Веровещица

ШЕСТ

С приближаването на барабаните яростта на Сафи надрастваше все повече. Единствената причина да не се втурне след проклетия нубревненец, когато той се насочи към кораба си (при това с все още незакопчана риза!), беше защото до него вървеше най-високият и най-бледен мъж, който беше виждала в живота си... Както и поради факта, че беше изгубила Изьолт от поглед.

Наложи ѝ се обаче да прекъсне трескавото търсене на нишкосестра си: стъпките и барабанените удари на приближаващите се стражари секнаха. Тълпата на кея също притихна.

Хряс, туп... плис.

Един дълъг миг единствените звуци идваха от гълъбите, вятъра и тихия прибой.

После сподавен хлип - може би на някого, който беше познавал мъртвеца - накъса тишината като назъбено острие. Хлипът отекна в ушите ѝ. Разтърси гръдния ѝ кош.

Нисък тон, който трябваше да запълни празнината, останала след смъртта.

Нечия ръка стисна мускула на ръката ѝ. Хабим.

- Насам, Сафи. Каретата...

- Трябва да намеря Изьолт - прекъсна то тя, без да помръдва. Без да мига.

- Тя е на сигурно място.

Изражението на Хабим беше мрачно, но това не беше нещо необичайно.

- Повярвай ми - добави той.

„Говори истината“, нашепнаха магическите способности на Сафи, а в гърдите ѝ замърка топлина.

И така, скована като корабна мачта, тя го последва до невзрачна, закрита карета. Щом седна вътре, той затвори вратата и дръпна тежко черно перде над прозорчето. После с отсечени фрази обясни, че двамата с Матю са разпознали момичетата по оръжията, а скоро след това са се озовали в съсипаното кафене на Матю.

Докато Сафи слушаше, по шията ѝ плъзна срам. Матю не беше просто неин възпитател. Бяха роднини, а грешките на Сафи бяха съсипали дома му.

И все пак, когато Хабим сподели, че е изпратил Изьолт в странноприемница - сама, беззащитна, - целият ужас от следобеда беше заместен от сковаващ черепа гняв. Сафи се стрелна към вратата...

Хабим приклещи шията ѝ в лакътя си, още преди да е завъртяла дръжката.

- Отвориш ли тази врата - изръмжа той, - кръвовещият ще те надуши. Ако я оставиш затворена обаче, монахът не може да те проследи. Пердето е изработено от саламандрово платно, Сафи. В момента Изьолт е облечена в наметало от същата материя.

Тя застина. Очите ѝ се кръстосаха заради недостига на въздух и покритата с белези дясна ръка на Хабим взе да размазва очертанията си. Не можеше да повярва, че Изьолт просто беше избягала, без да влезе в бой. Без Сафи...

Не звучеше логично, но магията в гърдите ѝ крещеше, че е вярно.

Така че тя кимна. Хабим я пусна, а тя се тръшна на седалката си. Пружината на Хабим категорично беше навита по-стегнато от тази на другия ѝ наставник. Механизмът му вървеше по-бързо от останалия свят и той нямаше търпение за импулсивността на Сафи.

- Знам, че обирът е бил твоя приумица, Сафи - благият му глас запълни цялата вътрешност на каретата. - Само ти би могла да проявиш подобно безразсъдство. Изьолт просто те е следвала, както обикновено.

Сафи не отрече - това беше самата истина. Играта на карти може и да беше идея на Изьолт, но всички погрешни преценки оттам насетне лежаха на нейните плещи.

- Тази грешка - продължи Хабим - усложни, ако не и съсипа, двайсетгодишни планове. Сега правим каквото можем, за да спасим положението, при това в присъствието на Ерон.

Сафи замръзна.

- Чичо Ерон - повтори тя. - Тук?

Хабим се впусна да разказва как Хенрик призовал всички карторски благородници за величавото си обявление, а тя се насили да му подражава. Да се отпусне и успокои. Трябваше да Премисли внимателно всичко, както правеше Изьолт. Трябваше да прецени противниците си, релефа...

Преценките и стратегиите обаче не бяха силната ѝ страна. Всеки път, когато се опиташе да подреди задачите си за деня, всичко се разпадаше и ставаше още по-трудно за организация. Единствената мисъл, която се задържа в ума ѝ, беше: „Чичо Ерон е тук. Във Веняса“. Не го беше виждала от две години; живееше с надеждата, че никога няма да ѝ се наложи. Самата мисъл за Ерон ѝ напомняше, че въпреки че беше съградила свой живот във Веняса, един друг живот я чакаше в Хастрел.

Тя изпита отчаяна нужда от Изьолт. Разчиташе на нея -тя ѝ помагаше да задържи ума си съсредоточен и ясен. Преструвките, бягането и боят - това бяха единствените неща, с които се справяше добре.

Пръстите я засърбяха да хване дръжката на вратата. Стъпалата ѝ се извиха, докато се пресягаше болезнено бавно към нея.

- Не я докосвай - предупреди Хабим. - Какво би сторила навън, Сафи? Ще избягаш ли?

- Ще потърся Изьолт - отвърна тя тихо със застинали във въздуха пръсти. - А после щях да избягам.

- С което би позволила на кръвовещия да те намери -засече я той. - Ако останеш с чичо си, ще бъдеш в безопасност.

- Да, той чудесно опази мама и татко.

Думите се изстреляха от устата ѝ, преди да успее да ги задържи. Обаче наместо очаквания рязък отговор, Хабим отвърна единствено с мълчание.

Последвано от каменно:

- Ад-бардовете защитават семейството си, да, но империята трябва да бъде на първо място. В онзи случай преди осемнайсет години империята беше на първо място.

- Поради което император Хенрик го освободи позорно от длъжност, нали? Повери на чичо Ерон срамната задача да бъде мой регент и бавачка от благодарност?

Хабим предпочете да не спори. Всъщност изражението му дори не трепна. Това далеч не беше първият път, в който Сафи се опитваше да измъкне нещо от него за миналото на чичо си; не беше и първият път, в който получаваше ледено мълчание.

- Прибираш се вкъщи, в дома на гилдмайстор Аликс -изрече той накрая, повдигна крайчеца на завесата и надникна навън. - Трябваше да идеш при него още в началото - той може да те предпази от кръвовещия.

- Откъде можех да зная? - Тя най-сетне отдръпна пръсти от дръжката на вратата и изправи гръб на седалката си. - Мислех, че постъпвам правилно, като не навличам неприятности на дома му.

- Колко мило... Следващия път обаче опитай да се довериш на хората, на които е поверено опазването ти.

- Изьолт също ме пази - рече Сафи. - Обаче като гледам, вие я отпратихте.

Хабим отново не захапа стръвта. Вместо това наведе брадичка и я погледна изпод вежди.

- Като стана дума за Изьолт, тя помоли да ти предам: моля, не му прерязвай гърлото. Освен това се извинява, че я няма, и моли да не губиш книгата ѝ.

- Изьолт се е... извинила?

Това не беше в стила ѝ - поне не в случая, в който вината очевидно беше на Сафи.

Тоест тук имаше скрито съобщение.

Момичетата играеха тази игра от години. Матю ги беше научил - „Кажи едно, имайки предвид друго"; беше страхотно забавление по време на по-скучните уроци по история с него.

Сега обаче не беше забавление.

„Не прерязвай гърлото на Хабим“ - това означаваше да почака. И да следва заповедите на Хабим. Добре. Засега Сафи щеше да му се подчини. Но книгата... Не можеше да разгадае тази част от съобщението.

- Нещата ни с Изьолт - пророни тя бавно - са в една торба на пристанището.

- Вече ги взех. У кочияша са.

Хабим погледна отново крадешком навън, след което потупа по тавана.

Каретата изтрополи за последно и спря, а той отрони равно:

- Не се забърквай в неприятности, моля.

След това излезе през вратата и се стопи в какофонията на следобедния трафик.

Сафи слезе посред града с усещането, че и да иска, не би могла да стисне юмруци достатъчно силно. Конски копита, колела на карети, токове на лъскави ботуши - шумът погълна звука от скърцащите ѝ от безсилие зъби. Домът на Аликс беше заобиколено с колонади имение, потънало в джунгла от рози и жасмин. Както и останалите гилдмайстори в Далмотия, той живееше в най-богатия край на града: Източния канален район.

Стаята ѝ беше в самото имение, а младият, светлокос Аликс винаги се беше държал мило с нея. Тя обаче така и не се беше почувствала у дома си в луксозния лабиринт - не и по начина, по който я предразполагаше таванската стаичка на Изьолт.

Не и по начина, по който щеше да се почувства в новите си покои.

Тя се задържа пред желязната порта няколко мига на колебание, обмисляйки дали да не опита да избяга. Гърлото ѝ пареше от нуждата да препусне нанякъде. Осъзнаваше обаче, че не би могла да открие Изьолт - не и без да рискува да се изложи на показ пред кръвовещия.

Подземни богове, всичко се разпадаше, при това по нейна вина. Тя се беше поддала на чара на шлифования измамник. А после пак тя беше предложила идеята за обира.

Винаги така ставаше: Сафи се захващаше с нещо, което не беше по силите ѝ, а после някой друг оправяше бъркотията. От шест години този някой беше Изьолт... колко още бъркотии можеше да забърка, преди на Изьолт да ѝ писне? Някой ден нишкосестра ѝ щеше да се откаже от нея, точно както бяха сторили всички останали. Сафи просто се молеше - молеше се отчаяно и настоятелно - този ден да не беше днес.

„Не е днес - посочи тя наум. - Иначе тя нямаше да остави на Хабим съобщение за теб, нито пък да ти каже да потърсиш книгата.“

Е, можеше да се заеме със зашифрованото съобщение на Изьолт само ако се прибереше в имението на Аликс, както ѝ беше наредил Хабим.

И така, стиснала юмруци плътно до бедрата си, тя застана пред портата и натисна звънеца.

Въпреки цветята и съдовете с благовония в дома на Гилдмайстора на коприната, носещата се от близкия канал миризма неизменно завладяваше ноздрите на Сафи. Нямаше изплъзване от нея. Тя погледна през прозореца на стаята си на втория етаж и потропа с пръстите на краката по небесносиния килим. В трескав опит да заглуши ударите на сърцето си.

На голямото ѝ, балдахинено легло, в което лягаше рядко, бяха прострени рокли от фина коприна. И преди се беше случвало гилдмайстор Аликс да крои рокли за нея... тези обаче бяха далеч по-фини от получаваните дотогава.

Зад нея се дочуха стъпки. Матю. Сафи разпозна широките му крачки и се обърна към своя възпитател. Тясното му, покрито с лунички лице беше като маска с изсечени черти, а рижава му коса грееше на следобедната светлина.

Матю и Хабим бяха пълни противоположности - както на външен вид, така и по характер. Сафи винаги беше предпочитала Матю. Може би защото знаеше, че я ценеше повече, отколкото беше показвал Хабим някога. Бяха сродни души, тя и Матю. Предпочитаха делата пред мислите, смеха пред укорите.

И без уменията си на думовещ Матю беше изпечен престъпник - измамник от най-висока класа. Хабим беше обучил Сафи да използва тялото си като оръжие, но Матю я беше научил как да използва ума си. И думите си. И въпреки че тя така и не беше проумяла защо той настояваше да ѝ предаде своите измамнически способности, никога не беше посмяла да попита - поради опасението, че това може да го накара да престане с уроците.

Подобно на Хабим, в момента и Матю носеше сиво-синята ливрея на Хастрел, но за разлика от Хабим, той не беше слуга на чичото на Сафи.

- Нещата ти.

Той подхвърли познатата торба на леглото, но Сафи не посегна да я вземе - въпреки че я измери с поглед, опитвайки се да различи очертанията на книгите на Изьолт...

Там бяха: отгоре се подаваше едно синьо ръбче.

- Кафенето ми е съсипано.

Матю изпречи дългурестото си тяло пред Сафи и закри книгата - зелените му, святкащи очи запълниха полезрението ѝ.

- Вратата е разбита, прозорците - също. Какво те е прихванало, да обираш гилдмайстор?! Адски огньове.

Сафи облиза устни.

- Стана... грешка. В капана ни влезе неправилната жертва.

- Ех.

Раменете на Матю се отпуснаха. След което той рязко пристъпи към нея и я стисна за брадичката, както беше правил хиляди пъти в изминалите шест години. Обърна главата ѝ наляво и надясно в търсене на рани, синини или на признаци, че се кани да заплаче. Тя обаче беше невредима и беше далеч от сълзите, много далеч.

Той отпусна ръка и отстъпи крачка назад.

- Радвам се, че не си пострадала.

Отсечените му думи я накараха да изпусне дъха си и тя преметна ръце през врата му.

- Съжалявам - измърмори в ревера му, на който беше бродиран проклетият планински прилеп на Хастрел. - Съжалявам за кафенето.

- Поне си жива и невредима.

Тя се отдръпна. Де да можеше и Хабим да вижда нещата по този начин.

- Чичо ти има нужда от теб тази вечер.

С тези думи Матю закрачи към леглото. Грабна една от роклите от покривката и пастеленозелената коприна засия на следобедното слънце.

Сафи впи очи в роклята. Колкото и да ѝ беше досадно, трябваше да признае, че е изключително красива и беше точно каквото би избрала сама за себе си.

- Нуждае се от мен или от вещерските ми способности?

- От теб - отговори Матю. - Довечера има бал по случай откриването на Срещата за Спогодбата. Хенрик изрично е настоял да присъстваш.

Стомахът на Сафи се сви.

- Защо? Не съм готова да бъда пълноправна домна, нито пък да оглавя земите на Хастрел...

- Не става дума за това - прекъсна я Матю и отново насочи вниманието си към роклята в ръцете си... след което поклати глава решително и отново я разстла на леглото. -Това твое качество не представлява интерес.

Истина.

- Всъщност не знаем защо Хенрик иска да си там, но Ерон не би могъл да откаже.

Магията пробяга по кожата на Сафи.

Лъжа.

- Не ме лъжи - рече тя тихо. И убийствено.

Вместо отговор Матю взе нова рокля - тази беше по-плътна, в бледорозово. Сафи оголи зъби.

- Не може да отпратиш нишкосестра ми, без да ми обясниш защо, Матю.

Той впи очи в нейните, вдиша бавно няколко пъти и както никога изглеждаше не по-малко непоклатим от сърценишката си. След това позата му се отпусна и раменете му увиснаха извинително. Той пусна роклята на куп.

- Завъртели са се сериозни колела, Сафи. Колела, които чичо ти и много други хора с години се опитват да поставят на правилното място. Спогодбата приключва след осем месеца и Великата война ще продължи хода си. Не... не може да позволим това да стане.

Сафи изви глава - не беше очаквала да чуе това.

- И как бихте могли ти или чичо ми да повлияете на хода на Великата война?

- Съвсем скоро ще научиш - отговори Матю. - Сега се измий, а довечера сложи тази рокля.

Думите му бяха поръсени с фината пудра на авторитета. Той ѝ подаде сребристобяла рокля и вещерският знак на опакото на дланта му - кръг, изобразяващ Ефира, и изписано „Д“ за „думовещ“ - сякаш засия.

Ноздрите ѝ потръпнаха. Тя грабна мъглоцветната рокля и тъканта се плъзна между пръстите ѝ подобно на морска пяна.

- Недей да хабиш магията си върху мен.

Способностите ѝ на веровещица някак обезвреждаха убедителността на Матю.

Той обаче отвърна единствено „Хм-м-м“, сякаш знаеше далеч повече, отколкото би могла да си представи тя. После се насочи елегантно към вратата.

- След малко ще дойде прислужница, за да ти помогне с ваната. Не забравяй да се измиеш зад ушите и под ноктите.

Тя захапа палец зад гърба на Матю... но предизвикателният ѝ жест беше безсмислен. И имаше вкус на пепел. Гневът, обзел я в каретата, вече се беше разсеял и се пропиваше в дъските на пода подобно на почернялата гъста течност, в която се беше превърнала кръвта на пръснатия мъж.

Сафи метна роклята на леглото. Очите ѝ се спряха на ръбчето на карауенската книга. Щеше да оправи кашата, която беше забъркала. Щом разгадаеше посланието на Изьолт, щеше да обмисли противниците си - чичо ѝ, кръвовещият, градската стража - и щеше да прецени релефа - Веняса и бала на Срещата за спогодбата.

А после щеше да оправи това.