Веровещица

ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТ

Мерик беше в каютата на Кълен, приковал очи в нишкобрат си. С посивяло лице Кълен масажираше гърди с кокалчетата си и го гледаше от ниската койка. Райбър беше сложила един чувал с брашно зад него, за да повдигне главата и дробовете му; косата и бузите му бяха покрити с бяла пудра. На бледата утринна светлина напомняше мъртвец.

За разлика от каютата, която изглеждаше доста жива.

Самотният сандък на Кълен под прозореца преливаше от обичайния му овладян хаос, а на пода се очертаваше същинска пътека от ризи и бричове до леглото.

- Твърде си зает с четенето, за да сгънеш униформата си? - попита Мерик и се настани на ръба на леглото.

- Е, хвана ме - Кълен хлопна червените кожени корици на книгата си: „Истинската история на Дванайсетте храбреци“. - Не можах да устоя и прочетох отново епическите моменти. Щом се налага да пазя леглото, поне да се забавлявам - той хвърли око на дрехите по пода, после се сви. - Вярно, че е доста разхвърляно.

Мерик кимна отнесено и се облегна на колене. Униформата не го интересуваше; Кълен го знаеше.

- Не би трябвало да се забавим повече от три-четири дни - рече той.

- Не бързай заради мен.

Кълен се опита да го огрее с една от плашещите си усмивки, но опитът му мигом се провали от пристъп на кашлица.

Щом тя отмина, Мерик продължи:

- Ще ида на север до имението и ще потърся Йорис. Не мисля, че ще се възпротиви за Сафия, но Изьолт няма да му се понрави. Никога не е обичал ‘матсите.

- Никога не хареса и леля ти - отрони Кълен внимателно и се облегна на чувала с брашно. - Предполагам, че и тя ще дойде с вас?

- Надали ще успея да я разубедя.

- Е, ако Йорис ти причини затруднения, кажи му - Кълен махна с ръка и хладен порив на вятъра погъделичка Мерик, - че ще го смажа с ураган.

Мерик се смръщи на тази демонстрация на сила, но все пак замълча. От години спореха относно това колко често и колко дълбоко бърка Кълен в магията си; Мерик не искаше и днес да се разделят с този спор.

- Да ида ли до майка ти, докато съм на сушата?

Кълен поклати глава.

- Аз ще я посетя, щом се пооправя. Ако нямаш нещо против.

- Разбира се, че не. Вземи Райбър с теб. За всеки случай.

Веждите на Кълен скочиха високо.

- Ще известя Хермин, че аз съм наредил - побърза да добави Мерик. - Райбър знае как да ти помогне в случай на пристъп... а екипажът го знае. Напълно логично е да дойде с теб. Освен това... - той повдигна вежди и се вторачи в ноктите си; под тях имаше брашно и мръсотия. - Не мисля, че вече има значение дали екипажът ще разбере за вас, или не. С ролята ми на адмирал е свършено, Кълен. От Ловац не ми отговарят и се убеждавам все повече, че Вивия е казвала истината за баща ми.

- Не се учудвам - рече Кълен тихо.

Мерик изсумтя и зачопли нокътя на палеца си. И този спор се точеше от доста време - Кълен смяташе, че поведението на Вивия се насърчаваше от Серафин. Че кралят искаше децата му непрекъснато да се карат.

Мерик обаче смяташе тази хипотеза за пълна глупост. Въпреки всичките си недостатъци крал Серафин не би пилял силите си, за да предизвиква беди - особено предвид, че Вивия и сама забъркваше достатъчно каши.

- Онова, което знам, Кълен, е, че този гроб е дълбок, а аз все още не съм намерил начин да ни извадя.

- Но ще го направиш.

Кълен се наведе напред, а над върха на чувала изплува облаче брашно. При други обстоятелства това би разсмяло Мерик... и него самия.

- Ако стигнеш до Лейна и получиш търговското споразумение, всичко ще се нареди. Съдбата ти е величието, Мерик. Все още го вярвам.

- Не кой знае какво величие. Търговията ще бъде само с едно от стотиците карторски земи. А и земята ни... - Мерик махна към прозореца и в гърлото му заседна самоироничен смях. - Не се е подобрила от миналата година насам. Не знам защо надеждата ми все още е жива, но е така. При всяко проклето завръщане се надявам, че ще се съживи.

Хъхренето, с което издиша Кълен, накара Мерик да се надигне.

- Уморен си. Ще тръгвам.

- Чакай - Кълен го сграбчи за ръкава на жакета и топлината отново напусна въздуха. - Обещай ми нещо.

- Каквото поискаш.

- Обещай ми, че ще опиташ да се повъргаляш в чаршафите, докато си там. Много си напрегнат - той си пое въздух. - Само като те видя, дробовете ме пристягат.

Мерик се изсмя звучно.

- А аз мислех, че ще бъде нещо сериозно. Имам доста причини да бъда напрегнат, нали знаеш?

- Вярно е и все пак... - Кълен махна вяло с ръка.

- И с кого точно да се повъргалям? Жените не се бият за тази чест.

- С домната.

Сега вече Мерик се разсмя истински.

- Няма да се въргалям с домна. Особено с годеницата на императора на Картора. Освен това заради нея гневът ми излиза от контрол. Само да си помисля, че държим добре курса, тя казва някоя глупост и бурята подхваща отново.

Кълен се закашля. Мерик закова разтревожени очи върху му, но установи, че просто се беше разсмял - макар и дрезгаво.

- Това не е заради гнева ти, умнико. Магията ти реагира на жена, както го е намислил Ноден. Какво, по дяволите, мислиш, че става с моята магия, когато двамата с Райбър...

- Не искам да знам! - Мерик вдигна длани пред себе си. - Наистина не искам.

- Добре, добре.

Смехът на Кълен се успокои, но кривата усмивка остана на устните му.

Мерик пък трябваше да озапти желанието да го удуши. Това не беше разговорът, за който беше дошъл, а не искаше да се раздели с Кълен след напълно безсмислените приказки за омачкани чаршафи.

Затова той се насили да кимне и да се усмихне.

- Предай на майка си поздрави, а ако се нуждаеш от мен, удари по ветробарабана. През повечето време ще пътуваме към Лейна покрай брега.

- Аха - юмрукът на Кълен се долепи до гръдната му кост и той кимна уморено. - Безопасни пристани, Мерик.

- Безопасни пристани - отвърна Мерик, след което излезе.

Щом се качи горе, извика на Райбър да доведе пленниците - като натърти на думата „пленници“. Не товар, не пасажери. Просто „пленници“. Така му беше по-лесно да забрави за намеците на Кълен. Нямаше да поглежда Сафия, нямаше да ѝ говори и категорично нямаше да мисли за нея в онази светлина. А после, когато стигнеха до Лейна, щеше да я остави зад гърба си и никога повече нямаше да я види.

Изьолт тръгна към стълбата през тъмното помещение след Сафи, която вървеше след Иврен, а тя, на свой ред - след Райбър. Двама моряци я измериха с очи, щом стъпи на първото стъпало. Промърмориха си нещо, а в нишките им се преплете ненавист.

Сафи - типично в неин стил - закова очи в тях и прокара бавно палец през гръкляна си.

Нишките им се обагриха в сив страх.

Изьолт стисна зъби и погледна Иврен, за да провери дали монахинята беше забелязала. Не беше, но все пак тя трябваше да припомни на Сафи (за хиляден път) да избягва подобни прояви на враждебност. Нишкосестра ѝ ѝ мислеше доброто, но заплахите ѝ единствено подчертаваха още повече различността ѝ - и само подсилваха въздействието на погледите, проклятията и сивите, наистина сивите нишки.

Сафи по принцип избягваше да се ежи толкова откровено, но обстоятелствата в момента бяха други. Откакто я бяха оковали в железните крачоли, нишките ѝ непрекъснато туптяха в ръждива вина. В златист срам. И в синьо разкаяние.

Изьолт не помнеше подобно поведение у нишкосестра си. Не знаеше, че Сафи е способна да изпита толкова силни чувства, задето беше причинила страдание на някого... така де, на някой друг освен нея самата.

Двете със Сафи стигнаха до празния квартердек на „Жана“. Нишките на Сафи внезапно грейнаха в нови цветове. Сивокафяв ужас. Синя тъга. Новите нишки се преплетоха с вината, срама и разкаянието.

В подножието на надвисналите над „Жана“ високи скали имаше тих плаж със сив чакъл. Ритъмът на вълните и вятъра се нарушаваше единствено от стъпките на моряците. Не се чуваше чирикане на лястовици, нито дрезгаво кискане на чайки. По скалите нямаше накацали грациозни пеликани, над водата не се носеха вълнолюбки.

Птици имаше_, но не бяха в състояние да пеят или летят. Спаружените трупове и оголелите скелети покриваха плажа и се носеха по ленивите вълни на отлива. На брега бяха изхвърлени и стотици мъртви риби, изсъхнали на слънцето.

Колко хиляди трупа се бяха събрали тук през годините? И по колко още изплуваха всеки ден?

Изьолт обърна очи към Иврен и се запита как ли се чувства монахинята при вида на родната си земя. Нейните нишки обаче останаха спокойни и през тях пробяга единствено отсянка на тъгата.

Изьолт прочисти гърло и потисна порива да заекне.

- Мислех, че водата е отровна, монахиня Иврен, не рибата.

- Да, но рибата плува в отровената вода и умира - отвърна Иврен и застана от другата страна на Изьолт. - След това птиците я поглъщат и също загиват.

Сафи залитна към фалшборда. И нишките ѝ, и лицето ѝ бяха в плен на ужаса.

Изьолт обаче запази пълно спокойствие; искаше ѝ се да можеше да докара изражението на Сафи. Искаше ѝ се да можеше да покаже на Иврен, че дробовете я пристягаха при вида на съсипаната земя, че ребрата ѝ сякаш се превръщаха във вледенен гранит. Тя обаче нямаше маски, нямаше и думи, затова просто остана на място.

С крайчеца на окото си забеляза проблясъка на нечии нишки. Нямаше нужда да се обръща, за да се досети кой се изкачи на палубата. Кой застана до Иврен и извади далекогледа от жакета си.

Нишките между Мерик и Сафи вече бяха по-здрави, в объркана, противоречива смесица. Външните се протягаха подобно пипалата на морска звезда с лилава жажда. С виненочервена страст. С оттенък на синьо съжаление.

И далеч не малко ален гняв.

„Тази връзка е доста взривоопасна“, помисли си Изьолт и трескаво разтри основата на носа си.

- Какво има? - попита Сафи.

Тя се сепна. Нишките толкова я бяха погълнали, че не беше забелязала, че Сафи се е обърнала към нея.

- Нищо - измърмори с ясното съзнание, че Сафи ще разпознае лъжата.

- Тя е без обувки! - извика Иврен и Сафи премести вниманието си на нея.

Мерик изду ноздри и въпреки че Сафи разтвори устни -вероятно за да обяви, че не ѝ пречи, че е боса, - той изрева:

- Райбър! Намери някакви обувки за домната!

Момичето от екипажа изскочи на палубата и задъвка устна.

- Мога да ѝ дам ботуши, адмирале, но ще трябва да слезе с мен долу. По-лесно е да заведа нея при обувките, отколкото обратното.

- Действай.

Мерик ѝ махна снизходително и отново насочи далекогледа към брега.

Сафи погледна Изьолт.

- Искаш ли да дойдеш?

- Ще остана тук.

Ако идеше с нишкосестра си, тя можеше да я залее с въпроси. Въпроси, които щяха да доведат до свързвателните нишки...

Или още по-зле - до гласа на сянката от кошмарите ѝ.

- Предпочитам да остана навън - добави. - На чист въздух.

Сафи не се хвана. Тя измери с очи близките моряци, които се катереха по мачтите. После ги върна скептично на Изьолт.

- Сигурна ли си?

- Всичко е наред, Сафи. Не забравяй, че аз те научих на изкуството да кормиш.

Сафи се подсмихна, но нишките ѝ засияха развеселено в розово.

- Така ли беше, скъпа нишкосестро? Май си забравила, че във Веняса наричаха мен „Великата месомелачка“ - тя вдигна ръка с престорена важност и се обърна към Райбър.

Следващата усмивка на Изьолт не беше престорена.

- Ти това ли си чула? - викна тя. - Всъщност ти казваха „Великата думомелачка“, Сафи, защото устата ти не спира да мели.

Сафи се спря, преди да тръгне надолу - само колкото да погледне Изьолт и да прехапе палец.

Изьолт не закъсня и веднага захапа и своя.

После се извърна към парапета и завари Мерик с високо вдигнати вежди. Иврен се опитваше да потисне смеха си. Изьолт почувства задоволство, че беше разсмяла монахинята, и по плещите ѝ се разля топлота.

- Радвам се, изглеждаш по-добре - рече Иврен.

- Радвам се, по-добре съм - отговори Изьолт и затършува за нещо остроумно, което да добави. За каквото и да било, което да добави всъщност.

Обаче не ѝ хрумна нищо и бризът довя неловко мълчание. Тя взе да разтрива десния си лакът, колкото да се занимава с нещо.

При това в нишките на Иврен пламна зелена тревога.

- Ръката те боли... колко глупаво от моя страна да оставя мехлемите си долу.

Тя се отдалечи бързешком и остави Изьолт с Мерик.

Сама с Мерик.

С принца, който би могъл да стане част от нишкосемейството на Сафи... или неин враг със същата лекота. С принца, който в момента решаваше накъде - и как - пътуваха Изьолт и Сафи.

Без да си дава точна сметка какво прави, Изьолт изтърси въпроса си:

- Женен ли сте?

Това беше първият въпрос, който задаваха нишковещиците при изработването на нечии нишкокамъни, и като малка Изьолт беше чувала Гречя да го произнася хиляди пъти.

Мерик стисна далекогледа в пръстите си по-здраво. В нишките му просветна изненада.

- Хм... не.

- Имате ли възлюбена?

Той събра далекогледа, а в нишките му се преплете отвращение.

- Нямам възлюбена. Защо питаш?

Изьолт въздъхна наум.

- Нямам интерес към вас, Ваше Височество, така че ми спестете презрението си. Просто се опитвам да преценя дали да тръгнем с вас към Дейна, или не.

- Дали да тръгнете? - тялото и нишките му се отпуснаха. - Нямате особен избор.

- Ако наистина смятате така, значи сериозно ни подценявате със Сафи.

Бузите му - и нишките също - лумнаха в гневно червено, затова тя реши да съкрати нишковещерския си разпит. И все пак, когато той се завъртя на пети, за да се отдалечи, тя препречи пътя му.

- Не ме харесвате - рече му. - Не сте и длъжен. Просто не забравяйте, че ако някога сторите нещо на Сафия фон Хастрел, ще ви насека на парчета и ще нахраня плъховете с тях.

Мерик не отговори - макар че изглеждаше изключително разгневен, когато я заобиколи и се насочи към стъпалата.

Синьозелената жилка на разбирането в нишките му обаче даде на Изьолт да разбере, че не само я беше чул, а и че беше приел предупреждението ѝ.

Което беше добре, защото го беше отправила съвсем искрено.

Сафи беше приклекнала ниско в лодката. Водата плискаше край бордовете, а Райбър въртеше веслата, за да ги откара с Изьолт, Иврен и Мерик до брега.

Когато тя я отведе под палубата, Сафи ѝ се извини, че ѝ беше докарала неприятности. Райбър просто повдигна рамене.

- Адмиралът много ръмжи, но не хапе. Освен това не го е яд на мен.

Това беше пълната истина. Мерик почти не беше поглеждал Сафи, откакто бяха влезли в залива, а щом тя се опиташе да го попита нещо - „Пеша ли ще пътуваме? Имаме ли провизии?“ - просто се обръщаше на другата страна.

Което - разбира се - я караше единствено да настоява за отговор още по-упорито. Предпочиташе да ѝ изръмжи и дори да почувства ухапването му, отколкото да го гледа как се преструва, че тя не съществува.

След минути лодката достигна до брега, Райбър скочи в дълбоките до колене вълни и я издърпа на брега. Мерик и Иврен скочиха пъргаво на сушата. Сафи и Изьолт обаче не бяха толкова грациозни.

- Матю и Хабим не успяха да ни научат на това – рече Изьолт и се опря на ръцете на Райбър и Сафи, за да скочи. - Трябва да ги известим, че слизането от лодки е ценно житейско умение.

- Не чак толкова ценно - обади се Райбър. - Просто слизаш и се качваш.

Сафи се прокашля.

- Изьолт се опитва да се пошегува.

- О... - захихика се Райбър. - Извинявай. Досега съм срещала само една нишковеща, при това много стара. Вероятно в момента виждаш нишките ми ?

- Аха - отвърна Изьолт. - Позеленели са от любопитство.

На лицето на Райбър се изписа доволна усмивка.

- А... можеш ли да видиш и сърдечната ми нишка?

Изьолт сбърчи нос и стрелна Сафи притеснено с очи, преди да отговори:

- Аха, виждам я. Той е на кораба.

Райбър се ухили още по-широко - макар че очите ѝ грееха с отнесена празнота.

- Райбър - кресна Мерик.

Момичето се стресна, след което закрачи изпълнително към своя адмирал.

Сафи се наведе към Изьолт.

- Защо ме погледна, когато Райбър попита за сърценишката си?

- Защото в нея има синьо - отвърна тя равно. - Тоест любовта ѝ е свързана с тъга.

- О... - прошепна Сафи.

Гърлото я стегна при мисълта, че някаква тъга свързваше Райбър и Кълен.

Изьолт заскача по пясъка и се присъедини към Иврен, която разглеждаше един мъртъв буревестник на няколко крачки от тях. Сафи изчака Мерик.

- Като втори помощник-капитан - рече той на Райбър, чиито плитки подскачаха на вятъра, - Хермин командва кораба до оздравяването на Кълен. И запомни едно: не яжте рибата и не пийте водата. Това тук не е като река Тимец - нашите водовещи не са били тук. Ще умрете, преди още да сте преглътнали. Също така, погрижи се Хермин да не напъва вещерските си умения прекалено. Щом Ловац не отговаря, няма какво да направим.

Райбър отдаде чест с юмрук пред гърдите, а Мерик отправи поглед към кораба. Няколко дълги мига вълните галеха стъпалата на Сафи - в ботушите на Райбър, - но тя не се отдръпна. Просто изчака принцът да приключи тихото си сбогуване.

След като го направи - както си пролича по внезапно изправения му гръб и подръпването на яката, - той се завъртя и я подмина.

- Безопасни пристани! - викна Райбър след тях.

- Безопасни пристани - отвърна Сафи, подтичвайки след Мерик.

Изьолт се изравни с нея. Иврен ги следваше, без да изостава, с далеч повече грация от тях двете. Плажовете около Веняса бяха пясъчни и ситните камъчета не понасяха кой знае колко добре на глезените на Сафи. Освен това тя бързо се увери, че прескачането на мъртви птици не беше толкова лесно.

Когато обаче се обърна към Изьолт, за да се оплаче, установи, че нишкосестра ѝ вече се е задъхала.

- Добре ли си? Да забавим ли крачка?

Изьолт настоя, че е добре. След което извиси глас:

- Къде отиваме, Ваше Височество? Защото ми се струва, че вървим към стена.

Действително сякаш се бяха насочили към два високи скални бряга, които се събираха в ниска козирка, обсипана със сталактити.

След като стана ясно, че Мерик няма намерение да говори - Сафи беше впечатлена, че Изьолт изобщо беше решила да опита, Иврен отговори вместо него:

- Там има скрита пещера. Трябваше да остане в тайна, както и целият залив.

- Никой няма да ни види - изсумтя Мерик.

Той се насочи към десния ръб на козирката и се шмугна под един сталактит.

Сафи го последва. През процепите в скалния таван се процеждаха тънки утринни лъчи. Пътеката пред нея - очевидно изсечена от хора - беше толкова тясна, че ѝ се наложи да обърне тяло настрани.

След няколко стъпки Мерик се изправи. Сафи рискува и последва примера му. Главата ѝ не се удари в острите скали - макар че се намокри.

- Водата отровна ли е? - попита тя и пипна косата си.

- Не на допир - отвърна Иврен. Гласът ѝ беше приглушен от тялото на Изьолт пред нея. - Повечето сладка вода в района е опасна за пиене, но част от нея си остава чиста независимо от всичко.

Мерик простена отегчено.

- На никого не му се слуша за Кладенците на произхода.

- На мен ми се слуша - сопна се Сафи.

- И на мен - добави Изьолт през шумни, задъхани глътки въздух. - Чела съм толкова много за тях. Вярно ли е, че Водният кладенец може да те излекува?

- Навремето можеше. Всички Кладенци можеха да лекуват, когато все още бяха живи... Мерик - тросна се Иврен, - по-бавно. Не всички познават пътеката, а и не всички са в идеално здраве.

Мерик забави, макар че не много. Затова Сафи скъси собствените си крачки. Щом той осъзнаеше, че всички изостават, щеше да му се наложи също да почака.

Не след дълго бедрата ѝ горяха, а глезените ѝ омекнаха - пътеката беше започнала да се изкачва.

- И в земите на моя род имаше един Кладенец на произхода - поде тя, след като се увери, че наклонът не представлява трудност за Изьолт. - Само че беше пресъхнал.

- Да - отвърна Иврен. - Така е - остават само два непокътнати Кладенеца. От петте само Кладенецът на ефира в Карауенския манастир и Кладенецът на огъня в Азмир все още са живи. Изворите им бликат, дърветата цъфтят целогодишно, а водите им са целебни. Макар че разправят...

- Започват стъпалата - лавна Мерик.

- ...че ако Каар Ауен се завърнат, останалите Кладенци ще възвърнат силата си и изворите им отново ще бликнат.

Сафи присви очи към гладките стъпала, по които бе заскачал Мерик, и се опита да си спомни историите от детството си.

- Колко Каар Ауен е имало преди смъртта на последните двама?

- По наши изчисления поне деветдесет - рече Иврен, - но пазим Паметни записи за четирийсет двойки.

- Записите - намеси се Мерик снизходително - не значат, че са съществували.

- Паметните записи - възпротиви му се Иврен - означават точно това. Една Сестравзоровеща прехвърли записите право от труповете на Каар Ауен.

- Само че Паметните записи биха могли да са фалшификат, лельо Иврен. Хайде, ако си приключила с басните, време е да пазим тишина.

- Та тук няма изход - рече Сафи.

На трийсет стъпки пред тях, осветена от слаб слънчев лъч, се виждаше единствено гладка стена.

- Чудна работа, принце.

Той не отвърна на предизвикателството ѝ, затова тя продължи на пръсти след него, докато и двамата не достигнаха до стената... а той най-сетне не ѝ проговори. Слънцето разкриваше бегло чертите на лицето му.

- Трябва да бутнем заедно - прошепна той, облегна рамо о стената и долепи длан до нея.

Сафи зае същата поза с другото си рамо.

- Едно... - зашепна той. - Две... Три.

Сафи натисна. Мерик също. После по-силно. После още по-силно. Сафи изсъска:

- Нищо не става!

Разбира се, в мига, щом не особено тихото възклицание се отдели от устните ѝ, стената се придвижи напред със стържене и въздухът се раздвижи.

А тя се изтърколи в свят на мъртви дървета и посивяла земя. Мерик също залитна, но в идиотски опит да се задържи се хвана за движещата се каменна врата, която просто го преметна и той падна по гръб.

Тя се стовари отгоре му и блъсна гърди в неговите. И двамата изпуфтяха, а Мерик простена от болка.

- Какво? - тросна се тя и се опита да се отблъсне от него.

Ръката ѝ се беше заклещила под тялото му и при всяко дръпване нейното се долепяше до него.

В жилите ѝ пламна огън. На предишния ден се беше озовала близо до него по време на свадата им, но сега се чувстваше... другояче. Усещаше всяка част на тялото му. Извивката на хълбоците му, мускулите по гърба му... мускули, в които пръстите ѝ сякаш настояваха да се вкопчат. Случайно. Напълно случайно.

Тя си даваше ясна сметка и за факта, че Иврен се смееше, а Изьолт беше зяпнала - което далеч не подобаваше на една нишковеща. Преди обаче да им нареди да ѝ помогнат, Мерик извъртя глава и стегна стомах под нейния.

- Слизай от мен!

Ръмжащият му глас избумтя в гръдния ѝ кош, но тя не намери време да изджавка нещо в отговор, тъй като смехът на Иврен утихна... а на поляната проскърца дърво.

Иззад избелелите борове изникнаха върховете на двайсет стрели, а Изьолт пророни:

- Ох, Сафи. Нали ти каза да мълчиш.