Веровещица

СЕДЕМНАДЕСЕТ

Мерик закрачи по главната палуба на „Жана“, смръщен поради силното слънце. Откарването на Сафия фон Хастрел до Дейна без инциденти можеше да се окаже по-трудно, отколкото беше очаквал. Държеше се така, както се биеше и танцуваше: докарваше хората до ръба и изпитваше търпението им.

Положението не ставаше по-добро и от факта, че откакто я беше спасил, краката ѝ - смущаващо по-светли от ръцете и лицето ѝ - непрекъснато се набиваха пред очите му. Смущението му идваше именно от светлия им цвят. Безспорно гледаше кожа, предназначена само за очите на интимната ѝ половинка.

Мерик изпръхтя. Не беше разумно да допуска интимни мисли за Сафия фон Хастрел. При всяка мисъл за нея - при всяко нейно доближаване - нихарският гняв се пробуждаше. И бързо достигаше точката на кипене.

Откакто беше изпуснал нервите си в трапезарията на Дожа, във вените му бе потекла сила, от която се задъхваше. Тя го подтикваше да призове могъщи, гневни ветрове. Беше същият див гняв, който беше изпускал твърде лесно като дете. Не биваше да му се поддава сега - ако не за друго, то защото така приличаше твърде много на Вивия. Необуздан и яростен.

А той не обичаше необуздаността. Не обичаше бурното море. Харесваше реда, контрола и съвършено опънатите пешове на ризата. Обичаше спокойното море, ясното небе, както и мисълта, че гневът му е на километри от него.

Ето защо се налагаше да отбягва Сафия колкото може - независимо от лекотата, с която тя предизвикваше усмивката и смеха му. Независимо от мислите, които пораждаше гледката на краката ѝ у него.

Най-близките от хората на Мерик - от екипажа от предишния му кораб - спряха да бършат и козируваха. Отсечени, сърдечни поздрави на мъже, на които можеше да има доверие, докато не потънеха за последно под вълните.

Той кимна рязко, след което погледът му се спря на приливовещия на руля. Той беше остатък от екипажа на крал Серафин и подобно на повечето стари кучета на краля изобщо не беше впечатлен от Мерик. Поне управляваше „Жана“ добре.

Засега.

Мерик огледа щателно всички мачти, такелажа, платната. Всичко изглеждаше в ред, затова той се насочи към стълбата към вътрешността на кораба.

Щом слезе и се настани удобно в пасажерската каюта, забеляза, че леля му притеснено попипва обецата си с опал.

- Току-що говорих с гласовещия Хермин - рече тя тихо. - Успял е да се свърже с гласовещия в Карауенския манастир. Оказва се, че монасите на фара са имали заповед да заловят домната жива, но щом я съзрели, повечето отстъпили.

- Защо? - попита Мерик и хвърли поглед на спящата Изьолт.

Не можеше да си представи защо някой би изпитал страх от момичето. И все пак като момче той беше виждал много номатски кервани, така че беше свикнал с мъртвешката им бледност и черната като катран коса.

Леля му не отговори, затова той отново се обърна към нея. Тя клатеше глава.

- Знам със сигурност само, че един монах все още е по петите на домната. Името му е Едуан. Работи за онзи, който плаща най-добре.

Иврен издиша тежко, застана до прозореца и присви очи срещу слънцето.

- Докато той е жив, момичетата са в опасност... защото Едуан е кръвовещ, Мерик.

Мерик отпусна глава назад.

- Нима кръвовещите съществуват?

Леля му кимна мрачно. Той се замисли за случилото се край фара. В лудостта на битката беше решил, че си е въобразил червеното в очите на младия монах. Както и начина, по който беше приклещил Сафия на място.

Да, но не. Всичко беше истина. Кръвовещият беше истина.

- Разбирам, но този кръвовещ надали ще ни застигне преди Лейна - изрече той бавно. - А щом свалим домната на сушата, той престава да бъде наша грижа.

Иврен вдигна вежди.

- Толкова лесно ще изоставиш момичетата на вълка?

- Да, ако така ще защитя екипажа си. И Нубревна.

- Добре, но цял един екипаж може да се справи с един противник. Бил той и кръвовещ.

- Не и без жертви. Не мога да рискувам живота на моряците си за две момичета - независимо колко отчаяно се нуждаем от този договор. Щом оставим домната, тя и приятелката ѝ вече не са моя грижа.

- Толкова много време ли е минало от последната ни среща? - бузите на Иврен поруменяха. - Ако смяташ, че ако се държиш като Вивия... ако изоставяш безпомощни момичета... баща ти ще те уважава повече, то може би не си струва да се стремиш към това уважение.

За един дълъг миг се чуваха само стоновете на кораба и плисъкът на вълните.

- Нямаш право - просъска Мерик най-сетне - да ме сравняваш с Вивия. Тя се отнася с екипажа си като с храна за рибите; аз гледам на тях като на семейство. Тя избира пиратството, за да изхрани Нубревна; аз търся постоянно решение - Мерик повиши глас, а гневът му закипя и грейна ярко. - Домна фон Хастрел е едно такова решение, а самата тя далеч не е безпомощна. Така че ще защитя хората си - със зъби и нокти - и ще я оставя да се оправя сама.

Изьолт се размърда в съня си на кревата, а Мерик издиша и застави гнева си да затихне. Леля му искаше да помогне и с пълно право се опитваше да му попречи да постъпва като сестра си.

- Моля те - завърши той навъсено, - не забравяй, че нубревненската флота по принцип не превозва монаси -нито прокудени благородници - през морето, така че ако татко научи, че съм те качил на борда... е, досещаш се как би го приел. Не ме карай да се разкайвам за решението си да те взема. Ще защитавам домна Сафия, докато изпълня задължението си по договора с Хастрел, и ще направя всичко необходимо, за да я превозя до Лейна. Но ако се натъкнем на кръвовещия, поставям хората си на първо място.

Няколко дълги мига Иврен остана неподвижна, притихнала, приковала очи в него. После обаче тя въздъхна звучно и отклони глава.

- Да, адмирал Нихар. Както пожелаете.

Мерик проследи сребристосивия ѝ тил... Тя отиде до кревата и отново приклекна до Изьолт. В гърлото му задращи желание да се извини - желание да я накара да разбере защо вземаше тези решения.

Иврен обаче отдавна беше решила какво е отношението ѝ към рода Нихар. Отношенията ѝ с крал Серафин бяха същите като тези между Мерик и Вивия. И дори по-лоши.

Мерик излезе от каютата и се насочи нагоре, обмисляйки най-удачния подход с кръвовещия, ако той действително съществуваше. Изглежда, единствената стратегия беше да достигне Лейна възможно най-скоро. Тоест - колкото и да не му се искаше, - щеше да му се наложи отново да прибегне до своите приливовещи. Което, разбира се, означаваше, че моряците му щяха да бездействат.

За щастие, Мерик знаеше отличното средство против скуката.

- Строева подготовка! - изрева той през свити на фуния ръце. - Всички в готовност за строева подготовка веднага!

Изьолт витаеше в сънищата. Беше заседнала в потискащото пространство между съня и действителността - дупката, в която човек знаеше, че стига само да отвореше очи и щеше да е жив. Тази просъница я държеше в плен винаги когато не беше добре. Когато горещо копнееше да се събуди и да помоли за отвара, която да облекчи подутото ѝ гърло или сърбящия я обрив.

Най-лошото обаче идваше, когато просъницата я сграбчеше посред някой кошмар. Когато осъзнаваше, че може да се спаси от хватката на сенките, стига само да...

...се...

...събуди.

Над нея нещо изскърца силно и тя с огромно усилие повдигна клепачи. Сенките отстъпиха... но бяха заместени от болка. Всяка педя от съществото ѝ се давеше в агония.

Пред очите ѝ изплува жена със сребриста коса и познато лице.

„Все още сънувам“, помисли си тя замаяно.

После обаче жената я докосна по мишницата и сякаш

взриви гърне с барут. „Тук“ и „сега“ грубо завладяха тялото ѝ.

- Ти... - изграчи Изьолт. - Защо... си тук?

- Лекувам те - отвърна монахинята спокойно; нишките ѝ блестяха в зелена съсредоточеност. - Имаш рана от стрела на ръката...

- Не - Изьолт улови непохватно красивото бяло наметало на монахинята. - Искам да кажа... ти.

Думите ѝ се завъртяха... не, каютата се завъртя, а думите ѝ се понесоха заедно с нея. Дори не беше сигурна, че говори на далмотски. От езика ѝ спокойно можеше да се е отронил номатски.

- Ти... - поде тя отново, почти убедена, че действително това е далмотската дума за „ти“, - ти ме спаси.

Думите с мъка си проправиха път през болката и световъртежа, но тя забеляза калните петна по пелерината ѝ. И мигновено я пусна засрамено. После си пое немощно дъх. Толкова болеше. Сякаш я бяха потопили в кипяща смола. „Покой. Покой от пръстите на ръцете до пръстите на краката.“

- Преди шест години и половина ти ме о-откри на един кръстопът. Северно от Веняса. Бях малко момиче, бях се загубила. Носех парцалена кукла.

Въздухът изсвистя между зъбите на жената. Тя се отдръпна, а нишките ѝ засияха в объркано охрено. После тя заклати енергично глава, а в нишките ѝ се прокрадна тюркоазено недоверие...

Докато внезапно се наведе към нея, като мигаше често.

- Изьолт ли се казваш?

Изьолт кимна и за миг забрави за болката си. В очите на монахинята се появи странен блясък, сякаш се насълзиха. Може би обаче това се дължеше на сумрака в каютата. И на ъгъла, под който падаха слънчевите лъчи. Нишките ѝ не носеха синя тъга - само виолетово въодушевление и замаяно розово.

- И на брега, преди шест години и половина - продължи монахинята, - си била ти?

- Бях на дванайсет - рече Изьолт. - Им-мето на куклата ми беше... Еридиси.

Монахинята отново издиша звучно. И се дръпна назад, сякаш отблъсната от току-що чутото.

- А ти научи ли моето име? Казах ли ти го?

- Не мисля.

Гласът на Изьолт звучеше отпаднал и тих, но тя не можеше да прецени дали беше поради слабото ѝ гърло, или от отслабналия слух. Огънят в ръката ѝ се беше разбушувал подобно на прилива.

Монахинята се окопити и отново възприе ролята на умела лечителка. Тя положи топла длан на рамото на Изьолт, точно над раната от стрелата. Изьолт потръпна, после се успокои и сънят я призова.

Тя обаче не искаше сън. Не можеше отново да се изправи пред сънищата. Не беше ли достатъчно зле, че я бяха били и блъскали в действителността? За да го изживява отново и в съня си...

- Моля те - рече пресипнало и отново хвана монахинята за наметалото, без да се тревожи за петната. - Без повече сънища.

- Няма да има сънища - пророни жената. - Обещавам ти, Изьолт.

- А... Сафи? - дрямката вече пълзеше по гърба ѝ. - Тук ли е?

- Тук е - потвърди монахинята. - Ще се появи всеки момент. Сега спи, Изьолт, спи и оздравявай.

И така, Изьолт се подчини - не че би могла да се възпротиви и да искаше - и потъна под прилива на изцерителния сън.