Веровещица

ЕДИНАДЕСЕТ

Кръвовещият на име Едуан беше отегчен. Раздвижването на китките, изпъването на пръстите, въртенето на глезените, за да поддържа мускулите си в идеална форма за боя, си имаха край... Както и способността му да сдържа нрава си.

Камбаните бяха ударили четири пъти, откакто се изтегна на гредата под тавана на двореца на Дожа; доста време беше минало и откакто си беше свалил качулката и дори беше разкопчал токите на яката на наметалото си. Предвид че единствените хора, които можеха да го видят, бяха останалите шестнайсет наемни охранители по гредите - заедно със семейството гълъби, които не бяха престанали да гукат, откакто се беше опънал на гредата до гнездото им, - не се тревожеше особено, че вестта за нарушението на карауенските протоколи би стигнала до Манастира.

Дори да станеше, старите монаси се интересуваха повече от наемническите мисии, отколкото от почитането на Каар Ауен. В крайна сметка Каар Ауен бяха просто мит, докато бронзовите пиестри бяха действителни.

И въпреки това все се изплъзваха на Едуан. Йотилуци беше обявил награда за главите на двете момичета, които бяха опитали да оберат каретата му. Едуан искаше да получи тази награда. Отчаяно. Затова беше проследил веровещицата до Южния пристанищен район, където... неочаквано беше изгубил следата ѝ.

Малко по-късно по чиста случайност се беше натъкнал на номатското момиче покрай каналите - само че тя също му се беше изплъзнала. По-лошото беше, че той не беше успял да я проследи, защото кръвта ѝ нямаше мирис.

За двайсетте си години живот не беше срещал човек, чиято кръв да не може да надуши.

Никога.

Изненадата го беше... разстроила. Беше го накарала да изскърца със зъби по-силно, отколкото когато изгуби ценната веровещица. И така, ето го тук, като наказан под тавана, вместо да гони двете момичета.

Едуан долепи тънкия си бронзов далекоглед до око и надникна през шпионката, издълбана в тавана. Хората обикаляха по мраморните подове. Ярки нюанси на оранжево, зелено и синьо кадифе, увити в пастелна коприна. Каква загуба на време. На бала на дипломатите нямаше да се случи нищо - както имаше навика да казва бащата на Едуан, Двайсетгодишната спогодба беше направила хората лениви и непредприемчиви.

Когато ушите му доловиха първите звучни тонове на нубревненската четиристъпка и потракването с токове, той реши да смени обстановката. Промуши се като крокодил през тясното пространство и стигна до една стълба. Подмина други двама наемници, които го измериха смутено с очи и прошепнаха:

- Демон от Пустотата.

Той се престори, че не ги е чул. Тези слухове му харесваха. В крайна сметка страхът на хората си имаше предимствата, например той можеше да си избира най-добрите точки за наблюдение. Дори карторските ад-бардове и марстошките Усойници - личната гвардия на императрица Ванес - му бяха позволили първи да влезе зад стените на двореца.

Едуан бутна тавана в ъгъла и пред него зейна отвор - водеше към тайниците зад стените на балната зала. До пода на петдесет стъпки под него се беше проточила абсолютно долнопробна и непотребна при спешност въжена стълба. Поредният пример за нарастващата немарливост на далмотийците (както и на всички останали). Ако се наложеше охранителите да напуснат тавана, слизането щеше да отнеме цяла вечност.

Четиристъпката тъкмо навлизаше във второто си движение, когато ботушите му докоснаха пода. Цигулките пееха в сумрака зад стената и раздвижваха прахоляка и дъските с вибриращия си звук. Над тях се открояваше лекото потропване с токове, което Едуан определи като танца на лозата.

Да, знаеше нубревненската четиристъпка. Не добре, а и по-скоро би се намушил сам с шиш за печене, отколкото да я подхване. И все пак знаеше стъпките. Наставникът му го беше задължил да ги научи през първите му години в Манастира.

Той тъкмо се канеше да завие наляво, когато в ноздрите му нахлу познат кръвомирис. „Пропити с отрова тайни и безкрайни лъжи.“ Едуан не знаеше дали слуховете бяха верни - дали кръвта на марстошките Усойници наистина съдържаше киселина, - но знаеше, че беше най-разумно да се държи настрана от телохранителите отрововещи - ако не за друго, то заради болезнения досег на миризмата им е носа му.

Затова той се отказа от маршрута наляво и тръгна надясно. Когато най-сетне намери една шпионка, по-малка от тези в тавана, и долепи око до нея, вече беше започнало третото движение от танца.

А неговите вежди подскочиха рязко.

Имаше само двама танцьори и носовете и токовете на обувките им тракаха по мрамора със скорост, каквато не беше виждал дотогава - а още по-впечатляващото беше, че около тях се беше извил вятър. Очевидно единият носеше някаква въздушна магия.

Зрителите се отдръпнаха като отлив пред въртящите се танцьори, чиито крака се носеха шеметно, въпреки че лицата им оставаха безизразни, с присвити, съсредоточени очи. Вятърът набираше все повече сила и се завихряше в ритъма на музиката. И на стъпките. Той подмяташе полите и косата на момичето и блъскаше зяпналите зрители, щом двойката преминеше покрай тях.

Едуан продължи да гледа, леко впечатлен от умението, което беше нужно, за да танцуваш с подобна бързина и грация, но постепенно нещо взе да гъделичка ноздрите му.

Той инстинктивно огледа близките лица и подуши въздуха. Усещаше... остра кръв. Дива кръв.

Кръв, която нашепваше за планински ридове и скални отвеси; за ливади, покрити с жълтурчета, и за истина, скрита под снега.

Стомахът му потръпна от вълнение. Веровещицата беше тук - на самото тържество.

Екнаха последните звучни ноти от четиристъпката и очите му се върнаха върху танцьорите. Вятърът затихваше. Двамата се бяха отдалечили един от друг за последната поза на танца. Нубревненецът очевидно беше важна персона, съдейки по пълните със страх и уважение погледи на околните. Той обаче не заинтригува Едуан, защото кръвомирисът му не му беше познат.

Вниманието му - вещерският му нюх - се насочи към момичето. Лицето му се разля в усмивка, а пръстите му посегнаха към малката кама, препасана на гърдите му. Гърдите, които тя беше намушкала едва вчера.

Докато се чудеше коя е младата жена - със сигурност щеше да е чувал за домна-веровещица, - в балната зала се разнесе силно ръкопляскане. Идваше от един-единствен източник и въпреки че и останалите гости се включиха в аплодисментите, неговите останаха най-гръмки.

Едуан най-сетне успя да го намери през тясната шпионка - светлокосия наследник на империята, Леополд. Стоеше до императрица Ванес и изчака хората да оформят пътека, преди да вдигне крак и да се насочи към танцьорите.

- Отлично - проговори принцът най-сетне, без да спира да ръкопляска; аплодисментите му обаче бяха преиграни. -Какви прелестни танцьори.

Нубревненецът обърна облото си, почервеняло лице към имперския принц. И се поклони ниско.

- Принц Леополд.

Леополд просто му кимна.

- Принц Мерик... Отмъкнахте ни Сафия.

Мрачната нотка в тона му не остана скрита, нито умишленото неуважение, когато се извърна от другия принц, за да погледне многозначително чичо си, дундестия карторски император, застанал недалеч от тях.

Изражението на Сафия премина от опиянението на танца в искрено, поруменяло смущение.

- Поли - промърмори тя, почти нечуто в глъчката. -Съжалявам, изгубих те сред хората.

- Няма нужда да се извиняваш - отговори Леополд доста по-силно, отколкото беше нужно за близостта ѝ, и разтвори широко обятия. - Нов танц! Нека бъде прагански валс.

Той се поклони царствено на веровещицата и я стисна за ръцете.

Едуан потропа развълнувано с пръсти по камичката си. Вечерта току-що беше станала доста интригуваща. Веровещицата, която се беше опитала да обере гилдмайстор Йотилуци, танцуваше не с един, а с двама принцове.

О, кръвовещият Едуан вече не беше отегчен. Изобщо не беше отегчен.

А и го чакаше работа.

На Сафи ѝ се гадеше от танци. Буквално - беше ѝ призляло от всичкото въртене, а дъхът ѝ... не ѝ се беше удала възможност да го успокои от... Мерик насам.

Принц Мерик.

Мъжът, който не можеше да се закопчае като хората, се беше оказал кралска особа. Мъжът, който се беше хвърлил срещу пръснат, беше принц. Умът ѝ едва смогваше да го побере, но това всъщност обясняваше високо вдигнатата брадичка и липсата на страх, когато Сафи го беше бутнала... както и охотата, с която и той беше блъснал нея.

По време на танца между Сафи и Мерик беше станало нещо. Нещо също толкова мощно колкото вятъра и музиката, които се вихреха около тях. Някаква промяна във въздуха, която вещаеше буря.

Адски огньове, Сафи се нуждаеше от Изьолт. Имаше нужда от нишкосестра си, за да ѝ помогне да обясни бясното тупкане на сърцето си.

Докато залата и лицата се въртяха около нея в поредния валс, от който стомахът ѝ вече се бунтуваше... докато лъжи и истини я засипваха от всички посоки, тя осъзна, че трябва да спре. Да си тръгне.

Да, но точно както нещо се беше променило в нея след танца - след Мерик, - така нещо се беше променило и в залата. Беше се възцарило някакво напрежение като дебнеща змия.

А танците... те просто нямаха край. Шест пъти Леоподд я завъртя в прегръдките си над пода. После още шест пъти самият император настоя да ѝ партнира. Ръцете му лепнеха и стискаха твърде силно. Потта като че се просмукваше през сипаничавата му кожа, а Сафи мечтаеше Леополд отново да го замести.

Докато внезапно музиката не секна, а с нея спряха и танците.

Хенрик заповяда за тишина в залата ѝ й даде знак да се присъедини към него на един нисък подиум.

След което от устните му се отрони тежко, невъзможно изречение:

- Представям ви Сафия фон Хастрел. Моя годеница и бъдеща императрица на Картора.

Коленете на Сафи се подкосиха. Тя се отпусна в ръцете на Леополд, който - слава на боговете - беше наблизо. Той някак успя да приповдигне тялото ѝ и да я завърти към залата, в която кънтяха сковани аплодисменти - сякаш и останалите бяха не по-малко смаяни от обявлението от нея самата.

- Поли... - заекна тя и закова очи на лицето му. - Поли, моля те... кажи... Поли...

- Вярно е - пророни той и стисна ръката ѝ.

Тя се опита да я измъкне, а сърцето ѝ заплашваше да изскочи от гърдите. Беше се доверила на Леополд. И на чичо Ерон. Обаче това... Не беше приела ролята на домна, а на булка.

Леополд обаче не я пусна. Морскозелените му очи бяха добили стоманен оттенък. Нежната извивка на челюстта му се беше стегнала с изненадваща решителност.

- Знаел си какво предстои - сепна се тя. - Защо не ми каза?

Единственият му отговор беше, че я дръпна - силно, макар и галантно - към чичо си. Императора.

Бъдещият ѝ съпруг.

- За щастливо дълголетие! - изкрещя той и я бутна напред.

Сафи залитна и попадна в ръцете на Хенрик. Потните му длани стиснаха нейните.

Тя едва не отскочи при допира до него и при вида на кривозъбата му усмивка. Едва не изписка, че това не беше свободата, която ѝ бяха обещали. Не можеше да си представи нещо по-далечно от свободата от женитба за императора, така че що за конски фъшкии ѝ беше наговорил чичо ѝ?

Откъдето и да го погледнеше, това беше всичко. Всичко приключваше тук.

Тя огледа лицата на множеството. Ръката ѝ се тресеше в хватката на Хенрик. Потърси сините очи на чичо Ерон. Или рижата глава на Матю. Или когото и да било, да го вземат мътните. Просто имаше нужда някой да отвърне на погледа ѝ и да ѝ покаже, че беше в реда на нещата да е изпълнена с бяс. И да я е страх до мозъка на костите.

В тълпата обаче нямаше познати лица. Потърси дори принц Мерик в сребристосивия му редингот, но той и останалите нубревненци също се бяха изпарили от бала.

Беше сама. Коленете ѝ се тресяха. Гърлото ѝ пареше. Потните длани на Хенрик се опитваха да премачкат пръстите ѝ.

Внезапно трескавият ѝ поглед се спря на сбръчкано лице и жилаво тяло, които си спомняше бегло от детството си -домна фон Бруск. Жената помръдваше с космата брадичка подобно на преживяща крава; тя кимна отсечено и окуражително на Сафи.

Камбаните зазвъняха за двайсет и четвъртия час, аплодисментите затихнаха, а домна фон Бруск се насочи към Сафи - без да сваля очи от лицето ѝ, без да забавя крачка. Четири стъпки с всеки звън на камбаните.

Накрая се разнесе и последният удар. Ехото му изпълни залата.

Всички пламъци тук, в градината и в пристанището, угаснаха със съсък. Тържеството потъна в мрак.

Едуан все още беше в стената, когато светлините угаснаха.

Беше се местил от шпионка на шпионка, без да изпуска веровещицата от очи - нито пък кръвомириса ѝ, - от мига, в който се беше отзовала на поканата на император Хенрик.

Момичето явно нямаше представа какво ѝ предстои. Едуан не беше виждал нечие лице да побледнява толкова бързо... и за частица от секундата изпита съжаление.

Докато я гледаше как се носи към император Хенрик обаче, косъмчетата по ръцете му настръхнаха. А после и косъмчетата по тила му.

Едва успя да си помисли, „Магия“, а миг по-късно способностите му да уточнят, „огневещ“, когато всички пламъци угаснаха.

Той изпълни дробовете си с въздух два пъти, след което кръвовещерската му природа се извиси в пълната си мощ: той запомни кръвта на всички пищящи гости в залата... както и на всеки охранител зад стените и над тавана. Мътната картина на различните им миризми щеше да му позволи да се движи и без да вижда.

И да проследи кой друг се движеше, без да вижда... Това затъмнение беше планирано и той мигновено се досети, че е свързано с момичето, Сафия - защото нейният аромат се отдалечаваше. Както и още нечий, с парливата нотка на бойното поле и горящи тела. И трети, който миришеше на планински върхове и на... мъст.

Едуан се насочи към най-близкия от двата входа в стената, когато лампите отново светнаха с втори магически порив, от който косата му настръхна. През стените долетяха облекчени стонове и въздишки, а през шпионките нахлуха тънки лъчи жълта светлина.

Едуан се спусна към най-близката от тях и погледът му се устреми към мястото, на което според кръвовещерската му природа трябваше да стои момичето...

Мястото ѝ беше празно. Напълно празно. Там, където беше стояла... стоеше все още... тя. Някак не се беше отделила от Хенрик. Едуан се съсредоточи върху мириса ѝ.

Това не беше миризмата на момичето Сафия. Това беше съвсем друг човек. Човек с по-стара кръв - всъщност далеч по-стара.

„Ефировеща“, помисли си той. И поясни: „Чаровеща“.

Едуан проследи ограничения брой хора, които можеше да види и подуши. Изглежда обаче никой не упражняваше силната си магия. Той обаче не изпитваше и капка съмнение, че в залата има чаровеща, която си играеше с онова, което виждаха хората.

Освен това не се съмняваше, че единствено той в цялата сграда - може би дори и в цяла Вещерия - осъзнаваше какво се случваше. Не го мислеше от самонадеяност, това беше чистата истина.

Истина, която му осигуряваше висока надница, а след тази вечер можеше и да го отведе към работодатели, по-заможни и от гилдмайстор Йотилуци. Момичето беше веровещица, а също и бъдещата булка на карторския император. Някой щеше да се заинтересува кой я беше отвлякъл - и този някой несъмнено щеше да плати висока цена.

Той отново закрачи с лека, бърза походка. Момичето беше на пределите на възприятието му. Можеше да я следи и от голямо разстояние, но беше далеч по-лесно, ако се придържаше на стотина крачки от нея.

Докато тичаше обаче, на пътя му се изпречи човекът с парливата кръв на боец, а с него се появи и димният мирис на истински пламъци.

Огневещият беше запалил входа в стените.

Едуан си позволи едва осезаем пристъп на страх. Пламъците... не му бяха приятни.

Той обаче потисна порива си да спре, да се уедини на онова място, сграбчи огромен умствен лост, с който избута съзнанието си на преден план, и вкара още мощ в дробовете си.

Не пропусна и да повдигне пред носа си превръзката против огън на наметалото си. Слухът, че карауенските монаси са подготвени за всичко, не беше преувеличение - а Едуан издигаше определението „подготвен“ на съвсем ново ниво. Бялото му карауенско наметало беше изтъкано от саламандрови нишки, тоест огънят не можеше да го запали. Превръзката щеше да възпрепятства способността му да надушва кръвомириса, но трябваше да остане с нея само докато преминеше през пламъците.

Той достигна до изхода, влетя право в огъня и хвърли първия си нож. После се претърколи през пламъците, скочи отново на крака и хвърли и втори нож.

Огневещият се метна встрани и се прикри зад една саксия в продълговатото фоайе на двореца. Вторият нож изтрака по глината и разтърси азалията в съда.

Едуан свали превръзката си и го заля мирис на кръв. Явно първият му нож беше улучил огневещия. Чудесно. Очите му се плъзнаха надолу по фоайето. Не видя нищо, но усещаше, че момичето е стигнало почти до големите врати в дъното.

Врагът му изскочи от другата страна на саксията. Въпреки кръвта, която бликаше изпод забития в коляното му нож, от устата и очите му с рев блъвнаха пламъци.

Едуан не беше виждал подобно нещо - не му беше известно, че огневещите могат да овладеят такава мощ.

Обаче щеше да размишлява по въпроса по-късно. Той се метна встрани и се втурна в бяг, който беше невъзможен за проследяване. Едуан беше в състояние да контролира собствената си кръв, тоест можеше да напъне тяло в порив на изтощителна мощ и да постигне изключителни бързина и сила.

И въпреки това, докато се носеше по мраморния под, пред него изникнаха още силуети - иззад саксиите и дори на въжета, спуснати от тавана.

Той потръпна; устремът му се разколеба, а той инстинктивно посегна за още ножове.

Не. Докато беглите сенки тичаха към него, той осъзна, че не надушва нищо. Нямаше мирис, нямаше кръв.

Това все още беше магията на чаровещата, затова той възобнови бяга на кипналата си кръв. Поемайки въздух с пълни гърди и впрягайки цялата сила на кръвовещерската си природа обратно по следите на веровещицата, той почти забрави да се оглежда за истински хора.

Грешка, фатална за всеки, с изключение на един кръвовещ... в рамото му се заби нож със златна дръжка и гневът, който той рядко пускаше на воля, изклокочи в гърдите му и изригна.

С боен вик Едуан изтръгна меча си от ножницата и нападна човека пред себе си - чийто нож в момента стържеше по ключицата му. Онзи беше със светла коса.

Гилдмайсторът на коприната, Аликс. Дребничкият, женствен мъж не беше въоръжен. Очакваше смъртта си. Желаеше я.

Едуан обаче никога не се биеше с беззащитните. Едва успя да извие ръка; мечът му изсвистя покрай рамото на мъжа и близна копринената му роба.

Гилдмайсторът просто разпери ръце, сякаш казваше: „Вземи ме“, без да отваря очи... тоест дълбоката бръчка на челото му издаваше съсредоточеността му. И вещерските му способности, насочени на другаде.

Едуан надуши кръвомириса на тайфуни и коприна, на чародейство и тъкани илюзии.

Този мъж беше чаровещият. Мъж, с когото собственият му господар Йотилуци беше вечерял хиляди пъти. Магията на мъжа, който ръководеше Гилдията на коприната, изобщо не беше свързана с коприна.

Едуан се унесе в прозрението си, след което осъзна, че е изгубил миризмата на Сафия. Вече беше на повече от сто крачки и щеше да се наложи да я издири като ловно куче. Той се спусна в бяг - този път естествен - през вратата... където двайсет градски стражари чакаха под ослепителния бял диск на луната.

Нищо, с което не би се справил. Всъщност беше направо смешно. Двайсет души не можеха да го спрат. Можеха най-много да го забавят. Щом обаче вдигна меча си и насочи магията си към най-близкия боец, щом в гърдите му се врязаха четири стрели от арбалети, той си даде сметка, че мъжете се движеха с отработения унисон на армейци. Ако опиташе да премине покрай всички тези мечове, стрели и ножове, рискуваше да се изтощи дотолкова, че да не успее да проследи момичето Сафия.

Затова направи нещо, до което прибягваше рядко - само защото не обичаше да има дълг към някого. Натисна синия опал, закачен на лявото му ухо, и прошепна:

- Елате.

С крайчеца на окото си мерна проблясък на синя светлина; отстрани на тялото му пробяга магия. Нишкокамъкът се беше задействал.

Тоест всички карауенски монаси в района щяха да му се притекат на помощ.