Веровещица

ПЕТ

Сафи беше на ръба на гневен пристъп - на рамото ѝ се мъдреше курешката на чайката, следобедът беше убийствено горещ и нито един от шестте кораба на този док не се нуждаеше от нова работна ръка (особено от някого, облечен като чирак в Гилдиите).

Изьолт се носеше пред нея. Щом беше достигнала края на дока, тя се включи в множеството край кея. Дори оттук Сафи я забеляза как мачкаше шала и ръкавиците си, докато оглеждаше нещо в мътната вода.

Сафи изви високо вежди и също се вторачи в солените вълни. Усети във въздуха напрежение, от което косъмчетата по ръцете ѝ настръхнаха, а по гърба ѝ пробягаха ледени тръпки...

Внезапно веровещерската ѝ природа избухна - поглъщащо, дълбаещо усещане в шията, което загатваше някаква беда. Огромна, неизмерима беда.

Нечия магия беше на път да се пръсне.

Сафи беше изпитвала това чувство веднъж - собствените ѝ сили бяха набъбнали, сякаш също можеха да се пръснат. Всеки, който владееше вещерството, можеше да усети явлението. Да долови смущението в магическия ред на света. Разбира се, ако човек «е носеше магията, както повечето хора по дока в момента, смъртта му беше в кърпа вързана.

Нечий крясък прониза тъпанчетата ѝ като гръм. Изьолт. Сафи се закова на място, изрева на хората да се дръпнат, наведе се напред, сви брадичка до гърдите си и се търкулна. Тялото ѝ затрополи по дъските, а тя стисна кинжала, скрит в ботуша ѝ. Предназначението му беше да отбива нападения с меч, но все пак беше остър.

И все пак можеше да изкорми някого, ако се наложеше.

Засилката от кълбото я поде и ѝ помогна да се изправи на крака. Тя замахна надолу с ножа и с рязко движение разкъса полите си. После отново се втурна напред, като свободно вдигаше крака колкото беше нужно, без да изпуска кинжала от ръка.

Гребените на вълните се вдигаха все по-високо. И ставаха все по-мощни. Могъщият вятър бръснеше кожата ѝ като хиляда лъжи, изречени едновременно.

Магията на пръсващия се мъж явно беше свързана с водата и търговските кораби се заклатиха... заскърцаха... а накрая се заблъскаха в пристана.

Сафи достигна до каменния кей. Едва поела дъх, огледа положението: пръснат приливовещ, кожата сбърчена от маслото на болната магия, кръвта почерняла като катран, потекла от раната на гърдите.

Само на няколко крачки от него се беше привела Изьолт. Нейната пола също беше разпорена. „Браво на момичето“, помисли си Сафи.

Вляво пък с цялата грация на неопитен прилеп със счупено крило се носеше някакъв въздуховещ. Беше протегнал ръце напред и призоваваше вятъра да го носи.

В ума на Сафи изплуваха само две мисли: „Кой, по дяволите, беше този нубревненски ветровещ?“ и „Определено трябва да се научи да си закопчава ризата.“

В следващия миг разгърденият мъж се приземи точно на пътя ѝ.

Тя изпищя с пълни дробове, но постигна единствено тревожен поглед, след което се наложи да извърне нож встрани и да се удари в тялото му. Двамата се стовариха на земята, а младият мъж я отблъсна и се развика:

- Стой настрана! Остави на мен!

Без да му обръща внимание - очевидно беше някакъв идиот, - Сафи разплете тяло от неговото (за далеч повече време, отколкото би трябвало да бъде нужно) и вирна кинжала пред себе си.

После се завъртя към пръсващия се приливовещ - точно в мига, когато и Изьолт се спусна към него във вихър от стомана, предназначен да предизвика ужас. Изпълнението ѝ обаче не упражни нужния ефект. Приливовещият не отскочи от пътя ѝ. Сърповете на Изьолт се врязаха в стомаха му и от него бликнаха нови струи черна кръв.

Както и почернели органи.

А после водата нахлу на улицата. Корабите се врязаха в камъка с оглушителен пукот. Последва втора мощна вълна, а веднага след нея - и трета.

- Кълен! - изрева нубревненецът иззад Сафи. - Укроти водата!

Последва взрив от магия, който разтърси тялото на Сафи, и вятърът зафуча във фуния към настъпващите вълни.

Омагьосаният въздух се вряза във водата; вълните се преобърнаха и се върнаха назад разпенени.

Пръсващият се приливовещ обаче не беше впечатлен. Почернелите му очи се бяха заковали на Сафи. Той сгърчи пръстите на изцапаните си с кръв ръце и се спусна към нея със злостта на ураган.

Сафи скочи във въздуха, готова за удар с крак. Петата ѝ се заби в ребрата му; той се преметна напред и в същия момент Изьолт се извъртя за висок ритник. Ботушът ѝ фрасна мъжа по брадичката, променяйки посоката, в която падаше.

Тялото му се стовари на паважа. Черните мехури навред по кожата му се пукнаха и оплискаха улицата с кръв.

Той обаче все още беше жив, при това в съзнание. Изрева като тайфун и се опита да се изправи на крака.

Нубревненецът избра този миг за повторната си поява. Той се промъкна до пръснатия... а гърлото на Сафи взе да пари от пристъп на паника.

- Какви ги вършиш ?

- Казах ти да оставиш на мен! - тросна се онзи.

После отметна ръце назад, събра мощта си, която разтресе дробовете ѝ, и удари пръснатия моряк по ушите със събрани в шепи длани. Въздухът избухна в мозъка на жертвата му. Почернелите му очи се обърнаха в ябълките.

Приливовещият се свлече на улицата. Мъртъв.

Изьолт заметна полите си встрани и пъхна лунните сърпове обратно в тайните им ножници на прасците. Околните далмотийци трескаво прокарваха два пръста пред очите си. Беше жест, с който да прогонят злото - и да помолят боговете си да предпазят душите им. Някои насочваха движението към мъртвия пръснат, но не един и двама го направиха по нейна посока.

Все едно тя се интересуваше от душите им.

Онова, от което се интересуваше всъщност, беше днес да не бъде прегазена или пребита от тълпата, затова се обърна към мъртвия приливовещ и намести шала на главата си, благодарейки се на Луната майка, че не го беше изгубила в боя.

Поблагодари се още, че никой друг не се беше пръснал. Подобно могъщо избухване на магия спокойно би могло да тласне и околните вещици през ръба - ръб, от който нямаше връщане назад.

Въпреки че никой не знаеше причините за пръсването, Изьолт беше чела хипотези, свързващи поражението с петте Кладенеца на произхода, пръснати из Вещерия. Всеки Кладенец беше свързан с една от петте стихии: ефир, земя, вода, вятър и огън. И макар че хората споменаваха и стихията „пустота“ - както и пустовещи като онзи кръвовещ, - нямаше доказателства за съществуването на Кладенец на пустотата.

Дали пък Кладенецът на пустотата не съществуваше, но не беше отдавна забравен? Изворите, които го захранваха, бяха пресъхнали. Дърветата, които бяха цъфтели през цялата година, се бяха съсухрили и сега бяха просто изсъхнали дънери. Подобен застой със сигурност беше сполетял Кладенците на земята, вятъра и водата и не беше изключено един ден и те да бъдат безвъзвратно загубени.

Независимо от съдбата на Кладенците обаче, мислителите намираха за многозначително, че единствените способности, склонни към пръсване, бяха именно свързаните със земята, вятъра и водата. И ако можеше да се вярва на карауенските монаси, единствено завръщането на Каар Ауен би могло да възстанови пресъхналите Кладенци и пръснатите.

Е, тя се съмняваше това да се случеше скоро. Каар Ауен нямаше да се завърнат... а тя не можеше да избегне злонамерените очи около себе си.

Щом се увери, че косата ѝ е добре скрита, лицето е достатъчно засенчено, а ръкавите - спуснати така, че да прикрият бледата ѝ кожа, тя потърси нишките на Сафи, за да намери нишкосестра си в тълпата.

Очите и магическите ѝ способности обаче доловиха нещо нередно. Нишки, каквито не беше виждала до този миг. Точно до нея... на трупа.

Погледът ѝ обходи тялото на пръснатия. Почерняла кръв... а може би и още нещо се процеждаше от ушите му и капеше по паважа. Мехурите по тялото му се бяха пукнали -част от мазните пръски бяха по разпорената пола и потното елече на Изьолт.

И въпреки всичко, макар че мъжът несъмнено беше мъртъв, над гърдите му все още шаваха три нишки. Те се гърчеха подобно на червеи и се виеха навътре. Къси нишки. Разкъсвателни нишки.

Не би трябвало да е възможно - навремето майката на Изьолт непрекъснато ѝ повтаряше, че мъртъвците нямат нишки, а и по време на всички номатски церемонии по изгарянето, на които беше присъствала като дете, не беше забелязвала нишки над някой труп.

Колкото по-дълго се маеше обаче, толкова повече приближаваше тълпата. Минувачите, любопитни да видят мъртвеца, изскачаха отвсякъде и Изьолт трябваше да присвие очи, за да успее да надникне през нишките им. И за да потисне всички чувства около себе си.

Внезапно недалеч проблесна яркочервена, ядосана нишка... съпроводена от жужене като на оса:

- Адски огньове, ти за кого се мислиш? Бяхме овладели положението.

- Овладели? - отговори мъжки глас със силен акцент. - Току-що спасих живота ви!

- Да не би ти да си се пръснал бе? - изпищя Сафи.

Изьолт се смръщи - изразът беше доста глупав.

Разбира се, тя просто изливаше мъката си. И ужаса. Барутливите си нишки. Винаги се държеше така, когато се случеше нещо лошо... наистина лошо. Или бягаше от чувствата си колкото може по-бързо, или ги потискаше със сила.

Изьолт най-сетне стигна до нишкосестра си, тъкмо когато Сафи стисна младия мъж за разкопчаната риза.

- Всички нубревненци ли се обличат така? - тя сграбчи другия пеш на ризата. - Тези трябва да влязат тук.

Нубревненецът прояви достойнството да не помръдне. Единствено лицето му пламна в яркочервено - заедно с нишките му - и той стисна плътно устни.

- Знам как се използват копчетата - изсъска той и я стисна за китките. - И не искам съвети от жена с оакани рамене.

„О, не“, помисли си Изьолт и разтвори устни, за да предупреди...

Нечии пръсти я стиснаха над лакътя. Преди тя да успее да обърне ръка, за да извие китката на нападателя си, той изви нейната и я долепи до гърба ѝ.

Пред очите ѝ заигра нишка в керемиденочервено. Беше добре познатият ѝ оттенък на досадата, който издаваше годините, в които носителят ѝ беше търпял пристъпите на Сафи - с една дума, беше се появил Хабим.

Марсточанинът притисна китката ѝ още по-плътно към гърба и изръмжа:

- Тръгвай, Изьолт. Към онази уличка там.

- Може да ме пуснете - рече тя с равен глас.

Виждаше Хабим с крайчеца на окото си. Беше облечен в сиво-синята ливрея на рода Хастрел.

- Пустовеща?! Пустовеща ли ме нарече?! Знам нубревненски, задник такъв!

Кръвожадните крясъци на Сафи преминаха на нубревненски, но глъчката ги удави.

Изьолт ненавиждаше миговете, когато нишките на Сафи ставаха толкова ярки, че засенчваха всичко останало. Когато изгаряха очите ѝ... и сърцето ѝ. Хабим обаче не забави ход, а я поведе покрай един еднокрак просяк, който пееше „Скръбта на Еридиси“. След това се озоваха в тясното пространство между някаква мърлява таверна и още по-мърляв дюкян за вехтории. Изьолт пристъпи в алеята. Ботушите ѝ наджапаха в незабележимите локви, а вонята на котешка пикня вкисели черепа ѝ.

Тя издърпа китка и се завъртя с лице към наставника си. Подобно поведение не беше типично за внимателния Хабим. Вярно, беше опасен - беше служил две десетилетия на Ерон фон Хастрел като наемник, - но имаше блага реч и спокоен нрав. И хладнокръвно владееше чувствата си.

Поне обикновено.

- Какви ги вършиш? - зареди той и се надвеси над нея. -Да вадиш оръжието си толкова безразсъдно? Адски двери, Изьолт, трябваше да избягаш!

- Онзи вещер се срина... - понечи да каже тя.

Хабим обаче просто навря лице още по-близо. Не беше висок и от три години очите на Изьолт бяха на едно ниво с неговите.

В момента обрамчените му с бръчки очи се пулеха ядосано, а нишките му грееха в гневно червено.

- Пръсването е проблем за градската стража - която пък в момента е твой проблем. Обир на пътя, Изьолт?

Дъхът ѝ секна.

- Как научихте?

- Навсякъде има блокади. С Матю се натъкнахме на една на влизане в града - там научихме, че стражарите издирват две момичета, едната с меч, другата - с лунни сърпове. Колко души според теб имат лунни сърпове, Изьолт? Оръжието ти - той посочи ножниците ѝ - се набива на очи. А като номатка не си под закрилата на закона в тази страна, така че стига само да те заловят с оръжие, за да те обесят.

Той се завъртя на пети и се отдалечи на три крачки. После се върна обратно.

- Мисли, Изьолт! Мисли!

Тя стисна устни. „Покой. Покой от пръстите на ръцете до пръстите на краката.”

В далечината едва се чуваше усилващия се тътен на малките барабани, които издаваха, че градската стража на Веняса се е запътила насам. Щяха да обезглавят трупа на приливовещия, както постановяваше законът за всички трупове на пръснати.

- П-приключихте ли с конското? - попита тя най-сетне; заекването отново беше пленило езика ѝ и кривеше думите ѝ. - Защото трябва да се връщам при Сафи - трябва да напуснем града.

Хабим разтвори ноздри и пое дълбоко въздух. Пред очите ѝ потисна чувствата си. Бръчките по лицето му се изгладиха и нишките му се успокоиха.

- Не може да се върнеш при Сафи. Дори няма да напуснеш уличката по пътя, по който дойдохме. Гилдмайстор Йотилуци е наел кръвовещ - създание, излязло право от Пустотата, което не познава нито милост, нито страх.

Той поклати глава и нишките му се обагриха в едва доловимия оттенък на сив страх.

От което гърлото на Изьолт само се стегна още по-силно. Хабим не се страхуваше от нищо.

Кръв. Вещер. Кръв. Вещер.

- Чичото на Сафи е в града - продължи Хабим - за Срещата за Спогодбата, така че...

- Дом фон Хастрел е тук?

Ченето ѝ увисна. Хабим можеше да ѝ съобщи хиляда други вести, но никоя не би я изненадала повече. В миналото се беше срещала с покрития с бойни белези Ерон два пъти и пиянската му немарливост мигновено беше оправдала всички разкази и оплаквания на Сафи.

- Всички карторски благородници са задължени да присъстват - обясни Хабим и отново се върна с три крачки назад. Ляво. Дясно. - Хенрик се кани да оповести някаква велика новина и типично в свой стил използва срещата за сцена.

Изьолт почти не го слушаше.

- Всички благородници оз-значава ли и Сафи?

Изражението на Хабим омекна. Нишките му премигнаха в нежна прасковена благост.

- Означава, да. Тоест, в момента тя разполага с чичо си -и цял дворец домове и домни, които могат да я предпазят от кръвовещия на Йотилуци. Ти обаче...

Не беше нужно да изговаря останалото. Титлата на Сафи означаваше закрила, родословието на Изьолт - проклятие.

Тя вдигна ръце. Потри бузи. И слепоочия. Обаче едва усещаше пръстите върху кожата си - както и едва чуваше жужащата глъчка на тълпата и съскащия барабанен ритъм на стражарите.

- И какво да правя? - попита тя накрая. - Не мога да си позволя да се кача на някой кораб, а дори и да можех, няма къде да ида.

Хабим посочи към края на уличката.

- На няколко пресечки оттук има една странноприемница, казва се „Каналът на глогинките“. Запазих стая и платих за кон. Ще прекараш нощта там, а на сутринта, по изгрев слънце, може да се преместиш в побратимената странноприемница на „Канала на глогинките“ от север. С Матю ще те чакаме. Междувременно ние ще се заемем с кръвовещия.

- А защо само една нощ? Какво толкова може да се с-случи за една нощ?

Хабим затаи дъх за доста дълго и се вторачи в нея толкова настоятелно, че сякаш той разчиташе нейните нишки. Сякаш преценяваше истините и лъжите ѝ.

- Сафи е родена домна. Не го забравяй, Изьолт. Цялото ѝ обучение води към едно-единствено нещо. Днес е нужно да присъства на Срещата за Спогодбата. Хенрик изрично настоя на присъствието ѝ, което значи, че не може да откаже - а ти не може да ѝ се пречкаш.

При тези простички думи - „ти не може да ѝ се пречкаш“ - дъхът на Изьолт замръзна в дробовете. Въпреки че Сафи беше погубила спестяванията им, въпреки че вероятно имаха кръвовещ по петите си, Изьолт все още вярваше, че всичко ще се размине. Че този възел на стана някак ще се разплете и след една-две седмици животът ще възстанови обичайния си ход.

Това обаче... май беше краят. Сафи щеше да приеме ролята си на домна и точка. Изьолт нямаше място в онзи живот.

„Загуба – помисли си тя вяло, докато се опитваше да назове чувството в гърдите си. - Явно това е усещането за загуба.”

- Предупреждавал съм те и преди - изсумтя грубо Хабим и очите му я измериха от горе до долу подобно на генерал, който инспектира войник. - Казвал съм ти го стотици пъти, Изьолт, но ти така и не се вслуша в думите ми. На нищо не вярваш. Защо двамата с Матю поощрихме приятелството ви със Сафи? Защо решихме да ви обучаваме заедно?

Изьолт изкара въздуха от гърдите си и издекламира:

- Защото никой не може да я опази по-добре от родственика ѝ по нишки.

- Точно така. Нишкородството е неразрушима връзка - ти го знаеш по-добре от когото и да било. В деня, в който спаси живота на Сафи преди шест години, двете се свързахте и станахте нишкосестри. До ден-днешен ти си готова да умреш за Сафи, както и тя би умряла за теб. Затова трябва да направиш това за нея, Изьолт. Скрий се за нощта, остави кръвовещия на нас с Матю, а после заеми мястото си до Сафи утре.

Мълчание. След което Изьолт кимна сериозно.

„Престани с тези глупави измислици“, укори се тя сама -точно както правеше майка ѝ. Това изобщо не беше краят и тя би трябвало да има достатъчно ум, за да го прозре от самото начало.

- Дай ми сърповете си - нареди Хабим. - Ще ти ги върна утре.

- Те са единственото ми оръжие.

- Така е, но ти си номатка. Ако те спрат на някоя блокада... Не можем да поемем този риск.

Изьолт разтърка грубо нос и пророни:

- Добре.

После разкопча ножниците с безценните си остриета и ги подхвърли почти детински на Хабим. Нишките му проблеснаха в тъжно синьо, той навлезе навътре в уличката и измъкна от сенките торба от промазан плат. Извади отвътре грубо черно одеяло.

- Това е саламандрово платно - той наметна одеялото над главата и раменете ѝ и го закопча с проста игла. - Когато си с него, кръвовещият не може да те надуши. Не го сваляй, докато не се съберем утре вечер.

Изьолт кимна; грубата тъкан осуети движението ѝ. А и държеше толкова горещо, да я пази Луната майка.

След това Хабим бръкна в джоба си и извади кесия с подрънкващи монети.

- Това би трябвало да стигне за странноприемницата и за коня.

Тя пое монетите и се обърна към една разнебитена врата. През дървото долиташе рязане с ножове и къкрене на гърнета, но тя задържа ръка на ръждясалата дръжка.

Това... не беше редно.

Що за нишкосестра би била, ако изоставеше Сафи, без дори да се сбогува? И бе да направи поне резервен план за всички ужасни пътища, по които можеха да тръгнат нещата оттук насетне?

- Бихте ли предали нещо на Сафи? - попита тя с овладян глас.

Щом той кимна, тя продължи:

- Кажете ѝ, че съжалявам, че се налага да изчезна. И да внимава да не загуби любимата ми книга. И... ох - тя вдигна вежди и се престори, че ѝ е хрумнало още нещо: - Моля ви, кажете ѝ да не прерязва гърлото ви, тъй като съм сигурна, че ще се опита да го направи, щом разбере, че сте ме отпратили.

- Ще ѝ предам - рече Хабим; и гласът, и нишките му бяха сериозни. - Сега побързай. Не се съмнявам, че кръвовещият вече те търси.

Изьолт кимна веднъж с глава - като войник пред генерала си, - след което отвори вратата и прекрачи в задушната, претъпкана кухня.