Веровещица

ДВАДЕСЕТ И СЕДЕМ

В седемте часа, откакто картотският катер беше отплавал от Веняса, слънцето беше залязло, луната беше изгряла, а Едуан не беше спрял да повръща. Единствената му утеха беше, че окаяното му състояние беше дало искрата на мълва сред ужасените от Пустотата моряци на борда: „Кръвовещите не могат да прекосяват вода”.

Да, дано разпространяха този слух по всички пристанища, на които попаднеха.

Той тъкмо премина към добре дошлите сухи напъни, когато катерът се натъкна на четири разбити бойни кораба - три марстошки и един нубревненски. Въпреки ожесточеното му ръмжене, че Сафия фон Хастрел не се намираше на тях, принц Леополд все пак настоя да спрат.

Защото явно на борда се намираше императрицата на Марсток... и Леополд настоя Едуан да го придружи на въпросния борд. Тъй като никой от ад-бардовете не се противопостави на тази лудост - дори командирът им: мързелив, непочтителен млад мъж на име Фиц Григ, - Едуан скоро се понесе във въздуха към галерата на императрицата на ветровещерски вятър. Щом кацнаха, десет от Усойниците претърсиха небрежно него и Леополд, без да настояват да оставят оръжията си, след което ги въведоха в каютата на императрицата. Явно бяха убедени, че нито Леополд, нито Едуан имаха някакъв шанс срещу отрововещерските им стрелички.

Той разпозна няколко от Усойниците - единствено по кръвомириса им, тъй като не можеше да види лицата им под шаловете. Зигзаговидните им мечове, подобни на стоманени пламъци, проблясваха на огневещерските фенери по палубата.

Оръжията бяха безсмислени. Неудобни и непотребни - особено при положение че най-сериозното преимущество на човек от Усойниците беше отрововещерството.

Властта им над отровите беше изключително мрачно разклонение на водовещерството - беше чувал, че е тръгнало от покварени водовещи-лечители, - но въпреки това неговите способности се смятаха за магия от Пустотата. И него наричаха „демон“.

Винаги беше смятал това за... нечестно.

И все пак полезно.

Щом влязоха в каютата на императрицата, Усойниците се наредиха равномерно из помещението и покрай стените. В средата на каютата имаше ниска, неугледна маса с две пейки. До едната стоеше императрицата на Марсток.

Беше по-дребна, отколкото я беше запомнил... беше я виждал само отдалеч, но въпреки фините ѝ кости кръвомирисът ѝ издаваше твърдост. „Пустинни билки и стени от пясъчник. Ковашка наковалня и мастило от жлъчка.“ Мирис на железовеща, при това могъща, както и на образована жена. При това въпреки че флотата ѝ беше разбита, Ванес беше облечена в чиста бяла рокля, а изражението ѝ беше хладно, но благовъзпитано.

Той застана с широко разкрачени крака зад втората пейка, като междувременно премисли кои бяха най-добрите изходи от каютата. Императрицата се усмихна. Усмивката пробяга по устните ѝ като бриз - сякаш двамата с Леополд се намираха в балната зала.

Ванес вероятно знаеше кой - и какъв - беше Едуан, но не отбеляза присъствието му. Не показа недоумението си, че Леополд се беше появил без ескорта си от ад-бардове.

Тя очевидно умееше да владее изражението си, като непрекъснато сменяше внимателно премислени маски, чиято цел беше да задържат положението в каютата в нейните изящни ръце.

„Защо обаче се старае толкова?“, зачуди се Едуан. Ако се вярваше на историите за могъществото ѝ като железовеща, не ѝ бяха необходими номера, за да постигне своето. По-старите карауенски монаси все още разказваха за деня, в който беше унищожила прохода Кендура; тогава тя беше отприщила необятна и безстрашна магия, способна да срине цяла планина.

При това го беше направила на седемгодишна възраст.

Едуан прие старанието ѝ за знак, че срещата им беше миролюбива.

- Ако позволите, бих хапнал марстошки фурми - рече принц Леополд.

Той се завъртя около масата, като че по-заинтригуван от ръкавелите на жакета си, отколкото от разговора с Ванес.

Маската, която беше нахлузил, обаче беше неумела и преиграна. Сякаш се опитваше да се държи като благородник, докато Ванес просто беше такава.

Тя посочи пейката и железните ѝ гривни дръннаха.

- Седнете, принц Леополд. Ще наредя да донесат сладки.

- Благодаря ви, Най-свята сред светите.

Той ѝ се усмихна широко и се тръшна на пейката с движенията на човек, който беше прекарал дълъг, тежък ден. Черната дървесина простена.

Ванес се настани на пейката срещу него. Тя изправи гръб и наведе глава на една страна в очакване. Почти на мига един млад прислужник дотича с чиния със захаросани плодове. Леополд грабна един, изсумтя със задоволство и побърза да вземе още два. Секундите преминаха в минути и макар че Едуан не се и съмняваше, че поведението на принца целеше да обиди императрицата, тя показа единствено търпение - което далеч не можеше да се каже за самия него.

Ако целта на посещението на Леополд беше да сипе дребнави обиди, значи отклонението беше още по-голямо прахосване на време от първоначалните му предположения. С тази скорост Сафия фон Хастрел щеше да достигне Пазачите на Ноден, преди Леополд да е сдъвкал сладките си.

На четвъртия плод Ванес повдигна деликатно вежди и рече възпитано:

- Когато заявих, че флотата ми е пострадала, се надявах на вашата помощ. Може би не съм била достатъчно ясна?

Леополд отново се ухили и бавно обърса устни с палец.

- Не се съмнявам, че Ваше Най-Величаво Величие си дава сметка, че сладкото може да оправи и най-обречената ситуация.

Той ѝ подаде една смокиня.

- Не съм гладна.

- Не е нужно човек да е гладен, за да се наслади на това -той отново побутна смокинята. - Вземете една. Божествени са почти колкото красотата ви.

Тя склони глава почтително и за изненада на Едуан прие захаросания плод. Дори гризна едно парченце.

Той прокара език по зъбите си, озадачен от поведението ѝ. Леополд очевидно се опитваше да я ядоса, а тя ловко отбягваше предизвикателствата му. Значи искаше нещо важно... а тя винаги получаваше онова, което искаше. Защо тогава протакаше? Защо държеше на маската на спокойствието, след като разполагаше с такава мощ? Едуан със сигурност не би си направил труда.

Леополд явно мислеше същото, защото на шестата фурма изостави игричката си. Отпусна се назад със зле прикрита досада и кръстоса крака.

- Какво се случи с флотата ви, Ваше Обожание?

- Морски лисици - отвърна тя простичко...

...и предизвика смеха на принца.

- Морски лисици - повтори той и повдигна вежди. - И очаквате да ви повярвам? А имаше ли и сенко змейове и огнени ястреби? Не, не, почакайте - може би Дванайсетте са се завърнали с прокълнатите си мечове и са пробили коритото на кораба ви?

Ванес не реагира, но въздухът в каютата като че се напрегна. Усойниците застанаха нащрек, а Едуан плъзна ръка към дръжката на меча.

- В Марсток все още има огнени ястреби - заяви Ванес; тонът ѝ беше равен като преди малко; маската ѝ беше непокътната. - Изглежда, че и морските лисици са се завърнали.

Едуан стрелна с очи Леополд с надежда да разгадае как ще постъпи принцът. Той самият беше чувал за морските лисици, но доколкото знаеше, от десетилетия никой не ги беше виждал. Както никога обаче Леополд замълча и остана непроницаем.

Затова Ванес продължи:

- Налага се да пристигна в Азмир, Ваше Височество, но се опасявам, че времето, нужно на екипажа ми, за да поправи щетите на флотата ни, е твърде много. Моля ви да ни заемете приливовещите от своя екипаж. Ние вече не разполагаме с такива.

„Тогава защо - замисли се сухо Едуан - долавям мириса на поне трима приливовещи под палубата?“

Нямаше как да се е объркал - миришеха на линията на прилива и на речни бързеи.

Докато той обмисляше как най-удачно да уведоми принца, че императрицата лъже, Леополд махна с ръце и пророни:

- Ваше Имперско Съвършенство, нямаше как да не забележа, че един от корабите ви е непокътнат. И не прилича на останалите. Всъщност изглежда... как го казахме? - той изгледа многозначително Едуан, като ясно показа, че не очаква да получи отговор от него, а после щракна с пръсти. - Изглежда нубревненски. Точно така. Чудя се, Ваше Имперско Съвършенство, как се е озовал във ваше владение?

- Натъкнахме се на него по случайност - отвърна Ванес равно. - Явно и той е бил нападнат от морските лисици.

- В такъв случай - Леополд облегна лакти на коленете си - мъртвият му екипаж надали би имал нещо против да стигнете до брега с кораба им.

За половин дъх Ванес замръзна. Не заговори, не мигна, дори дишането ѝ престана. След това скочи на крака, гривните ѝ зазвъняха, а тя сложи на лицето си нова маска: на гнева. А може би не беше маска, защото, когато вдъхна дълбоко, Едуан усети, че ударите на сърцето ѝ се бяха ускорили. И сгорещили.

- Каните се да ми откажете помощ? - рече тя тихо. - На мен, Императрицата на огнените деца, Избраната дъщеря на Кладенеца на огъня, Най-обожаваната сред марсточаните?

Тя протегна двете си ръце на масата толкова уверено, че и една от железните ѝ гривни не дрънна.

- На мен, Унищожителката на прохода Кендура? Отказът ви е равносилен на факла в собствената ви погребална клада, принц Леополд. Не ви съветвам да ме печелите като враг.

- Не знаех, че сме съюзници.

Ванес изпъна тяло като дебнеща змия, а Едуан инстинктивно призова магията си - съвсем малка частичка, за да не се напълнят очите му с червено. Ако напрежението се покачеше, щеше да обезвреди императрицата за един удар на сърцето.

Леополд вдигна пръст пред нея.

- Ето как виждам положението аз, Най-височайша сред височайшите. Първо, мисля, че преследвате годеницата на чичо ми - защо иначе бихте напуснали мирни преговори, на които се очаква да присъствате?

- Второ - той изправи още един пръст, - мисля, че тук сте се сблъскали с похитителите на Сафия и сте подхванали битка, която някак е минала през цепнатините в Спогодбата - той изпъна трети пръст и повдигна вежди. - Не мога обаче да разгадая третия пръст, който е причината за всичко това. Изключено е Сафия да представлява някакъв интерес за вас, Най-обичана.

Атмосферата в каютата стана още по-напрегната. Ванес изду гърди... но след това Едуан почувства, че кръвта ѝ се охлажда и тя озапти яростта си.

- Не търся годеницата на чичо ви, принц Леополд - пророни тя.

- А аз - Леополд се изправи и се извиси с цяла глава и половина над нея - не ви вярвам, императрица Ванес.

Изплющя магия - по-бързо, отколкото Едуан би могъл да си представи. Силата изтръгна три ножа от ремъка му, пренесе ги над пейката и ги насочи към врата, сърцето и стомаха на Леополд.

Силата на Едуан се пробуди с рев. Кръвта му се пресегна към Ванес. Тялото му се стегна за бой. В същия миг обаче шестима от Усойниците извадиха тръбичките си с тихо прошумоляване и ги насочиха към Едуан и Леополд.

Едуан трескаво огледа каютата за втори път, като пресмяташе възможните пътища за бягство наум. Можеше да овладее Ванес, но, така или иначе, щеше да приключи с гърди, пълни с отрова или с метал - а макар че той щеше да оцелее, Леополд нямаше да има този късмет.

Принцът вдигна хладно ръка и заговори без помен от страх в гласа - а за учудване на Едуан, страх нямаше и в кръвта му.

- Ако намерите Сафия фон Хастрел преди мен, императрице, ще ми я доведете незабавно или ще понесете последствията.

- Толкова много ли обичате играчката на чичо си? - Ванес обърна длан нагоре и ножът над врата на Леополд се отдръпна на няколко сантиметра. - Толкова ли я цените, че сте готов да поемете риска да ме разгневите?

Устните на принца се кривнаха нагоре, но в усмивката му нямаше и следа от веселост.

- Познавам Сафия фон Хастрел, откакто се помня, Ваше Кралско Съвършенство. Когато му дойде времето, от нея ще стане отличен предводител. От типа, който поставя своя народ пред себе си - той стрелна многозначително с очи гривните на Ванес. - Така че запомнете думите ми, Избрана щерко на Кладенеца на огъня, ако не ми доведете бъдещата императрица, ще дойда в Марсток и сам ще си я взема. Сега свалете остриетата, преди неволно да се намушкам на някое. Това би изтрило името ви от Двайсетгодишната спогодба, повярвайте.

В каютата се възцари Напрегнато мълчание, а Едуан задържа вещерските си способности на пълни обороти. Готов... готов...

Остриетата се извъртяха мазно. После се отдръпнаха и паднаха.

Той улови най-близкото във въздуха, но другите две паднаха на масата. И на пейката. Той ги вдигна, а Леополд протегна ръка и взе нов захаросан плод.

- Благодаря за лакомствата, Велика разрушителко - той се усмихна ласкаво. - Винаги е огромно удоволствие да ви видя.

Без да казва и думичка повече, изпънал рамене като човек, който владее положението, Леополд Четвърти закрачи към вратата.

- Хайде, монахо - рече. - Загубихме време, трябва да наваксаме.

Едуан тръгна след него, но магията му не изпускаше Императрицата и Усойниците ѝ. Никой обаче не направи опит да ги възпре и след няколко мига мъжете се отдалечаваха от очуканата марстошка галера.

Щом стъпиха здраво на борда на катера си - а Леополд се развика на командир Фиц Григ да му донесе чисти бричове, - Едуан изгледа принца недоверчиво през присвити очи.

- Императрицата излъга, че на борда няма приливовещи - рече той, щом командирът изчезна под палубата.

- Предположих - Леополд се втренчи в невидимо петънце на ръкавела си. - Излъга също, че не се интересува от Сафия фон Хастрел. Само че - той вдигна очи - аз имам едно предимство пред Императрицата на Марсток.

Едуан повдигна вежди.

- Имам теб, монах Едуан, а това - не се съмнявай - определено я е изплашило.