Веровещица

ШЕСТНАДЕСЕТ

Сафи летеше, а вятърът свиреше в ушите ѝ. От очите ѝ струяха сълзи, полите ѝ плющяха и тя бързо се отказа да крещи на принц Мерик да се върне. Той не можеше да я чуе.

Морето представляваше размазано петно под нея, проблясващо и тръпнещо. През ума ѝ бегло мина мисълта, че би трябвало да се наслади на това - в края на краищата летеше.

Полетът обаче не ѝ носеше наслада. Единствената ѝ грижа беше Изьолт, която изоставиха. С кръвовещия.

В дъното на съзнанието ѝ ръмжаха и други неотложни мисли - например защо принц Мерик я беше отмъкнал от фара. И как се беше озовал там в точния момент.

После тя установи, че се носи твърде стремително към остроносия нубревненски боен кораб - и това погълна всички останали тревоги.

Греблата се въртяха, моряците в синьо се суетяха наоколо, а в ушите ѝ нахлу пронизителния гърмеж на барабани.

Тъкмо помисли, че ще се разбие в главната палуба и ще натроши всичките си кости, когато ходът ѝ се забави и тя се спусна леко долу.

След две глътки въздух Сафи се окопити и скочи на крака. След още една беше сграбчила принц Мерик. Той почти беше стигнал до квартердека, когато тя го стисна за ризата и го врътна грубо.

- Върни ме там!

Той не се възпротиви, а просто посочи към брега.

- Помощник-капитанът се погрижи за приятелката ти.

Тя проследи пръста му. Действително високият рус мъж се беше съсредоточил върху тялото, което летеше към тях.

Изьолт.

Нишкосестрата на Сафи обаче беше отпусната. Сафи се втурна към помощник-капитана и закрещя, че някой лечител, хирург или който и да било трябва да ѝ помогне.

Помощник-капитанът спусна Изьолт на квартердека с магията си и Сафи мигновено се озова до нея. Взе главата ѝ в скута си, опря пръсти на шията ѝ, молейки се да напипа пулс... Да, да. Лек, но се усещаше.

Въпреки че лунната светлина ясно огряваше нарастващото кърваво петно на ръката ѝ и угасналия болкокамък на шията ѝ.

С крайчеца на окото си Сафи забеляза движение. Принцът, помощник-капитанът и други моряци се приближаваха. След което проблесна нещо бяло и се чу женски глас:

- Донесете нещата ми!

Сафи се извъртя. От стълбата, водеща под палубата, към нея се беше насочила карауенска монахиня.

- Пази се от момичето - нареди тя.

Сафи обаче не помръдна. Допреди малко я бяха гонили карауени, така че нямаше никакво намерение да допусне един от тях до Изьолт. Щом онези четирима монаси работеха за кръвовещия, значи случаят с жената пред нея можеше да е същият.

Косата ѝ беше сребристобяла, но начинът, по който кожата ѝ отразяваше лунните лъчи, загатваше, че надали е много по-възрастна от Матю или Хабим. Жената извади меча си със самоувереността на опитен боец.

- Отстъпи, момиче.

- За да довършите започнатото от другите монаси? Не, благодаря.

Със светкавично движение Сафи издърпа сабята от ножницата на помощник-капитана и взе да обикаля около монахинята.... Която ловко избегна следващото ѝ нападение, след което я цапна по коляното с плоската страна на меча.

- Някой да я спре - викна жената.

И внезапно дъхът на Сафи секна.

Тя опита да напълни дробове, да стегне стомах, да направи каквото и да било, за да си поеме дъх, но не успя.

С небрежен замах монахинята изби оръжието ѝ. Сабята изтрака на дъските* а Сафи се вкопчи в гърлото си. Пред очите ѝ заиграха звездички. Помощник-капитанът беше могъщ въздуховещ - и сега беше смазал дробовете ѝ.

Коленете ѝ поддадоха и светът потъна в мрак, а над нея се наведе Мерик - със строго, но добронамерено изражение.

- Иврен няма да навреди на приятелката ти. Тя е монахиня-лечителка, домна. Лечителка от водовещите.

Сафи задраска по гърлото си, неспособна да проговори. И да поеме дъх.

- Ако обещаеш да се държиш прилично – продължи той, - Кълен ще ти върне въздуха. Обещаваш ли?

Сафи кимна отчаяно, но закъсня. Тялото ѝ беше прекалено жадно за въздух ѝ мракът я погълна.

Събуди се с подут, лепнещ език. Над нея трополяха стъпки, водата плискаше по проскърцващия дървен корпус, а в ноздрите ѝ нахлу тежката миризма на сол и смола. В първите няколко мига не различаваше нищо друго освен тъмното помещение със слаб лъч светлина, процеждащ се през прозореца отляво. После очите ѝ привикнаха и тя съзря Изьолт, просната на тесен сламеник, закован за пода в отсрещния ъгъл. Очите ѝ бяха затворени, а дишането -хрипливо.

Сафи се надигна на крака, стана от своя сламеник и едва не се строполи на пода от кръвта, нахлула в главата ѝ.

- Изьолт?

Тя седна на пода до нишкосестра си. По лицето на Изьолт се стичаше пот, кожата ѝ беше по-бледа от обичайното, а когато Сафи докосна внимателно челото ѝ, то гореше.

Сафи я беше виждала толкова тежко ранена само веднъж - след като си беше счупила пищяла, - но този път раната беше по-сериозна. Матю и Хабим ги нямаше, за да им помогнат. Бяха сами. Съвсем сами на непознат кораб, без никого на своя страна.

При това всичко звучеше доста странно. Изьолт беше споменала, че са я простреляли, но как, къде и защо... Сафи нямаше никаква представа.

Желязното резе на вратата се завъртя. Тя застина... целият свят застина. Влезе облечената в бяло монахиня. Бавно, сякаш беше изправена пред диво животно, тя завъртя ръка към Сафи. Потъмнялата от слънцето кожа беше белязана с обърнат надолу триъгълник - за водовещерство, и кръг - за специалните ѝ умения с течностите на тялото. Сафи закова очи и магията си върху жената и колкото повече се взираше, толкова по-ясно проумяваше, че сърцето ѝ е чисто.

Въпреки това тя не можеше да допусне да се довери напълно на... как я беше нарекъл принцът? Иврен. Напоследък я мамеха твърде често. Засега щеше да следи действията ѝ и щеше да се възползва от времето, за да събере някаква информация.

Сафи се претърколи, стана и се отдръпна от Изьолт, вдигнала помирително ръце.

- Няма да преча. Но се постарайте да я излекувате.

- Ще направи каквото може - добави нов глас.

На вратата изникна Мерик, а монахинята се доближи с леки стъпки до Изьолт.

Сафи се усмихна на принца - отегчено, не заплашително оголване на зъбите.

- Чудех се кога ли ще се появиш, принце. Ще благоволиш ли да ме известиш къде се намираме?

- В западно Яданско море. На борда сте от четири часа.

Той пристъпи предпазливо навътре в каютата, сякаш здравият разум го съветваше да не се доверява на нрава на Сафи. Беше облечен в семпъл моряшки редингот, с чиста риза и бричове. Внезапно Сафи осъзна колко мърлява е тя самата. Роклята ѝ беше разкъсана и лекедясана и разкриваше прекалено щедро прашните ѝ прасци и бедра.

С неочаквано движение Мерик се приближи - по-бързо и по-тихо, отколкото очакваше тя, - изви ръцете зад гърба ѝ и опря нещо хладно в гърлото ѝ. В носа ѝ нахлу острата миризма на сандалово дърво и лимони.

Тя обаче не се уплаши. Просто кривна глава и промърмори:

- Нали забелязваш, че ножът ти все още е в ножницата?

- А ти нали забелязваш, че все пак мога да те убия с него? - дъхът му я погъделичка по ухото. - Хайде, кажи, домна: властите търсят ли те? Които и да е власти, където и да било?

Тя присви очи. Мерик присъстваше на бала. Беше чул обявлението за годежа... Или не? Не го беше забелязала сред тълпата, тоест може би си беше тръгнал преди обявлението на Хенрик.

Тя настрои магията си и потърси някакви следи от истинската природа на Мерик. Силата мигновено потече през нея - настоятелна, но топла. Противоречие от лъжи и истини, сякаш той би я върнал на Хенрик, ако получеше възможност... А може би не.

Сафи не можеше да поеме този риск. Преди да проговори обаче, той притисна камата по-силно в шията ѝ.

- Трябва да мисля за сигурността на екипажа си, а и на целия си народ. Твоят живот е нищо в сравнение с това. Така че недей да лъжеш. Търсят ли те ?

Сафи се поколеба и се замисли дали действително представляваше заплаха за екипажа на Мерик. Чичо Ерон беше разиграл бягството ѝ така, че да прилича на отвличане - Матю беше споделил с нея поне това. Доколкото можеше да прецени обаче, нямаше как император Хенрик да разбере къде беше изчезнала тя.

Ето защо тя вирна брадичка и съвсем оголи шия.

- Доста нелепа стратегия, принце. За какво ми е да ти казвам, ако някой наистина ме следи?

- Е, в такъв случай явно ще трябва да те убия.

- Давай - предизвика го тя. - Прережи ми гърлото с прибраната си в ножницата кама. Много искам да видя как ще стане.

Изражението му не помръдна. Нито пък камата.

- Първо кажи защо те преследваха карауените.

Раменете на монахинята се стегнаха и Сафи впи очи в белия ѝ гръб.

- Нямам представа, но може да попиташ ей онази карауенка. Тя явно знае.

- Не знае - в гласа на Мерик се прокрадна остра нотка на нетърпение. - И те предупреждавам да се обръщаш към нея с уважение. Това е монахиня Иврен, сестра на Серафин, крал на Нубревна.

Така, ето това беше полезна информация.

- Е, щом монахиня Иврен е сестра на краля - зареди Сафи, - а кралят е твой баща... Еха, значи монахиня Иврен ти е леля! Каква изненада!

- Учудвам се, че го проумяваш едва сега - тросна се Мерик. - Дори една карторска домна би трябвало да е получила добро образование.

- Никога не съм държала на ученето - отвърна тя хапливо.

Мерик изпръхтя с насмешка.

Неволната му реакция явно изненада и самия него... и го ядоса, защото той рязко вкамени изражение и дръпна ножницата от Сафи.

Тя изпука челюст. Разкърши рамене.

- Ето това се казва забавна препирня. Да я повторим утре?

Мерик не ѝ обърна внимание, извади една кърпа от редингота си със свободната си ръка и избърса гравираната ножница.

- На този кораб моята дума е закон, домна. Разбираш ли? Титлата ти е без значение тук.

Сафи кимна и потисна неудържимото си желание да завърти очи.

- Аз обаче съм склонен да ти предложа сделка. Няма да те оковавам, ако обещаеш да престанеш да се държиш като бясно куче и демонстрираш поведение, подобаващо на една домна.

- Ама, принце - тя присви бавно клепачи, - титлата ми е без значение тук.

- Ще приема това за „не“.

Той се обърна и понечи да излезе.

- Съгласна - изстреля Сафи, щом усети, че е време да престане да увърта. - Имаме сделка, принце. И все пак, за твоя информация, котка е.

Принцът повдигна вежди.

- Кое е котка?

- Ако ще съм нещо бясно, то е котка - тя оголи зъби. -Планински лъв, от вида нубревненски рибояд.

- Хм-м - Мерик потупа брадичка. - Не бих казал, че съм чувал за подобен звяр.

- Значи аз съм първият такъв - тя му махна снизходително и отново седна до Изьолт.

Иврен обаче вдигна ръка предупредително.

- Твърде мръсна си, за да си тук, домна - гласът ѝ звучеше троснато, но благонамерено. - Ако наистина искаш да помогнеш на приятелката си, се налага да се измиеш. Мерик, ще се погрижиш ли за това?

Тя се обърна към племенника си, който вече крачеше към вратата.

- „Адмирал Нихар“ - поправи я принцът. - Поне в морето, лельо Иврен.

- Така значи? - попита монахинята невъзмутимо. - В такъв случай аз съм „монахиня Иврен“. Поне в морето.

Сафи се полюбува за миг на киселото изражение на Мерик, преди той да излезе, след което се завтече след него.

Сафи не очакваше изкачването по стълбата до палубата да се окаже толкова трудно - тялото я болеше, а сутрешното слънце печеше безмилостно. Тя изпъшка, разтърка очи и се понесе по изтърканата с камък палуба. Краката ѝ бяха изтръпнали от лежането, а и щом успееше да се закрепи на дъските, корабът проскърцваше и се накланяше на другата страна.

Принцът вървеше пред нея, потънал в разговор с помощник-капитана си Кълен. Сафи заслони очи с ръка. „Опознай релефа.“ Наоколо нямаше почти нищо освен морски вълни - само на хоризонта на изток някаква скална маса разделяше морето от безоблачното небе.

Тя се запровира през моряците. Някои търкаха пода, други се катереха по въжетата, дърпаха, бутаха - всичко под дрезгавите команди на куц старец. Някои спряха, за да поздравят капитана си, но не всички. Един моряк привлече вниманието ѝ - магията ѝ се сгърчи при вида му, сякаш за да покаже, че е коварен. И покварен.

- Гнусна ‘матсолюбка - изръмжа ѝ той, когато мина покрай него.

Тя му се ухили в отговор и се постара да запомни добре лицето и квадратната му челюст.

Не след дълго успя да се добере до кърмата (преброи трийсет крачки) и пристъпи в блажената сянка на квартердека. Мерик отвори една врата и измърмори нещо на Кълен. Помощник-капитанът козирува и се върна по стъпките си - като повиши глас с учудваща злост.

- Да съм казвал, че може да дремеш, Лийри? Никакъв сън, докато не пукнеш!

Ревът му все още кънтеше в ушите ѝ, а резкият преход от слънце към сянка я беше заслепил, затова тя спря на прага и изчака картината пред нея да се изясни.

Стоеше пред елегантна каюта, каквато определено не си беше представяла за недодялан човек като Мерик. Всъщност той изглеждаше скован и смутен, докато чакаше до изящно гравираната маса, заобиколена от столове с високи облегалки.

- Затвори вратата - нареди той.

Сафи се подчини, но стегна мускули. Може и да беше танцувала и да се беше била с него, но това не значеше, че можеше да му се довери и да остане насаме с него;

„Лъжа - засече я магията ѝ и гърдите ѝ се отпуснаха с облекчение. - Мерик не е опасен.“

Тя се отпусна... но само отчасти. Може и да не искаше да я нарани, но все пак не знаеше дали е приятел, или враг.

Той посочи неопределено в дъното на каютата.

- Там има вода за миене и униформа.

Сафи проследи пръста му до колекция от лъскави мечове на задната стена. Под тях имаше малко ведро и, няколко бели кърпи, наредени на ниско легло.

Водата и кърпите не я интересуваха - вниманието ѝ се закова на мечовете. Бяха закачени, но очевидно лесно можеха да бъдат свалени. Разбира се, само ако се окажеше, че ѝ потрябва оръжие.

Мерик явно разбра погрешно втренченото ѝ изражение, защото неговото собствено поомекна.

- Леля ми е добра лечителка. Ще помогне на нишкосестра ти.

„Вярно“

- Ами ти, принце? Ти ще убиеш ли Изьолт заради произхода ѝ?

Устните на Мерик зейнаха - от изненада. И недоволство.

- Ако мразех номатците, домна, щях да я убия още при първата ни среща.

- Ами екипажа ти? - настоя Сафи. - Те биха ли ѝ сторили нещо?

- Те се подчиняват на моите заповеди - отвърна той.

Сафи обаче не хареса начина, по който премигна магията ѝ при тези негови думи. Сякаш не говореше истината. Тя започна да потропва с крак. С босия си крак.

- Ще ми дадете ли обувки?

- Не успях да намеря такива, които ще ти станат - Мерик приглади ризата си и я опъна над гърдите си. - За момента се налага да останеш боса. Ще оцелееш ли?

- Да.

Хабим беше настоял Сафи да остави краката си да загрубеят и да свикнат със стихиите.

„Не се знае в какво положение може да се озовеш - непрекъснато повтаряше той. - Обувките трябва да са лукс, не необходимост.“

Беше настоял поне веднъж в месеца Сафи и Изьолт да ходят боси за цял един ден. Стъпалата им бяха станали толкова мазолести, че вече можеха да ходят и по въглени. Или... поне по много горещ пясък.

Мерик изсумтя едва ли не с благодарност и даде знак на Сафи да застане до него на масата. Тя се подчини, но се постара да иде от отсрещната ѝ страна. На един скок разстояние от мечовете - ако случайно светът се обърнеше с краката нагоре (както имаше навика да прави напоследък) и ѝ се наложеше да си проправи път с бой през целия кораб.

-„Жана“ е тук.

Той пусна на картата един макет на „Жана“ колкото монета. Подобно на магнит върху магнетит корабчето се плъзна по хартията и се закова на място близо до източния бряг на тясното Яданско море.

- Тръгнали сме за тук.

Той помръдна с пръсти - изящни въпреки грубостта си - и лекият бриз изду миниатюрните платънца на „Жана“. Корабчето се плъзна по картата, подмина друг малък съд и спря до група острови.

- В Стоостровието има един град, Лейна. Задачата ми е да те оставя там. Очаквам да пристигнем утре.

- Стоостровието - повтори Сафи тихо. - И какво очакваш да правя, щом стигнем там?

- Наредиха ми просто да те оставя в града. Нямам представа защо - градът е запустял, но възнаграждението е твърде добро, за да го откажа: търговско споразумение с Хастрел.

Веждите на Сафи подскочиха високо.

- Нали знаеш, че нашите земи на практика са собственост на короната, земеделците ни са полумъртви от глад и почти не са ни останали пари?

- Какъвто и да е договорът - отвърна Мерик през стиснати зъби, - ще е по-добър от това, с което разполага Нубревна в момента. Възможността за търговия с която и да е от карторските земи не е за пренебрегване.

Сафи кимна отнесено - вече не го слушаше. Щом произнесе „договор“, очите му се стрелнаха към навития свитък на ръба на масата. Преди тя да попита какво пише в него обаче, стомахът ѝ изкъркори.

- Има ли нещо за хапване, принце?

- Не яде ли достатъчно на бала? - ухили ѝ се Мерик.

Тя обаче не отвърна на усмивката му. Балът и нубревненският танц бяха преди цяла вечност.

Той сякаш прочете мислите ѝ, усмивката му повехна и той зачопли яката си.

- Не очаквах, че ще бъдеш ти, домна. Ако на бала знаех, че си моят пасажер...

Той повдигна рамене и очевидно потъна в мисли. Които изрази на глас:

- Сигурно щях да те доведа на „Жана“ и щях да спестя и на двама ни доста време и неприятности. Името ти обаче се изписа в думовещерския договор едва след като напуснах тържеството. Дори тогава не осъзнах, че ти си домната на Хастрел.

Сафи кимна. Не се учудваше. Ерон имаше нужда от нея на празненството като разсейващата дясна ръка и планът му не би проработил, ако Мерик я беше отвел твърде рано.

И по-важно - той самият не би приел изобщо да я вземе като пасажер, ако знаеше с кого предстоеше да я сгодят.

Възцари се мълчание, нарушавано само от скърцането на гредите и от виковете на моряците. Мерик насочи вниманието си към картите, а Сафи не се сдържа и го разгледа.

Макар че беше очевидно, че двамата с Леополд бяха горе-долу връстници, Мерик изглеждаше далеч по-възрастен. Имаше широки, изправени рамене, мускулите му бяха тренирани, а кожата му беше потъмняла от слънцето и груба.

В момента между веждите му се беше изписала триъгълна бръчка, сякаш често ги повдигаше.

Мерик приемаше задълженията си като принц и адмирал сериозно. Сафи не се нуждаеше от магия, за да го разбере... и неочакван пристъп на ужас пристегна гърдите ѝ. Не искаше той да пострада заради кроежите на чичо ѝ. Доколкото можеше да прецени, и двамата с него бяха просто кукли. Просто карти, с които играеха против волята им.

„Дама-прилеп и Поп-лисица - обади се въображението ѝ... - след това тя се опомни: - А може изобщо да нямаме боя, да сме прости жокери.“

Мерик оправи яката си и обърна очи към вратата.

- Храната ще пристигне всеки момент, домна, затова се почисти. И се изтъркай добре - заради себе си и заради мен.

Той ѝ се усмихна пак бегло, след което напусна сковано каютата. Сафи го проследи с очи, изчака да излезе...

Вратата се затвори с щракване и още преди сърцето ѝ да е ударило, тя се беше хвърлила към свитъка и го беше разтворила.

Познатият ѝ почерк изреждаше точно онова, което ѝ беше описал Мерик.

Сафи отгърна на втора страница, която беше изпъстрена със скучни думи от типа на „внос“ и „пазарна стойност“. Тя стисна хартията между пръстите си. Беше тънка и лъскава. „Думовещерство.“

Почеркът безспорно принадлежеше на Матю, така че тя не се съмняваше чия беше и магията.

Документът беше същият като Двадесетгодишната спогодба. Ако уговорката бъдеше спазена, Мерик и чичо Ерон можеха да променят написаното в договора и да преговарят и от голямо разстояние.

Сафи стигна до края на документа. Завършекът беше общоприетата формула - практически същият като последната страница на Спогодбата.

На вратата се почука.

Сафи подскочи и побърза да навие страниците на договора.

- Един момент!

- Нося ви храна - долетя приглушен глас.

„Кълен.“

Грубият помощник-капитан. Тя метна договора на масата и се стрелна към дъното на каютата. След това натопи една кърпа във ведрото и рече:

- Влез!

След това лицето ѝ се вкамени. Щеше да съдейства на новите си съюзници, но при най-малкия знак за неприятности - и при най-незначителния намек, че Кълен може отново да посегне на дъха ѝ, - щеше да вземе нещата в свои ръце. Мечовете ѝ бяха под ръка, а пред себе си имаше договор, в който пишеше, че никой не бива да пролива кръвта ѝ.