордяването. Искаме да създадем бог, за когото хем да няма никакво съмнение, че не е в умовете ни, хем да бъде видим за всички.

Обърнах се и погледнах Посланик, затворен в своята програма.

— Смяташ да се кланяш на това нещо? — попитах слисан.

В този миг измяната, която бях извършил, вече не ми се струваше толкова лошо нещо.

— Не, ние ще се опитаме да го превърнем в бог. Или по-скоро, ще го използваме, за да си създадем такъв. Ще разбутаме мрежата, докато нещо, което е еволюирало по почти органичен начин, се превърне в чиста форма на съзнание. Изградено от информация живо същество, което е почти всезнаещо.

— Такъв ли беше планът на Викария? — Езичника кимна. — Ама че шибана загуба на време — възмутих се аз.

Религиозната мания на тази група минаваше всякакви граници. Мораг и аз щяхме да умрем заради прищявката на някакъв глупец. Огледах се, докато реша как най-добре да изчезна оттам, преди скромните ми познания по информационни технологии да ми подскажат, че беше достатъчно да активирам съответната функция.

— Моля те, не тръгвай — каза Езичника. — Изслушай ме докрай.

Аз се поколебах. Честно казано, и бездруго нямах какво да правя, докато дойде Ролистън.

— Това, което видя, беше среща на мозъчен тръст, съставен от едни от най-добрите хакери на всички планети. Преобладаващата част от тях са ветерани — каза той.

Кимнах. За щастие, отдавна се бях отказал от всякакъв вид оперативна сигурност. Изглежда, че вече всички знаеха за извънземното.

„Страхотно — помислих си, — давай да приключваме с това веднъж завинаги.“

— От няколко години работим върху една идея. Чувал ли си досега хората да Ги наричат бесове? — попита Езичника.

— Викария така им казваше, но той си имаше своето рационално обяснение. Обаче съм чувал и други да използват тази дума — отвърнах и да си призная, в това имаше известна доза здрав смисъл, ако наистина имаш склонност към такива неща.

Те сякаш съществуваха единствено да ни причиняват страдания. Въпреки че първата ми среща с Посланик ме наведе на мисълта, че става дума за нещо по-сложно. Особено ако Посланик наистина беше дошъл с мир, както твърдеше.

— Ние решихме, че ако нашите богове са създадени от самите нас, тогава ние ще трябва да извършим върховния акт на възгордяване и да създадем бог, който е способен да Ги разгроми — продължи Езичника.

— Имали сте групово психотично преживяване? — пошегувах се аз.

Стори ми се, че за първи път Езичника се засегна от думите ми.

— Не приемай всичко твърде буквално. Ние само го нарекохме Бог.

— Кое? — настоях. — Тогава не е имало как да знаете за Посланик.

— Не знаехме. Това беше промисъл.

— Божият промисъл?

— По принцип няма друг промисъл, освен Божия. Но ако предпочиташ, можем да го наречем късмет? — Повдигнах рамене. — Обаче твоят Посланик може да се окаже ключът към онова, което се опитваме да постигнем.

— И какво е то? — попитах с нарастващ интерес, неочакван и от мен самия.

— Опитваме с помощта на изкуствен интелект да създадем програма за управление, която да може да трансформира мрежата в съзнание — обясни той.

Аз обаче нищо не разбрах.

— Какво искаш да кажеш? Програма, която контролира мрежата ли?

— Не, няма да я контролираме. Говоря ти за възможността да дадем на мрежата възможност да се самоосъзнае, да придобие съзнание и да се превърне в бог.

Продължавах да не разбирам какво ми казва.

— Значи, някакъв нов изкуствен интелект? — подхвърлих аз, но Езичника поклати глава.

— Нова форма на живот, отвъд нас, която ни превъзхожда.

— Това е лудост. Ами ако създадете чудовище?

— По-лошо от това? По-лошо от нестихващата война? Освен това ние ще зададем съответни параметри, за да се защитим.

Веднага се сетих за младото момиче, което с най-сериозен тон ми беше казало, че ще се обезобрази, за да не бъде повече използвано да проституира. Езичника беше луд, но може би имаше смисъл в това, което казваше.

— И все пак не разбирам как точно това ще Ги победи? — попитах.

Не бях сигурен дали съм объркан, или изненадан от мащабите на манията на Езичника.

— Понеже ще превъзхожда сумата на отделните си елементи. Ще има достъп до почти цялото знание на човечеството. Ще притежава способност за преработване на информация отвъд това, което можем да си представим. Така че ще се доближи в максимална степен до идеята за всезнание, която можем да постигнем по изкуствен начин. Говоря ти за разум, който надхвърля мащабите на онова, което сме способни да разберем.

— Подобно на Бог — най-сетне започнах да схващам. Езичника кимна. — И вие се надявате, че този бог ще ви покаже пътя към Тяхното унищожение и ще сложи край на войната? — продължих.

Езичника се усмихна търпеливо и кимна. Стана му приятно, че вече започвах да го разбирам.

— Струва ми се прекалено амбициозно — казах, без да мога точно да изкажа колко нелепо всъщност ми изглеждаше всичко това.

— Не ти казах всички подробности, а освен това споменах вече, че ще има някои регулиращи параметри.

— Които да ви позволят да го контролирате? Искам да кажа, хипотетично.

Единственото успокоително нещо на тази налудничава идея беше нейната неосъществимост. Именно тук се коренеше същинският проблем с религиозните мании на хакерите: колкото и смотани да изглеждаха, достатъчно беше сред тях да се появи една харизматична личност и изникваше нов култ. А правителството се страхуваше да остави ветерани от специалните части да се разхождат по улиците с усъвършенстваните си киберприспособления. С нашата подготовка и завишени способности, ако пожелаехме, можехме да предизвикаме безредици, но истинската опасност не идваше от нас. Истинската заплаха бяха хората, които правеха чудеса с информацията.

— Не, то само ще се контролира, но предварително ще му бъдат зададени морални принципи — като например не убивай всички същества на планетата — добави Езичника и странно, обаче това ми се стори едно от нещата, които най-много ме тревожеха.

На теория този техен божествен питомец щеше да има достъп до всяка автоматизирана система, свързана по някакъв начин с мрежата. Което включваше и защитните платформи в орбитата на Земята. Военните и големите корпоративни обекти се отличаваха с най-високата степен на сигурност, която можеха да осигурят технологиите, но на мен ми се стори, че това нямаше да бъде достатъчно да спре нещо, което бе всезнаещо, тази нова форма на живот, за която говорехме в случая.

— Ти ми говориш за най-голямата в света компютърна програма, създадена за Тяхното разгромяване?

— Може да има толкова много приложения, да ни помогне по толкова много други начини.

— Например да направим по-съвършени оръжия? — попитах.

— Ще бъде програмирана за общото благо.

— А не са ли повечето религии именно за това? Обаче колко души загинаха в Последния човешки конфликт?

— Говориш за двеста и петдесет години след последната религиозна война.

— И все пак струва ми се, че това нещо ще трябва да се държи доста агресивно, ако иска да намери начин да се справи с Тях — обясних аз.

Цялата работа започваше да понамирисва на обичайното религиозно двуличие.

— Всъщност нас по-малко ни е грижа да победим Тях, а повече да спрем войната. Може би отговорът не се крие в противопоставянето — добави Езичника.

Позамислих се над думите му. Неговата кауза ми се стори справедлива по много причини, освен ако обаче не доведеше до изяждането или унищожението по друг начин на човешкия род. И после се сетих, че всичко това са пълни глупости.

— Именно там ви е проблемът на всички вярващи — възразих аз. — Вие искате вашият бог да действа като вълшебна пръчица и да поправи всяка злина било тук, на Земята, или в отвъдното.

— Наистина ли не проумяваш, че този бог ще бъде реален, с осезаема мощ? — разпали се Езичника.

Не бях много сигурен дали беше точно религиозен плам, или обикновен ентусиазъм, който видях да припламва в очите на неговия аватар. Трябва да призная, че аватарът му си беше доста засукан.

— И все пак това прехвърля вашата отговорност за решаването на проблемите върху друго нещо — отбелязах.

— Нищо подобно — възрази Езичника съвсем делово, като в известен смисъл охлади патоса ми. — Правим това, което човечеството е правило векове наред. Създаваме средство, което да ни помогне да се справим с конкретния проблем.

— Кой е проблемът обаче — липсата на вяра или Те?

— И двете.

— А ако този бог не поправи нещата с една целувка?

— Тогава ние, и като казвам ние, имам предвид цялото човечество, ще измислим нещо друго, въпреки че може да се наложи някой друг да го направи.

— Но вие искате да сте спасителите на човешкия род — пошегувах се аз.

При тези думи Езичника млъкна. Ако правилно разчитах реакциите му, май наистина бях засегнал чувствата му.

— Ти правиш ли изобщо нещо, за да помогнеш? — попита ме той и за първи път усетих яд в гласа му. — Имаме проблем — може би разполагаме с решение, а може би — не.

— Но може да влошите нещата — спрях го аз.

— Може, но едва ли. Преди малко каза, че прехвърляме отговорността. Обаче ако не ние самите, тогава кой се надяваш да направи живота ни по-добър? Големите корпорации? Военните? Правителството?

Сега беше мой ред да се ядосам.

Прозвуча ми много нахално.

— О, стига — казах саркастично. — Ти да не си Христос?

Езичника се наведе към мен. Сигурно беше задействал някакъв трик, по-проста програмка, която имаше за цел да снабди неговия аватар със специални ефекти. Косата му се развя от несъществуващ вятър, а светкавица озари лицето му. Може и да беше грубичко като изпълнение, но ме подсети, че този човек можеше да ме убие на място.

— Ние сме родителите на Бог, както човечеството винаги е било негов създател. От какво се страхуваш? — попита той.

Отстъпих крачка назад и щях да въздъхна, ако аватарът ми беше достатъчно сложно изграден. От какво се страхувах ли?

— Просто идеята ви изглежда твърде необозрима — отвърнах.

Именно в този момент може би започнах да вярвам в нейната възможност, или ми се прииска да повярвам, но знаех, че трябва да се противопоставя на разочарованието, което идваше след надеждата.

— В даден момент все някой трябва да го извърши.

Езичника се дръпна от мен.

Бурята отмина и той отново ми заприлича на предишния добронамерен човечец.

— Но защо ние? — казах, преди да се усетя, че бях включил и себе си в това число.

— Никой друг не е проявил желание, а ако не действаме, нищо няма да се получи.

— Но аз не съм хакер.

— За съжаление, Джейкъб, винаги ще се нуждаем от мъже, способни на насилие.

— Знаеш, че не можем да останем тук. В противен случай само ще унищожим това, което сте съградили.

— Може би, но много скоро всичко ще се промени, така че нямаш какво да губиш.

И беше прав. И без това нямах какво да правя.

— Добре, а какво общо има това с извънземното? — попита нечий смразяващо зловещ глас.

Сякаш някой се опитваше едновременно да говори и да дъвче парчета стъкло.

Реагирах доста сконфузено. Закоравелият ветеран от специалните части подскочи от страх, с което вероятно опозори триста и петдесет годишната история на своя полк. Но по-лошото беше, че аватарът ми беше толкова примитивен, че се получи забавяне между импулса ми да подскоча и изпълнението на командата.

Езичника гледаше зад мен и се усмихваше. Обърнах се да погледна кой издаваше този ужасен звук. Аватарът ми се видя също толкова ужасен. С голямо приближение можех да кажа, че имаше човешки вид. Видях гърбица, издължено лице с дълъг остър език и уста, натъпкана с криви и неправилни зъби, които изглеждаха зловещо. Някои от елементите напомняха баналните изображения на вещици, които ставаха особено популярни в мрежата около Хелоуин, разбира се, за онези, които можеха да си го позволят, но имаше нещо в мъртвешки бледосинята кожа, мършавите мускули и гадните нокти като на граблива птица, което придаваше на този аватар първичен и злокобен вид. Беше облечен в проста, парцалива черна рокля от зебло, пристегната в кръста с въже.

— Избра ли си вече име? — попита Езичника.

— Баба Яга — отвърна вещицата.

— Сигурен съм, че на Джейкъб няма да му хареса заради религиозното съдържание.

— Ти това ли наричаш религиозно? — извиках, като посочих гротескната фигура пред себе си. — Коя по-точно религия изповядваш?

Нито един от тях не ми обърна внимание.

— Не — рече вещицата. — Аз съм по-скоро приказен герой. Ето в какво трябваше да се превърна. А можеше да е иначе.

И тогава разбрах.

— Мораг, ти ли си?

Вещицата кимна. Ако, превръщайки я в хакер, бяха обезобразили чертите й, щеше да си избере красив аватар. Но явно така разбираше изплащането на кармичния дълг.

— Значи, не си феята на цветята? — рече Езичника, видимо развеселен и доволен. Баба Яга поклати глава, почти срамежливо, както ми се стори. — Независимо дали има връзка с религията, или не, на мен ми говори нещо. Поздравявам те. Избрала си много изискан аватар — добави.

Баба Яга сияеше от гордост.

— Новите джаджи много ми помогнаха — каза отново ужасният глас.

Вещицата оглеждаше залата, а на лицето й беше изписано гротескно учудване.

— За първи път ли ти е? — попита я Езичника.

— За първи път се включвам и всички усещания са нови за мен — рече Мораг.

— Бързо схващаш — обадих се аз, едновременно впечатлен и изпълнен с подозрения относно присъствието на Мораг в мрежата.

— Вижда се, че има вроден талант — отбеляза Езичника.

Но откакто Мораг се беше появила, изпитвах известно безпокойство. Усещах, че Езичника все по-успешно ме въвличаше в безумния си план. Обаче сега магията бе развалена.

— Ами извънземното? — попитах аз, повтаряйки въпроса на вещицата Мораг. — Спомена, че то е ключът.

Езичника отново доби сериозен вид и заговори и на двама ни:

— Към информацията Викария беше прибавил в паметовия чип и резултатите от тестовете, които беше направил на извънземното, и беше установил, че Те представляват една цялостна физиология — т.е. единен организъм. Мозъкът управлява цялото и става съвместим с всички останали от Тях, когато се съберат заедно да образуват доброволно единно колективно съзнавано.

Още нещо, за което и преди бяха изграждани теории.

— Тогава, значи, е биологична машина? — казах леко снизходително, по-скоро за благото на Мораг, отколкото за свое.

— Да — отвърна Езичника. — По същия начин както и хората, само че Те не правят разлика между това, което ние приемаме за технология, и Тях самите.

— Излиза, че са биоборги?

Само че така не ми казваше нищо ново.

— Викария каза, че приличали на биологична течност, еквивалентна на нанитите — вметна Мораг.

Езичника кимна.

— Точно така, но важното в случая е, че Посланик притежава удивителни способности за преработване на информация, а изглежда, има и невероятни способности да учи нови неща, поне доколкото успях да се убедя.

— В такъв случай?

— В такъв случай ще бъде в състояние да управлява информацията в мащабите, зададени му от плана на Езичника и неговите съмишленици — довърши изречението Мораг.

— Я виж ти! — изрекох ужасено.

— Изпратих й протоколите от обсъждането, когато влезе в библиотеката — обясни Езичника.

— Джейкъб, ти нищо не разбираш. Новият хардуер, който ми инсталираха, ми дава възможност да обработвам информация и да разбирам нещата с такава скорост. Вече знам много неща, освен това бързо се уча — успокои ме тя.

Ентусиазмът й би бил по-заразителен, ако можех да спра да мисля за всичкия метал и пластмаса, с които бяха натъпкани телата ни в наше време. Беше ми писнало от тях.

— В такъв случай, поздравления! Сдобихте се с извънземен домашен любимец. Желая ви късмет. Обаче ние нямаме нищо общо с това — изрекох думите, без да се замислям дори.

Баба Яга се обърна и ме погледна. Наистина ли видях искрица на задоволство в черните топчета, които минаваха за очите й, или така ми се стори?

— Аз нямам нищо общо — тутакси се поправих.

Чу се звук от счупено стъкло, когато извънземното излезе от програмата, в която беше напъхано. В един миг черните му пипала избиха навън през покрива на Дайнъс Емрис през пукнатините в тавана. Обгърна ме пълен мрак, което означаваше, че се намирахме в непосещавана част на мрежата, насред виртуалната пустош. Основната част на информационната форма на извънземното, изглежда, беше останала в рамките на кръга. Инстинктивно се отдръпнах назад, но Езичника вече работеше по въпроса. Пред него току се появяваха и изчезваха свитъци под формата на снопчета прозрачна синя светлина, които излизаха от върховете на пръстите му и образуваха лъчисти корони от енергия около черните пипала на Посланик, но освен това не упражняваха кой знае какъв ефект върху него.

— Всички вън! — изкрещя Езичника със заповеден тон, който нямаше нищо общо с предишната му любезност.

Понеже не бях свикнал с подобно обкръжение, започнах да търся реална врата, през която да изляза, преди да се сетя за наличието на функцията „Изход“. Пипалата започнаха да се гърчат като змия, поглъщаща плячката си, но ставаха все по-бързи и по-бързи.

— Да — чух Мораг да шепне.

Обърнах се да видя с кого разговаря и видях, че Езичника я зяпаше с пълни с ужас очи. На лицето на аватара на Баба Яга се беше изписало странно гротескно изражение на изумление. Посланик беше изстрелял едно от тънките си черни пипала и то се беше забило в главата на вещерския аватар.

— Не! — смътно усетих, че извиквам, докато се придвижвах към нея, макар в същия миг да разбрах, че там, където се намирахме, не можех да й помогна по никакъв начин.

Аватарът на Баба Яга лежеше върху гърбицата си и се гърчеше, сякаш обхванат/а от силен епилептичен припадък. Пипалото беше пробило виртуалния череп и също неистово се гърчеше.

— Изчезвайте! Веднага! — изкрещя отново Езичника.

Годините военна служба ме накараха да се подчиня. Знаех, че се превръщам в част от проблема. Хвърлих последен поглед към Баба Яга и след това почувствах объркващото придърпване на реалността.