Веровещица

ДЕСЕТ

Един по един членовете на племето на миденците дойдоха да поздравят Изьолт. Да разгледат момичето, което единствено беше напуснало общността им, а сега искаше да се завърне.

Тя се чувстваше замаяна. Подстриганата коса дращеше по тила ѝ, но като истинската нишковеща, каквато се очакваше да бъде, тя не се почеса. Не се разшава на столчето си до огнището. Не показа на лице друго изражение освен задължителната усмивка.

Нишките на номатците бяха плашещо бледи. Единствено тези на Корлант пулсираха над Изьолт, докато той стоеше до печката и наблюдаваше Приветствието, и грееха с пълната си яркост. Която може би беше дори прекалена.

Към трийсетия гост Изьолт се изтощи да се преструва, че той не е там и не надзирава всичко като хищник. Алма запази тържествено изражение през цялото време - как иначе?, - но усмивката, с която посрещаше гостите, изглеждаше искрена. И неуморна, разбира се.

Към шейсетия гост Изьолт вече галеше Мърльо толкова настоятелно, че той всъщност изглеждаше изнервен. Към осемдесетия кучето стана и се премести.

„Покой. Покой от пръстите на ръцете до пръстите на краката.“

- Дойдоха само сто деветдесет и един - обяви Корлант, след като и последният гост си отиде. - Чудя се къде са останалите от племето.

Тонът му изобщо не звучеше учудено, а когато се насочи към вратата, нишките му припламнаха в розово вълнение.

- Ще се уверя, че цялото племе е известено за Приветствието - той закова пронизващия си поглед върху Гречя и рече с глас като свлачище: - Не... ходете... никъде.

- Разбира се - отвърна Гречя и сложи столче до Изьолт...

Щом той излезе, тя мигом скочи на крака. Сграбчи Изьолт, а Алма се спусна към вратата на избата.

- Трябва да побързаме - прошепна майка и. - Корлант явно знае какъв е планът ни с Алма. Ще се опита да ни спре.

- План? - удиви се Изьолт.

В същия миг във въздуха внезапно се разнесе „хряс“, подобно на звука на ножиците в косата на Изьолт. Всичко, което свързваше трите вещици със селото, се вряза в гърдите им в брутална спирала.

Свързвателните нишки се бяха пръснали.

Изьолт не го видя, но го усети. Сърцето ѝ внезапно се разтърси и тя едва не падна на земята.

Алма я блъсна към вратата и изшепна:

- Бягай. Към портата... Бягай!

Нещо в паниката, която просветна в зелените ѝ очи, прониза мозъка на Изьолт. Тя се изстреля през вратата... но на мига залитна и размаха бясно ръце, за да остане права.

Отпред се беше събрала тълпа. С фенери, факли и арбалети. Четиристотинте номатци, които бяха пропуснали Приветствието, се бяха събрали тихомълком, а Корлант беше прикрил нишките им с магията си.

Сред тях беше и самият той - провираше се сред хората, по-висок от останалите с една глава, с горящи в лилава жажда нишки.

Хората се дърпаха от пътя му. Лицата им оставаха в сянка - лица, които Изьолт разпознаваше, пълните с омраза лица от детството ѝ, от които коленете ѝ се разтрепериха, а гърдите застинаха.

Тя хвърли поглед зад себе си... но къщата беше празна. Вътре беше единствено Мърльо, който ръмжеше, наежил козината си.

Изьолт застина, а Корлант я изпи с алчен поглед, от който нишките му се обагриха в лилаво. После, с подчертано бавни движения, той кръстоса палци в нейна посока. Знакът, с който се прогонваше злото.

- Друга - рече тихо, почти нечуто сред вечерните щурци и шепота на тълпата. - Да обесим другата - и после пак, по-силно: - Друга, друга. Смърт за нея.

Племето подхвана напева. „Друга, друга. Смърт за нея.“ Думите се отделяха от езиците им с жлъч, все по-силно. Тълпата тръгна напред. Изьолт не помръдна. Опита се да се вклини дълбоко в логиката на една от нишковещите. Имаше изход от това... трябваше да има. Тя обаче не можеше да го намери. Не и без Сафи до себе си. Не и без време, в което да се оттегли и да планира.

Хората се скупчиха около нея. Нишките им изригнаха ярко, сякаш внезапно някой ги беше освободил - пронизаха я хиляди нюанси на ужасеното бяло и кръвожадното лилаво. След това юмруците им я заудряха. Пръстите им взеха да я мушкат и щипят. Сграбчиха я за косата и главата ѝ се отметна. От очите ѝ бликнаха сълзи.

„Друга, друга. Смърт за нея.“

Всъщност вече никой не произнасяше думите - бяха твърде заети да надават бойните си викове в нощта и да съскат, че Изьолт трябва да умре. Нишките им обаче жужаха в ритъма на напева, докато те блъскаха, ритаха и ръгаха. Докато я караха измъчено да прави стъпка след стъпка към най-големия дъб в селището.

А под четиритактовия ритъм - „Друга, друга. Смърт за нея”. - се прокрадваше бърза триделна вибрация. „Кукловод. Кукловод.“ Уплашеният бас на вече хищното пение.

Корлант беше успял да убеди племето, че Изьолт е Кукловода, и сега тя щеше да се прости с живота си заради това.

Дъбът надвисна над нея - маса начупени линии на фона на осветеното от ярката луна небе. Един мъж посегна към гърдите ѝ с бясно кършещи се нишки. Някаква жена впи нокти в бузата ѝ с жажда за насилие.

Пред очите на Изьолт избиха петна от болка, а сърцето ѝ най-сетне се превърна в камъка, който трябваше да бъде. Угарите му се забавиха; телесната ѝ температура рязко се понижи; и всички гледки, звуци, болката, която изпитваше, се скриха зад стена от обективна мисъл.

Нападението беше подстрекавано от Корлант. От страха. Хората се страхуваха от пръсването и от непознатия Кукловод... затова се страхуваха и от нея.

„С дясната си ръка дай на човек онова, което очаква, а с лявата разрежи портмонето му”.

- Късай - думата закипя в гърлото на Изьолт и излезе навън със съсък и капчици слюнка. - Късай - повтори тя със същото съскане. И със същото отнесено изражение на лицето. - Извивай и късай.

И пак:

- Късай, късай. Извивай и късай.

Спазваше ритъма на звънтящите нишки на тълпата, пулсиращия им страх. Включи се в четиритактовия напев и триделния бас...

След което им даде онова, което искаха да видят.

Даде им Кукловода.

- Късай, късай. Извивай и късай. Разкъсвателни нишки. Мъртви нишки.

Крещеше пълни небивалици. Не можеше да докосне нишките на хората, камо ли да ги постави под своя власт. Номатците обаче не знаеха това, затова тя продължи песента си:

- Късай, късай. Извивай и късай. Разкъсвателни нишки. Мъртви нишки.

Крещеше все по-силно, докато около нея не се освободи достатъчно място, за да се изправи. Да поеме дъх и да запищи с нова сила. И най-сетне кръвожадните нишки взеха да гаснат сред ослепително белите нишки на страха. От Корлант нямаше и помен.

После нещо друго привлече вниманието им - във въздуха прелетя гърне с барут, придружавано от крясъка на Гречя:

- Пламък!

Гърнето избухна. Изьолт се просна на земята, а отгоре се посипаха свистящи огнени шрапнели. Майка ѝ не я беше изоставила.

Хората се спуснаха да бягат. Изьолт също. Към гласа на майка си - към дома си. Но докато стъпалата ѝ вдигаха облаци прах сред взривовете на гърнета по другите къщи, сред горящите сламени покриви, които караха номатците да побягнат в паника, тя усети, че нишките около нея отново се разместват.

Винаги ставаше така - в мига, щом жертвата усетеше, че е била изиграна, - и сега се случваше същото. Хората бяха осъзнали, че са загубили своя Кукловод, но жаждата им за кръв не беше утолена; напротив, беше нараснала.

Изьолт стигна до края на къщата на майка си - Гречя обаче не беше наоколо.

- Изьолт!

Тя врътна очи наляво. Алма се носеше към нея на неоседлана кобила. Кафеникавата козина и черните крака бяха почти невидими в мрака - както и черната рокля на Алма.

Момичето спря кобилата с юзди и издърпа Изьолт пред себе си. На гърба си беше преметнала традиционен номатски щит - дървен квадрат, предназначен да пази носителя при бягство.

Алма пришпори кобилата в галоп към портата. Разочарованието в нишките на хората ги изпъна още по-рязко. Те запулсираха още по-бързо. Бяха осъзнали, че са ги измамили.

Именно затова към момичетата полетяха камъни, затова във въздуха проехтя непогрешимото „пжиу!“ на летящите стрели, следвано от рева на Корлант:

- Спрете ги! Убийте ги!

Изьолт и Алма обаче вече бяха достигнали до дъбовете край оградата. Камъните затрополиха по стволовете им; стрелите тракаха между клоните... и се забиваха в щита на Алма.

- Къде е майка ми? - извика Изьолт.

Носеха се стремително към портата... която беше затворена.

Не. Не затворена. Открехната. И се разтваряше все повече.

Алма насочи кобилата към разширяващата се пролука. Животното промени посоката на галопа си и за миг разкри дясната страна на момичетата. Нещо се удари в дясната мишница на Изьолт.

Силата на удара я тласна встрани и тя се опря в ръцете на Алма. Не знаеше какво я беше ударило - може би камък... Болката обаче пулсираше. Тя обърна очи надолу с тревога и съзря тънкия връх на стрела, който стърчеше от кожата над лакътя ѝ. Дългата кедрова дръжка с черни и бели кокоши пера се подаваше от другия край.

Тя хвърли един поглед назад и забеляза Корлант, който тъкмо беше отпуснал лъка с доволна усмивка на осветеното си от луната лице. После гласът на Алма прониза тъпанчетата й:

- Дръж се!

Изьолт се извърна, хвана се здраво и двете препуснаха по поляната под лунните лъчи... Портата за кратко заглуши виковете на селяните. Изьолт стисна здраво бедра и изправи пръстите на краката си нагоре, както я беше учила майка ѝ.

Майка ѝ.

Тя присви очи: стори ѝ се, че различава нечий силует на гърба на друг кон, който подскачаше през тревата, следван плътно от по-дребен силует. Мърльо. Гречя явно беше отворила портата и се беше спуснала да бяга, уверена, че Алма ще изведе Изьолт.

„Корлант явно знае за плана ни с Алма”.

Това бяха думите на Гречя... План. План срещу Корлант, който явно искаше да отнеме живота на Изьолт - макар че тя самата нямаше никаква представа защо.

За половин дъх Изьолт си каза, че би предпочела да се изправи пред кръвовещия, отколкото пред Корлант. И пред племето. Мисълта обаче изчезна почти на мига, тъй като сега поне беше жива. Съмняваше се, че кръвовещият не би улучил, ако се беше опитал да я простреля.

Корлант обаче насмалко да успее. Ако стрелата беше минала четири пръста вляво, щеше да прониже гърдите ѝ. А един пръст вдясно - тя щеше да разкъса жизненоважна артерия.

Така че тя отправи мълчаливо благодарността си към луната, под която препускаха сега - заедно с молитвата Сафи все още да я чака...

А кръвовещият - не.