Веровещица

ДВАНАДЕСЕТ

Сафи се носеше през мраморното фоайе на Дожа... чичо Ерон я влачеше след себе си със скорост, с каквато не го беше виждала да тича никога. Тя нямаше абсолютно никаква представа какво се случваше.

След като светлините бяха угаснали, Хабим я хвана под ръка. Не ѝ стана ясно как точно го разпозна - предположи, че е от годините допир със загрубелите му от дръжката на меча длани,- но го позна и го последва без въпроси.

Светлините обаче лумнаха отново, преди тя, Хабим и чичо Ерон да напуснат балната зала. Повечето хора бяха приковали очи в мястото, на което се намираше тя преди миг, а няколкото души, които се оглеждаха, просто не я забелязаха.

Тя пое риска да погледне назад... и видя себе си. В абсолютно същата поза. „Лъжа!“, припука магията по гръбнака ѝ.

После Хабим я въведе в тъмното фоайе, тя набра сребристите си поли и двамата с Ерон се спуснаха в бяг. Хабим остана зад тях.

- По-бързо - изсъска чичо ѝ, без да поглежда племенницата си.

И без да обясни какво се случваше, мътните го взели. Беше премълчал някои неща, беше извъртял истината, но думите му не бяха откровена лъжа. Действително беше полунощ - и Сафи действително си беше тръгнала.

Стъпките им кънтяха из фоайето като барабаните на градската стража... докато не се разнесе трясък. И не избухнаха пламъци.

Тя обаче не отлепяше очи от посивялата глава на Ерон, съсредоточена в това да вдъхне възможно най-голяма бързина в краката си. Нямаше да поглежда назад. Ако го направеше, щеше да се спъне.

Почти бяха стигнали външната врата, когато тя зърна гилдмайстор Аликс - потен и съсредоточен. Нямаше време обаче да се чуди какво прави, нито пък защо. Тя просто прескочи Прага... и се вряза в цяла армия.

В гърлото ѝ се надигна вик, но Ерон се понесе право през войниците, които един по един му отдадоха чест.

Сафи никога - никога - не беше виждала някой да се обръща към чичо ѝ с уважение. Тя насмалко не загуби контрол над краката и над дробовете си. После обаче Ерон я погледна и остротата на погледа му - предвестник на нрав, който тя добре познаваше - я накара отново да препусне бясно напред.

По каменните пътеки... под висящите жасмини... краката ѝ не забавяха ход. Най-сетне беше постигнала онова странно откъсване, в което Изьолт влизаше толкова лесно - състояние, на което Хабим се опитваше да я научи от години.

Както я беше научил да се брани.

Както я беше научил да се бие и да съсича.

И да тича, сякаш по петите я гони Пустотата.

Ерон я поведе по тясна градинарска пътека към невзрачна порта за прислугата в желязната ограда около двореца. Тя осъзна, че той никога не беше възнамерявал да я направи домна. Цялото ѝ обучение - всеки урок, който Матю и Хабим бяха набили в главата ѝ - водеше до този момент.

Моментът, в който щеше да бъде обявена за бъдещата императрица на Картора и щеше да избяга от титлата с главоломна скорост.

Ерон достигна до портата; тя се разтвори широко. Появи се Матю. Ерон обаче не забави крачка - всъщност щом попадна на улицата, той ускори своя бяг. Сафи и Матю последваха примера му.

Не след дълго тъпанчетата ѝ долавяха единствено хриптенето на три задъхани гърла. То беше по-силно от нощния вятър и от усилващия се трясък на стомана в стомана - от битката, която вече се вихреше зад стените на двореца.

На следващата пресечка Ерон се шмугна в сенките под един еркер. Сафи го последва и премигна от резкия преход от лунна светлина към мрак. После очите ѝ привикнаха и пред нея се оформиха каруца и магаре. На капрата седеше отегчен, жилав селянин, а каруцата беше натоварена със стъбла от слънчогледи.

Ерон грабна сноп стъбла и ги отметна. Бяха пришити към одеяло от саламандрово платно.

- Влизай - заповяда той с одрезгавял от тичането глас. -Ще се погрижим за кръвовещия, но дотогава трябва да се скриеш.

Сафи не се подчини. Вместо това сграбчи чичо си за ръката.

- Какво става? - думите излизаха на задъхани пресекулки. - Къде отивам?

- Трябва да бягаш - отговори той. - Не само от града, а от цяла Далмотия. Ако ни заловят, ще ни обесят за измяна.

Той пусна края на одеялото и извади от жилетката си шише. Отпи, изжабурка се и се изплю на паважа. Повтори упражнението три пъти пред смаяния поглед на Сафи.

После разроши коса и измери Сафи строго с очи.

- Не проваляй плана ни - рече тихо, след което се завъртя и се залюля към улицата.

Сякаш летният пейзаж рязко се смени с мразовита зима: Ерон фон Хастрел се преобрази пред очите ѝ. Хладнокръвният като войник чичо, когото беше видяла преди миг-два, се превърна в ухилен пияница с провиснало лице - при това без никаква реакция в магията на Сафи. Сякаш и двете превъплъщения на чичо ѝ бяха истина.

Или лъжа... Тя не усещаше абсолютно нищо.

В същия миг ѝ призля от връхлетелия я пристъп на ужас. Чичо ѝ изобщо не беше пияница. Колкото и немислимо да звучеше - твърде необяснимо и странно, за да го побере умът ѝ, - нямаше как да отрече видяното със собствените си очи. Чичо Ерон беше убедил Сафи, нейната магическа природа, както и цяла Картора, че не е нищо повече от пропаднал стар глупак.

А после беше използвал тази заблуда, за да ѝ помогне да избяга тази вечер.

Преди тя да успее да извика след него с молба за обяснение, силуетът му просветна за миг... и изчезна. И остави след себе си само уличните павета и лунните лъчи.

Тя се врътна към Матю.

- Къде изчезна? Чаровещата ли го направи?

Матю кимна.

- Казах ти, че планът на чичо ти е мащабен. Опасяваме се... не, знаем, че Спогодбата ще бъде прекратена всеки момент, без надежди за продължение.

Сафи поклати глава объркано, а той въздъхна.

- Ясно ми е, че в момента всичко ти звучи неразбираемо, но ми се довери, Сафи: работим в името на мира. Само че съюзът с император Хенрик щеше да съсипе всичко.

- Но защо Хенрик държи да се ожени за мен толкова? -отрони тя. - Земите на Хастрел не струват нищо. Аз не струвам нищо!

Матю се поколеба, очите му проблеснаха, но накрая той сподели:

- Подозираме, че императорът е научил за вещерската ти природа.

Гърлото на Сафи се стегна рязко. „Как?“, искаше да изграчи. Беше крила способностите си осемнайсет години, без и един ад-бард да я залови.

- Бракът с Хенрик - продължи Матю - би бил равностоен на робство за теб, Сафи. Нямаше да има изход. При все това нито Ерон, нито ти бихте могли да се противопоставите открито на подобна връзка, затова организирахме това престорено отвличане. Затова Ерон не те предупреди. Ако знаеше, какво ще последва, изненадата ти нямаше да бъде убедителна. Хенрик и ад-бардовете му щяха да заподозрат нещо на мига.

Тя преглътна - или поне опита. В гърлото ѝ беше заседнала буца. Не само кръвовещият знаеше каква е - императорът на Картора също. Кой друг беше научил? Кой друг щеше да тръгне по петите ѝ?

- Не се тревожи - подхвърли Матю, явно усещайки паниката ѝ. - Всичко е подготвено, Сафи. Ще те отведем в безопасност.

Той я побутна към черното одеяло, но тя заби пети в земята.

- Ами Изьолт? Няма да я изоставя.

- С Хабим ще я открием...

- Не.

Сафи се изтръгна от ръцете му, без да се интересува от дима, който се беше понесъл над покривите. Или пък от грохота на битката, който се приближаваше и ставаше все по-силен с всяка секунда, в която тя се противеше.

- Няма да тръгна без Изьолт. Кажи ми къде трябва да ида и ще стигна дотам сама.

- Дори след всичко това ни нямаш доверие?

Лицето на Матю беше прикрито в мрака, но в гласа му ясно пролича болка.

- Рискувахме всичко, за да те измъкнем от тържеството.

- Не вярвам на чичо Ерон - рече Сафи. - Не и след онова, което видях днес.

- Трябва да му се довериш. Той съгради живот от сенки и лъжи, но не си позволи да въвлече и теб в него. Знаеш ли какво му костваше? Какво костваше на всички ни? - Матю посочи вяло към каруцата. - Повярвай ми: най-съкровеното желание на дом Ерон е ти да бъдеш в безопасност. Именно това искаме всички. Хайде, ела. Няма време.

Той я стисна за лакътя, а засенчените му очи се впиха в нейните.

- Каруцата ще те отведе на север, Сафи, до един кораб. С него ще прекосиш морето до град на име Дейна, в Стоостровието. Там ще идеш в едно кафене - едно от моите кафенета. След четири дни ще те потърси човек, който ще бъде водачът ти по-нататък. Към свободата, Сафи, за да не се налага да се омъжваш за Хенрик. А аз обещавам - кълна се в своя живот и в този на Хабим, - че ние ще доведем Изьолт с нас.

Думите запърхаха около Сафи. Припукаха по ръката ѝ на мястото, където кожата на Матю докосваше нейната. Той се опитваше да я омагьоса. Беше ѝ ясно, че го прави -собствената ѝ природа на веровещица ѝ крещеше, че това е измама. Въпреки това обаче неговата магия беше по-силна. Да ѝ се противопостави беше като да се опита да пребори силно морско течение.

Краката ѝ я отведоха до каруцата, тялото ѝ се намести под одеялото, а устните ѝ промълвиха:

- Ще се видим на другия бряг на морето, Матю.

Лицето на възпитателя ѝ се изопна - Сафи не успя да разбере дали от болка, или от съжаление. Давеше се в мощта на вещерството му.

Обаче когато той се наведе към нея, за да я целуне леко по челото, тя не изпита никакво съмнение, че го прави с чувството на любов. На семейство.

После той спусна одеялото над главата ѝ, светът потъна в тъмнина, а каруцата затрополи по пътя си.

Сафи имаше чувството, че е под това ужасно саламандрово одеяло от години; над него шумоляха листата на слънчогледите. Чуваше главно копитата на магарето и скърцането на колелата; усещаше единствено собствения си горещ дъх; виждаше само тъмнина.

Думовещерството на Матю обаче продължаваше да действа - думите му се бяха вклинили толкова дълбоко в мозъка ѝ, че тя трябваше да им се подчини - трябваше да лежи тихо и неподвижно, докато каруцата пътуваше на север.

Никога - наистина никога - Матю не беше постъпвал така с нея. Да, може да беше прибягвал до убедително изречение един-два пъти, но веровещерството ѝ винаги беше отхвърляло тези опити. Сега беше употребил толкова мощна магия, че тя все още беше под влиянието ѝ при следващия удар на камбаните.

В гърдите ѝ се надигна безмълвен писък. Ерон я беше използвал. Беше опазил грандиозното си начинание в тайна, за да може изненадата ѝ да бъде „убедителна“ на тържеството - ама че подло. Сафи не беше някоя кукла, която пускаха на сцената, нито пък карта за таро, която чичо ѝ решаваше кога да хвърли.

А и откъде можеше да бъде сигурна, че той действително я праща към свободата? Вещерството ѝ очевидно не действаше за неговите лъжи и обещания. Щом беше успял да извърти истината за събитията тази вечер с такава лекота, какво му пречеше да го направи отново?

Отвращението взе да пари в устата ѝ. Езикът ѝ залепна. Изьолт беше единственият човек, на когото можеше да се довери, а животът им беше във Веняса... вярно, простичък живот, но все пак си беше лично техен. Тя не можеше да се откаже от това.

Да, но колко дълго щеше да я чака Изьолт на фара? А също така, ако в момента тя беше там, това не значеше ли, че Матю и Хабим нямаше да я намерят? Как щяха да я вземат със себе си, ако не беше на мястото, където очакваха да бъде?

Просто нямаше да я вземат. Тоест, беше време Сафи сама да поеме конците си. И отново сама да изиграе картите си.

Мина известно време; решителността ѝ нарасна и най-сетне магията на Матю отпусна хватката си. С трескави, резки движения тя се дотътри до ръба на каруцата, за да повдигне одеялото...

Свежият въздух я обгърна... заедно с лунната светлина. Тя пое глътка от него, премигна и присви очи с благодарност, че отново се движи. Край тях се редяха странноприемници и ханове със сламени покриви. Както и обори.

Намираха се в покрайнините на Веняса, край последните скупчени странноприемници, преди пътят да се опразни. Ако останеше в каруцата твърде дълго, рискуваше да не намери кон... и да не успее да стигне по на север, до фара. Освен това имаше нужда и от оръжие. Само, облечено в коприна момиче на пътя откровено си търсеше белята.

Очите ѝ се спряха на една конюшня; умореното конярче пред нея водеше пъстросив скопен жребец. Конят беше вдигнал глава. Беше бодър и готов за езда.

Още по-хубавото беше, че до входа на конюшнята имаше вила. Вярно, не беше меч и определено беше по-тежка от оръжието, с което беше свикнала Сафи, но тя беше убедена, че ще ѝ послужи отлично, ако някой се изпречеше на пътя ѝ.

Сафи повдигна одеялото още няколко пръста и надникна към каруцаря. Той не се обърна, затова тя преметна крака, отблъсна се с ръце и скочи на земята. Застина на засъхналата кал, за да се ориентира. Морето не се чуваше, макар че силата на вятъра - както и леката смрад на риба -загатваше, че брегът е близо.

Не разпозна местността, но предположи, че фарът е недалеч - най-много на няколко километра на север.

Стрелна се към двора на странноприемницата с цялата сила на краката си. Хвърли поглед към каруцата и се увери, че возилото продължава по пътя си. После забеляза, че сивият кон е стигнал почти до вратата на конюшнята.

Сафи забави ход само веднъж, под сводестата порта на странноприемницата - колкото да грабне вилата. Определено беше по-тежка от меча ѝ, но желязото не беше ръждясало, а върховете на зъбците бяха остри.

Тя вдигна вилата високо и със задоволство установи, че мършавото конярче беше забелязало, че се носи към него. То пребледня, пусна юздите на коня и се сви страхливо до вратата на конюшнята.

- Благодаря, че не ме затрудняваш - рече му Сафи и хвана юздите.

Конят я измери с любопитство в очите, но не понечи да побегне.

Преди да пъхне крак в стремето обаче, тя спря очи на малката кожена ножница на колана на конярчето. После пусна крак обратно на земята и пак вдигна вилата.

- Дай ми ножа си.

- Ама... ама той ми е подарък - запелтечи момчето.

- Мислиш ли, че ми дреме? Дай ми го и ще получиш толкова коприна, че ще можеш да си купиш двайсет и пет като него.

Момчето се поколеба, явно в опит да прецени изгодна ли беше действително подобна сделка, а Сафи оголи зъби. Той побърза да откачи ножа от колана си.

Сафи го грабна, заби вилата в калта и вдигна полите си. Ножът обаче беше тъп, а коприната - здрава. Минаха твърде много удари на сърцето ѝ, преди острието да пробие плата...

От странноприемницата долетя тревожен вик. Собственикът на сивия кон беше решил да си го задържи.

Тя метна топката коприна в лицето на момчето, после се покатери на седлото на жребеца с доста по-малко грация от обичайното си качване, стисна здраво новия си нож, закрепи вилата на седлото и пришпори коня в лек галоп.

Собственикът на животното стигна до прага, тъкмо когато Сафи му махна за сбогом и извика: „Благодаря!“. Тя го озари с една от най-ведрите си усмивки, после насочи коня на юг, в посока, обратна на отдалечаващата се каруца. Щеше да заобиколи по друга улица.

Обаче не стигна далеч. Всъщност конят едва подмина следващата странноприемница, когато тя осъзна, че нещо не е наред.

На улицата пред нея имаше петима мъже. Тичаха в идеален строй, зад гърбовете им се развяваха бели наметала, а ножниците и оръжията в тях подрънкваха.

Карауенски монаси. Този в средата беше покрит в кръв. От гърдите, краката и ръцете му дори стърчаха стрели.

Кръвовещият.

Стомахът на Сафи подскочи към гърдите. Ерон се беше опитал да спре монаха... неуспешно. С движение, което ѝ се стори невероятно бавно, тя дръпна рязко юздите, конят скочи и се обърна на север. Слава на боговете, беше добре обучен. Копитата му заораха в сухата пръст и той препусна в новата посока.

Сафи не обърна поглед; ясно ѝ беше, че монасите щяха да я последват. Тя профуча покрай последната странноприемница и пред нея се разстла мочурливото крайбрежие. В далечината пътят навлизаше сред скалните отвеси и варовика.

Скоро отпред изникнаха каруцата и селянинът, от които току-що беше избягала... вещерският знак на мъжа се виждаше ясно - тя без проблем разпозна формата му въпреки бързината. Мъжът не беше никакъв селянин, а гласовещ.

- Кръвовещият ме гони! Кажи на чичо! - едва успя да му викне.

А после прелетя с тропот покрай него по празния, осветен от луната път.