Ветеран

1. Дънди

Изтръгнах се от ноктите на съня с вик. Кокалчетата на пръстите ме боляха там, където бях опитвал да пусна остриетата. Прокарах пръсти по кръглите ключалки за оръжията, оставени ми по изключение заради моите способности и с позволението да се прибера у дома след вярна служба на род и родина. Право, което бях извоювал с кръв и вакуум.

Благодарение на имплантираните в тялото ми възстановителни системи контузиите от снощния бой оставаха далечен спомен. За сетен път се почудих защо обаче въпросните системи не можеха да ми помогнат да се справя с нажеженото до бяло пулсиращо острие на болката от обезводняването. Тя сякаш водеше самостоятелен живот зад черните поляризирани лещи, заместили очите ми. Как беше възможно хората да са способни да изобретят тонове сложни машинарии, с които да пътуват из Космоса, а да не могат да открият лек за махмурлука? Това беше поредният погрешно определен приоритет на обществото ни.

Бях прекалил с качествено уиски, от онова, истинското, дето се произвежда в спиртоварните на Националния парк. Изправих се в койката си в жилището с форма на куб и започнах да разтривам пулсиращите си слепоочия с лявата ръка, тази, която все още беше от плът. Другата, катраненочерна протеза, моята дясна ръка, се пресегна за пакета с цигари. И цигарите бяха качествени, произведени някъде из земите на Ислямския протекторат.

Запалих си с военната запалка — антика, с която си служех в окопите — по всяка вероятност семейна реликва. Семейство… Къде, за бога, е бил умът на моите родители, когато са ме правили? По това време войната е върлувала от трийсет години. Защо изобщо на някого му е притрябвало да създава деца? Не, моите родители сигурно са били патриотично настроени и може би са смятали за свой дълг да създадат потомство, за да може отрочето да порасне, да го вземат войник, да му промият мозъка, да го накълцат на парчета, а после да го напомпат, обезобразят, сдъвчат и накрая изплюят, за да се превърне в бреме за обществото. Тъй като вече не бях на военна служба, обичах да се възприемам като нечие бреме. Всмуках жадно първия за деня безполезен тютюнев дим и усетих как изпълва дробовете ми. Монтираните в мен разни филтри и други чаркове премахваха токсините и изобщо всички онези приятни неща, които се съдържаха в цигарите, и свеждаха скъпо струващия ми порок до противна превземка. Помислих си, че тъкмо тези дребни удоволствия ме отличаваха от останалата измет. Като се замисли човек, работата ми като жиголо, трошенето на крайници, състезанията с мотори и боевете бяха само начин да прибавя някое и друго евро към и бездруго мизерната си пенсия на ветеран. В крайна сметка, какво са няколко натъртвания и контузии, ако срещу тях получаваш добро уиски, добри цигари, дрога, старовремски филми и музика, и разбира се, достъп до кабинките.

Замислих се дали отново да не се запия, тъй като възнамерявах да не правя нищо този ден. Огледах набързо тесния пластмасов куб, в който влачех съществуванието си, и разбрах, че снощи бях изкъркал доста повече, отколкото си мислех. Което обясняваше несекващата болка в главата ми.

— По дяволите — озъбих се на утрото.

Реших да проверя кредита си, но се отказах, защото това само щеше да ме разстрои допълнително. Пребърках джобовете на дънките и извадих оттам няколко банкноти, добрите стари евро от сивия сектор. Това беше наградата за второто ми място в боевете във Финтри. Бях по-добър от хлапето, което ме победи, но по всичко личеше, че го бяха нахъсали и напомпали здраво, пък и беше по-гладно от мен. Най-много половин година преди да изгърми централната му нервна система, си казах. Вероятно се биеше със скромната утеха, че изхранва семейството си.

Не исках нищо друго, освен да се натряскам. Преброих парите и загасих цигарата в препълнения пепелник. Щяха да ми стигнат за цял ден в кабинките. Почти успях да се насиля да се усмихна на късмета си, нахлузих дънките, закопчах ботушите и се напъхах в най-малко мръсната тениска, която успях да открия, без да губя време. Накрая навлякох отгоре и тежкия жълтеникавокафяв брониран шлифер. Прокарах пръст по пясъчнорусата си коса, която стигаше до раменете — беше прекалено дълга. Вързах я на тила на опашка. Сложих тъмни очила върху черните лещи, които заместваха очите ми, и се приготвих да посрещна поредния ден. И то само защото отивах в кабинките.

Територията на нефтените платформи беше толкова бедна, че там даже нямаше реклами. Всичко водеше началото си от преди повече от двеста и петдесет години, преди избухването на последния от поредица Последни човешки конфликти. Изглежда, че навремето в Северно море е имало залежи от фосилни горива, а огромните ръждавеещи метални скелети били именно платформите, откъдето извличали горивото. Когато си изпели песента, извлекли ги на буксир в пристанището, за да ги разглобят в доковете на Дънди. По същото време река Тей тъкмо била превърната в бунище. Захвърлените в нея платформи се трупали една след друга, докато не задръстили изцяло речното корито, та сега човек можеше да измине разстоянието от Дънди до полуостров Файф, като върви по тях. При условие обаче, че знае как да си пази гърба.

За нула време нефтените платформи се бяха превърнали в рай за незаконно настаняващи се хора, които силните на деня и добрите смятаха до голяма степен за ненужни. Към тях, естествено, се отнасяха и ветераните. Стъпих върху дъските на импровизираното скеле, което свързваше скупчените твърди пластмасови кубове без прозорци — белег за принадлежността ми към тукашната средна класа. Вдясно от мен, на фона на откъслечните проблясвания върху платформите, Дънди приличаше на ярко сияние.

Пред вратата на моя куб на земята лежеше младо момче, има-няма тринайсетгодишно. Беше в безсъзнание — жертва на допълнителните мерки за сигурност, които бях предприел, за да се опазя от обирджиите, или поне за да им дам възможност да задигат от мен колкото да не умрат от глад. Въздъхнах и извадих от джоба на шлифера лепенка със стимулант и я поставих върху ръката на момчето. Белегът на гърдите му ми подсказа, че вече бе ставало жертва на ловците на органи.

— Събуди се, момче! — извиках и го разтресох, като добавих: — Да не искаш Жътварите пак да те докопат?

Очичките му се ококориха ужасени и хлапето отскочи от мен с такава скорост, че, аха, да падне от скелето в помийната яма, която все още минаваше за река Тей. После видях как се изправи на крака и побягна.

— И да не си посмял друг път да ме крадеш! — изкрещях напразно, преди да пропилея още малко пари, палейки нова цигара.

Нощта беше задушна. Много скоро от потта дрехите полепнаха по тялото ми. Изругах развалената охладителна система на бронирания шлифер. Можех и да не го слагам, но така само щях да си изпрося някой да ме обере. Кожата ми беше изградена от плочки, като люспи на дракон, които ми осигуряваха надеждна защита, но нямах повече лепенки в шлифера. Тя покриваше тялото ми от главата до петите, като на подходящите места имаше процепи, откъдето излизаха оръжията, които сега стояха заключени. Можех да поръчам да ми оправят охладителната система, обаче в момента имах пари само за един ден в кабинките.

Наведох глава, докато тичах между двете редици просещи ветерани. Опитах се да не гледам изцъклените червиви кухи орбити, осеяните с белези тела, липсващите крайници на излезлите от строя ветерани киборги, които не можеха да платят за цивилни заместители на отнетите им подобрения. Докато вървях с приведена глава и вдигната яка, се замислих дали да не пусна заглушителите, за да не чувам умоляващите им гласове.

— Някой друг път, момчета — промърморих на себе си, докато ги отминавах.

Със същия успех можех да съм на тяхното място, ако не ме бяха взели в специалните части. Напомпването и тренировките, които получих, струваха твърде скъпо и бяха доста сериозна инвестиция, за да бъдат пропилени върху купчина човешка измет, каквато представляваха останалите ветерани. Бях достатъчно умен да сключа договор за военна служба, който да не ме пороби до живот, въпреки че след изтичането му си запазваха правото отново да ме призоват като запасняк. Въпреки дисциплинарното уволнение, все още се водех на отчет (не че някой изобщо можеше да излезе от списъците им) като част от отрядите за безсмислено преследване на ИК, която всъщност беше голям майтап.

Веднъж се опитаха да се отърват от нас, като изстрелят бивши войници от специалните части в Космоса, но претърпяха пълен провал. Така щеше да им излезе по-евтино, вместо да изплащат мизерните ни пенсии, а и щяха да ни лишат от възможността да се завърнем у дома и да се превърнем в отлично тренирано и опасно обществено бреме. Поради някаква промяна в политиката обаче продължаваха да ни смятат за ценни дотолкова, че да запазим целостта си, макар тя да се свеждаше предимно до смесица от пластмаса и сплави. Е, най-смъртоносните оръжия ги заключваха, поне докато не им потрябват отново.

Хвърлих един поглед към ключалките зад кокалчетата на ръцете. Имах още една такава върху рамото на изкуствената дясна ръка, а и непрекъснато усещах ограничителя в основата на черепа, който притъпяваше силните ми емоции. В много отношения именно това усещане беше най-гадното. Преживяванията ми по време на службата в Спецчастите на ВВС се различаваха коренно от съществуванието на останалата част от ходещото по земята човечество. Доста трудно успях да се откажа от тези емоции. Затова и досега от време на време имах усещането, че газя в сироп.

Кабинките държеше Хеймиш. Той беше противен тип. Имаше гъста къдрава брада, а главата му беше обрасла с рошави валма от мръсна сплъстена коса. Беше гол, нечистоплътен и дебел. Седеше в бронираната клетка, откъдето наглеждаше сензорните кабинки, и нагъваше мазен сладкиш, натъпкан с консерванти. Насилих се да потисна отвращението си към мъжа, чиято смрад можех да подуша дори и през бронираната мрежа. Никога не го бяха виждали да напуска мястото си или да спи. Сякаш неизменно висеше тук. Туловището му беше толкова огромно, че дори да иска, сигурно не би могъл да излезе.

— Джейк! — провикна се възторжено Хеймиш, с което на секундата ме подразни. Не харесвах съкратения вариант на името си. — За колко? — каза и избърса трохите от сладкиша върху увисналите си космати гърди.

Подадох му мърлявите банкноти.

— За цял ден, ако обичаш. Както обикновено — процедих през зъби с цялата любезност, на която бях способен.

— Само толкова? Мога да ти предложа малка виртуална оргия, която завършва с истинско убийство? Или пък секс с през…? Не? Добре тогава, както обикновено. Дай кинтите.

Пъхнах банкнотите в обезопасената кутия. Преди да излязат през тънкия процеп от неговата страна, Хеймиш ги проверяваше на скенер дали не са фалшиви, или пък не съдържат течни експлозиви, кожни отрови, средства за наблюдение и ред други неща. Дилърът на сетивни удоволствия броеше парите, но в един момент самодоволната усмивка застина върху лицето му. Почувствах, че ме обзема паника.

— Ъ, Джейкъб… — започна Хеймиш.

— Какво? Какво! — не се сдържах. — Дадох ти достатъчно! — извиках аз.

— Явно не си чул, че вдигам цените. Спокойно, мой човек. Ще ти стигнат за половин ден и даже ще ти остане кредит за следващото идване.

— Не е честно! — изревах и не вярвах, или поне не исках да приема за истина това, което ми казваше.

Веднага започнах да прехвърлям в ума си безброй начини, по които можех да го пречукам или да му причиня болка. За съжаление, при някои от тях физическият контакт с него беше неизбежен. Вдигнах протезата, за да я стоваря върху бронираната клетка, където той беше на сигурно място. По-скоро усетих, отколкото видях как защитните системи на клетката се активират и от стените и тавана към мен се спуснаха оръжия.

— Е, е, успокой се — каза Хеймиш, едновременно помирително и снизходително, но не спираше да се хили насреща ми. — Помайтапих се — дадено, нека бъде цял ден!

— Голям майтап, Хеймиш, няма що — промърморих и запалих цигара. Усетих едва доловимо потрепване в лявата си ръка, тази, която все още беше от плът. — Не си забравил как си изкарвах хляба, нали? — срязах го аз.

— Нито ти, нито другите ми посетители, човече. Номер дванайсет е свободна.

Обърнах се и пристъпих гордо в галерията с кабинките.

Отвътре представляваше дълъг, едва осветен коридор с червени лампи, повечето — изгорели, и врати от арматурна стомана от двете страни. Открих номер дванайсет, погледнах нагоре към камерата пред кабинката и показах на Хеймиш среден пръст, а той, разбира се, ме накара да чакам цяла минута. Най-после стоманената врата се изстреля нагоре. Върху дунапреновия матрак на леглото седеше безрък ветеран с ръчно изработена и набързо скалъпена протеза на единия крак. Все още не беше изключен, въпреки че очевидно не приемаше сигнала. Той не реагира на присъствието ми.

— Стига бе, братче! Кога минаха двата часа? Дъщеря ми плаща. С войнишката си заплата! Тя се трепе и за твоята сигурност… Аз също съм се бил да те опазя от Тях, мръсно копеле! — крещеше в кабинката.

Подобни приказки обаче ни най-малко не трогваха Хеймиш.

— И аз съм като теб, приятел — изревах и го сграбчих с протезата си, а едновременно с това с лявата си ръка го изключих от контакта.

Напомпаните мускули го изхвърлиха през вратата като парцал и той изхвърча в коридора, като се удари в отсрещната стена. Опитах се да не мисля за звука от хрущенето на изработената в домашни условия протеза. Металната врата бързо се спусна и заглуши долитащите отвън стенания. Кабинката беше покрита с червена пластмаса. Остра миризма на сперма ме удари в носа — някои от посетителите нямаха и капка въображение. Легнах в нишата, в която бе леглото, и потънах в евтиния дунапренов матрак. Пресегнах се над главата си и включих жака към един от моите куплунги.

Умът ми се отнесе и целият потънах в обичайната програма, която Викария беше съставил за мен. Нежна, прекрасна, извънземна (но не в онзи смисъл, който всява ужас) музика изпълваше пространството, докато сетивата ми едно по едно гаснеха и аз започнах да се отделям от себе си. И да се разтварям. А после престанах да съществувам.

Всички мои съставки — болката от нанесените и получени рани, причиненият и понесен от мен ужас, видяното и стореното от мен — се разтваряха и се понасяха безкрайно далече. Нямаше и следа от нещата, които според мен не бяха предназначени за човешкия ум, от действията ми във войната срещу Тях, от изтребващите хората извънземни, вкопчени във вечна схватка с човешкия род. Останала ми беше само лишена от сетива абстракция, която се рееше из нищото.

И точно тогава някой изведнъж ме върна обратно. Не че друг път е траяло по-дълго, но сега определено нещо не беше наред. Погледнах вътрешния часовник и видях, че са изминали само два часа. Край! Щях да намеря начин да му видя сметката. Започваше да ми писва. Издърпах жака от тила си и се изтърколих от леглото към вратата, но тя не се отвори. Ударих бутона за ръчно управление, вратата не помръдна. Започнах да се притеснявам. Усещането беше също толкова натрапчиво, както след изгаряне.

— Хеймиш, белята ли си търсиш? — казах с равен глас.

Вкарах едва забележима нотка на заплашителност, в случай че ме чува.

На вътрешния дисплей светлинката за връзка с интегралната комуникационна система премигваше. Отворих я и с периферното зрение видях малкия, разделен на части екран. Веднага разпознах мъжа, чийто лик се появи в прозорчето за видеовръзка: къса тъмна коса с идеално подрязани връхчета, меки черти, известна доза изисканост, зад която се криеше зъл нрав със склонност към насилие. Топла усмивка, лишена от всякакъв смисъл, поради пълната липса на чувство в двете воднистосини очи.

Опитах се да запазя самообладание при вида на мъжа, когото ненавиждах и който сериозно се беше постарал да ме убие.

— Сержант Дъглас — каза той.

Прозвуча така, сякаш наистина се радваше, че ме вижда. Произнасяше звуците по начина, по който говорят само културните и образовани хора, истински представител на висшите класи, достатъчно възрастен да помни времето, когато „възпитание“ не е било просто празна дума.

— Да ти го начукам. Вече не съм войник. Ние с теб нямаме какво да си кажем.

— Глупости, Джейкъб. Метежник или не, ти си част от запасняците — отвърна майор Ролистън и отново се усмихна. — Обявихме единайсета степен на опасност и отново те активирахме.

Едва успях да осъзная какво ми казва. Единайсета степен на опасност. Значи, ИК. Инфилтрация с ксеноморфи.

— Не на мене тия. Намери си друг. И ми включи обратно програмата.

— Без грубости, Джейкъб. Аз лично съм те вербувал. В крайна сметка кой по-добре от мен познава твоята ефикасност?

— Даже и да приема отново да ме активирате…

— Кой ви каза, че можете да избирате, сержант! — прекъсна ме Ролистън, като за втори път наруши неписаните правила на етикета в специалните части, като ме назова по чин.

— Даже и да реша, че искам отново да ме реактивирате — натъртих аз през зъби, — няма да работя с теб, боклук такъв.

Ролистън леко се усмихна.

— Но, Джейкъб, Джоузефин и аз очакваме с нетърпение бъдещата ни съвместна работа — добави той и тогава почувствах истинската заплаха.

Джоузефин Бран, любимата убийца на Ролистън, снайперистка от Кралската морска пехота, най-напред беше служила в специалните части на морските пехотинци с Ролистън, а после я бяха изпратили в Командването на специалните операции. Всичките й колеги се страхуваха от нея. Бледо, кротко, невзрачно девойче, даже стеснително, което с особена наслада убиваше хора и дотолкова се отличи в работата си, че получи прозвището Сивата дама. Тя беше идеалният човек за мокри поръчки на Ролистън.

— Вие се обърнахте срещу войниците си. Опитахте се да се отървете от тях. Те ви служиха, а вие се опитахте да ги натирите в Космоса.

— Впрочем по силата на закона и по волята на моята заповед — отвърна Ролистън и беше прав: по неведоми причини в междузвездното и колониалното законодателство по едно време се намери вратичка, която оправдаваше масовото ликвидиране на войници от страна на собственото им правителство.

Разпореждането беше отменено след надигналия се вой, когато британското правителство направи опит да облекчи социалните проблеми, създавани от ветераните от спецчастите.

— Ти се опита да ме убиеш, копеле! — заплюх го аз, обезумял от гняв.

Изведнъж усмивката изчезна от лицето на майора.

— А ти оглави бунт — провинение, за което всеки военен съд би осъдил на смърт и теб, и твоето журналистче. — След което усмивката отново цъфна върху студеното му лице. — А като стана дума, да си се чувал наскоро с Хауърд?

Изведнъж станах още по-мнителен. Моят съзаклятник във войнишкия бунт, който беше избавил нас двамата и другите войници от специалните части и разузнаването, беше изчезнал малко след завладяването на Земята. Всички опити да бъде открито местонахождението на Мадж претърпяха неуспех. Последния път, когато се чухме, ми каза, че се опитва да открие Грегър Макдоналд, още едно изчезване, в което Ролистън имаше пръст.

Аз обаче не се отказвах.

— Кажи ми какво знаеш.

Защото Ролистън много добре знаеше: бях сигурен, че е сторил нещо на Мадж. Той знаеше и какво се е случило с Грегър, той знаеше всичко и беше наясно, че и аз знам това. Щеше да ме подлъже, за да ме принуди да направя онова, което е изгодно за него. Изведнъж престана да се усмихва. Смени темата, а през това време вратата на кабинката се отвори.

— Да говорим по същество, сержант. Активирахме те отново. Връщаш се на работа срещу редовно заплащане, а ако успееш да засечеш ИК и да доведеш нещата до успешен завършек, ще ти дам премия, достатъчна да покрие зависимостта ти за една седмица.

Излязох от кабинката, оглеждайки се в двете посоки, като почти бях сигурен, че редник Джоузефин Бран ме причаква отвън, но коридорът беше празен.

— Мислех, че това за ИК е пълна измишльотина — извиках. — Не съм вярвал, че Те са в състояние да устоят на нашите защитни системи, камо ли на системите на Земята.

— Не разбираш ли защо имаме интерес хората да мислят така? — попита Ролистън с известно снизхождение в гласа.

Самият аз малко се притеснявах от мисълта, че Те биха могли да инфилтрират Земята. Никак не ми се щеше да се окажа въвлечен повторно в същата война, само че без заплащане и по улиците на Дънди. Върху вътрешния ми екран се появи текстови/картинен файл.

— Тук се съдържа онова, което ни е известно към момента. Дръж ме в течение. А, да, и още нещо — каза майорът и се усмихна.

Запазих мълчание.

А после добави, преди ликът му да изчезне от екрана:

— Ще те отключим, но ти задръж ключалките. Пак ще ти потрябват, след като всичко приключи. Оръжията можеш да вземеш от сейфа.

Долових едва чуто изщракване в кокалчетата и рамото. Усмихнах се, погледнах надолу и обелих ключалките от кожата, сякаш бяха корички на рана. От тънките процепи зад всяко от кокалчетата на двата юмрука се подадоха бавно четири остри като бръсначи двайсетина сантиметрови керамични остриета, след което по мислена команда от мен се прибраха обратно.

Пресегнах се към рамото и отворих прикрития с велкро панел върху бронирания шлифер. Без да издаде звук, монтираният самостоятелен лазер се показа навън и пробяга през огневото поле. Върху вътрешния екран се появи малък участък, който показваше какво вижда оръжието, като наслагваше върху изображението двете перпендикулярни линии на мерника, които се пресичаха в мястото на попадение на евентуалната цел.

Запалих цигара. Бях отлагал удоволствието до последно, защото се страхувах, че няма да ми отпуснат чак такава свобода. Поех дълбоко дима, задържах го, пресегнах се назад към ограничителя, който бяха включили към централната ми нервна система, за да блокира силните емоции. Той остана в ръката ми и изведнъж се усетих отново жив. Светът край мен забави ход, докато аз на свой ред ускорих своя, като бръснач, който разрязва лепкавата разтеглена действителност.

Минах покрай клетката на Хеймиш, но него го нямаше. Стъпих отвън върху грубите дъски на импровизирания подиум, по протежението на нефтените платформи. Изпуших цигарата и я изхвърлих върху стърчащата част от конструкцията. Лазерът върху рамото ми се разгърна и я проследи. Чу се тътен от експлозията на свръхнагорещения въздух и в същия миг рубиненочервената искра възпламени корозиралия оранжевеещ метал на прастарата нефтена платформа. Недопушената ми цигара се стопи в небитието.