Веровещица

ТРИДЕСЕТ И ЧЕТИРИ

Изьолт и останалите стигнаха до избраното за лагера място едва когато розовият слънчев диск вече се скриваше зад Яданско море. Тя вече беше напълно убедена, че бедрата ѝ са безвъзвратно деформирани отвътре.

Потокът беше чист - както беше обещал Йорис, - поради което около него беше изникнала гъста горичка. Той течеше буен и при дъжд заливаше тясното си корито. Затова след като напоиха конете, Мерик нареди да разположат лагера си на близкия хълм, в сянката на дъбове и скали.

Разбира се, беше нужно доста време, докато Мерик даде заповедта. Двамата с Иврен прекараха поне четвърт час, съзерцавайки папратовите стъбла, заслушани в песента на нощните жаби. Нишките им бяха толкова еуфорични, толкова триумфални, че Изьолт посъветва Сафи просто да ги остави на спокойствие.

Накрая обаче дорестата кобила се отегчи от чакането. Тя пощипна Мерик по рамото с устни и го накара да се опомни. Докато Изьолт и Иврен събираха дърва за огън за вечерята, Сафи и принцът вчесаха конете.

Над главите им цвъртяха бързолети, които като че се радваха на компанията им не по-малко, отколкото Изьолт - на звуците им. Беше благодарна за всичко, което отвличаше вниманието ѝ от нишките, затуптели над Сафи и Мерик. Докато яздеха заедно, яркостта на нишките им насмалко не ѝ беше докарала главоболие.

Нишките на Иврен също бяха ослепителни и откакто бяха напуснали Дара на Ноден, не бяха спрели да сияят в замаяно розово и в уверено зелено.

Как беше възможно трима души да чувстват толкова много, я удивяваше и уморяваше.

Тя се приведе, грабна една обвивка на цикада от клона на земята и я сложи в нарастващата купчинка подпалки. Мерик настояваше стъкнатият огън да бъде малък, така че беше събрала достатъчно дърва, но не беше готова да се върне при останалите. Имаше нужда от време, за да овладее мислите си. За да постигне нишковещерския мир.

Накрая обаче тя се застави да се върне и помогна на Иврен да развие постелките под една огромна скална козирка. Сигналният камък, поставен отгоре ѝ, сияеше в тъмнолилаво на залеза.

Когато най-сетне подредиха всичко и изгълтаха горещата овесена каша за вечеря, Изьолт се мушна в постелката си и склопи уморени очи, жадуваща за съвършеното чувство на принадлежност, което беше усетила в хладните, бурни води на Кладенеца на произхода. Въпреки това - макар че си спомняше как се беше почувствала - не успя да го изпита отново.

Унесена в мисли, въпроси и разсъждения, тя задряма.

Сянката я чакаше.

- Ето те! При това си съвсем здрава.

Звучеше искрено щастлива от това и Изьолт си представи, че в действителността е плеснала с ръце. Беше сигурна, че тя съществува в действителност; този глас не беше просто налудничаво продължение на най-скритите ѝ страхове.

- Права си - изгука сянката. - Истинска съм като теб. Ето, виж... Ще ти позволя за миг да погледнеш през моите очи - само за да те убедя.

Обзе я усещане, сякаш изплуваше от дълбоко под водата. Пред очите ѝ заигра светлина, последваха цветове -сиво и зелено - и неясни форми... докато накрая всичко не потъна в тъмнина, сякаш сянката затвори клепачи за дълго и светът не се материализира пред нея. Пред очите ѝ изникнаха сиви, изтрити и очукани камъни. Тоест пред очите на сянката, през които тя гледаше в момента.

Гледката напомняше стария фар във Веняса, но вместо мокрия морски плаж местността беше покрита е тучно зелено. По стените се виеха бръшляни. В основата на сградата никнеха туфи трева.

- Последвай ме, последвай ме - пееше сянката, макар че Изьолт всъщност не можеше нито да я последва, нито да мръдне. Тя гледаше през очите ѝ, тоест движеше се с нейните движения.

- Къде сме? - попита тя.

Искаше ѝ се да извърне главата на сянката и да види още нещо, не само сводестия вход на кръгло помещение.

Вечерното слънце нахлуваше през счупените стъкла на прозорците. Беше по-ярко от това в Нубревна. Сянката се насочи към витото стълбище в дъното. Движеше се със странна, пружинираща походка, сякаш стъпваше само на предната част на стъпалата. И сякаш всеки момент щеше да заподскача.

Щом стигна стълбите, тя действително заподскача. Нагоре, нагоре, нагоре, заковала очи в стъпалата, с притихнали мисли. Щом стигна втория етаж, претича до прозореца, от чиято желязна рамка все още висяха парчета стъкло.

- Намираме се в Познин - обясни тя най-сетне. - Чувала ли си за него? Столицата на някога великата Република Аритва. Всеки народ обаче преживява възход и падение, Изьолт. Но накрая всеки народ отново подема възхода си. Скоро тези руини ще се превърнат в градове и този път други народи ще загинат.

Докато говореше, сянката се облегна на перваза и пред очите ѝ изплува широка улица - пълна със стотици... не, със стотици стотици хора.

Изьолт се сепна. Мъжете и жените стояха в редици и дори на тъмночервената светлина на залеза сажденият цвят на кожата им личеше. Както и чисто черните им очи.

И трите скъсани нишки, повяващи се над главите на всеки.

- Кукловода... - прошепна Изьолт.

Момичето сянка застина неподвижно, сякаш беше затаило дъх. После кимна отсечено и картината се размести.

- Да, казват ми „Кукловода“, макар че на мен не ми харесва. На теб би ли ти харесало, Изьолт? Звучи толкова... хм, знам ли. Толкова лекомислено. Сякаш заниманията ми са детска игра. А те не са - изсъска тя. - Това е изкуство. Шедьовър на тъкачеството. Никой обаче не благоволява да ме нарече становеща. Дори кралят! Именно той пръв ме обяви за становеща, а сега отказва да ме нарича с истинското ми звание.

- Хм-м-м... - пророни Изьолт.

Почти не слушаше мрънкането на момичето. Трябваше да извлече възможно най-много при всяко завъртане на очите ѝ към пръснатите. А и явно момичето не можеше да прочете мислите ѝ, докато беше потънала в своите собствени.

Във всяка редица имаше по десет души. Мъже, жени... дори и по някоя по-дребна фигура като поотраснало дете. Очите на Кукловода обаче никога не се спираха на отделните хора, а и Изьолт беше твърде заета да прецени размерите на армията, за да се съсредоточава върху подробностите, които забелязваше.

Беше преброила петдесетина редици - а не беше и преполовила улицата, - когато думите на Кукловода отново привлякоха вниманието й:

- И ти си становеща, Изьолт, и щом се научиш да тъчеш, двете заедно ще променим званието си.

- За-заедно?

- Не си като другите нишковещи - обясни Кукловода. -Заредена си с потребността да променяш нещата, както и с ненавистта, за да го направиш. С гнева, за да разбиеш света. Скоро ще го прозреш. Ще приемеш истинската си същност, а когато това стане, ще дойдеш при мен. В Познин.

В гърдите на Изьолт се надигна горещ, потрисащ пристъп, толкова силен, че тя едва успя да го прикрие. Затова изтърси най-убедителната лъжа, която ѝ хрумна:

- Из-изглеждаш уморена. Съжалявам много. Тъкането изтощително ли е?

Кукловода явно се усмихна.

- Знаеш ли - заяви тя мило, - ти си първият човек, който ме пита подобно нещо. Разкъсването на нишките е уморително, но най-много ме изтощава разговорът с теб. И въпреки това...

Тя замлъкна и затвори очи. После наведе глава и облегна чело в желязната решетка на нивото на очите, а умората ѝ стана осезаема. Тя въздъхна, сякаш металът я успокои.

- Изтощението от разговорите с теб си струва. Напоследък кралят толкова често ми се гневи, а аз правя всичко, което пожелае. Разговорите с теб са единственият лъч светлина в дните ми. Никога досега не съм имала приятелка.

Изьолт не реагира. И най-малката мисъл или движение щяха да издадат онова, което се надигна дълбоко в нея: ужас.

И още по-лошо: смътна следа от съжаление.

За щастие, момичето сянка не забеляза мълчанието ѝ, тъй като словесният ѝ поток не спираше:

- Следващите няколко дни ще отсъствам, Изьолт. Кралят ми даде задача, която ще изцеди силите ми. Навярно след това ще бъда твърде уморена, за да те открия. Но... - в гласа ѝ се прокрадна обещание, - щом се възстановя напълно, пак ще те навестя.

Тя млъкна и зейна в широка прозявка.

- Преди да те оставя, искам да ти благодаря. Всички тези планове и места, скътани в ума ти, много зарадваха Краля на обирджиите. Именно затова той ми повери великата мисия за утре. Така че: благодаря ти - всичко се случи благодарение на теб. Сега трябва да си почина, за да мога да пръсна всички, както ми заповяда кралят.

„Какви хора? И какви планове и места? - понечи да попита Изьолт. - Какво си взела от ума ми?”

Думите ѝ обаче останаха неизречени. Владееше я единствено трескав, буен пламък - в ума ѝ, на езика ѝ, в дробовете... Като жилките на светкавица.

После гледката на Познин изгасна като фенер, също толкова внезапно, колкото се беше появила, а Изьолт се върна в собствената си кожа. Потъна в собствените си сънища, в плен на собствения си ужас.

Никога през живота си Едуан не беше следил някого с толкова сили и внимание. Със Сафия беше лесно - той успяваше да надуши кръвта ѝ без усилие, докато кръвта на този човек, с аромата на бистра езерна вода и снежни зими, му убягваше. Едуан го улавяше, но двайсет крачки по-късно го губеше и успяваше да го открие чак след известно време в гората.

Това беше необяснимо и щом изгуби мириса за стотен път, той почти се отказа от принца. Така или иначе, беше намислил да го измами и да задържи веровещицата за нуждите на баща си. И въпреки това всеки път, щом се замислеше дали да не го остави на невидимия си враг, необичайна неохота сковаваше раменете му. И врата. Сякаш...

Сякаш дължеше на принца живота си и се чувстваше длъжен да му се отплати.

Слънцето вече се снижаваше към хоризонта, когато следата изстина съвсем. Едуан стоеше пред черна, усойна скала, по чиято снага се изкачваха стръмни стъпала. Реката тук беше почти оглушителна, а над главата му се носеха тлъсти прилепи.

Веровещицата беше минала оттук по-рано - той долови следи от мириса ѝ, - но не се беше задържала дълго. Тоест, и той самият нямаше да се бави. Принц Леополд не беше негова грижа. За разлика от Сафия. Време беше да се откаже от търсенето му.

Да, но той тъкмо се извърна, готов да поднови смисления лов, когато един повей на бриза над скалите донесе ухание до носа му... и в кръвта му.

Леополд.

Едуан се втурна нагоре по изтърканите стъпала. Летеше нагоре през две, после и през три наведнъж, докато най-сетне не стигна върха. Над леките вълнички блестеше розовеещо слънце. Вятърът шумолеше през обраслите в зелено клони на шест кипариса, а в далечината громолеше гръмотевица.

Намираше се пред Кладенец на произхода. Кладенецът на водата във Вещерия. Трябваше да се досети, че е тук, че това е той. Старата му наставница непрекъснато разказваше за него, когато Едуан беше малък.

Мястото обаче не отговаряше на описанията ѝ. Тук имаше живот. Дърветата бяха зелени, водата се къдреше. Изглеждаше почти сякаш Кладенецът беше жив... което обаче беше невъзможно.

Той пропъди мислите си. Нямаше време да огледа околността, а и тя не го интересуваше.

Вирнал високо нос, той се прокрадна отдясно на Кладенеца. Направи дванайсет стъпки, преди кръвомирисът на врага му да се появи отново. Във въздуха се разнесе бавно ръкопляскане.

Леополд излезе иззад най-близкия кипарис, пляскайки с ръце.

- Намери ме, монахо - принцът се усмихна безсърдечно. - По-бързо, отколкото се надявах.

Едуан сви ноздри и посегна към ножа за хвърляне.

- Планирали сте го.

- Така е - въздъхна Леополд. - Но преди да ме намушкаш, бих искал да отбележа, че трябваше да те убия, а предпочетох да не го правя.

- Да ме убиете... - повтори Едуан.

Преди следващия удар на сърцето си вече беше извадил ножа и беше протегнал ръка зад гърба си.

- По чия заповед?

Леополд просто се усмихна отново. С кухата си, плоска усмивка, която Едуан ненавиждаше.

Затова монахът вдигна лявата си ръка...

...и овладя кръвта му.

Стисна новата кожа и задимените огнища.

- Мога да изтръгна отговора от гърлото ви - рече равно, - затова ми кажете кой ви заповядва.

Соленият бриз развя косата на принца, а просветналата на хоризонта мълния оттук заприлича на венец върху застиналата му глава.

- Никой не ми заповядва - отвърна той накрая. - Както и никой не е с мен.

Едуан стегна хватката си върху кръвта му. Зениците на принца се уголемиха, уголемиха... но не достатъчно. Беше стреснат, но не и ужасен.

В този миг Едуан прозря.

„Именно това иска.“

Искаше Едуан да измъкне истината от него с мъчения.

„Защото така ще изгубя време.“

Принцът умишлено беше пропилял възможно най-голяма част от Деня. Целта му от Веняса насам беше да забави Едуан.

- Досетил си се - рече той. - Виждам го в очите ти, монахо.

- Наричайте ме „демон“, както всички останали.

Едуан стисна кръвта му още по-силно - така че да го заболи.

Леополд обаче просто го гледаше непоколебимо, след което заяви дрезгаво:

- Не мога... да допусна да намериш Сафия, преди тя да достигне до Лейна. Вече е почти там, а скоро съвсем ще се изплъзне от хватката ти.

- Откъде знаете? Кой ви заповядва?

В мига, в който въпросът се изтърколи между устните му, отговорът сам дойде при Едуан... Да потъне в Кладенците, що за идиот беше, че не се беше сетил по-рано?

Леополд беше част от заговора за отвличането на Сафия.

В черепа му се надигна ярост - изпепеляваща и всепоглъщаща. Тя плъзна по врата и по раменете му. Мразеше Леополд, задето го беше измамил. Мразеше и себе си_, задето не беше прозрял измамата.

Въпреки че логиката му убягваше, вече му беше ясно, че принцът работеше с нубревненците, с марстошкия огневещ, чаровещия и... кой друг? Мрежата от похитители на веровещицата беше огромна и Едуан действително се изкуши да изтръгне отговорите, от които се нуждаеше, с мъчения.

Ако обаче Сафия наистина беше близо до Лейна и ако това наистина щеше да я направи недостижима за него, както претендираше Леополд, то той нямаше повече време за губене.

Отпусна хватката си над дробовете и гърлото на принца, но нищо повече. Щеше да го задържи под властта си, докато стигнеше твърде далеч, за да може той да го настигне.

И въпреки това, още щом се обърна, за да се впусне в омагьосан бяг, Леополд прошепна:

- Не си демонът, който баща ти иска да бъдеш.

Едуан се закова на място. И се обърна изключително бавно.

- Какво казахте?

- Не си демонът...

- След това! - той се върна до Леополд и навря лицето си в неговото. - Аз нямам баща.

- Напротив - изхриптя принцът. - Онзи, който се нарича...

В този миг Едуан впи с всичка сила нокти в кръвта му. Спря всички процеси в тялото му - дишане, пулс, зрение.

Но не и слуха му. Или мислите му.

- Аз - прошепна Едуан - съм демонът, за когото ме мислят. А вие, Ваше Височество, трябваше да ме убиете, когато имахте възможност.

Той стегна хватката си. По-здраво, по-здраво... докато не усети, че кръвта в мозъка на Леополд е твърде рядка, за да поддържа мислите му. И съзнанието му.

Той го отпусна. Принцът се стовари на плочите, вдървен като камък. Като мъртвец. Вече не усещаше дори буреносния повей на вятъра.

Едуан вдиша няколко дълбоки глътки солен въздух, без да отлепя очи от тялото му. Беше открил него, но не и втората миризма. Онази кръв беше изчезнала. Чиято и да беше, несъмнено работеше заедно с принца. И вероятно също знаеше за бащата на Едуан.

Трябваше да убие Леополд. Баща му би го посъветвал да го направи. Да, но така никога нямаше да научи чий беше кръвомирисът на бистри езера и мразовити зими. И кой

беше наредил на Леополд да го убие... и защо.

Какво пък, не можеше ли да излъже баща си и да направи свое собствено разследване?

Той кимна удовлетворено. Щеше да остави Леополд жив и да го издири по-нататък. За отговорите.

Затова без да поглежда повече назад, Едуан изостави принца на Карторската империя и Кладенеца на произхода и се втурна напред. Залязващото слънце грейна на гърба му, а вятърът зад него набра сила.