Веровещица

ДВАДЕСЕТ И ДВЕ

Със стегнати в оковите китки Сафи изучаваше спящото лице на Изьолт.

От устните ѝ несъмнено се беше проточила лига, но Иврен я нямаше, а Сафи беше окована твърде далеч, за да направи нещо.

Изглежда не можеше да направи каквото и да било от полза. Избухването ѝ пред Мерик беше доста детинска проява, но на нея не ѝ пукаше. Пукаше ѝ, че нападението ѝ не беше успяло. И че в крайна сметка само беше влошила нещата.

В стаята беше сумрачно - пред следобедното слънце се бяха появили облаци. Зад гърба ѝ морето плискаше. Корабът набираше скорост, вече почти не се люшкаше, а гигантският барабан отново ехтеше. Моряците също бяха подновили трополенето по палубата.

Сафи прибра колене до тялото си. Веригите ѝ издрънчаха насмешливо.

- Страхотно представление.

Тя скочи на крака... на прага стоеше Иврен. Монахинята прекоси каютата като мишка и застана до Изьолт.

- Как е тя? - попита Сафи. - Мога ли да помогна с нещо?

- Както си окована - с нищо - Иврен седна на пода и сложи ръка на мишницата на Изьолт. - Стабилизира се. Засега.

Сафи издиша шумно.

„Засега“ не беше достатъчно. Ами ако тя беше започнала нещо, което не можеше да довърши? Ако Изьолт никога не се събудеше... ако не успееше да се събуди?

Иврен се извърна към нея.

- Трябваше да те задържа в каютата. Съжалявам.

- Неизбежно щях да го нападна - вътре или вън.

Иврен изсумтя суховато.

- Пострадали при... схватката ви?

Сафи не отговори.

- Кажете какво ѝ има на Изьолт. Защо ѝ е огневещ-лечител?

- Защото има някакъв проблем с мускула, а огневещите лечители са изключителни в тази област - Иврен извади стъклен буркан изпод наметалото си. - Аз съм водовещ-лечител, тоест областта ми са течностите на тялото. Мехлемите ми - тя размаха буркана пред нея - са дело на землевещи-лечители, тоест, добри са за кожата и за костите - тя остави мехлема на сламеника. - Възпалението на мускула на Изьолт е резултат от магия. Или раната през дланта ѝ, или тази от стрелата под рамото, са били придружени от проклятие. Хм... не знам коя от двете е, но без съмнение е дело на проклетовеща.

- Проклетовеща? - повтори Сафи, а после потрети: - Проклетовеща?

- Натъквала съм се на подобни заклинания и преди -продължи Иврен. - Мога да опазя кръвта ѝ от проклятието, но се опасявам, че въпреки това ще обхване мускула. Докато говорим, то пълзи към рамото ѝ. Стигне ли твърде близо, ще ми се наложи да ампутирам ръката ѝ - което обаче е твърде опасно, за да го правя сама. Най-добре е да се прави в присъствието на лечител от землевещите или огневещите, който да помогне. Разбира се, дори да разполагахме с подобни вещици, повечето землевещи-лечители са от Картора, а огневещите - от Марсток. Мерик никога не би допуснал подобни врагове на борда.

- В момента не са врагове - пророни Сафи.

Умът ѝ все още потръпваше от мисълта за ампутацията. Думата звучеше толкова странно. Толкова невъзможно.

- Войната свърши преди двайсет години.

- Кажи го на хората, които са участвали - Иврен махна към общото помещение. - На моряците, които са загубили семействата си в пламъците на марсточаните.

- Та нали лечителите не могат да причиняват болка - Сафи притисна пръсти в дървото, докато кокалчетата ѝ не изпукаха. - Нали това е част от магията ви?

- О, можем, и още как - отговори монахинята. - Само че не със собствените си способности.

Сафи остана безмълвна. Нямаше какво да каже. С всеки изминал дъх тя пропадаше все по-дълбоко в ада, а шансовете Изьолт да оцелее намаляваха все повече.

И въпреки всичко, въпреки веригите, Сафи нямаше намерение да се откаже. Договорът на Мерик, планът на чичо ѝ, дори собственото ѝ бъдеще можеха да вървят по дяволите, трижди проклети. Щеше да намери начин да напусне

кораба и щеше да заведе Изьолт при огневещ-лечител.

- Колкото до теб, явно си благородничка - обади се Иврен, - но очевидно боравиш добре и с острието. Интересно как се е стигнало дотук.

Тя се пресегна полека към лечителската си торбичка в основата на сламеника. После с отработени движения развърза превръзката под рамото на Изьолт. Барабанът биеше, биеше, биеше.

- В Нубревна - продължи монахинята - казваме на домовете и домните „визери“; земите на моето семейство -имотите на Нихар - се намират на югоизток от столицата. Доста противно място, ако трябва да бъда искрена.

Тя озари Сафи със суховата усмивка, докато продължаваше да размотава все така внимателно превръзката.

- Противните места обаче като че раждат най-жадните за власт визери - брат ми не прави изключение. В крайна сметка спечели ръката на кралица Жана и родът Нихар беше въведен в гнездото на кралските змии.

„Карторските благородници са същите“, помисли си Сафи. Покварени, подли, лъжливи. Хора като Мерик може и да чувстваха някакъв дълг към земята и народа си, но тя никога не беше страдала от подобни скрупули. Родът Хастрел никога не я беше желал, нито пък останалите домове и домни. А и както ясно го беше формулирал чичо ѝ Ерон, тя не беше създадена за водач.

Иврен остави настрана старите превръзки и се пресегна към буркана с мехлем.

- Политиката е свят на лъжи, като кралският двор на Нубревна не прави изключение. Въпреки това, когато брат ми стана крал... - тя повдигна вежди и отвори буркана, -когато Серафин стана крал и адмирал на кралската флота, той се превърна в най-отвратителната змия от всички. Настройва визерите едни срещу други, синове срещу дъщери - дори своите собствени.

- След като родът ни се премести в Ловац, се задържах няколко години - продължи тя, - но в крайна сметка се отказах. Исках да помагам на хората, а в столицата беше невъзможно - тя върна буркана в торбичката и обърна вещерския си знак към Сафи. - Явно е част от благословията на водовещия-лечител. Нуждая се да помагам, а когато не го правя, съм нещастна. Затова години преди да се стигне до Спогодбата, се отказах от титлата си и отпътувах за Сирмайските планини, за да положа карауенска клетва. Кладенците винаги са ме зовели, а и осъзнах, че с бялото наметало ще получа шанса си да помагам на хората. Ти откъде идваш, домна?

Сафи пое уморено дъх; веригите ѝ се разклатиха от движението.

- От Орхинските планини... в централна Картора, Там е студено и влажно. Ненавиждах го.

- А Изьолт е от селището на миденците? - Иврен положи новата превръзка на ръката на нишкосестра ѝ и почти болезнено бавно я омота около мускула ѝ. - Сега си спомням.

Гърдите на Сафи се свиха. Сребриста коса. Монахиня-лечителка.

- Вие... - издиша тя. - Вие сте монахинята, която я е открила.

- Аха - отвърна Иврен простичко. - А това е изключително важно - тя я стрелна косо с мрачен поглед. - Знаеш ли защо?

Сафи поклати глава бавно.

- Защото е... невероятно съвпадение?

- Не е съвпадение, домна, а е дело на Съдбата. Чувала ли си „Скръбта на Еридиси“ ?

- Имате предвид песента, която пеят пияните моряци?

Иврен се изхихика тихичко.

- Именно нея, макар че тя всъщност е част от доста по-дълга поема. Цял епос, който карауените смятат... - тя замълча и погледът ѝ се размаза, сякаш търсеше правилната дума. - ...за предсказание - довърши накрая и кимна, - тъй като Еридиси била видевеща, а много от виденията ѝ се сбъднали.

- Още от постъпването си в Манастира, домна, нося усещането, че и аз съм част от тази Скръб.

Сафи я измери недоверчиво с очи. Доколкото знаеше, в текста на песента се говореше само за предателство, смърт и вечна загуба. Определено не беше нещо, което човек би пожелал да се сбъдне - камо ли като негова лична съдба.

Когато обаче Иврен заговори отново, не беше за Съдбата или за предсказанията - вниманието ѝ отново се беше насочило към нежното лице на Изьолт.

- Изьолт е много болна - промърмори тя, - но се кълна в Кладенците на произхода, че няма да умре. По-скоро ще умра аз, отколкото да го допусна.

Думите ѝ разтърсиха Сафи толкова силно с наситената си истинност, че в отговор тя успя единствено да кимне. Защото тя самата беше готова на същото за Изьолт, точно както знаеше, че и Изьолт би го сторила за нея.

Мерик се беше втренчил в масата с картите пред себе си... в ефировещерската миниатюра, дадена му от Вивия. Кълен се беше облегнал на близката стена, скован и безизразен. Студът наоколо беше единственият признак, че е разтревожен.

Слънцето надничаше между облаците над „Жана“, която се повдигаше и спускаше по морските вълни. Макетът ѝ на картата се носеше гладко напред... За разлика от далмотския търговски кораб. Той беше забавил значително ход и скоро щеше да се озове точно където Мерик беше казал на Вивия, че се намира... точно в мига, в който ѝ беше казал.

Пред очите му лъжите му се превръщаха в истина.

Вероятно можеше да опита да попречи на сестра си с някоя нова измислица за рязка промяна в курса на търговския кораб... Но се съмняваше, че би му повярвала. Най-вероятно вече беше на позиция и очакваше нищо неподозиращата си жертва да премине покрай нея.

- Май ни изкопах доста дълбок гроб - обяви Мерик дрезгаво.

- Да, но после ще ни откопаеш - разпери ръце Кълен. - Винаги успяваш.

Принцът подръпна яката си.

- Бях невнимателен. Вълнението около този трижди проклет договор ме заслепи, а сега... - той издиша рязко и се обърна към Кълен. - Сега трябва да знам дали можеш да направиш необходимото.

- Ако имаш предвид състоянието на дробовете ми -подметна Кълен нетърпеливо, - те са в отлично здраве.

Стана още по-студено; около главата на Кълен проблеснаха снежинки.

- Не съм имал проблеми с тях от няколко седмици. Така че съм готов да се закълна - той сложи юмрук над сърцето си, - че мога да прелетя до кораба на Вивия и да възпра пиратския ѝ план. Поне докато не пристигнеш и ти.

- Благодаря ти.

- Не благодари на мен - поклати глава Кълен. - По чиста случайност се намираме тук, а не във Веняса. Ако все още бяхме в другия край на морето, изобщо нямаше да сме в състояние да се намесим - той замълча, след което въздухът леко се затопли. - Преди да тръгна, трябва да обсъдим още нещо.

Това не звучеше добре.

- ‘Матското момиче долу - продължи Кълен. - Имаш ли план за нея?

Мерик пое въздух уморено и провери ризата си - все още беше загащена.

- Работя по въпроса, Кълен. Няма да позволя да умре, повярвай. „Жана“ и народът ни обаче трябва да стоят на първо място.

Кълен кимна, очевидно удовлетворен.

- Тогава ще направя каквото трябва.

- Както и аз - рече Мерик. - Сега събери екипажа и призови приливовещите. Време е да уловим вятъра.