Веровещица

ТРИДЕСЕТ И ДЕВЕТ

Изьолт седеше в бюфета, стиснала здраво очи, насочила сетивата си навън. Магията ѝ търсеше някакви признаци на живот. На пръснати.

Колкото до кръвовещия на име Едуан, нишките му си оставаха все така непроницаеми за нея. Беше успяла да разбере какво изпитва само по изражението на лицето му... и доколкото можеше да прецени, той не изпитваше нищо. И въпреки че му се беше доверила, че няма да я убие - и че вероятно няма да я остави на пръснатите, - в цялата работа нямаше никаква веружта.

Мхе веружта. Най-светият номатски израз, който означаваше: „Повярвай ми, сякаш душата ми е твоя“.

Това беше казала Луната майка на номатците, когато ги беше повела далеч от потъналия във войни далечен изток. Това казваха родителите на децата си, преди да ги целунат за „лека нощ“. Това изричаха сърценишките, когато се вричаха в брак.

Едуан можеше да знае израза само ако беше живял с номатско племе... Или ако той самият беше номатец. Откъде го знаеше обаче, нямаше значение. Беше помогнал на Изьолт. А после си беше тръгнал.

Магията ѝ потрепна - усети, че един пръснат марсточанин дебне край счупения прозорец. Той носеше три виещи се ивици смърт, същите като онези, които беше забелязала над трупа във Веняса. И като онези, които беше видяла през очите на Кукловода.

Тези нишки обаче бяха по-дебели. По-тлъсти и необичайно дълги. Превръщаха се в крехки ластари, които чезнеха в небето, подобно конците на марионетка...

Изьолт се сепна рязко. Кукловода. Делото ѝ се развиваше в момента пред очите ѝ. Прекъснатите нишки стигаха чак до Познин - сигурна беше, - тоест Кукловода някак беше успяла да пръсне всички тези хора от разстояние.

Не, не „някак“. Беше го направила с нейна помощ.

„Всички тези планове и места, скътани в ума ти - беше ѝ казала Кукловода, - много зарадваха Краля на обирджиите. Затова и той ми повери тази велика мисия за утре. Така че: благодаря ти - всичко това стана благодарение на теб.“

Кукловода се беше досетила, че Изьолт и Сафи са се насочили към Дейна и беше пръснала всички, до които беше успяла да се домогне.

Внезапно кръвта на Изьолт кипна под наметалото. Тя взе да се задушава в бюфета. Главата ѝ я изгаряше отвътре. Защо не се беше противопоставила по-упорито на Кукловода? По-добре да беше се отказала от съня и да се беше изтръгнала от хватката на сянката на тази жена.

Взе да ѝ се гади...

Не, направо повръщаше. Сухи, разтърсващи спазми; всички тези пръснати тежаха на нейната душа. Тя ги беше убила със слабостта си.

Нови нишки примигнаха в съзнанието ѝ. Ярки, живи нишки, които пометоха прилошаването ѝ. Познаваше ги -този оттенък на зелена решителност и тревожно бежово.

Иврен. Монахинята беше точно пред прозореца.

Докато сърцето ѝ тупне, Изьолт беше изскочила от бюфета. Не можеше да допусне и монахинята да загине. Тя излетя през счупения прозорец. Стъклата закачиха наметалото, но токата издържа. После тя зави надясно, в посоката, от която долавяше нишките на Иврен, и се понесе по тясната улица.

Дъждът я пронизваше, а раната на лицето ѝ смъдеше. Бурята се засилваше все повече, сякаш самото небе беше оживяло. Облаците бучаха, мятаха се и се носеха в една посока - към кея.

Изьолт зърна нещо бяло през дъжда. Тя напъна прасци и се развика:

- Иврен!

Бялото петно спря. Силуетът на Иврен се очерта, сребристата ѝ глава също. Тя погледна назад. На лицето ѝ се изписа изненада, но нишките ѝ посиняха от облекчение.

От близката стреха заструи чернилка. Просмука се през сенките на една витрина.

Пръснатите.

- Зад теб! - изпищя Изьолт и вдигна сабя.

Обаче закъсня. Пръснатите се спуснаха върху Иврен и монахинята изчезна под ордата на смъртта.

Изьолт се понесе като стрела по пътя, като крещеше и сечеше около себе си. Остриетата ѝ режеха глави, съсичаха крака.Мехурите се пръскаха и покриваха стените със съскаща киселина. Както и наметалото ѝ.

Въпреки това тя продължаваше: замахваше, сечеше, мушкаше и не спираше да крещи името на Иврен.

Скоро не остана никой за убиване. Пръснатите побягнаха... а на мястото, където беше паднала Иврен, беше останало единствено огромно петно кръв.

Изьолт се завъртя и в полуда взе да търси по входовете и сенките.

От монахинята обаче нямаше и помен - както и от пръснатите.

Затова тя стисна очи, за да забрави за бурята, и потърси нишките. Ето. От другата страна на най-близката уличка грееха нечии ужасени бели нишки, примесени със сиво от болка. Със сиво от много болка.

Тя тръгна срещу вятъра, стиснала здраво наметалото на Едуан. Кръвовещият ѝ беше казал истината: пръснатите явно не можеха да я подушат.

Стигна до пресечка с редичка тесни къщи. Виещата се по земята кървава следа от Иврен вече беше започнала да се размива на дъжда.

Изьолт ускори ход и я последва докъдето можа, само че пороят бързо отмиваше кръвта. Дори усилията да долови нишките на монахинята скоро се оказаха безплодни. Движеха се твърде бързо. Далеч по-бързо, отколкото можеше да върви тя в бурята.

Тя се мушна в една позната тясна уличка и зърна блъсканото от вълни пристанище на няколко пресечки по-надолу. Намираше се в западния край на града, откъдето беше влязла в началото. Вятърът я засипваше с пясък и солени пръски, а бурята се усилваше. Дъските скърцаха; сградите се рушаха.

Изьолт вдигна ръка пред лицето си и трескаво се огледа за следи от Иврен - бяло петно сред бурята или проблясване на нишките ѝ. Обаче не забеляза нищо. Бурята поглъщаше всичко. Тя едва долавяше дори присъствието на пръснатите. Всъщност те като че бяха започнали да напускат града, насочвайки се в северна посока.

Блесна светкавица. Светлината и горещината я накараха да затвори очи. Засипа я вълна от магия, която заигра по кожата ѝ и в дробовете ѝ. Тя се добра до най-близката стена и се сви в наметалото.

За половин дъх - който обаче ѝ се стори безкраен - се остави на смазващото чувство за вина. И на ненавистта към самата себе си, към магията си и към Кукловода.

След това обаче бурята утихна. Грохотът, напорът и безмилостният дъжд намаляха...

В съзнанието ѝ блеснаха нишки. Живи нишки, наблизо. Тя скочи на крака и отметна наметалото. Циклонът се отдалечаваше в спирала над морето като виеща се черна змия.

'Изьолт изкуцука до една порутена уличка в търсене на живите нишки. Стъпките ѝ захрущяха по стъклото, докато най-сетне не откри принца на Нубревна: охлузен, окървавен, заклещен под останките на една сграда.

И все пак жив. Слава на боговете, тя също беше жива и щеше да го спаси.

Сафи се втренчи във Ванес, а в гърлото ѝ се надигна смях. Разбира се, императрицата на Марсток. Кой друг би имал куража да се бие с млатило? Или да е достатъчно откачен, за да се изправи срещу нея сам?

Все още валеше. Духаше злостен вятър - с волска сила, която при това се ускоряваше, - а вълните всеки миг щяха да залеят цялата улица. В другия край на града боботеше ураган, но тя и за миг не отлепи очи от императрица Ванес. Ако се пръснеше...

Обаче, подземни богове, Сафи беше ли в състояние да убие императрица?

Очите ѝ отскочиха към млатилото, на една ръка разстояние от Ванес, сякаш забравено. Ако пръсването на императрицата започнеше, това оръжие беше единственият ѝ шанс...

Ванес притихна. Спря да чеше ръце и застина напълно неподвижно. Беше приковала очи зад Сафи.

- Дванайсетте да ме пазят - възкликна тя.

„Щом говори, значи не се пръсва“, каза си Сафи наум.

Каквато и покварена магия да се беше надигнала у Ванес, императрицата не ѝ се беше поддала.

След това обаче Сафи направи грешката да проследи погледа ѝ. Бурята се отдалечаваше, а в центъра ѝ стоеше човек. По черния му силует пращяха светкавици, докато той се виеше и мяташе тичешком към морето.

Кълен.

О, богове. Сафи залитна, но задържа главата си изправена, за да огледа улицата. Не забеляза следи от Мерик. Невъзможно беше да е загинал. Преди обаче тя да тръгне нататък, Ванес извика:

- Предай се, веровещице.

По дяволите. Сафи се извърна изключително бавно към нея. Онази беше вдигнала млатилото.

Сафи облиза устни. Усети вкуса на кръв и сол. Нямаше ли да успее да отвлече вниманието на Ванес и да ѝ избяга?

- Защо вие? - попита тя. - Защо не изпратихте войниците си да ме убият? Защо поемате сама този риск?

- Защото аз служа на народа си. Ако се наложи нечии ръце да се изцапат, винаги цапам своите собствени.

Сафи премигна. А после се разсмя - накъсано, с изненада. Току-виж се окажеше, че в това отношение Ванес беше досущ като Мерик. И все пак...

- Това е далеч повече от... оцапване на ръцете, императрице. Едва не загинахте в урагана. И едва не се пръснахте.

- Ако враговете ми се бяха докопали първи до теб, щеше да ме свалиш от власт. А в мои ръце можеш да спасиш едно кралство. Моето. За мен това е достатъчна причина да умра.

Ех. Думите накараха Сафи да въздъхне и в основата на гръбнака ѝ се разшава нещо изконно и древно. „Един в името на мнозина!“ Сега го проумя.

- Предай се - Ванес махна с ръка и бодливата топка на млатилото се заклати. - Нямаш избор.

Лъжа, зашептя магията на Сафи и приливът на енергия накара всичко от последните няколко дни да я връхлети. Потоп от думи и лъжи, които хората вярваха за нея.

„...да продължиш безхаберното си съществувание, към което винаги си се стремила... вече не става дума само за теб... Само ти би могла да проявиш подобно безразсъдство... Нямаш избор...“

След което една мисъл се открои ясно в съзнанието й: „Ако беше пожелала, Сафия, можеше да определиш облика на света“.

Думите принадлежаха на чичо ѝ Ерон. Сафия осъзна -почти през смях, - че беше прав. Не беше в плен на собствената си кожа или на грешките си и нямаше нужда да се променя. Носеше в себе си всичко, от което имаше нужда: наученото от Матю и Хабим... дори от чичо Ерон, заедно с непоколебимата, непреклонна любов на нишкосестра си.

Сафи действително можеше да определи облика на света.

И беше време да го направи.

С едно рязко, гладко движение тя заклещи пета зад глезена на Ванес и фрасна императрицата в носа. Ванес падна по гръб на улицата.

А Сафи побягна... затича се бясно към третия кей. Без да поглежда назад, без да мисли. Това беше тя, такава искаше да бъде. Мислеше със стъпалата на краката си, усещаше с дланите на ръцете си. Кълбо мускули и магия, обучени да се борят в името на хората, които обичаше, и на каузите, в които вярваше. Животът ѝ не я беше водил към Веняса или към бягството от бала. Беше я водил към този галоп към последния кей.

Не искаше свобода. Искаше вяра в нещо - а подобна награда беше достатъчна, за да си заслужава да се спусне в бяг или в битка и да не се отказва, независимо от обстоятелствата.

Сега имаше такава награда. Тичаше за Нубревна. За Мерик. За Изьолт. За Кълен, за Райбър, за Матю и Хабим, а най-вече - за самата себе си.

Отвсякъде в периферното ѝ зрение се материализираха войници. Поток от зелени униформи, стичащ се по улиците на Лейна. Те обаче не можеха да я застигнат - поне не и преди да стигне до целта си.

Усещаше го със самото сърце на вещерството си и с всеки мощен, гръмовен писък в гърдите си: истина-истина-истина, Сафи ускоряваше все повече.

Вече беше на десет крачки от кея.

Пет.

Нещо малко и здраво - може би дръжката на млатило -се вряза в коляното ѝ. Тя падна, но инстинктите ѝ се включиха. Претърколи се с елегантно кълбо... и поднови спринта си.

После стъпи на първата дъска на кея и болката я прониза.

Яростна болка, от която ослепя.

Зашеметяваща болка, от която слухът ѝ отказа.

Сафи изкрещя и падна напред. Ръцете ѝ се сгънаха под тялото ѝ.

Левия ѝ крак... Покритата с шипове топка на млатилото я беше ударила. Костите ѝ бяха натрошени. Кръвта ѝ бликаше.

Тя обаче беше на кея и независимо дали беше проляла кръв, или не, договорът трябваше да бъде спазен. Трябваше.

Черните ботуши запълниха всичко пред очите ѝ. След секунди двама от Усойниците я дръпнаха на крака и я оковаха.

Императрицата се приближи, крещейки заповеди на марстошки. Бяха твърде трудни за Сафи, но тя самодоволно забеляза синината, оформила се под окото на Ванес. Охо, и колко кръв беше шурнала от носа ѝ!

Двамата Усойници я стиснаха за раменете, въпреки че не би могла да им избяга - дори ходом - независимо колко упорито опитваше. Всъщност ако не бяха ръцете на раменете ѝ, не беше сигурна дали би успяла изобщо да се задържи на крака, докато императрицата се приближаваше.

И макар че Сафи не копнееше за нищо повече от това да мигне, да заплаче, да се помоли някой да се погрижи за крака ѝ, тя впи очи във Ванес, без да отклонява поглед.

Накрая императрицата се усмихна. Ужасяваща усмивка с цялата кръв, която се процеждаше между зъбите ѝ.

- Вече не можеш да ми избягаш.

- Аз... не съм и опитвала - изхриптя Сафи, макар че всъщност искаше просто да изкрещи. Насили се да се засмее дрезгаво. - Ако искате магията ми, императрице - ако смятате, че съм толкова могъща... сте в заблуда. Мога да различавам истината от лъжата, но това е всичко. А и дори когато знам истината... невинаги я казвам.

Ванес стисна челюсти. Наведе се към нея, сякаш се опитваше да разчете тайните в очите ѝ.

- Как мога да спечеля верността ти тогава? Как да гарантирам, че ще ми кажеш истините, от които се нуждая и които ще ми помогнат да спася кралството си? Кажи цената си.

Сафи се взря в подутото ѝ, полилавяло лице и пусна магията си в търсене на признаци за искреност у Ванес. Звучеше невъзможно тя да ѝ предложи нещо толкова сериозно... Обаче въпреки изпепеляващата болка Сафи долови положителното трептене на магията си.

На устните ѝ заигра триумфална усмивка - макар че изражението ѝ спокойно би могло да бъде гримаса от болка. В този момент беше трудно да се прецени.

- Искам търговия с Нубревна - рече тя. - Искам да изпратите конвой до Ловац и да договорите износ на храна в замяна на... в замяна на нещо, което могат да ви предложат нубревненците.

Ванес повдигна окървавена вежда, а бризът развя мократа коса пред лицето ѝ.

- Защо ти е да искаш това?

- По същите причини като вас.

Сафи наклони глава към града, но мигом се разкая. Резките движения ѝ костваха твърде много кръв. Всъщност всички движения.

- Готова съм да изцапам ръцете си за хората, които са важни за мен. Готова съм да стигна, докъдето трябва, и да се боря, колкото е нужно. Ако това е цената, за да им помогна, тогава ще го направя.

За нейно учудване в отговор Ванес се усмихна лекичко, но искрено.

- Значи се разбрахме, веровещице.

- Значи способностите ми са на ваше разположение.

Тялото ѝ потръпна с облекчение... или като предупреждение, че беше загубила твърде много кръв.

Тя премести поглед към улицата, по която смяташе, че е изчезнал Мерик - беше близо до мястото, на което беше видяла за последно и Изьолт. Мигът се разтегна във времето; тя чуваше единствено плискането на водата по дока. Усещаше единствено нежния, измиващ дъжд по бузите си. Мислеше единствено за семейството си.

Тя кимна към приятелите си и се сбогува наум с тях. С надеждата да са добре... и с увереността, че ще дойдат да я потърсят.

След това кухо шляпащите нови стъпки разпръснаха мислите ѝ и донесоха със себе си разкъсваща болка.

- Време е да полетим - рече Ванес и даде знак на най-ниския моряк от множеството, с татуировка на ветровещ на ръката. - Флотата ни не е далеч. Ще се справиш ли, веровещице?

- Да - прошепна Сафи и залитна към един от мъжете, които я подкрепяха. После му се ухили и рече: - Аз съм Сафия фон Хастрел и мога да направя каквото пожелая.

Думите се откъснаха от езика ѝ, а магията ѝ се наежи... след което замърка като лъв на припек.

Истина, говореше тя. Истина вечно и завинаги.