Веровещица

ТРИНАДЕСЕТ

Не след дълго Изьолт и Алма застигнаха Гречя.

Известно време виковете ги следваха - както и виещите се сиви нишки на насилниците, но в щита на Алма се забиха само още две стрели. Тя не следваше номатските пътеки, но въпреки това кобилата ѝ стъпваше уверено.

След около час Алма насочи конете към върба с широка корона край бавно течащ поток. Гречя скочи на земята първа, стиснала гърне с барут в ръка. Мърльо се спря до нея. Тя обиколи дървото и направи жест, че е чисто.

Изьолт се смъкна от коня си - и едва не се срина в прегръдките на майка си. Краката ѝ бяха като гумени, а ръката...

- Загубила си твърде много кръв - рече Гречя. - Ела.

Тя я хвана за ръка и я въведе под увисналите клони и шепнещите листа. Дорестата кобила тръгна спокойно след тях, сякаш познаваше мястото. Откраднатият петнист кон прие, едва след като Алма го успокои.

- Планирали сте го - изхриптя Изьолт и последва майка си до дънера, окъпан в лунна светлина.

- Да, но не за тази вечер.

Гречя хвана опряната в ствола дълга пръчка и посочи нагоре - в клоните имаше два вързопа - недостижими и незабележими отдолу. Тя събори и двата.

Туп! Туп! Издутите бохчи тупнаха на земята в облаци прах. От едната се изтърколи зелена ябълка.

Изьолт придърпа тяло върху корените на върбата и облегна гръб в широкия дънер. Мърльо се настани до нея. Тя взе да го чеше зад ушите с лявата си ръка, докато Алма - все още с надупчения със стрели номатски щит на гърба - мамеше коня да дойде под клоните.

В тъмнината Изьолт не виждаше кръвта по десния си ръкав, но ясно усещаше болката. „Поне раната на дланта вече не ме боли“, помисли си тя замаяно.

Гречя се разрови във вързопите и се засуети около нея с прашната ябълка и кожена лечителска торбичка в ръце. Тя избърса ябълката в корсета си:

- Ето, яж.

Изьолт пое плода, но още преди да го захапе, майка ѝ й подаде медальон. Малък, розов кварц, увиснал на сплетена връв.

- Сложи го - нареди тя и приклекна на земята до нея.

Изьолт обаче не посегна към медальона. Ябълката беше едно, но болкокамъните бяха рядкост и струваха стотици пиестри.

Гречя подхвърли нетърпеливо камъка, той падна в скута на Изьолт и кварцът засия в бледорозово. Болката ѝ на мига затихна. Дишането ѝ стана по-дълбоко. Тя усети, че отново е в състояние да мисли.

Нищо чудно, че човек можеше да се пристрасти към тези висулки.

Очите ѝ отново се спряха на Алма, която в момента стоеше на ръба на увисналите клони с гръб към тях двете с Гречя. Беше на пост. Конете хрупаха трева от малките туфи наоколо.

- Корлант искаше да ме убие - поде Изьолт, щом Гречя се приближи, стиснала скалпел в една ръка и ленени превръзки в другата. - Защо?

- Не знам - рече майка ѝ колебливо. - Мисля... само мога да предположа, че е решил, че пристигането ти предвещава заминаването ни с Алма. Мисля, че е разкрил плановете ни и се е надявал, че ще ни задържи в селото, ако те об...

Гласът ѝ секна, тя облиза устни и остави изречението недовършено.

Преди Изьолт да успее да отбележи, че подобни мерки изглеждаха доста крайни, ако единствената цел на Корлант беше да задържи Гречя в племето, майка ѝ се зае да реже стрелата, стърчаща от мускула на ръката ѝ. След това хвана върха отляво... и рязко издърпа стрелата.

От раната шурна кръв. Излизаше на тласъци, в такт с ударите на сърцето на Изьолт - не че тя усещаше нещо. Всъщност просто дъвчеше ябълката си, от време на време потупваше Мърльо по главата и наблюдаваше работата на майка си.

Последваха вещерски лечебни мехлеми против възпаление и мазила за по-бързо заздравяване. Все скъпи суровини, но преди да успее да се възпротиви, Гречя заговори и тя потъна в познатия, равен глас от детството си.

- Двете с Алма започнахме подготовката за бягството си скоро след заминаването ти преди шест години и половина - обясни Гречя. - Събирахме пиестри и камъни парче по парче. После парче по парче ги зашихме в дрехите си. Напредвахме бавно. Корлант ни навестяваше често, натрапваше се в дома ни. Обаче го нямаше също толкова често - напускаше селото и отсъстваше с цели дни.

- В тези периоди Алма идваше дотук с кобилата и оставяше припаси. Донесе последните ни неща едва вчера. Планът беше да избягаме след четири дни. Дължа на Луната майка хиляди благодарности, че не тръгнахме преди появата ти.

Сред този поток от думи най-ярко открояващите се за Изьолт някак се оказаха онези, които останаха неизказани.

- Планирала си всичко това... още преди да напусна племето? Тогава защо ме отпрати? Защо просто не тръгна с мен? Или поне не ми каза п-при по-посещенията ми?

- Овладей езика си, Изьолт - Гречя я стрелна нетърпеливо с очи. - Може би не си даваш сметка, но ми бяха нужни години планиране, за да те отпратя. Трябваше да ти намеря подслон във Веняса. Трябваше да ти намеря работа - при това, без Корлант да забележи. Затова, когато двете с Алма решихме също да заминем, ни бяха нужни още няколко години. Щяхме да те намерим, Изьолт. Във Веняса. Защо си напуснала града? - завърши тя с въпрос.

- Аз... имам неприятности - Изьолт усети, че заекването ѝ дебне, готово да се намеси, и загриза ябълката, за да го прикрие. - Реших, че ще успея да се скрия единствено в селото...

- Трябваше да останеш в града, както ти бях наредила. Заповядах ти никога да не се връщаш.

- „Заповяда“ ми го преди три години - изрепчи ѝ се Изьолт. - Из-из-извинявай, ако съм смутила внимателното ти тъкане.

Майка ѝ продължи с превръзките - по-грубо и по-напрегнато. Изьолт обаче не изпитваше болка... а и, слава богу, не последваха повече забележки за заекването ѝ.

- Оттук отиваме в Салдоника - рече Гречя накрая. -Може да дойдеш с нас.

Веждите на Изьолт подскочиха. Салдоника беше в противоположния край на Яданско море - див град-държава, в който процъфтяваха незаконната търговия и престъпността от всякакъв вид.

- Защо там?

Алма прочисти гърло и се отдръпна от поста си край клоните.

- Част от лелите и братовчедите ми живеят в Сирмайските планини. Племето им посещава Салдоника всяка година.

- Междувременно - добави Гречя - ще продаваме нишкокамъни. Оказва се, че там са доста търсени.

- И пиратите имат нужда от любов.

Устните на Алма се разтегнаха в искрена усмивка и тя погледна Гречя, сякаш това си беше някаква тяхна шега.

Болката, стегнала гърлото на Изьолт, стана още по-остра. Тя едва успя да преглътне ябълката.

Гречя затвори лечителската си торбичка.

- Спестяванията ни ще стигнат за трети билет до Салдоника, Изьолт. Мислехме да поканим и теб.

Изьолт се съмняваше в последното, но нямаше представа какво изпитваше майка ѝ... или Алма. Нямаше представа какви цветове тлеят в нишките им и какви чувства ги владеят.

Така или иначе, това беше без значение, тъй като тя имаше свой собствен план. Свой собствен живот, който щеше да изгради със Сафи.

- Не мога да дойда с вас - рече тя.

- А къде ще идеш тогава?

Гречя се изправи на крака, делово и едва ли не... с облекчение. За това си беше мечтала от самото начало - за дъщеря като Алма. Истинска нишковеща.

- Сафи ме чака недалеч оттук.

- Не е така - изтърси Алма и се приближи, протегнала ръка напред.

В дланта ѝ лежеше светещият рубин. Вторият нишкокамък.

Изьолт се задави и изпусна ябълката. После извади собствения си нишкокамък - той също изпускаше червена светлина. Сафи беше в беда.

Тя скочи на крака. Болкокамъкът изпадна от скута ѝ и агонията я смаза.

Първо връхлетя болката - като мощен водопад. После изтощението, от което тялото ѝ стана като крехка сламка. Тя залитна напред, към обятията на Гречя. Преди обаче да падне, преди да се свлече на рамото на майка си и да припадне, Алма вдигна медальона от земята и го нахлузи на шията ѝ.

Мигновено облекчение. Стряскащо, плашещо облекчение.

Изьолт се отдръпна от майка си, която се обърна към Алма:

- Можеш ли да усетиш местоположението на Сафи?

Алма кимна и стисна камъка, докато кокалчетата ѝ не побеляха. После посочи на югоизток.

- Нататък. Но се отдалечава бързо на север. Явно е загазила сериозно.

- Ще идем ние - заяви Гречя и пое към дорестата кобила. - Разполагаме с две абордажни саби и с лъка...

- Не.

Изьолт се изправи в цял ръст. Подухналият под върбата бриз разклати клоните и развя подстриганата ѝ коса. Незнайно защо, но поривът хладен, свеж вятър ѝ помогна най-сетне да овладее езика си. И сърцето си.

- Моля ви, последвайте плана си и заминете за Салдоника.

Тя обви пръсти около болкокамъка, готова да го върне.

- Задръж го - Гречя положи ръка на китката ѝ. - Иначе няма да успееш да стигнеш до Сафия.

- И вземи Аличи - Алма посочи сивата кобила. - Тя познава района.

- Петнистият кон ще свърши работа.

- Не, няма - тросна се Гречя.

Изьолт потръпна. В гласа на майка ѝ се беше прокраднало чувство.

- Аличи е отпочинала и познава пътеката. Затова ще вземеш нея... нея, болкокамъка и малко пари. И абордажната сабя - Гречя я повлече към кобилата. - Или предпочиташ лъка? Може да вземеш и щита.

- Ще се оправя.

- Откъде да съм сигурна? - врътна се Гречя отново към нея с твърдост в погледа. - Нямах представа ще те видя ли някога пак. Да не мислиш, че ми беше лесно да те пусна? Мислиш ли, че сега ми е лесно? Обичах те твърде много, за да позволя да останеш зад онези стени - тя се приближи и продължи трескаво: - Ще вземеш Аличи и ще се притечеш на помощ на Сафия, както правиш винаги. Отново ще ме оставиш, защото си създадена за по-велики дела, отколкото мога да ти предложа аз. А аз - както винаги - ще се моля на Луната майка да бъдеш в безопасност.

Тя тикна юздите в лявата ѝ ръка. Изьолт обаче установи, че пръстите не я слушат. Гласът също, защото на мястото на сърцето ѝ беше зейнала дълбока, тъмна дупка.

- Ето.

Алма изникна до нея и ѝ подаде мачете - от онези, с които се коси трева и храсталак - в проста ножница на овехтял колан.

Изьолт обаче не реагира. Все още беше зашеметена от думите на майка си. Алма уви колана около хълбоците ѝ и окачи втория нишкокамък на шията ѝ. Две яркочервени светлинки, пулсиращи над мъглявото розово. После я стисна за лявата мишница и рече:

- Племето на моя род се нарича корели. Пристигат в Салдоника късно наесен. Потърси ги - ако изобщо дойдеш. Надявам се да го направиш.

Изьолт не отговори... а и нямаше време да се озърта объркано, защото след миг беше седнала зад шията на кобилата, преметнала мачетето зад гърба си, за да не пречи.

- Намери ме пак - каза Гречя. - Моля те, Изьолт. Толкова много имам да ти разказвам за... всичко. Намери ме някой ден.

- Обещавам - пророни Изьолт.

После, без да каже нищо, без да се обърне повече, тя заби пети в хълбоците на Аличи и двете препуснаха след Сафи.

Изьолт и Аличи лесно намериха пътя. Както я беше уверила Алма, кобилата познаваше района и галопираше уверено напред. Мърльо потича след тях няколко минути, но накрая се отказа.

Сърцето на Изьолт се свиваше с всяка крачка, с която изоставаше кучето, и когато то най-сетне спря изтощено, тя не се сдържа и му махна.

След четвърт час сребристите поля пред тях отстъпиха пред осветени от луната мочурища и пясъчни наноси. Бризът донесе мириса на сол и сяра, след което пред нея изникна широк черен път.

Вместо да пришпори кобилата с всички сили обаче, Изьолт дръпна юздите и я спря. Намираше се северно от буренясалия кръстопът, на който беше срещнала среброкосата монахиня... разликата между нея и онзи кръвовещ беше колкото между Ефира и Пустотата.

Внезапно Аличи извърна уши на юг. Беше усетила нещо. Изьолт плъзна очи по пътя и съзря кон с ездач, които се задаваха с бясна скорост. Тя различи непогрешимия блясък на русата коса на Сафи. А после - и непогрешимите бели наметала на четирима карауенски наемници на по-малко от четиристотин метра зад нея.

Адски пламъци! В какво се беше забъркала Сафи? И как щеше да ги измъкне Изьолт... Адски пламъци!

Тя затвори очи и си отпусна три вдишвания, за да се озове на мястото, на което никога не можеше да се задържи в присъствието на майка си и Алма. Аличи се раздвижи неспокойно, очевидно готова да побегне от онова, което се задаваше. Изьолт беше склонна да приеме решението ѝ. Конете не можеха да галопират безкрай, а и тя не беше убедена, че биха се отървали от четирима карауенски монаси без някаква защита.

Например фара.

Тя подкара кобилата в лек галоп. Трябваше да достигне точната скорост, за да поеме със Сафи...

- Бягай! - разнесе се крясъкът на Сафи. - Пази се от пътя, идиот такъв!

Изьолт обърна очи само веднъж и извика:

- Аз съм, Сафи!

След това пришпори кобилата и ускори ход - в мига, когато Сафи се изравни с нея.

Двете препуснаха редом.

- Съжалявам, че се забавих! - надвика Сафи бесния тропот на копитата.

Краката ѝ бяха голи, копринената рокля - разкъсана, а пред тялото ѝ се тресеше някаква вила.

- Съжалявам и за негодниците по петите ми!

- Добре, че имам план! - викна ѝ Изьолт в отговор.

Не можеше да чуе преследващите ги монаси, но усещаше нишките им - спокойни, в готовност.

- Фарът е достатъчно близо, ще се укрепим там.

- Отлив ли е?

- Би трябвало!

В белите нишки на Сафи се преплете леденото синьо на облекчението. Тя стрелна Изьолт с очи за миг, а после ги върна на пътя.

- Къде е косата ти ? - викна. - И какво е станало с ръката ти?

- Подстригах се и ме простреляха!

- Подземни богове, Изьолт! Разделяме се за няколко часа и целият ти живот се търкулва към адските двери!

- Мога да кажа същото за теб - кресна ѝ Изьолт в отговор... макар че взе да ѝ става трудно да вика и язди едновременно. - Четирима врагове по петите ти и съсипана рокля!

Нишките на Сафи се обагриха в почти смаяно розово, след което блеснаха в оранжевия тон на паниката.

- Чакай... Карауените само четирима ли са?

- Да!

- Трябва да има и пети - нишките ѝ засияха още по-ярко. - Онзи. Кръвовещият.

Изьолт изруга и спокойствието ѝ поддаде под леденостудения прилив, залял тялото ѝ. Ако боец като Хабим не беше успял да спре кръвовещия, те двете със Сафи нямаха никакви шансове.

Поне фарът вече се очертаваше в далечината - между яките му стени и пътя бяха дългата пясъчна ивица и оттеглящото се море. Конете напуснаха брега и връхлетяха във водата. Навсякъде изригнаха солени пръски. Старата кула, покрита с морски жълъди и курешки от чайки, беше на трийсет крачки... двайсет... пет...

- Скачай! - изкрещя Изьолт и дръпна юздите рязко с чувство за вина.

Смъкна се от коня и едва овладяла треперещите си ръце, извади мачетето. До нея Сафи цопна в дълбоката до глезените вода, стиснала здраво вилата.

После момичетата безмълвно заеха отбранителни пози с гръб към кулата и закачаха четиримата монаси да прекосят с галоп плажа пред тях.