Веровещица

ТРИ

Сафи се изненада колко трудно се оказа да стигнат до кафенето на Матю, над което живееше Изьолт. Двете бяха изтощени, гладни и охлузени, сякаш бяха минали през адските огньове, така че дори обикновено действие като ходенето я изпълваше с желание да застене. Или да седне. Или поне да облекчи болежките си с една гореща вана и купа сладки.

Ваните и сладките обаче трябваше да почакат. Стражарите бяха плъзнали из цяла Веняса и момичетата успяха да се доберат до Северния пристанищен район едва призори. Първата половина от нощта уморено се бяха прокрадвали по пътя от фара до столицата, а втората прекараха в криене по малките улички, прескачайки оградите между дворовете.

Всеки път, щом зърнеше нещо бяло - всяко простряно пране, всяко прокъсано платно или опърпана завеса, -Сафи имаше чувството, че стомахът ѝ ще изскочи през устата. Нито веднъж обаче не се сблъскаха с кръвовещия -слава на боговете - и щом нощта започна да изсветлява с наближаването на зората, табелата на кафенето на Матю изплува пред очите им. Стърчеше над тясна уличка, пресечка на главния път покрай пристана.

Всъщност кафето не беше марстошко - и самият Матю не беше от империята Марсток. Беше филтрирано и промито, нагодено към „безчувственото небце на западняците“, както имаше навика да се изразява Хабим.

Освен това кафето на Матю не беше и най-доброто в града. Той сам е готовност признаваше, че в една съмнителна дупка в Южния пристанищен район го правеха далеч по-добре. Хората в северните предели на столицата обаче не влизаха тук заради кафето. Идваха, за да вършат сделки.

Сделки, в които думовещи като Матю нямаха равни - търговия със слухове и тайни, планиране на обири и измами. Той държеше кафенета навред из Вещерия и всяка новина - за каквото и да се отнасяше - стигаше първо до него.

Именно думовещерската природа на Матю го превърна в очевидния избор за възпитател на Сафи, тъй като благодарение на природата си умееше да говори всички езици.

По-важното обаче беше, че неговата сърценишка, Хабим, беше работил цял живот за чичото на Сафи - като боец, но и като вечно недоволен учител. Така че с изпращането ѝ на юг решението Матю да поеме нещата оттам, докъдето ги беше докарал Хабим, беше съвсем разумно.

Не че Хабим се отказа изцяло от обучението ѝ. При всяко от честите си посещения при своята сърценишка във Веняса той с хъс се заемаше да вгорчи живота на Сафи с допълнителни часове тренировки по бързина или древни бойни стратегии.

Сафи стигна до кафенето първа, подрипна през локва нечистотии с плашещо оранжев оттенък и взе да почуква заклинанието ключ по входната врата - нововъведение след инцидента с откраднатите прибори. Вярно, че Хабим беше надул главата на Матю с опяването си за цената на заклинание-ключ от ефировещите, но на Сафи ѝ се струваше, че си заслужава парите. Престъпността във Веняса процъфтяваше - първо, защото градът беше пристанище, второ, защото богатите гилдмайстори бяха стра-а-ашно апетитни за жадните за пиестри отрепки.

Разбира се, именно тези гилдмайстори-избраници плащаха за могъщата, наглед безбройна армия от градски стражари... един от които току-що беше забавил крачка на ъгъла на уличката. Той се обърна с гръб към тях и взе да оглежда корабите, закотвени в Северния пристанищен район.

- По-бързо - пошушна Изьолт и я мушна в гърба. -Стражарят се обръща... обръща...

Вратата зейна широко, Изьолт я блъсна и тя влетя в тъмния дюкян.

- Ама че грубиянщина! - изсъска тя и се врътна към нишкосестра си. - Стражарите наоколо ни познават!

- Именно - засече я Изьолт, затвори вратата и пусна резетата. - Само дето отдалеч приличаме на две селянки, опитващи да проникнат в затворено кафене.

- Права си - измърмори Сафи неохотно.

Изьолт пристъпи напред и прошепна:

- Светлик.

На мига двайсет и шест омагьосани фитила пламнаха и разкриха яркия, завъртян марстошки рисунък по стените, тавана, пода. Беше прекалено - хаосът от безбройните килими с различни десени зашемети Сафи, - но западняците държаха на представата си за изгледа на един марстошки дюкян - както беше и със самото кафе.

С въздишката на човек, който най-сетне може да си поеме дъх, Изьолт се насочи към витото стълбище в задния ъгъл. Сафи я последва. Двете се заизкачваха - до първия етаж, където живееха Матю и Хабим, после до таванското помещение със скосен покрив, което служеше за дом на Изьолт. В тясната стаичка бяха наблъскани две койки и един гардероб.

Изьолт живееше, учеше и работеше тук вече шест и половина години. След като беше избягала от племето си, единствено Матю беше приел да вземе на работа номатско момиче и да го подслони.

Оттогава Изьолт не се беше местила... макар че имаше огромното желание да го направи.

„Мое собствено местенце.“

Сафи беше чувала нишкосестра си да изрича тези думи хиляди пъти. Стотици хиляди пъти. И навярно, ако беше израсла, делейки едно легло с майка си в единствената стая в колибата им като Изьолт, тя също би искала по-голям, по-личен дом за себе си.

И въпреки това... Сафи беше провалила всичките ѝ планове. Беше изгубила и последната им пиестра, а всички стражари във Веняса ги търсеха настървено. Оттук буквално нямаше как да стане по-зле и нито аварийната торбичка, нито скривалището във фара щяха да ги измъкнат от тази бъркотия.

Тя овладя пристъпа си на гадене, дотътри се до прозореца от другата страна на тясната стаичка и го отвори. Вътре нахлу вълна от познатия им, успокоително горещ въздух с дъх на риба. Слънцето тъкмо беше надникнало от изток и глинените покриви на Веняса грееха като огнени пламъци.

Беше красиво и спокойно, а Сафи - богове подземни! - обожаваше тази гледка. Беше израсла сред ветровитите руини в Орхинските планини; щом изпаднеше в някое от странните си настроения, чичо ѝ Ерон я заключваше в източното крило. Животът на Сафи в замъка „Хастрел“ представляваше низ изпочупени прозорци, през които нахлуваше сняг. Ледени ветрове и влажен, усоен мухъл. Накъдето и да се обърнеше, погледът ѝ падаше на дърворезби, картини или гоблени на хастрелския планински прилеп. Гротескно, подобно на змей, създание, стиснало в ноктите си свитък с мотото „Любов и ужас“.

Мостовете и каналите на Веняса обаче винаги бяха окъпани в слънце, пропити от упойващия аромат на развалена риба. В кафенето на Матю винаги беше светло и пълно с хора. По пристаните винаги ехтяха пиперливите, груби ругатни на моряците.

Тук Сафи чувстваше топлината. Тук се чувстваше приета, а понякога - дори желана.

Тя прочисти гърло. Ръката ѝ пусна резето и тя се обърна към Изьолт, която се преобличаше в маслиненозелена роба.

Изьолт кимна към гардероба.

- Може да сложиш резервния ми халат.

- С него обаче това ще си личи.

Тя нави вкоравелия от солта ръкав и отдолу се показа покритата ѝ с драскотини и синини ръка; всичко това щеше да се вижда под късите ръкави, които бяха на мода.

- Значи имаш късмет, че все още пазя... - Изьолт измъкна два черни, тесни жакета от гардероба. - ...тези!

Сафи изви устни нагоре. Жакетите бяха стандартното облекло за всички чираци в Гилдията - а точно тези двата бяха трофеи от първия обир на момичетата.

- Все още съм на мнение, че трябваше да вземем нещо повече от жакетите им, след като ги зарязахме вързани в склада - заяви тя.

- Ами, да, добре. Следващия път, когато някой съсипе пратка коприна и обвини теб, Сафи, ти обещавам да вземем нещо повече от жакети.

Изьолт ѝ подхвърли черната вълнена дреха и тя я улови във въздуха.

Докато се събличаше пъргаво, Изьолт седна на ръба на койката, стисна устни на една страна и поде с равен глас:

- Мислех си... Ако кръвовещият действително тръгне след нас, дали пък гилдмайсторът на коприната не може да те предпази? В крайна сметка технически той се явява твой попечител - живееш в неговата стая за гости.

- Не мисля, че би държал под покрива си беглец - лицето на Сафи потръпна разтревожено. - Така или иначе, не е редно да въвличаме гилдмайстор Аликс в това. Винаги се е отнасял добре с мен, не бих искала да му се отплатя с неприятности.

- Хубаво - рече Изьолт, без да променя изражението си. - Следващият ми план засяга ад-бардовете. Пристигат във Веняса за Срещата за Спогодбата, нали? От името на Карторската империя? Не може ли да се обърнеш към тях за помощ? Все пак родният ти чичо е бил един от тях... Съмнявам се, че дори далмотските стражари са толкова глупави, че да се изпречат на пътя на ад-бард.

При тази идея Сафи единствено затрепери още по-осезаемо.

- Чичо Ерон е позорно изхвърлен ад-бард, Из. В момента цялата ад-бардска бригада го ненавижда, а император Хенрик го мрази повече и от тях.

Презрителният ѝ сумтеж отекна в стените и избарабани по стомаха ѝ.

- И още по-лошо: императорът само чака някакво извинение, за да връчи титлата ми на някой от мазните си лакеи. Убедена съм, че обирът на гилдмайстор е достатъчно основание да го направи.

Почти през цялото детство на Сафи чичо ѝ я бе обучавал като войник; така и се беше държал с нея - поне в случаите, когато беше достатъчно трезв, за да го прави. Щом обаче тя навърши дванайсет, император Хенрик реши, че е време да отпътува за столицата на Картора, за да се образова. „Какво разбира тя от ръководене на земеделци и организиране на жътвата? - беше изревал Хенрик на чичо Ерон, докато Сафи чакаше, свита притихнало зад него. - Какъв опит има Сафия с поддържането на домакинство или плащането на десятъка?“

Императорът се тревожеше най-искрено за последното - изплащането на безбожните карторски данъци. Държеше в обсипаните си с пръстени ръце всички благородници и се стараеше да се подсигури, че е впримчил и нея.

Опитът на Хенрик да докопа още една безропотна домна обаче се беше осуетил, тъй като чичо Ерон не беше изпратил Сафи да учи в Прага с останалите млади благородници. Вместо това я беше отпратил на юг, при гилдмайсторите и възпитателите във Веняса.

Това беше първият и последен път, в който Сафи беше изпитала нещо като благодарност към чичо си.

- В такъв случай - рече Изьолт с отчаян тон и увиснали рамене, - мисля, че трябва да напуснем града. Може да се скрием... някъде, докато това премине.

Сафи прехапа устни. От устата на Изьолт думите „да се скрием някъде“ звучаха лесно, но всъщност очевидният ѝ номатски произход я превръщаше мишена където и да отидеше.

Момичетата бяха опитвали да излязат от Веняса само веднъж - за да идат на гости на свой приятел, - но едва бяха успели да се приберат живи у дома.

Разбира се, тримата мъже в гостилницата, които бяха решили да нападнат Изьолт, не се бяха прибрали по своите домове. Поне не със здрави пищяли.

Сафи се дотътри до гардероба и дръпна рязко вратата, сякаш дръжката беше носът на шлифования измамник. Ако някога - когато и да било - видеше този мръсник отново, щеше да натроши всички кокали в проклетото му тяло.

- Най-големите ни шансове - продължи Изьолт - са през Южния пристанищен район. Там са закотвени далмотските търговски кораби - може да се съгласят да ни вземат, ако в отплата работим. Трябва ли ти нещо от дома на гилдмайстор Аликс?

Тя поклати глава, а Изьолт продължи:

- Добре. Тогава ще оставим бележки на Хабим и на Матю, за да им обясним ситуацията. После... ами, ще се наложи... да заминем.

Сафи безмълвно извади от гардероба една златиста роба. Гърлото я стягаше и не можеше да говори. Стомахът я присвиваше болезнено.

И точно в този миг, докато закопчаваше милиона дървени копчета, а Изьолт увиваше светлосив шал около главата си, в кафенето се разнесе могъщо блъскане.

- Градска стража на Веняса! - долетя приглушен глас. -Отворете! Видяхме ви да прониквате вътре!

Изьолт изпусна въздишка - звукът на дълго, дълго страдание.

- Знам - измуча Сафи и закопча и последното копче. -„Нали ти казах.“

- Хубаво е да си го припомниш.

- Нима ти ще ме оставиш да забравя?

По устните на Изьолт пробяга усмивка, но не беше искрена - на Сафи не ѝ бяха нужни способностите на веровещица, за да го осъзнае.

Момичетата нахлузиха издрасканите си чирашки жакети, а гласът на стражаря проехтя отново.

- Отваряйте! Кафенето има само един вход и изход!

- Грешка - отбеляза Сафи.

- Готови сме да прибегнем до сила!

- Ние също.

Изьолт кимна на нишкосестра си и тя се стрелна към леглото. Помъкнаха койката към вратата. Дървените крака застъргаха по пода, после двете го килнаха на една страна, за да направят барикада... знаеха, че ще свърши работа - това далеч не беше първият път, в който им се налагаше да се измъкват по спешност.

Макар че досега от другата страна на вратата винаги бяха крещели Хабим и Матю. А не въоръжени стражари.

Няколко минути по-късно Сафи и Изьолт стояха на прозореца и задъхани слушаха как входната врата се разбива с трясък. Цялото кафене се затресе и се чу пръскането на стъкло.

Сафи потръпна и се покатери на покрива. Първо беше изгубила всичките си пари, а сега беше съсипала и кафенето на Матю. Може би... може би беше добре, че възпитателите ѝ бяха извън града по работа. Поне в близко време нямаше да ѝ се наложи да се изправи пред Матю и Хабим.

Изьолт се изкатери горе до нея; аварийната торбичка на гърба ѝ беше издута от припаси. Беше прибрала оръжията си в ножници на прасците, скрити под полата й; Сафи пък беше взела единствено кинжала - беше го мушнала в ботуша си. Налагаше се да остави меча... прекрасния си меч от многослойна стомана.

- Накъде? - попита тя.

Знаеше, че зад проблясващите очи на нишкосестра ѝ вече се тъче маршрут.

- Ще тръгнем навътре в сушата, все едно на път за дома на гилдмайстор Аликс, а после ще свием на юг.

- По покривите?

- Докъдето можем. Ако искаш, води ти.

Сафи кимна отсечено, след което се впусна в бяг - на запад, към сърцето на Веняса; щом стигна стрехата на покрива на Матю, скочи към следващия дъсчен покрив.

Приземи се с трясък. В небето хвръкнаха гълъби, плеснали с криле, за да се спасят. После Изьолт се приземи до нея.

Сафи обаче вече препускаше, вече летеше към следващия покрив. И към по-следващия, без да спира, следвана плътно от Изьолт.

Изьолт се прокрадна по павираната улица. Сафи беше на две крачки пред нея. Момичетата бяха навлезли навътре в сушата от кафенето, пресичайки канали и заобикаляйки по мостовете, за да избегнат градската стража. За щастие, сутрешното оживление беше в разгара си - плътна редица от натоварени с плодове колички, магарета, кози и хора от всякакви раси и народности. Цветовете в нишките, виещи се лениво в горещината над собствениците си, бяха разнообразни като цвета на кожата им.

Сафи се стрелна пред една кола с прасета; Изьолт се постара да не изостава. После заобиколиха един просяк, подминаха групичка пуристи, закряскали за греховете на магията, след което се врязаха в стадо умърлушени овце. Достигнаха задръстена отсечка, в която нищо не помръдваше. Нишките пред тях се виеха в червена досада от забавянето.

Изьолт се замисли, че собствените ѝ нишки вероятно бяха не по-малко червени. Момичетата бяха толкова близо до Южния пристанищен район, че тя можеше дори да види белите платна на стотиците кораби, закотвени пред тях.

Тя обаче преглътна безсилието си. В гърдите ѝ се надигнаха други чувства - чувства, които не искаше да назовава, чувства, които една уважаваща себе си нишковеща не би позволила да излязат на повърхността. „Покой - каза си тя, точно както я беше учила майка ѝ преди толкова години. - Покой от пръстите на ръцете до пръстите на краката.“

Не след дълго в нишките над задръстването се преплете синьо-зелено разбиране. Цветът се плъзна подобно на змия в някое блато, сякаш един по един участниците в стълпотворението научаваха причината, поради която бяха спрели.

Синьо-зеленото се носеше все по-назад, докато най-сетне една стара чистачка до момичетата изграчи:

- Аха? Отпред има блокада? Ама сега ще изпусна пресните раци!

Стомахът на Изьолт изстина, а нишките на Сафи се обагриха в сивото на страха.

- Адски двери! - изсъска тя. - Сега какво, Из?

- Май пак ще трябват преструвки.

Тя изсумтя, пресегна се и извади дебела, сива книга от раницата си.

- С книги в ръце ще изглеждаме като две изключително старателни чиракини. Ето, пада ти се „Кратка история на автономията на Далмотия“.

- „Кратка“, друг път - промърмори Сафи, но пое огромната книга.

След това Изьолт извади том в синя кожена подвързия, озаглавен „Илюстриран пътеводител на Карауенския манастир“.

- Аха, сега разбирам защо си ги взела - Сафи повдигна вежди предизвикателно, готова да подеме спор с Изьолт. -Изобщо не е заради маскировката. Просто не можеш да се разделиш с любимата си книга.

- Е, и? - изпуфтя Изьолт равнодушно. - Какво, не искаш да носиш книга ли?

- Не, не. Ще я взема - вирна брадичка Сафи. - Но обещай, че щом стигнем до стражите, ще оставиш актьорските изпълнения на мен.

- Актьорствай си на воля, Саф.

Изьолт се ухили на себе си и пусна ниско шала. Беше пропит с пот, но все пак засенчваше лицето ѝ. И кожата. След това опъна ръкавиците, така че да не оставят открит и милиметър от китките ѝ. Цялото внимание трябваше да падне върху Сафи и да остане върху нея.

Както имаше навика да повтаря Матю: „С дясната си ръка дай на човек онова, което очаква, а с лявата разрежи портмонето му“. Сафи винаги беше играла дясната ръка, която отвличаше вниманието - и беше добра в ролята си, -докато Изьолт се криеше в сенките, готова да се заеме с портмонето, на което се натъкнеха.

За да успокои вълнението си, докато чакаше, тя разгърна дебелата корица на своята книга. Откакто една монахиня ѝ беше помогнала като малка, Изьолт беше... ами, обсебена, както настоятелно повтаряше Сафи. Благодарността обаче не беше единственото чувство, което момичето изпитваше към карауените - чистите им роби и лъскавите обеци от опал я запленяваха. Както и безмилостните им тренировки и свещените обети.

Животът в Карауенския манастир изглеждаше толкова прост. Толкова въздържан. Човек биваше приет още с появата си, независимо от произхода си. И получаваше уважение.

Тя трудно можеше да си представи чувството от подобно изживяване, но все пак сърцето ѝ биеше жадно при всяка мисъл за него.

Книгата прошумоля и се отвори на трийсет и седма страница - на която грееше бронзова пиестра. Изьолт беше сложила монетата там, за да отбележи докъде е стигнала. Крилатият лъв на нея като че ѝ се изсмя.

„Първата пиестра за новия ми живот“, помисли си тя. След това очите ѝ пробягаха по засуканите далмотски букви по страницата. Беше покрита с описания и изображения на няколко карауенски монаси, първият от които беше „монах-наемник“. На изображението той беше обсипан с ножове и мечове, с каменно изражение.

Изглеждаше точно като кръвовещия.

Кръв. Вещер. Кръв. Вещер.

При спомена за червените му очи и оголените зъби в корема ѝ пропълзя лед. Лед... и нещо по-празно. И по-тежко.

„Разочарование“, осъзна тя накрая. Това, че бяха допуснали подобно чудовище в редиците на монасите, ѝ се струваше огромна грешка.

Изьолт се загледа в надписа под илюстрацията, сякаш можеше да намери някакво обяснение там. Единственото, което прочете обаче, гласеше: „Обучен да се бие в странство в името на Каар Ауен“.

Тези думи - „Каар Ауен“ - я накараха да затаи дъх, а гърдите я стегнаха. Като момиче беше прекарала часове, катерейки се по дърветата в преструвки, че тя е една от Каар Ауен - че тя е една от двете вещици, родени в Кладенците на произхода, които можеха да изчистят и най-злокобното зло.

Да, но точно както много от изворчетата, захранващи Кладенците, стояха пресъхнали от векове, от близо пет столетия не се бяха раждали и нови Каар Ауен, а фантазиите на Изьолт неизбежно приключваха с бандите селски дечурлига. Те връхлитаха дървото, на което се беше качила, с груби, ненавистни крясъци, които бяха научили от родителите си. „Нишковеща, а не може да прави нишкокамъни! Нямаш място тук!“

В подобни мигове Изьолт ясно осъзнаваше - прегърнала здраво някой клон с молитвата майка ѝ да я намери скоро, - че Каар Ауен не е нищо повече от хубава приказка.

Тя преглътна и пропъди спомените. Днешният ден се развиваше достатъчно зле; нямаше нужда да разбутва и неволите от миналото. Освен това двете със Сафи почти бяха стигнали до стражарите и най-старият урок на Хабим

долиташе с шепот в дълбините на ума ѝ.

„Преценявай противника си - повтаряше той непрекъснато. - Оглеждай терена. Винаги, когато можеш, избирай бойното поле.“

- В редица по един! - крещяха стражарите. - Всички оръжия да са извадени на показ!

Тя затвори книгата с тупване, при което я лъхна дъх на плесен. „Десет стражари - преброи, - застанали на пътя пред талигите, с които са препречили пътя на хората. Арбалети. Абордажни саби.“

Ако невинният разпит се объркаше, беше изключено момичетата да успеят да си проправят път с бой.

- Добре - пророни Сафи. - Наш ред е. Не си показвай лицето.

Изьолт се подчини на думите ѝ и притихна на позицията си отзад. Сафи на свой ред закрачи надменно към първия от киселите стражари.

- Какво значи това? - думите ѝ екнаха ясно и отчетливо над несекващото жужене на тълпата. - Сега ще закъснеем за срещата си с гилдмайстора на пшеницата. Имате ли представа какъв нрав има!

На физиономията на стражаря се изписа отегчена досада, но нишките му просветнаха с искрен интерес.

- Имената?

- Сафия. А това е моята компаньонка Изьолт.

Изражението на стражаря не се промени, но нишките му пламнаха още по-заинтригувано. Той извърна тяло и махна на втори стражар да се приближи; Изьолт прехапа език, точно преди да се изпусне и да предупреди Сафи.

- Настоявам да разбера защо е това забавяне! - кресна Сафи на новия стражар, същински великан.

- Търсим две момичета - прогърмя гласът му. - Издирват ги за обир на пътя. Предполагам не носите оръжия?

- Приличам ли ви на момиче, което би носило оръжие?

- Значи нямате нищо против да ви претърсим.

Сафи заслужаваше похвала: страхът в нишките ѝ изобщо не пролича по лицето ѝ - тя само вирна брадичка още по-високо.

- Категорично съм против и само да посмеете да ме докоснете, ще се погрижа моментално да ви уволнят. Всичките! - тя вдигна книгата пред себе си и първият стражар се присви. - По това време утре ще сте на улицата и ще се разкайвате, че сте се заяждали с чирак на гилдмайсторите...

Тя не успя да довърши заплахата си, защото в този миг една чайка изкряска над главата ѝ и... на рамото ѝ плисна бяло ако.

Нишките ѝ се обагриха в тюркоазеносиня изненада.

- Не... - прошепна тя и ококори очи. - Не.

Стражарите също се ококориха, а нишките им засияха в ярко розово.

Те избухнаха в смях. После взеха да я сочат и се наложи дори Изьолт да закрие уста с ръкавицата си.

„Не се смей, не се смей...“

Тя избухна в смях, а нишките на Сафи пламнаха в гневно червено.

- Защо? - изписка тя срещу Изьолт, а после и към стражарите: - Защо винаги се случва на мен? Чайките могат да нацвъкат хиляди рамене, но винаги избират мен!

Стражарите вече се бяха превили на две, вторият едва успя да вдигне ръка.

- Минавайте. Хайде... минавайте.

Очите му се бяха насълзили, което само накара Сафи да изръмжи, докато минаваше наперено покрай него:

- Защо не си намерите някаква смислена работа? Вместо да се подигравате на момичета в беда, може да гоните престъпници или нещо такова!

С тези думи тя премина през блокадата и се устреми към най-близкия тумбест търговски кораб. Изьолт я следваше по петите и през целия път не спря да се хихика.