Веровещица

ЧЕТИРИДЕСЕТ

Щом съзря пръснатите, нападнали наставницата му, Едуан се спусна на помощ, без да се замисля - гмурна се сред тях, за да вземе окървавеното ѝ тяло. Сечейки, режейки и мушкайки всичко по пътя си.

Той стигна до нея, взе отпуснатото ѝ тяло в ръце и овладя кръвта ѝ, за да попречи тя да изтече през раната на шията ѝ.

После се отдалечи от Лейна с всички сили на крилете на магията си. Щеше да отнесе Иврен до Кладенеца на произхода, за друго не се сещаше. Ако водите му действително бяха потекли отново, може би щеше да успее да я спаси от раната на шията.

Когато не му останаха повече сили да спринтира, той премина в лек бяг.

Когато се умори и от това, продължи ходом, без да отпуска хватката на магията си върху кръвта на Иврен. Бегло осъзнаваше, че е изпуснал шанса да хване веровещицата, но това не го интересуваше. Не и в момента.

Носеше Иврен левга след левга, скала през скала, стъпка след уморена стъпка и за пръв път от години го обзе страх.

Беше му нужен половин ден, за да осъзнае чувството. Празнината в гърдите му, безкрайния кръг на мисълта... „Не умирай. Не умирай.“

Ясно му беше, че това не беше просто отплата за спасен живот. Противно на всичко, което копнееше да бъде той, противно на всичко, което смяташе, че е, Едуан се страхуваше.

Още преди да види реката, чу ромона ѝ през жужащите в следобеда насекоми и цвъртенето на птиците. Усети изпаренията над бързеите, които се смесваха с влагата на деня. Надуши и осемте войници, чакащи край стъпалата към Кладенеца. Някой явно беше открил принц Леополд и смяташе, че Едуан ще се върне.

Затова той прибягна до малкото си останала магия и задави войниците. Беше му нужна цяла вечност. Беше отслабнал; те - не. Вятърът поклащаше тялото му досущ като дърветата наоколо. Ако се наложеше да остане прав още дълго, щеше да изпусне Иврен.

Накрая войниците се строполиха на земята и той ги подмина. После се закатери по изтърканите стъпала към Кладенеца на произхода - бавно, но решително.

Мина по плочите към рампата. Влезе във водата и отпусна Иврен по гръб.

Тя започна да се оправя.

Едуан по-скоро го почувства, отколкото видя. Каквато и да беше силата на Кладенеца, тя действаше толкова постепенно, че щяха да бъдат нужни дни, докато тялото ѝ се възстанови напълно. И все пак той усети как кръвта ѝ тръгна по жилите без чужда помощ. Почувства как на мястото на прореза в гърлото ѝ изниква нова плът.

Въпреки това задържа кръвта ѝ под своя власт, докато гърлото ѝ не заздравя достатъчно, за да може тя да си поеме дъх. И докато сърцето ѝ не събра сили да забие самостоятелно.

После той внимателно избута Иврен до рампата по повърхността и я изнесе на плочите. Остави краката ѝ потопени донякъде, за да продължи изцерението, след което излезе от Кладенеца, ръсейки вода по плочите. Въпреки тежестта на прогизналите си дрехи, установи с изненада, че гърбът му е изправен. Вещерството му беше изцяло възстановено...

А умът му не можеше да отрече очевидното: Кладенецът на произхода се беше съживил. Дори и да не беше видял магията в действие, беше усетил присъствие, когато беше навлязъл във водата.

Единност.

Завършеност.

Кладенецът отваряше сънливо единственото си око и не след дълго щеше да се пробуди напълно.

Тоест... колкото и невъзможно му беше да го приеме... веровещицата беше едната половина от Каар Ауен, а Изьолт...

Тази номатска нишковеща без кръвомирис... както и поредната ефировеща...

Тя беше другата половина. Двете бяха двойката, за чиято защита Едуан се беше заклел в живота си. Обетът, който беше дал на тринайсет - преди баща му отново да се появи в живота му, - сега изискваше да бъде спазен, а той не знаеше как да постъпи.

Никога не беше вярвал, че този ден ще дойде - денят, в който щеше да отдаде цялото си обучение и бъдещето си на митичните, древни Каар Ауен.

За Иврен беше лесно. Тя беше прекарала целия си живот с вяра. Завръщането на Каар Ауен доизграждаше целостта ѝ.

За него обаче то беше пречка. Беше попаднал в Манастира, принуден от обстоятелствата, и беше останал там, просто защото нямаше къде другаде да иде... другаде, където не убиваха кръвовещите, още щом ги зърнеха. Сега обаче той имаше планове. За себе си. За баща си.

Едуан беше в недоумение на кого е редно да бъде верен - на обета си или на семейството си, - но беше сигурен поне в едно: беше благодарен, че Кладенецът беше спасил монахиня Иврен.

Може би затова краката му го отведоха до най-близкия кипарис. Стволът грееше в червено на яркото утринно слънце, а зелените, живи клони шумоляха на свежия бриз.

Листата по тях се бяха умножили от вчера.

Той клекна на плочите. Водата капеше ли, капеше: от дрехите му, от косата, дори от ремъка, който той беше забравил да свали. Едуан обаче не му обърна внимание, просто се сви на кълбо, отпусна се на колене и положи длани на кипариса. След това изрече молитвата на Каар Ауен.

Точно както го беше учила Иврен.

Той приключи с наизустените думи с облекчение - установи, че му се бяха сторили също толкова безвкусни, колкото ги беше смятал винаги; зарадва се и на списъка със задачи, който мигом изскочи в ума му. „Остриетата ми са мокри; трябва да ги смажа. И да си намеря ново саламандрово наметало... Както и кон. Бърз кон.“

Действаше му ободряващо, че е способен да пренебрегне карауенския си обет с такава лекота, дори застанал до Кладенец на произхода. За момента разполагаше с ковчеже със сребърни талери, които да връчи на баща си, и само това имаше значение.

Той хвърли последен поглед на старата си наставница, монахинята на име Иврен. Страните ѝ бяха възвърнали цвета си.

Добре. Едуан най-сетне ѝ се беше отплатил поне за един от случаите, в които му беше спасявала живота.

И така, кръвовещият на име Едуан раздвижи пръсти, разкърши китки, а после се отправи към баща си, краля-обирджия на Аритва.

С големи усилия, с всичките сили, които ѝ бяха останали, Изьолт повдигна, избута и претърколи дървените греди от тялото на Мерик Нихар. Крехките сутрешни лъчи пробиха сивите облаци. Първият кей и цяло каре постройки бяха изравнени със земята. Бурята на Кълен ги беше превърнала в купчина трески; а явно беше отнела и живота на самия помощник-капитан. Покрай поукротилите се вълни вече не мърдаха никакви души или нишки. Не летяха птици, не жужаха насекоми, нямаше никакъв живот...

С изключение на зелен рояк, който се носеше към хоризонта. В сърцето му Изьолт долови бегла следа от удивени нишки.

Сафи.

Нямаше я. Нямаше я. Беше я изгубила - поредната грешка, която щеше да натегне над душата ѝ.

Тя обаче прогони тези мисли и продължи тежката борба с останките от сградата. Шумът и движението накараха Мерик да се опомни, нишките му припламнаха рязко и гневно оживяха. Оцветени в матовосива болка и синя мъка.

Той се обърна по гръб; на места кожата му беше свлечена, а парчетата стъкло се бяха забили доста навътре.

- Къде те боли? - попита Изьолт и клекна до него.

Вече не заекваше. И не изпитваше нищо.

- Навсякъде - изхъхри Мерик и отвори очи.

- Ще те прегледам за счупени кости - рече тя.

„Или за нещо по-лошо”.

Той не се възпротиви, затова тя се зае внимателно да опипва тялото му - от темето до пръстите на обутите в ботуши крака. През годините го беше правила стотици пъти със Сафи - Хабим я беше научил как - и тя се отдаде на мира на механичните, методични движения.

Покой. Мокрите дрехи, над които подухваше бризът, принадлежаха на другиго. Кожата, която милваше, не беше нейната. Раните, които кървяха, не бяха по тялото на Мерик... А тя нямаше да мисли за Кукловода. За пръснатите. За Иврен, за Кълен или за Сафи. Покой.

Докато го преглеждаше, тя непрекъснато поглеждаше нишките му, нащрек за по-ярко обагряне или болка. При всяко извадено стъкло те грейваха по-силно, но едва когато стигна до ребрата му, изригнаха в агония. От устните му излезе стон. Ребрата му бяха счупени; можеше да бъде и по-зле.

После тя насочи вниманието си към кожата му и провери дали стъклата и треските, които беше извадила, не бяха оставили след себе си опасни рани, жицата беше опръскана с кръв; докато тя омотаваше ръкава, откъснат от ризата му, около разреза на предмишницата му, той попита:

- Къде е... Сафи?

- Марсточаните я отвлякоха.

- Ти... ще я върнеш ли?

Изьолт въздъхна угрижено и се изненада колко я заболяха дробовете при движението. Щеше ли да върне Сафи?

В пристъп на паника тя довърши импровизираната си превръзка и извади нишкокамъка си. Той тъмнееше, тоест Сафи беше в безопасност. И не беше пострадала.

Липсата на светлина значеше още, че Изьолт не можеше да проследи нишкосестра си. Какво ѝ беше казала Сафи? Някой от хората на Ерон щял да дойде тук... в някакво кафене. Изьолт можеше да изчака този човек... налагаше се да го изчака. Той - който и да беше - щеше да ѝ помогне да открие Сафи.

Тя пусна нишкокамъка и той тупна на гърдите ѝ. После върна вниманието си върху Мерик и заяви:

- Трябва ти лечител.

Още щом го изрече, ѝ се дощя да можеше да вземе думите си назад, защото Мерик, разбира се, попита дрезгаво:

- А леля... ми?

Желанието ѝ да излъже - да измисли лъжа не само заради Мерик, а и заради самата себе си - беше неустоимо.

„Не беше по моя вина - идеше ѝ да каже. - Пръснатите я хванаха, което също не беше по моя вина“

Всъщност обаче беше по нейна вина и тя го знаеше.

- Пръснатите я нападнаха.

Тонът на Изьолт беше безцветен. Целенасочен. Идваше от хиляда левги разстояние, от нечия чужда уста.

- Не знам дали е оцеляла. Тръгнах след нея, но тя напусна пределите на града.

В този миг нишките на Мерик се предадоха. Синята мъка ги превзе изцяло, той премигна, за да отпъди сълзите, а дъхът му се насече по начин, от който счупените му ребра вероятно боляха адски.

Пак в този миг ледът се пропука и тя се отказа от опитите да се овладее. Сви се на колене до Мерик... За втори път в живота си Изьолт дет Мидензи се разплака.

Днес беше убила толкова много хора. Не нарочно, не пряко, но от това бремето не ставаше по-леко. И не беше по-маловажно.

Едва ли не... едва ли не ѝ се искаше заклинанието на Корлант да я беше погубило. Поне тогава всички тези загубени души може би все още щяха да бъдат живи.

Накрая болките на Мерик надвиха и тя насочи вниманието си към тях. Той беше пребледнял, тресеше се, а нишките му изсветляваха твърде бързо.

Затова тя забрави чувствата си - нишките, които никога нямаше да се развият, застана до него и попита, с надеждата екипажът му да успее да го отведе при лечител:

- Къде е „Жана“?

Двете със Сафи бяха оставили конете, а Изьолт нямаше представа къде беше най-близкият населен град.

- Височество, трябва да знам къде е „Жана“ - тя взе лицето му в шепи. - Как да стигна до кораба?

Мерик се беше разтреперил, стиснал ръце пред гърдите си, макар че на допир кожата му гореше. Нишките му ставаха все по-бледи...

„Да бъда проклета, ако го оставя да умре“, рече си Изьолт и се наведе по-близо. Накара го да я погледне в очите.

- Как да се свържа с „Жана“, Височество?

- Ветро... ветробарабана на Лейна - изграчи той. - Удари по него.

Тя пусна лицето му и прокара очи по улицата... Ето. В източния край на града, само на няколко пресечки, имаше същия барабан като този на борда на „Жана“.

Тя се изправи на крака. Морската утрин се завъртя около нея и тя се почувства сякаш имаше натрошено стъкло в мускулите си. Обаче сложи единия си крак пред другия... после пак, докато накрая не стигна до барабана.

Вдигна чука... беше само един, и тя се помоли да е омагьосаният, с който можеше да изпрати порив на вятъра надалеч. После го стовари върху барабана. И пак, и пак, и пак.

Докато биеше - докато блъскаше с душата си, с грешките си, по кожения барабан, - тя закрои план. Поне с това разполагаше. Все още пазеше умението да преценява терена и враговете си. Все още носеше инстинкта да избира най-доброто бойно поле.

Този път Сафи беше сложила начало на нещо малко по-мащабно - с отвличането си от марсточаните определено постигаше нова висота, - но независимо какво щеше да ѝ коства, Изьолт щеше да намери пътя.

Щеше да намери лечител за Мерик.

Щеше да намери начин да спре Кукловода... да попречи на момичето от сенките да срине когото и да било повече.

Щеше да намери отговори относно заклинанието на Корлант... а може би щеше отново да открие и Гречя и Алма.

Преди всичко обаче Изьолт щеше да тръгне след Сафи. Със сигурността на ударите на ветробарабана, на пренебрежението, с което подминаваше писъка на мускулите си и изтощението в краката си, тя щеше да последва Сафи и да си я върне.

Нишкосестри до край.

Мхе веружта.

При пристигането на „Жана“ Мерик беше в безсъзнание. Когато стигна до Дара на Ноден и Кладенеца на произхода, той беше почти мъртъв. В раните му имаше солена вода, беше прекалил с магията си, а трите му счупени ребра не искаха да зараснат.

Когато най-сетне се пробуди на ниското легло в обърнатата наопаки каюта в Дара на Ноден, той завари до себе си леля си. Сребристата ѝ коса беше сияйна както винаги. Нежната ѝ усмивка потръпваше от облекчение.

- Имам добри новини - рече му тя и усмивката ѝ бързо прерасна в съсредоточено смръщване, докато тя мажеше мазило по ръцете, лицето и дланите му. - Гласовещите от Ловац търсят Хермин цял ден. Изглежда, че въпреки нападението си над Лейна, марсточаните искат да установят търговия. Само че настояват да преговарят единствено с теб, Мерик... Представям си колко се пени Вивия от това.

- Ех - въздъхна той със съзнанието, че би трябвало да се зарадва.

Цял живот беше мечтал за търговия, а сега беше доказал, че може да я осигури за Нубревна.

Триумфът му обаче имаше пепеляв привкус и той не можеше да приеме, че жертвата си струваше.

- Къде е... Изьолт? - попита с дрезгав, сух глас.

Изражението на Иврен се вгорчи.

- Екипажът ти я остави в Лейна. Явно е успяла да убеди Хермин, че ще се оправи сама. Трябвало да се срещне с някакъв човек в някакво кафене.

Мерик се зачуди с кого можеше да има среща Изьолт, а леля му продължи с разказа си за изчезването на принц Леополд от Дара на Ноден.

- В един момент беше в кораба, под строга охрана, а в следващия килията му беше абсолютно празна. Единственото обяснение, което имам, е, че някоя чаровеща му е помогнала да избяга.

Това беше твърде много за размътения от мъка и болка мозък на Мерик. Той поклати глава, промърмори, че ще се заеме с това по-късно, след което потъна в магически целебен сън.

Два дни по-късно - три дни след загубата на Кълен - той най-сетне отпътува от Дара на Ноден за залива на Нихар. Иврен се раздели с него с обяснението, че трябвало незабавно да иде в Карауенския манастир; Мерик не успя да надвие гордостта си и да я помоли да остане с него.

Тя идваше и си отиваше още от детските му години. Защо да променя това сега?

И така, придружаван от куцукащия Хермин, Мерик тръгна покрай стволовете и клоните - всички буйни от глътката нов живот. Лишеи, насекоми, зелено, зелено, зелено... Мерик не можеше да го обясни... и неизбежно си мечтаеше и Кълен да беше тук, за да го види.

Всъщност той като че не можеше да се отърси от Кълен. Спомените изгаряха клепачите му отвътре, а загубата пулсираше в основата на черепа му. Дори при вида на живите птици, носещи се над залива, или на гребящия към кораба Хермин, край чудодейно скачащите над вълните риби... всичко имаше пепеляв привкус.

Когато той най-сетне се изкатери на „Жана“, екипажът му беше строен на главната палуба. Всички бяха сложили ивица ирисовосин плат под рамото в знак на траур за загубения си другар; поздравиха отривисто Мерик при преминаването му.

Той обаче почти не ги забеляза. Искаше да види един-единствен човек... единствения, който щеше да разбере как се чувстваше.

Той се обърна към Хермин.

- Доведи Райбър, моля те.

Хермин се сви.

- Тя... няма я, сър.

- Няма я? - повдигна вежди Мерик с недоумение. - Къде е?

- Не знаем, сър. Беше на кораба, когато дойдохме при вас в Дейна, и мислехме, че все още е на него, когато достигнахме залива на Нихар. Само че... не сме сигурни. Знаем само, че в момента не е тук.

Това обаче не задоволи недоумението на Мерик... та къде можеше да иде Райбър? Защо би отишла другаде?

- Оставила е бележка, макар че не пише нищичко за мястото, на което отива. На леглото ви е, сър.

И така, той се качи в капитанската си каюта под съпровода на пронизителна болка в ребрата от усилието. Прекоси каютата с широки крачки, почти сякаш тичаше, и се спря пред омачкания редингот, метнат на леглото. Върху него имаше лист хартия.

Той го взе и очите му забързаха по почти неразбираемите криволици на Райбър.

Челото на Мерик се сбърчи при последните думи. Джоба на жакета? Търговското споразумение.

Той сграбчи дрехата с разтреперани ръце и внимателно извади договора. Последната страница беше изпъстрена с пепеляви следи от пръсти... и с дебел, разкривен почерк.

Нещо взе да пари в гърлото на Мерик. Той обърна договора и установи, че подписът на дом Ерон, както и неговият, все още си бяха там... а от думите „кръвта ѝ бъде пролята“ нямаше и следа.

Не можеше да повярва. Съзнанието му изключи; сърцето му спря да бие. Онази нощ, когато се беше събудил от ръката на Сафи на гърдите си... било е заради това. Тя беше откраднала документа и беше написала горното с пепел от огъня.

А сега Мерик имаше търговията с Хастрел. И с Марсток. В гърлото му се надигна тих, истеричен смях. Беше загубил повече, отколкото си беше представял, но все пак в гърдите си усещаше болезнена убеденост.

Бавно, леко замаяно, той седна на ръба на леглото. Приглади търговското споразумение с почернели пръсти и го остави до себе си.

А след това Мерик Нихар, принц на Нубревна, вдигна глава и се помоли.

За всичко, което беше обичал, за всичко, което беше загубил, и за всичко, което той и страната му - все пак можеше да спечелят.

Сафия фон Хастрел се облегна на фалшборда на личната галера на императрица Ванес, стиснала патерица в ръка. Тучното крайбрежие на земите, владение на далмотийците, се носеше покрай тях, а Сафи се преструваше, че не завира на пладнешкото слънце.

Това бяха земи на палми и джунгли, с начесто разположени рибарски селища и с толкова влажен въздух, че в него можеше да се плува. Тя искаше да се наслаждава на красотата около себе си, а не да се разтапя на противната жега.

Преди стотици години тези земи бяха принадлежали на народа на билянците. Поне така си спомняше Сафи от уроците си. Вече знаеше, че не може да има вяра на учебниците по история.

Поне бялата ѝ памучна рокля пазеше известен хлад въпреки жегата, за разлика от неудобния железен колан, препасан през талията ѝ. Желязото беше изключително модерно в Азмир - без съмнение по внушение на Ванес. В крайна сметка така тя имаше власт над всекиго, който носеше нещо желязно.

Въпреки колана обаче Ванес беше настояла Сафи да си сложи и стоманена огърлица. Накитът представляваше тънка, елегантна верижка, която обаче нямаше начало и край. Императрицата я беше запоила около шията ѝ и въпреки упоритите си, сумтящи опити, Сафи не беше успяла да я махне.

Слава на боговете, Ванес беше преценила, че нишкокамъкът ѝ е безвреден.

Сафи се усмихна криво на пейзажа и облегна тежестта си на патерицата. Левият ѝ крак беше превързан и оздравяваше благодарение на усърдните грижи на шест вещицилечителки от флотилията на Ванес. Явно - както я уверяваше самата тя непрекъснато - не беше целила да нанесе такива рани на Сафи. Тя просто беше твърде ценна (както се изрази Ванес) за подобно „грубо отношение“, така че животът ѝ не беше попадал под заплаха в Лейна.

Вещерските ѝ умения бяха показали, че това не беше истина, но тя беше приела лъжата.

Зад нея се дочуха стъпки и императрицата на Марсток се изправи до нея. Черната ѝ памучна рокля се развяваше на вятъра - знак на почит към осемнайсетте Усойници и моряци, които се бяха пръснали в Лейна. Щом стигнеха в двореца ѝ в Азмир, Ванес щеше да отслужи помен.

- Имам новини за теб - рече тя на марстошки. - Двайсетгодишната спогодба изтече - и добави безчувствено: -Картора вече се готви за първата атака в опит да те върне. Така че да се надяваме - тя повдигна едната си вежда хладно, - че си заслужаваш, веровещице.

Тя я озари с безизразна, каменна усмивка. После се обърна и я остави сама без нито дума повече.

Сафи пък се отпусна замаяно на патерицата си. Беше объркана. Не знаеше дали да се разсмее с глас, или да избухне в истеричен плач, защото се случваше именно онова, което чичо Ерон - и всички участници в плана му - се бяха опитали да предотвратят. Нали? Спогодбата се беше разпаднала преждевременно; сега вече нямаше мир.

А тя определено не помагаше на намеренията на чичо Ерон със съюза си с Ванес - а оттам и с цялата империя на Марсток. Въпреки това отказа да се почувства гузна или да съжали за последните си решения. За пръв път в живота си беше начертала сама пътя си. Беше изиграла собствените си карти, без никой друг да напътства хода на играта.

„Игра, която включва Императрицата и Вещицата“, помисли си тя на шега... макар че мисълта за таро я подсещаше за шлифования измамник... което просто я влудяваше. Един ден щеше да си вземе парите от него.

Смръщила чело, Сафи извади нишкокамъка си. Рубинът проблесна на слънцето и при вида на омотаните около камъка коралови нишки чувството ѝ за самота отслабна. Харесваше ѝ да си мисли, че Изьолт - където и да се намираше - също държеше своя камък.

Сафи може и да не беше с нишкосестра си, може и да не търсеше ново жилище във Веняса, технически може и да се водеше затворничка, но всъщност не изпитваше страх за бъдещето.

„Физически тренировки - беше казал Мерик - в съчетание с вещерство, за което хората са готови да убиват. Помисли само какво можеш да постигнеш. Помисли каква можеш да станеш“

Тя въздъхна - изпразни дробовете си, изкара тежестта от гърдите си, сърцето ѝ заби както никога досега и успокои треперенето на краката ѝ. Напълно.

Защото сега тя знаеше какво можеше да направи... каква можеше да стане. Беше осигурила договора за Мерик, беше му спечелила и преговори с Марсток. Можеше да определи облика на света и да го превърне в по-добро място.

Магията ѝ зажужа, доволна и затоплена от тази истина, и след като пусна нишкокамъка си под роклята, тя разтвори ръце. И отпусна глава назад.

Сафия фон Хастрел усети слънцето на бузите си. И морските пръски по ръцете си. И бъдещето, което я чакаше в Марсток.