Веровещица

ДЕВЕТНАДЕСЕТ

Бяха изминали два часа, откакто Мерик отведе Сафи обратно в каютата и ѝ нареди да остане под палубата за по-сигурно. Оттогава насам в главата ѝ се лутаха едни и същи мисли.

И въпроси - толкова много въпроси. От плановете на чичо ѝ за годежа с Хенрик през всички събития нататък, до неизменния страх за съдбата на Изьолт.

Чуваха се и стъпки - кънтяха без прекъсване. И пронизваха черепа ѝ, докато накрая ѝ идваше да се разкрещи. Тя взе да обикаля из тясната каюта, докато Иврен се грижеше за раната на Изьолт.

- Престани - тросна ѝ се монахинята накрая. - Или излез. Разсейваш ме.

Сафи предпочете да излезе - особено след като имаше нечие разрешение да го стори. Така ѝ се удаваше възможност да разгледа главното помещение под палубата. Да обмисли как щеше да докара Изьолт до спечелената с толкова трудности свобода. Чуваше поученията на Хабим толкова ясно, сякаш той беше до нея и каканижеше за стратегии и бойни полета.

Вътрешността на кораба се оказа сумрачно пространство, натъпкано със сандъци, мрежи, чували и бурета. Във всяко кътче, в което надникнеше, имаше нещо - включително и моряци, - а единствената светлина идваше от квадратния отвор на върха на стълбата към палубата.

Навсякъде миришеше на пот и некъпани тела, а от палубата за добитъка се носеше кисела воня на кокоша тор. Сафи се поблагодари, че не чува поне кокошките - или пък другите животни. И без това беше твърде шумно и спокойствието ѝ беше подложено на изпитание.

Макар че повечето моряци явно бяха горе, тя преброи двайсет и седем мъже, свити по щайгите и облегнати на буретата. Явно нямаше каюти за екипажа. Реши да обмисли това по-късно.

От двайсет и седемте моряци, покрай които мина, деветнайсет ухапаха палец или изсъскаха „гнусна ‘матсолюбка“. Тя се престори, че не забелязва, и дори стигна дотам, че им кимна приятелски. Въпреки това се постара да запомни изпечените им от слънцето лица в сумрака. И ненавистните им гласове.

По стълбата отгоре се спусна длъгнесто, чернокожо момче с плитки до раменете. Магията на Сафи пошепна, че той е надежден, и щом мина покрай нея, тя го стисна за рамото.

- Екипажът би ли сторил нещо на една номатка?

Момчето премигна и разтърси плитки, след което отвърна:

- Не и ако адмиралът не ги подкрепи... а не мисля, че би го направил. Той не мрази ‘матсите като нас.

Гласът му определено беше женски.

- Нас?

- Не и аз! - вдигна ръце момичето. - Кълна се, честно. Нямам проблем с ‘матсите. Имах предвид екипажа.

Истина. Сафи разтри очи с кокалчетата на ръцете си. Над нея хората тътреха пети, дрънкаха с мечове, лаеха команди. Искаше ѝ се да престанат, каквато и подготовка да упражняваха в момента.

Тя възобнови краченето. Два пъти по-бързо от бавния ритъм на барабана. Три пъти. Защо не можеше да измисли план? За Изьолт изглеждаше толкова лесно, но всеки път, когато Сафи опиташе да организира мислите си, те се разпадаха като утайка в поток.

- Не бива да ходиш толкова - рече момичето, което все още следеше стъпките ѝ. - Моряците ще се оплачат и адмиралът може да те заключи.

Това я накара да се замисли. Ако я заключеха, шансовете ѝ да се отбранява или да избяга - ако се наложеше - намаляваха сериозно.

- Горе имам удобно местенце - предложи ѝ онази и посочи стълбата. - Не става за разходки, но може да гледаш подготовката.

Ноздрите на Сафи потръпнаха. Тя претича до долния край на стълбата и се взря в яркото слънце навън. Мерик беше горе. Както и Кълен, който щеше да я обезвреди и при най-малката следа от непокорство.

Ако излезете горе обаче, действително щеше да успее да огледа по-добре кораба, екипажа и разположението им. Може би ако научеше повече, щеше да успее да измъдри стратегия.

- Някой няма ли да ни види? - попита тя момичето, спомняйки си заповедта на Мерик да остане долу.

- Няма, заклевам се.

- Тогава води.

Момичето се ухили доволно отново и се покатери по стълбата. Сафи се заизкачва след нея и не след дълго се озова сред моряците, които ситняха на криволици през клатещата се палуба, вдигнали високо саби. Повечето я измериха с очи при преминаването ѝ, но не чу някой да дюдюка, не усети и враждебност. Изглежда, хората с предразсъдъците бяха главно долу.

Което означаваше, че нямаше да се задържа дълго тук. Щеше да събере каквото ѝ беше нужно и щеше да се върне до Изьолт.

Тя последва момичето, като преброи петнайсет стъпки от стълбата до сенчестия бак. Момичето се шмугна зад четири бъчви, които воняха на умряла риба, и се снижи. Сафи приклекна до нея и със задоволство забеляза, че действително беше скрита добре. Освен това от мястото си виждаше отлично упражняващите се моряци - а те, даде си сметка тя покрусено, бяха много.

При вида на целия екипаж, строен в редици, вместо да тича нагоре-надолу по въжетата или да бърше палубата, тя прецени, че са около петдесет души. Може и да бяха двойно повече - мозъкът ѝ се превръщаше в курешки от чайка, когато трябваше да смята.

Тя изви врат, докато не видя Мерик, Кълен и още трима души до руля. Всички бяха с ветроочила, а устните им се движеха едновременно.

Зад тях тя забеляза източника на непрекъснатия бумтеж.

Един младеж - с плитки като на момичето - блъскаше по огромен плосък барабан.

Идеше ѝ да строши чука му на две.

Повече обаче жадуваше за глътка свеж въздух.

- Подземни богове - обърна се тя с ругатня към момичето, - що за воня?!

- От каците е. Събираме дребната риба.

То посочи с блеснали очи най-близката каца. Сафи се загледа по дъските около себе си... действително: имаше доста люспи. Капаците и стените на каците бяха покрити с тях.

- За морските лисици са - добави момичето. - Трябва да ги храним, когато минаваме покрай тях, иначе ще ни нападнат.

- Морските... лисици - повтори Сафи с равен глас. - Говориш за митичните змии, които се хранят с човешко месо?

- Аха - момичето отново се ухили.

- Не ми казвай, че вярваш в тях. Това са просто приказки за сплашване на децата - като планинските прилепи. Или Дванайсетте храбреци.

- Които също съществуват - възпротиви ѝ се момичето.

Сякаш за да докаже думите си, тя измъкна тесте карти за таро с позлатени гърбове от джоба си и обърна най-горната.

Беше Храбрецът на лисиците, с космата синьо-зелена змия, увита около меч. Тя гледаше Сафи с лисичето си лице.

- Чуден номер - промърмори Сафи.

Пръстите я засърбяха - беше виждала много карти за таро през живота си, но никога не се беше натъквала на такива с морски лисици, вместо с червени лисици. Зачуди се какви ли са илюстрациите на другите пет бои.

- Не е номер - сопна ѝ се момичето. - Просто ти показвам как изглеждат морските лисици. Огромни морски змии, разбираш ли? Само че на няколко десетилетия сменят кожата си и излизат на брега, преобразени като красиви жени, които съблазняват мъжете.. .

- И ги завличат към смъртта им - довърши Сафи. - Легендата за планинските прилепи е същата. Интересно обаче ти всъщност виждала ли си жива морска лисица?

- Не. Обаче - побърза да добави момичето - някои от по-старите моряци твърдят, че са се били с лисиците по време на Войната.

- Ясно - рече Сафи провлачено.

И наистина ѝ беше ясно. Мерик и капитаните му явно държаха рибата на борда за успокоение на по-суеверните моряци - точно както чичо ѝ Ерон изпращаше овце в пещерите на Хастрел всяка година за „планинските прилепи“.

Тя беше прекарала цялото си детство да претърсва алпийските ливади около двореца на Хастрел за някакви следи от подобните на прилепи дракони. Беше преровила и околните пещери, в които уж живееха прилепите, беше прекарала часове до пресъхналия земен Кладенец на произхода в очакване от него внезапно да изскочи красива жена.

След десет години без помен от тях обаче тя най-сетне беше приела, че планинските прилепи - дори да бяха съществували някога - бяха изчезнали точно като водата в Кладенеца, до който се бяха срещали.

С морските лисици беше същото, каза си.

- Между другото, аз съм Райбър - залюля глава момичето. - Райбър Фортса.

- Сафия фон Хастрел.

Райбър прехапа устни, сякаш се опитваше да не се засмее. След това обаче се отказа.

- Ти си домна, нали?

Тя обърна нова карта.

Вещицата. На картата беше нарисувана жена със скрито лице, взряла се в Кладенец на произхода - всъщност в земния Кладенец на произхода. Само че за разлика от кладенеца, който беше изследвала Сафи като дете, този на илюстрацията все още беше пълен. Шестте бука около него бяха напъпили, плочите на пътеката - непокътнати, а в кладенеца проблясваше вода.

Както и Храбреца на лисиците, никога не беше виждала карта на Вещиците, илюстрирана по подобен начин.

Райбър пъхна картата обратно в тестето, а Сафи върна очи на моряците. Един млад мъж беше привлякъл вниманието ѝ. Лицето му беше потно и болезнено зачервено, а уменията му със сабята бяха плачевни. За времето, което ѝ беше нужно да изпука всичките си кокалчета, противникът му го обезоръжи два пъти. Най-лошото беше, че последният не само наближаваше преломна възраст, а и беше куц с единия крак.

Ако скоро ѝ потрябваше сабя, то момчето беше човекът, от когото щеше да я вземе.

- Екипажът ви ми се струва разделен - рече тя и се наведе назад, за да улови свежия полъх на вятъра. - Някои могат да се бият, но повечето - не.

Райбър въздъхна в потвърждение.

- Нямаме кой знае какъв опит. Добрите - тя посочи куция старец - са се били във Войната.

- Помощник-капитанът не е ли длъжен да се погрижи да станете по-добри?

Сафи присви очи към руля. Вятърът си играеше със светлата коса на Кълен, а той продължаваше да мърмори нещо заедно с другите вещи. Мерик обаче беше изчезнал.

- Той дори не следи подготовката.

- Защото движи кораба. По принцип ни натиска доста.

Нещо в отбранителния ѝ тон накара Сафи да се вгледа по-отблизо в нея. Въпреки момчешката си фигура и категорично неженствените ѝ плитки, Райбър не беше грозна. Всъщност щом се вгледа по-отблизо, Сафи осъзна, че очите ѝ бяха яркосребристи. Не сиви, а като истинско, бляскаво сребро.

Помощник-капитанът трябваше да е сляп, ако не се беше влюбил в тези очи.

- Значи сте двойка - пробва тя.

- Не - отвърна Райбър бързо, твърде бързо. - Просто той е добър помощник-капитан. Справедлив и съобразителен.

Лъжата погъделичка кожата на Сафи и се наложи тя да потисне усмивката си, преди да насочи вниманието си към Кълен. Беше просто огромен мъж с могъщи вещерски способности - мъж, който безпроблемно можеше да я обезвреди. Може би обаче зад ледената външност се криеше нещо повече.

Райбър изпусна дълга въздишка и извади нова карта от тестето си. Храбреца на хрътките. Тя се вгледа в подобната на хрътка змия, също увита около меч, и в очите ѝ грейна празнота, която загатваше, че има неща, които е по-добре да бъдат забравени. После обаче очите ѝ се преместиха на Кълен; чертите на лицето ѝ се отпуснаха.

Тя и помощник-капитанът имаха връзка, при това не беше просто флирт. Беше сериозна, дълбока връзка.

Вярно.

Сафи присви устни. Двете с нея бяха горе-долу на една възраст, но ето че имаше нещо, за което Сафи не знаеше кой знае колко. Беше завъртала някой и друг романс във Веняса. Флиртове с млади мъже като шлифования измамник... Тези срещи обаче винаги бяха приключвали с мимолетни целувки и бързи сбогувания.

- Принцът - започна тя отнесено - има ли връзка с някого?

Напрегна се, пленена от желанието на мига да вземе думите си назад. Откъде ѝ беше хрумнал подобен въпрос?

- Искам да кажа, на хората от екипажа на принц Мерик позволено ли им е да имат връзки?

- Не и помежду си - отвърна Райбър. - Освен това не сме на нубревненска земя, домна. Така че принцът е адмирал Нихар.

Това я заинтригува и тя с радост смени темата.

- Титлата на принца се променя в зависимост от местоположението му?

- Разбира се. С твоята не е ли така?

- Не.

Сафи прехапа устни, а зад бъчвите се надигна нов порив солен вятър. Вместо да я разхлади обаче, той направо пареше - по челото ѝ избиха нови капки пот. Горещината обаче се различаваше от предишната - съдържаше яд. И страх.

Тя само се разгорещи още повече, докато Райбър ѝ описваше как разпределението на храната от страна на Мерик ядосало доста хора и само разширило бездната между поддръжниците му и хората на принцеса Вивия. И колко мръсна и претъпкана станала столицата след Великата война.

Силата на истината в разказите ѝ я накара да стегне глезени и да стисне пръсти. Светът, който ѝ описваше момичето, по нищо не приличаше на онзи, който беше оставила зад себе си. В Далмотската империя имаше бедност - разбира се, че имаше, - но никой не гладуваше.

Може би... може би Мерик действително се нуждаеше от търговия - дори и с прокълнато място като Хастрел.

Тя тъкмо преви крак, за да се изправи - за да се върне до каютата и да провери как е Изьолт, - когато до ушите ѝ долетя гласът на Иврен.

- И ще оставиш момичето да умре?

Виковете ѝ идваха от дъното на близката стълба. И заглушиха тренировката на моряците. Както и ударите на барабана.

- Трябва да ни откараш на брега!

По гръбнака на Сафи пробяга ледена тръпка, която жегна всяка частица от тялото ѝ. Тя застана на колене и се изправи. После стана, без да обръща внимание на предупреждението на Райбър да се скрие. Тъкмо се показа иззад бъчвите, когато тъмнокосата глава на Мерик изплува по стълбата. Той се изкатери пъргаво на палубата, следван от леля си, обвита в наметалото.

Той направи няколко крачки напред, като въртеше глава, явно в търсене на някого. Моряците се отместваха от пътя му.

Иврен го застигна.

- Момичето се нуждае от огневещ-лечител, Мерик! Иначе ще умре!

Принцът не отговори - дори когато леля му повиши бясно глас и настоя да ги свали на брега.

Сафи сви пръсти. Пръстите на краката, прасците, стомахът - цялото ѝ тяло се напрегна, готово за действие.

Мерик не желаеше да спаси живота на Изьолт. Това беше ясно потвърждение, че той просто не беше неин съюзник. Така че независимо от договора, независимо от настроенията на моряците, адмирал Нихар току-що се беше превърнал в неин враг, а корабът беше бойното ѝ поле.