Веровещица

ДВАДЕСЕТ И ЕДНО

Едуан беше убедил император Хенрик да го наеме само за няколко минути, но времето, което беше спестил, отиде в това да изкара новия си спътник - превзетия принц Леополд, заедно с ескорт от осем ад-бардове - от двореца.

Два часа след като напуснаха личния кабинет на Дожа, той най-сетне се затича до каретата на Леополд на път към Южния пристанищен район. По улиците беше изключително оживено. Хората се стичаха от всички краища на Веняса, за да видят „изгорения дворец на Дожа“. Или - както се изразяваха повечето - „каква я бяха свършили онези огнегълтачи, трижди проклетите марсточани“.

Едуан нямаше представа откъде беше плъзнал слухът, но предполагаше, че беше разпространен умишлено. Може би някой устат дворцов стражар се беше раздрънкал, или някой жаден за война дипломат се беше изпуснал нарочно. Така или иначе, докато той прекосяваше с бяг улиците и мостовете на Веняса, усети, че неприязънта към марсточаните набираше сила - лошо знамение за подновяването на Двайсетгодишната спогодба; обзе го усещането, че всичко случващо се като че беше дирижирано. Като стратегия. Някой искаше Марсток да се окаже врагът.

Той си отбеляза наум да сподели това с баща си.

Както и факта, че от осемте ад-бардове под властта на Леополд единствено командирът все още дишаше нормално под шлема след две пресечки бяг.

И това ми било елитна бойна част.

Все пак, когато каретата на Леополд най-сетне навлезе в Южния пристанищен район, край проскърцващите карторски бойни кораби, самият той беше изтощен - за свой срам.

Почти се беше свечерило... прясно заздравелите му мускули горяха от умора, новата му кожа пареше сред тълпите по улицата, а старите му белези отново пускаха кръв... тоест, единствената му чиста риза също вече беше изцапана.

Ах, нямаше търпение да си отмъсти - някак - при новата си среща с онази нишковеща.

Леополд се измъкна от каретата и се изложи на горещите лъчи на залязващото слънце. Носеше синьо-зелен кадифен костюм, твърде изискан за морско пътешествие, а на хълбока му висеше сабя с плетен гард - по-скоро за показ, отколкото за употреба.

Парите обаче си бяха пари, а новото, пълно със сребърни талери ковчеже на Едуан в каретата определено си струваше да се попече на слънцето и да изтърпи непрекъснатия поток от оплаквания на превзетия принц.

- Каква е тази воня? - обади се той, закрил уста с ръкавица.

Никой от ад-бардовете не пристъпи напред, за да отговори - те всъщност закрачиха встрани, така че да не чуват, сякаш умишлено избягваха да разговарят с принца си. Явно честта да отговори се падаше на Едуан.

- Тази воня - рече той равно - е на риба.

- Както и на гоената на мърлявите далмотийци - ревна брадат мъж, крачещ по кея.

Беше облечен в смарагдовозелен редингот на карторската флота и съдейки по високо вдигнатата му брадичка и тримата души, които ситняха след него, явно това беше адмиралът, с когото имаше среща Леополд.

Четиримата офицери се строиха в редица пред принца и се поклониха отсечено, като извикаха четири пъти: „Ваше Имперско Височество“.

Със самодоволното изражение на момче, получило нова играчка, Леополд намести сабята си и обяви на карторски:

- Качвайте се по корабите си, войници. Флотата ще отплава с прилива в преследване на някакъв нубревненец -според този монах.

Адмиралът се размърда на място, капитаните се спогледаха, а ад-бардовете някак успяха да се отдалечат още повече. Защото отплаването с прилива беше изключено, разбира се. Да изпратят и един кораб към Нубревна беше най-малкото рисковано. Тръгването на цяла флота беше самоубийство. Всички присъстващи го знаеха - с изключение на онзи, който трябваше да го знае: имперския наследник на Картора.

При все това никой от офицерите явно нямаше желанието да заговори - дори адмиралът. Едуан простена наум. Не вярваше мъжете пред него да се страхуват от надутия принц. Можеше да си обясни страха пред император Хенрик, но той не беше тук, за да ги подложи на зъбатия си гняв.

Той се завъртя рязко към принца и рече на далмотски:

- Не може да поведете флотата към Нубревна.

- Ами? - премигна Леополд. - И защо?

- Защото е безсмислено.

Принцът подскочи, а бузите му пламнаха - първият признак за нарастващо раздразнение. Затова, макар и с изключителна досада, Едуан побърза да добави:

- ...Ваше Имперско Височество.

- Безсмислено, така ли? - Леополд опря палец до устните си. - Да не би да пропускам нещо? - той се извърна към адмирала и го запита на отсечен карторски: - Нали флотата е за това? Да ни връщат всичко, което онези вироглави нубревненци ни вземат?

Докато приказваше, бузите му потрепваха; Едуан поправи по-ранните си впечатления. Леополд действително притежаваше твърде сприхав нрав, който беше повод за страх, ако нечий адмиралски чин зависеше от невежите му кралски прищевки.

Затова той издиша рязко и отново заговори. Все пак той нямаше адмиралски чин за губене.

- Флотата е за морски битки, Ваше Имперско Височество. Тоест в морето. Ние обаче не сме тръгнали да се сражаваме в Нубревна, защото докато корабите ви наближат нубревненското крайбрежие, домната най-вероятно вече ще е в Ловац. На мястото на нубревненския ветровещ аз бих я откарал именно там.

Бузите на принца отново потръпнаха и той се обърна към Едуан на далмотски:

- Какво значение има, че момичето ще иде в Ловац? Нубревненецът отвлече годеницата на чичо ми. Трябва да си я получим обратно.

- Двайсетгодишната спогодба - обясни Едуан - не разрешава на чужди кораби да пристават в дадена страна без разрешение...

- Знам условията на проклетата Спогодба. Обаче повтарям - годеницата на чичо ми е с тях. Това само по себе си е нарушение на Спогодбата.

„Да, ама не“, помисли си Едуан, но не беше в настроение да спори, затова просто кимна рязко.

- Единственият начин да достигнем Ловац е да плаваме покрай Пазачите на Ноден - а каменните паметници се охраняват от множество нубревненски воини. Дори да допуснем, че флотата ви премине - което няма да стане, -ще трябва да преодолеем и омагьосаните Водни мостове на Стефин-Екарт.

- Е - гласът на Леополд беше смъртоносно равен, - какво се очаква да направя тогава?

Адмиралът, капитаните и отдалечилите се ад-бардове потръпнаха като един... Едуан вече разбираше защо. Хенрик поне имаше понятие от военни действия, разходи и стратегия.

Да не говорим за елементарни познания по история.

Въпреки всичко обаче ситуацията му предоставяше удобен случай. Какъвто не беше изключено да не му се удаде отново. Имаше шанса да спечели доверието на принца.

- Един кораб - произнесе той бавно и завъртя китки, три пъти навътре, три пъти навън. - Нужна ни е най-бързата фрегата във флотата, както и всички приливовещи и ветровещи наоколо. Ако успеем да застигнем нубревненците, преди да се доберат до родината си, можем да си върнем домната, без да нарушаваме Спогодбата... Ваше Имперско Височество.

Леополд го измери с очи, докато бризът развяваше светлите му къдрици във всички посоки. После явно взе решение, защото потупа дръжката на сабята си и кимна на кръвовещия.

- Действай, монахо. Незабавно.

Едуан се подчини със задоволството, че четирима офицери и осем ад-бардове - които хвърляха смутени погледи към окървавените му гърди - бяха принудени да се подчиняват на заповедите му.

Усещане, което беше и... разсейващо. Хората рядко гледаха право в него, а още по-рядко заставаха толкова близо. Затова, когато най-сетне изготвиха плана и мъжете отново взеха да преструват, че не забелязват присъствието му, той изпита облекчение.

После се погрижи да отнесат ковчежето му на карторския катер и тъкмо се върна при каретата на Леополд, когато в носа му нахлу позната миризма.

Той застина на две стъпки от возилото и подуши въздуха.

Чиста езерна вода и мразовити зими.

Мирисът му беше познат, но кръвта, с която беше свързан, му убягваше. Леополд миришеше на нова кожа и опушени огнища; ад-бардовете воняха на въжета и студено желязо; морските офицери до един имаха подчертано океански кръвомирис.

Едуан беше срещал човека, преминал по кея наскоро, но не си беше направил труда да запомни мириса му.

Тоест онзи не беше от значение.

И така, той забрави за уханието и нахлупи ниско качулка. Камбаните звъняха за седемнайсетия час, тоест имаше време точно колкото да иде до улица „Риденса“ 14 и най-сетне да уведоми баща си за последния си, изключително заможен работодател.