В обгорените земи

17

Другите езерни останаха назад, изглеждаха доволни, че тримата първи ще се покажат. Томас примижа и засенчи с длан очи, за да се огледа. Трудно му беше да повярва, че след миг ще излезе навън, ще се окъпе в тази заслепяваща, ужасна светлина и ще се бори да оцелее.

Миньо пръв достигна отвора и протегна ръка нагоре. Кожата му засия, сякаш лумна в бял пламък.

След около минута Миньо прибра ръка и поклати глава.

— Горещо е. Невероятно горещо. — Той се обърна към Томас и Нют. — Ако ще го правим, най-добре първо да се увием с чаршафите, инак ще изгорим.

— Да изпразним вързопите — предложи Нют и свали своя от рамото си. — Ще използваме плата да си направим наметала. Ако се получи, ще приберем храната в половината от чаршафите, другата половина ще е за дрехи.

Томас вече бе изпразнил на пода своя вързоп, когато изтича при Уинстън.

— Ще приличаме на призраци — рече той. — Тъкмо ще изплашим лошите отвън.

Миньо не беше тъй внимателен като Нют, той просто разтвори своя вързоп и изсипа съдържанието му на стълбите. Езерните отдолу се наведоха да го събират.

— Смешник е този Томас. Да се надяваме горе да не ни чакат побърканяците. Макар че, ако питате мен, едва ли някой би стоял дълго на тази жега. Може пък да има дървета или някаква сянка.

— Не зная — сви рамене Нют. — Но я си представи, че ни дебнат някъде.

Томас нямаше търпение да види какво следва нататък. Да престане с предположенията и да се добере до солидни факти.

— Няма да разберем, докато сами не разучим. Да вървим. — Той се загърна с чаршафа и го завърза плътно около лицето си. — Как изглеждам?

— Като най-грозното девойче, което съм виждал някога — изхили се Миньо. — Благодари се на боговете горе, че си се родил, пич.

— Благодаря и аз.

Миньо и Нют последваха примера му и скоро и тримата вече бяха напълно загърнати. Момчетата измайсториха нещо като козирки над лицата си и Томас стори същото.

— Готови ли сте, сбръчканяци? — попита Миньо.

— Малко съм развълнуван, да ви призная — рече Нют.

Томас не знаеше дали това е точният израз, но наистина нямаше търпение да преминат към действие.

— Аз също. Да вървим.

Последните няколко стъпала бяха като изход от стара изба под яркото сияние на слънцето. Миньо се поколеба, сетне изтича нагоре и скоро бе погълнат от сиянието.

— Давай! — провикна се Нют и тупна Томас по гърба.

Томас почувства внезапен прилив на адреналин. Пое си дълбоко въздух, хукна след Миньо и чу, че Нют го следва по петите.

Веднага щом излезе на светло, той си даде сметка, че със същия успех можеха да се увият с прозрачен найлон. Тънкият плат беше безпомощен срещу изгарящата топлина, която се сипеше от небето. Той отвори уста да заговори, но в гърлото му нахлу нажежен въздух, който в миг унищожи всякакви останки от влага. Помъчи се да си поеме отчаяно въздух, ала вместо него в гърдите му лумнаха пламъци.

Макар че спомените му бяха оскъдни и разпокъсани, Томас не смяташе, че светът би трябвало да изглежда така.

Той примижа с очи срещу заслепяващото сияние и се блъсна в Миньо, като едва не го събори. Олюля се и направи нов опит да се загърне плътно, макар да бе безполезно. В тези първи няколко секунди навън едва не се поддаде на паниката. Другите двама езерни също дишаха тежко.

— Добре ли сте, момчета? — попита Миньо.

Томас изпъшка нещо полуутвърдително, а Нют отвърна:

— Бас държа, че току-що се озовахме направо в пъкъла. Миньо, знаех си, че ще свършиш така, но не и аз.

— Съгласен — отвърна Миньо. — Очите ме болят, но мисля, че започнаха да привикват със светлината.

Томас наведе глава и се помъчи да погледне какво има под краката му. Прах и почва. Няколко обгорели камъка. Чаршафът сияеше ярко с отразена светлина, сякаш бе скафандър от далечното бъдеще.

— Стига сте се озъртали — скастри ги Миньо. — Никого няма наоколо.

Томас се засрами от плахото си поведение, сигурно приличаше на малко хленчещо дете, увито в чаршаф. Повдигна глава и бавно огледа околностите.

Намираха се насред пустиня.

Отпред, докъдето му стигаше погледът, се виждаше само суха, безжизнена равнина. Нито едно дръвче. Нямаше дори храсти. Нямаше хълмове и планини. Само оранжево море от прах и камънаци, над което трептеше маранята, сякаш самият живот се бе изпарил и се възнасяше към безоблачното небе.

Томас се завъртя бавно в кръг. Едва от другата страна, в далечината, видя линия от нащърбени планини. На около половината път до тях зърна някакви постройки, разхвърляни като ненужни кутии. Сигурно беше градче, ала бе невъзможно да се определи големината му от подобно разстояние. Горещият въздух бе като постоянно местеща се полупрозрачна пелена.

Нажеженото до бяло слънце в небето вече бе клюмнало наляво от Томас и изглежда, се спускаше към хоризонта, което означаваше, че някъде нататък е запад и че градчето пред черно-червеникавата планинска верига се пада на север. Томас бе изненадан колко добре се ориентира, сякаш нещо се бе пробудило в душата му от забравеното минало.

— Какво може да е разстоянието до онези сгради? — попита Нют. След ехтящите в тунела звуци гласът му прозвуча като шепот.

— Ами нищо чудно да е на стотина мили — отвърна Томас. — Това трябва да е север. Дали там трябва да идем?

Миньо поклати глава под качулката.

— Няма начин, пич. Е, едва ли са сто мили, по-скоро са трийсет-четиресет. А до планините да има към шейсет.

— Брей, не знаех, че те бива да определяш разстоянието — подхвърли Нют.

— Аз съм бегач, сбръчканяко. В лабиринта човек постепенно привиква с тези неща, макар мащабът там да е друг.

— Плъха не се шегуваше за слънчевите изригвания — вметна Томас. — Прилича ми на следядрена пустиня. Интересно, дали целият свят е такъв?

— Моля се да не е — въздъхна Миньо. — Сега и на едно дръвче бих се зарадвал. Или на поточе.

Колкото повече Томас гледаше към града, толкова по-близо му изглеждаше. Дори трийсет мили му се струваха твърде много. Той откъсна бавно поглед.

— Дали пък тук ще е по-различно от това, което преживяхме в лабиринта? Там бяхме затворени зад стени и имахме всичко необходимо, за да оцелеем. Май на това му казват ирония, а?

— Нещо такова — съгласи се Миньо. — Ама и ти си един философ. — Той кимна към изхода. — Хайде. Да повикаме другите сбръчканяци и да се отправяме на път. Няма смисъл да губим време.

— Може би трябва да почакаме, докато слънцето залезе — предложи Нют.

— И да се оставим на милостта на онези метални топки? Без мен.

Томас кимна.

— И аз мисля, че ще е най-добре да се размърдаме. Като гледам — до залез-слънце остават няколко часа. Ще повървим, после ще си починем, а през нощта ще гледаме да се отдалечим още. Не бива да оставаме повече тук. Миньо очевидно бе съгласен с него.

— Планът си го бива — съгласи се Нют. — Само дано, като стигнем онова градче, то не се окаже пълно с побърканяци.

Сърцето на Томас се сви при тази мисъл. Миньо се върна при отвора и се наведе над него.

— Ей, шубета такива, събирайте припасите и излизайте!

Нито един езерен не възрази срещу плана.

Когато излизаха, всеки от тях започваше да диша затруднено и се опитваше да се прикрие с импровизираното наметало. Сигурно почти всички се бяха надявали, че Плъха ги е излъгал. Че най-лошото е останало назад, в лабиринта. Ала ето че бе ударил часът да бъдат разбити и тези надежди.

Преди да поемат на път, направиха някои промени — прибраха храната и водата в половината от първоначалните вързопи, а останалия плат използваха, за да се увият още по-плътно. Получи се доста добре, дори за Джак и бедния Уинстън, и скоро след това вече вървяха по твърдата, покрита с камъни земя. Томас споделяше наметалото си с Арис и придържаше единия му край с дясната си ръка, а момчето държеше другия с лявата. Бяха се уговорили да си прехвърлят тежкия вързоп на всеки половин час. Стъпка по стъпка те скъсяваха разстоянието до града, а жегата бе толкова немилостива, че заплашваше да изсмуче силите им още преди края на деня. Известно време не разговаряха, но Томас пръв Наруши мълчанието.

— Значи преди не беше чувал за Тереза?

Арис го погледна с крайчеца на окото и Томас си даде сметка, че вероятно е доловил в гласа му укор.

— Е? Беше ли?

Арис отвърна на погледа му, но в очите му се четеше нещо като подозрителност.

— Не. Никога. Не зная коя е, нито къде се е дянала. Но поне не си я видял да умира пред теб.

Това бе удар под пояса, ала кой знае защо накара Томас да харесва Арис малко повече.

— Знам, съжалявам. — Помисли малко, преди да зададе следващите въпроси: — Колко близки бяхте? Тя как се казваше?

— Рейчъл. — Арис млъкна и Томас си помисли, че не желае повече да разговарят, но след малко продължи: — Бяхме повече от близки. Имахме стари спомени. Създадохме си нови.

Томас поклати тъжно глава. Чувстваше, че трябва да каже нещо — да предложи нещо.

— Аха. Само че аз също изгубих приятел. Той умря пред очите ми. Всеки път, когато си спомня за Чък, сякаш го преживявам отново. Ако бяха направили същото с Тереза, нямаше да могат да ме спрат. Щяха да измрат всичките.

Томас се закова на място — беше шокиран колко лесно бе произнесъл последните думи. Сякаш някой друг го бе завладял за миг и ги бе казал. Истината бе, че се чувстваше точно така.

— Какво мислиш…

Ала преди да довърши, прекъсна го викът на Пържитиган. Той сочеше нещо.

Само след миг Томас осъзна какво е развълнувало толкова силно готвача.

Далеч напред, откъм града, към тях тичаха двама души и телата им приличаха на призрачни видения сред нажежените вълни, а под краката им се вдигаха пламъчета от прах.

Томас втренчи поглед в двамата бягащи през пустинята. Останалите езерни също бяха спрели и ги гледаха. Той потрепери, нещо, което изглеждаше напълно невъзможно в тази смазваща горещина. Бе настръхнал от страх. Макар езерните да имаха преобладаващо числено превъзходство, тревогата му нарастваше.

— Съберете се по-плътно — нареди Миньо. — И се пригответе за бой, ако тези типове решат да ни създават проблеми.

Трепкащият въздух не позволяваше да разгледат по-добре двамата непознати, докато не се приближиха на стотина крачки. Томас не сваляше очи от тях. Помнеше много добре побърканяците, които бе видял преди няколко дни зад решетките на прозореца. Но тези хора го плашеха по различен начин.

Двамата спряха на десетина крачки от групата езерни. Единият бе мъж, другият се оказа жена, макар че Томас успя да определи това само по извивките на тялото. Лицата и главите им бяха скрити под качулки от бежов плат с отвори отпред, през които да гледат и дишат. Дрехите им бяха съшити от различни парцали и пристегнати с презрамки от дънков плат. Нищо не се подаваше на слънцето, освен ръцете им, които бяха почернели и напукани.

Двамата стояха там задъхани като болни кучета.

— Кои сте вие? — провикна се Миньо.

Непознатите не отговориха, нито помръдваха. Само гърдите им сe повдигаха и спускаха. Томас ги разглеждаше изпод качулката — не можеше да повярва, че някой е в състояние да тича толкова бързо и да не умре от прегряване.

— Кои сте вие? — повтори Миньо.

Вместо да отговорят, двамата непознати се разделиха и се заеха да заобикалят на равно разстояние езерните. Очите им, скрити зад покривалата, оставаха втренчени в момчетата, сякаш преценяваха силите им. Томас се напрягаше все повече, дразнеше се, че не може да ги вижда едновременно. Обърна се и бавно ги проследи, докато се срещнаха от другата страна и отново спряха, извърнати към тях.

— Ние сме повече от вас — провикна се Миньо, но гласът му издайнически потрепери. — Говорете. Кажете ни кои сте.

— Ние сме побърканяци.

Думите излетяха от гърлото на жената на пресекливи звуци. Тя посочи към града, от който бяха дошли.

— Побърканяци? — попита Миньо, изправен срещу тях. — Като онези, които се опитаха да проникнат в нашата сграда преди няколко дни?

Томас се съмняваше, че непознатите разбират за какво им говори Миньо. Всъщност езерните бяха изминали доста дълъг път от онова място — през равнотранспорта.

— Ние сме побърканяци — повтори мъжът, гласът му бе по-ясен. Но в него не се долавяше дружелюбност. Той посочи над езерните, точно както бе сторила неговата спътница. — Дойдохме да проверим дали вие сте побърканяци. Дойдохме да видим дали имате изблика.

Миньо се обърна и изгледа околните момчета с повдигнати вежди. Никой не проговори. Той се завъртя отново.

— Един тип ни каза, че сме заразени с изблика. Какво можете да ни кажете за него?

— Няма значение — отвърна мъжът и платът около устните му се размърда. — Щом го имате, скоро ще разберете.

— Добре де, а вие какво искате? — намеси се Нют и застана до Миньо. — Какво значение дали сме побърканяци, или не?

Този път заговори жената, която сякаш не бе чула въпроса.

— Как стигнахте в Обгорените земи? Откъде идвате? Как се появихте тук?

Томас бе изненадан от въпросите. Побърканяците, които бяха видели зад прозорците на спалното, изглеждаха безумни като животни. Тези тук имаха достатъчно интелигентност, за да осъзнаят, че групата им се е появила отнякъде. Нямаше нищо в посоката, противоположна на града.

Миньо се наведе да се посъветва с Нют, сетне доближи и Томас.

— Какво да им кажем?

Томас сви рамене.

— Не зная. Истината, може би?

— Истината? — повтори насмешливо Миньо. — Каква идея само, Томас. Ти си гениален, както винаги. — Той отново се обърна към побърканяците. — Пратени сме от ЗЛО. Излязохме от един отвор в края на тунел. Трябва да изминем сто мили на север и да прекосим Обгорените земи. Това говори ли ви нещо?

И този път отговорът нямаше връзка с въпроса.

— Не всички побърканяци са изгубени — рече мъжът. — Не всички са превъртели. — Произнесе последната дума натъртено. — Различните са на различни нива. Трябва да се научите с кого да се сприятелявате и кого да избягвате. Или убивате. Побързайте, ако ще вървите след нас.

— А вие къде отивате? — попита Миньо. — Видях, че дойдохте откъм града. Там ли живеят побърканяците? Имате ли вода и храна?

Томас се чувстваше по същия начин като Миньо — жадуваше да задава въпроси. Дори му хрумна мисълта да пленят тези двамата и да ги накарат да отговарят. Но за момента непознатите, изглежда, нямаха никакво намерение да им помагат. Те отново се разделиха, за да обиколят групата на езерните.

Веднага щом се събраха отново, жената произнесе няколко последни думи:

— Дори и да го нямате, скоро ще се прояви. Същото е и с другата група. Тази, която трябва да ви избие.

После двамата непознати се обърнаха и хукнаха обратно към града, оставяйки момчетата в объркано мълчание. Не след дълго силуетите им се скриха зад завесата от нагорещен въздух и прах.

— Другата група? — повтори някой. Може би беше Пържитиган. Томас бе твърде смутен от чутото, за да обърне внимание кой е бил.

— Чудя се дали нямат предвид моята група? — промърмори Арис. Томас го погледна.

— Група Б? — попита той. — Смяташ ли, че вече са стигнали града?

— Че на кого му пука? — намеси се Миньо. — Говорят тези неща, за да ни отвлекат вниманието. Например от въпроса за болестта.

Томас неволно докосна татуировката на шията си. Думите, написани там, го плашеха.

— Може би тя нямаше предвид всички нас. — Той посочи с пръст надписа. — Може би е говорила само за мен. Не видях накъде гледа.

— Че откъде ще знае кой си? — възрази Миньо. — Всъщност, наистина няма значение. Ако някой ще се опита да убие теб или мен, вероятно накрая ще се разправи и с останалите. Нали така?

— Толкова си мил — подсмихна се Пържитиган. — Върви с Томас и сподели съдбата му. Аз мисля да се измъкна в друга посока и да продължа да си живуркам с гузна съвест. — По погледа му личеше, че се шегува, но Томас заподозря, че дълбоко в себе си вероятно храни подобна мисъл.

— Е, какво ще правим сега? — попита Джак. Беше преметнал ръката на Уинстън през рамото си и го прикрепяше. За щастие, наметалото криеше ужасните рани на главата на нещастника.

— Какво мислиш? — обърна се Нют към Миньо.

Миньо завъртя очи.

— Продължаваме напред, ето какво. Вижте, нямаме кой знае какъв избор. Ако не стигнем града, ще пукнем тук от жега и жажда. Ако се доберем до него, ще си намерим заслон и може би храна и вода. А пък побърканяцате да правят каквото искат.

— Ами група Б? — попита Томас и отново погледна към Арис. — Или за когото говореха. Ако наистина искат да ни убият? Нямаме никакво оръжие.

— Имаме — сви демонстративно мускули Миньо. — Ако тези момичета са убили приятелката на Арис, заслужават съдбата, която ги чака. Но мисля, че ще си плюят на петите.

— Ако са въоръжени? — продължаваше да упорства Томас. — Или са обучени да се бият? Ако не са те, а някакви човекоядни паяци? Или хиляди побърканяци?

— Томас… спри! — Миньо въздъхна уморено. — Защо не млъкнете всички? Край с въпросите. Освен ако не става въпрос за нещо, което наистина ни заплашва, ще ви помоля да запазите тревогите за себе си. Ясно?

Томас се усмихна, макар да не знаеше причината да му олекне. По някакъв начин думите на Миньо му бяха вдъхнали увереност и може би малко надежда. Вярно е, че трябва просто да продължават напред. Това беше.

— Така е по-добре — рече Миньо и кимна доволно. — Някой друг да иска да чишка в гащите и да плаче за мама?

Чу се сподавен кикот, но никой не заговори.

— Добре. Нют, ти води отпред, нищо че куцаш. Томас, ти си последен. Джак, вземи някой да ти помага за Уинстън. Тръгваме.

Веднага щом закрачиха към града, Томас се почувства по-добре. Вървяха бързо, от време на време подтичваха.

За щастие слънцето се спускаше все по-бързо към хоризонта. Някъде след около час сиянието му взе да намалява и гледката наоколо стана по-поносима. Не след дълго светилото се скри напълно зад хоризонта и на негово място в небето заблещукаха звезди.

Езерните продължиха да вървят, ориентирайки се по слабите светлини на града. Томас изпита облекчение, след като вече нямаше нужда да държи главата си омотана.

Малко по-късно и последните лъчи изчезнаха и над земята се спусна мрак, плътен като черна мъгла.

Малко след смрачаване Томас чу момичешки писък.

В началото не знаеше дали е наистина писък, или го ражда въображението му. Не беше никак лесно да се определи сред шумовете от движещата се група. Но това, което започна като бръмчене в главата му, скоро се превърна в съвсем ясен звук. Някъде пред тях, може би в града или по-близо, момиче си дереше гърлото в нощта.

Останалите също го чуха и скоро неволно забавиха ход. Веднага щом трополенето на крака утихна, звукът отекна по-ясно.

Приличаше на котешко мяукане. Мяукане на болна или ранена котка. Онзи тип звуци, от които косата ти настръхва и се налага да притиснеш ушите си с ръце. Имаше нещо неестествено в пищенето, нещо, което накара Томас да застине от ужас. Мракът допълваше мрачната картина. Какъвто и да бе източникът, беше съвсем близо.

— Знаете ли на какво ми напомня това? — попита Миньо с шепот, в който се прокрадваше страх.

Томас знаеше.

— Бен. Алби. За тях говориш, нали? Крясъците след ужилването на скръбниците.

— Позна.

— Не, не, не — размаха ръце Пържитиган. — Не ми казвайте, че пак ще се срещнем с тези гадници. Не мога да го понеса.

— Съмнявам се — обади се Нют, който вървеше вляво от Арис. — Помните ли как се надуваше кожата им? Ако пълзят в тази жега и в прахоляка, ще се превърнат в огромни прашни топки.

— Хм — изсумтя Томас. — Ако ЗЛО могат да създадат скръбниците, какво им пречи да измислят нещо от тоя род, което да се приспособи тук? Не забравяйте предупрежденията на онзи тип.

— Томас, ама и теб те бива да разведряваш обстановката — намуси се Пържитиган.

— Просто говоря това, което мисля.

— Зная. Но не ме успокоява.

— Какво ще правим сега? — попита Томас.

— Мисля, че е време за кратка почивка — предложи Миньо. — Ще спрем, ще пийнем вода. Може дори да подремнем няколко часа преди зазоряване.

— А онази луда дама, дето крещи с цяло гърло? — попита Пържитиган.

— Тя е достатъчно заета с проблемите си.

Тези думи ужасиха Томас. Може би и другите се почувстваха по същия начин, защото никой не проговори, докато вадеха храната от вързопите и после насядаха да заситят глада си.

— Човече, ще ми се да млъкне — рече Арис, навярно за пети път откакто мракът съвсем се бе сгъстил. Нещастното момиче, скрито някъде там, сякаш се приближаваше бавно и продължаваше да оглася околността с воплите си.

Вечерята премина в мълчание, размениха няколко думи за променливите, за които бе споменал Плъха, и как трябва да реагират на тях. За изработването на „схема”, за моделите на „гибелната зона”. Никой не знаеше какво може да означават тези неща и затова само подмятаха разни идеи. Странно, помисли си Томас. Сега вече бяха наясно, че всичко това е изпитание, на което ги подлагат от ЗЛО. Би трябвало да се държат различно, след като го осъзнаваха, но те продължаваха напред, надявайки се някъде там да се сдобият с нужния лек.

Мина известно време, преди краката да спрат да го болят, когато Миньо ги вдигна отново да вървят. Луната в небето едва се виждаше и сиянието й не бе много по-ярко от това на звездите. Но не им трябваше повече, за да се придвижват през тази равна и пустинна местност. Освен това виждаха трепкащите светлини на града. Вероятно бяха огньове. В това имаше логика — откъде ще се вземе електричество в тези пущинаци?

Не знаеше точно как стана, но изведнъж постройките, към които тичаха, се приближиха доста бързо. Бяха повече, отколкото Томас предполагаше в началото. И по-високи. Подредени в редове, съвсем като в нормален град. Нищо чудно това да бе някое доста голямо селище, по-точно останките му след поразяването на този район. Дали слънчевите изригвания наистина можеха да предизвикват подобни поражения? Или бе станало след това?

До Томас крачеше Арис и той реши отново да го заговори.

— Разкажи ми за вашия лабиринт.

Арис дишаше равномерно, също като него бе в добра форма.

— За нашия лабиринт? Какво означава това?

— Ами ти така и не сподели с нас подробности. Как беше там? Колко време изкара? Как се измъкнахте?

Стъпките на Арис хрущяха в пясъка.

— Разговарях с някои от твоите приятели и смятам, че е било почти същото. Само че имаше момичета вместо момчета. Някои от тях бяха прекарали там две години, други месеци или седмици. После дошла Рейчъл, на следващия ден аз, в кома. Почти не помня нищо от дните след това, беше истинска лудница.

Той продължи с разказа, който в голяма степен повтаряше случилото се с Томас и езерните. Направо не беше за вярване.

Арис излязъл от кома, произнесъл нещо за края, стените престанали да се затварят през нощта, било прекъснато и снабдяването през Кутията и така нататък до момента на бягството. Почти същото като при тях, само по-малко момичета загинали — Томас не беше учуден, ако са били жилави като Тереза.

В края на краищата Арис и групата му се озовали в последното помещение и едно момиче на име Бет — която изчезнала няколко дни по-рано, също като Гали — убила Рейчъл точно преди да се появят спасителите и да ги измъкнат навън. После ги откарали там, където езерните откриха Арис — в стаята, предназначена за Тереза.

Ако това изобщо се беше случило. Кой би могъл да е сигурен след всичко, на което бяха станали свидетели през последните дни. Без да се споменават тухлените зидове и смяната на табелката пред вратата на Арис.

От напрежение Томас усети, че започва да го боли глава.

Непрестанно се питаше какво ли може да е предназначението на тази група Б и по какъв начин Арис замества Тереза в нейната роля. Фактът, че в края на краищата вместо него загина Чък, бе единственото съществено различие. Дали целта на изследователите от ЗЛО бе да се предизвика конфликт, или да се провокират определени реакции?

— Всичко това е много странно, нали? — подхвърли Арис, след като остави Томас да обмисли известно време цялата тази история.

— Не зная дали това е най-точната дума. Но наистина е чудно как тези две групи са преминали през успоредно провеждан експеримент. Или тест, изпитания, наречи го както щеш. Защото, ако са наблюдавали реакциите ни, предполагам, че е логично да ни прекарат през едни и същи трудности. Странна работа.

Томас тъкмо бе млъкнал, когато момичето в мрака нададе още по-силен вик, който предизвика нова вълна на ужас в душата му.

— Мисля, че знам — рече Арис. Томас не беше сигурен дали е чул правилно.

— Какво?

— Защо групите са били две. Защо са две.

— Така ли? Ами кажи ми.

— Всъщност — поде малко колебливо Арис, — имам две теории. Едната е, че тези хора от ЗЛО, които и да са, се опитват да пресеят най-добрите от двете групи, за да ги използват за каквото им е нужно. Може би дори да ни кръстосат или нещо подобно.

— Какво? — Томас бе толкова изненадан, че забрави напълно крещящото момиче. — Да ни кръстосват? Я стига.

— Нима се съмняваш, след всичко, което преживя в лабиринта и през последните дни?

— Имаш право — призна замислено Томас. — Добре, а каква е другата теория?

— Тя е в противоположна посока. Вместо да очакват оцелели от двете групи вероятно искат само едната да стигне до края. Така че или подбират оцелели от момчетата или момичетата, или цяла една група. И в двата случая това е единственото обяснение, което ми хрумва.

Преди да отговори, Томас доста дълго обмисля чутото.

— Но какво ще кажеш за онова, което ни разправяше Плъха? Че подлагат на изпитание реакциите ни, създават нещо като схема? Може би това е експеримент? Може би очакват от нас да оцелеем? Може би изучават мозъците ни и нашите реакции, гените и прочее? И когато приключат, ние ще сме мъртви, а те ще разполагат с огромна информация.

— Хм — изпръхтя Арис. — Възможно е. Питам се защо са поставили по един представител на противоположния пол във всяка група.

— Може би, за да видят какви проблеми или кавги ще възникнат? Да изучат реакциите на хората в по-особена среда. — Томас едва не се разсмя. — Как спокойно го обсъждаме — сякаш се чудим къде да спрем, за да пуснем по едно цопло.

Арис се разсмя, суховат кикот, от който на Томас му стана по-добре.

— Човече, не го казвай. От един час се стискам.

Сега вече и Томас се изхили, а някъде наблизо Миньо се провикна да спрат за кратко, сякаш бе дочул разговора им.

— Време за клякане — разпореди той. — Пуснете по едно цопло и действайте бързо, без да се раздалечавате. След петнайсетина минути ще спрем за по-дълга почивка. Зная, че вие, сбръчканяци такива, не можете да издържите на темпото на бегачи като мен и Томас.

Томас спря и се огледа. Не се нуждаеше от указания как да се възползва от краткия престой. В този миг нещо привлече вниманието му. Беше тъмно очертание на стотина крачки пред тях, в посоката, която следваха. Правоъгълна сянка на фона на сиянието на града. Зачуди се как досега не я бе забелязал.

— Ей! — извика той и посочи с ръка. — Това там ми прилича на някаква сграда. Виждате ли я?

— Да, виждам я — отвърна Миньо и се приближи до него. — Чудя се какво ли е.

Преди Томас да отговори, се случиха едновременно две неща.

Първо, смразяващите викове на момичето секнаха толкова рязко, сякаш някой бе затворил врата. А после, появявайки се от мрака, към тях се приближи девойка с дълга коса, която се спускаше по гърба й като черно наметало.

Първият порив на Томас бе да й извика. Надеждата, че това там е тя, че го чака.

„Тереза?”

Нищо.

„Тереза? Тереза!”

Отново нищо. Празнотата, останала след напускането й, все още бе там. Но… дали все пак не беше тя? Може би. Може би нещо бе станало със способността й да общува с него.

Момичето бе спряло недалеч от тъмната сграда. Въпреки че бе скрита в мрака, нещо в позата й подсказваше, че е обърната към тях и че стои, скръстила ръце.

— Мислиш ли, че това е Тереза? — попита Нют, сякаш прочел мислите на Томас.

Томас кимна и после се огледа, сякаш да провери кой може да е забелязал жеста му.

— Нямам представа — рече той.

— Дали това е момичето, което крещеше? — попита Пържитиган. — Появи се точно когато гласът притихна.

— Със същия успех може да е и тази, която е изтезавала жертвата — изсумтя Миньо. — Вероятно я е убила, за да я отърве от мъките, когато ни е видяла да идваме. — После той внезапно плесна с ръце. — Е, добре, кой иска да се запознае с тази мила млада жена?

Томас се зачуди как Миньо може да е толкова лекомислен в такъв момент.

— Аз ще го направя — обяви той, малко по-силно, отколкото бе нужно. Не искаше да си проличи, че се надява това да е Тереза.

— Майтапих се, сбръчканяко — рече Миньо. — Ще идем всички. Може да крие зад себе си цяла армия побъркани момичета нинджи.

— Побъркани момичета нинджи? — повтори Нют, който явно също бе изненадан от поведението на Миньо.

— Ами да. Да вървим! — Миньо пое напред.

— Не! — извика Томас, подтикван от някакъв внезапен импулс. — Недей — продължи по-тихо. — Вие останете тук. Аз ще ида при нея. Може да е някаква клопка. Ще бъде глупаво да се натикаме всички в нея.

— Няма ли да е глупаво, ако ти се натикаш? — вдигна вежди Миньо.

— Е, не може всички да рискуваме, преди да проверим. Аз ще ида. Ако нещо се случи, ще повикам за помощ.

— Добре де — въздъхна Миньо. — Тръгвай. Нашият малък храбрец. — Той тупна Томас по рамото

— Това наистина е глупаво — рече Нют. — Аз ще ида с него.

— Не! — подскочи за втори път Томас. — Оставете на мен. Нещо ми подсказва, че трябва да бъдем внимателни. Ако проплача като малко дете, елате да ме спасявате. — За да прекъсне спора, той пое забързано към момичето и сградата.

Обувките му стържеха по камъните и пясъка. Долавяше миризмата на пустиня, примесена с далечния мирис на нещо горящо, и докато разглеждаше силуета на момичето на фона на сградата, изведнъж осъзна, че вече е сигурен. Може би беше заради позата или заради начина, по който си държеше главата. Или как бе скръстила ръце. Но той знаеше.

Това бе тя. Беше Тереза.

Когато стигна само на няколко метра от нея и вече се надяваше да разгледа лицето й, тя се завъртя и влезе през отворената врата в малката постройка. Сградата беше правоъгълна, със скосен от едната страна покрив. Доколкото можеше да се види, нямаше прозорци. Големи черни кубове висяха от ъглите на покрива — приличаха на високоговорители. Може би виковете, които бяха чували от известно време, са били изпускани през тях за заблуда. Това би обяснило защо ги чуваха от толкова далече.

Масивната дървена врата зееше широко отворена. Вътре бе още по-тъмно.

Томас продължи към вратата. Докато прекрачваше прага, си помисли, че постъпката му е глупава и безотговорна. Но това беше тя. Каквото и да се случи, каквото и да е обяснението за нейното изчезване и отказа й да разговаря мислено с него, той знаеше, че тя няма да му стори нищо лошо. Беше сигурен.

Вътре бе осезаемо по-студено и влажно. Всъщност бе дори приятно. На три крачки по-нататък той спря и се ослуша в тъмнината. Чуваше дишането й.

— Тереза? — извика на глас. — Тереза, какво има?

Тя не отговори, само си пое рязко въздух, сякаш плачеше, ала се опитваше да го скрие от него.

— Тереза, моля те. Не зная какво е станало, нито какво са ти сторили, но ето ме тук. Това е лудост. Просто ми отговори…

Той млъкна, заслепен от ярката светлина, която скоро след това се смали до пламък. Томас протегна инстинктивно ръка. Пламъкът се спусна към поставената на масата свещ. Разпали фитила, сетне ръката, която го държеше, помаха, за да го угаси. Томас вдигна глава и най-сетне я видя. Видя, че е бил прав от самото начало. Но радостта от срещата бе прокудена от объркване и болка.

Очакваше лицето й да е изцапано като на всеки от тях, прекарал известно време в пустинята. Но то бе чисто. Очакваше косата й да е полепнала и мазна. Но вместо това тя носеше чисти дрехи, а пухкавата й коса се спускаше по раменете.

Нищо не скриваше бледите й ръце и лице. Беше по-хубава отколкото, когато я видя в лабиринта, дори от спомените, които се бяха пробудили за кратко в съзнанието му по време на Промяната.

Но очите й бяха пълни със сълзи, долната й устна трепереше от страх, а ръцете й не можеха да си намерят място. От погледа й разбра, че го е познала, не беше го забравила, но в очите й освен това се спотайваха болка и ужас.

— Тереза — прошепна той. — Какво има?

Тя не отговори, само премести поглед към масата и после пак към него. По бузите й се търкулнаха две сълзи. Устните й продължаваха да треперят, гърдите й се повдигнаха рязко и тя изхлипа.

Томас пристъпи напред и протегна ръце да я улови за раменете.

— Не! — изкрещя тя. — Махни се от мен!

Томас се сепна — имаше чувството, че са го ударили в гърдите с тежък чук. Той разпери ръце.

— Добре, добре. Тереза, какво… — Не знаеше всъщност какво да попита. Нито какво да стори. Само го давеше смразяващото усещане, че нещо се е прекършило в него, заплашващо да го задуши.

Той застина неподвижно, сякаш се боеше да не я подплаши. Начинът, по който тя стоеше пред него, сякаш се бореше с нещо невидимо… напомняше му за…

За това как се бе държал Гали, след като избягаха от Езерото — когато влезе в голямото помещение заедно с жената с белите дрехи. Точно преди да настъпи обратът. Преди да убие Чък.

Томас трябваше да я заговори, инак щеше да се пръсне.

— Тереза, не спирах да мисля за теб от мига, когато изчезна. Ти…

Тя не го остави да довърши. Хвърли се напред, протегна ръце, улови го за раменете и го притегли. Изненадан, Томас прегърна и тя се притисна толкова силно към него, че той изведнъж се изплаши дали ще може да диша. Пръстите й напипаха тила му, после страните, накараха го да я погледне.

Само след миг те вече се целуваха. Нещо избухна в гърдите му и изгори натрупаното напрежение, объркването и страха. За един кратък миг го изпълни увереността, че вече нищо няма значение. Че никога повече няма да има.

А после тя се отдръпна. Олюля се и се блъсна в стената. На лицето й отново се изписа ужас, сякаш я бе обладал демон. Когато заговори, шепнеше с напрегнат и тих глас:

— Махни се от мен, Том — рече. — Всички вие трябва да се… махнете… от мен. Не възразявай. Просто си тръгни. Бягай. — Очевидно се напрягаше, докато произнасяше тези думи.

Никога досега Томас не бе изпитвал такава болка. Но остана шокиран от това, което последва.

Той я познаваше, помнеше я. И знаеше, че тя казва истината — тук нещо не беше наред. Нещо се беше объркало далеч повече, отколкото можеше да си представи. Ако остане, ако й възрази, ако се опита да я убеди, ще бъде като предизвикателство към неимоверното усилие, което бе положила да се освободи за кратко и да го предупреди. Трябваше да направи каквото му казва.

— Тереза — заяви. — Ще те намеря. — Сега вече и той бе заслепен от сълзи, но се обърна и побягна от сградата.

Томас се отдалечи, препъвайки се, от тънещата в мрак постройка, като се озърташе с насълзени очи. Върна се при езерните, но отказа да отговаря на въпросите им. Каза им, че трябва да вървят, да бягат, да се махнат оттук колкото се може по-бързо. Че ще им обясни по-късно. Че животът им е в опасност.

Не остана да ги чака. Не предложи на Арис да му помогне с вързопа. Обърна се и се затича към града, втурна се натам презглава, опитвайки се да забрави останалите, да забрави целия свят. Вече не се съмняваше, че да избяга от нея бе най-трудната постъпка в живота му. Появата му в Езерото с изтрита памет, привикването към живота там, нощта в лабиринта, битката със скръбниците, смъртта на Чък — нито едно от тези неща не можеше да се сравни с това, което изпитваше сега.

Беше я видял. Държа я в прегръдките си. Бяха прекарали макар и малко време двамата.

Целунаха се и той почувства нещо, което не би помислил за възможно.

А сега бягаше от нея. Беше я оставил зад гърба си.

В гърдите му се надигна сподавено хлипане. Той изпъшка и чу собствения си пресекнал глас. Болката в сърцето го накара да спре, преди да е рухнал на земята и да се е отказал от всичко. Мъката го погълна, заедно с нея се върна и желанието да тръгне обратно. Но остана верен на заръката й, както и на обещанието да я намери отново.

Поне тя бе жива. Поне бе жива.

Повтаряше го отново и отново. И единствено тази увереност го накара отново да се затича.

Тя беше жива.

Все пак и тялото му си имаше предел. По някое време, може би два часа след като я бе оставил, или пък три, вече знаеше, че ако не спре, сърцето му ще се пръсне. Той се обърна, погледна назад и видя местещи се в далечината сенки — другите езерни бяха изостанали. Поемайки жадно въздух, Томас коленичи, подпря се на земята и затвори очи.

Пръв го застигна Миньо. Водачът им не изглеждаше доволен. Дори на слабата светлина — зората тъкмо бе започнала да осветява небето на изток — нямаше съмнение, че е ядосан, докато обикаляше около Томас, преди да заговори.

— Какво… какво… Томас, що за идиот си ти?

Томас нямаше никакво желание да разговаря. За каквото и да било.

Миньо почака малко, сетне приклекна до него.

— Как можа да го направиш? Как можа просто да побегнеш? Без да ни обясниш нищо? Откога действаме по този начин? Ах ти, тъпако. — Той въздъхна, облегна се назад и седна на земята.

— Извинявай — прошепна Томас. — Беше доста болезнено.

Най-сетне и другите езерни ги застигнаха и приседнаха наоколо да си поемат дъх и да чуят за какво разговарят Томас и Миньо.

— Болезнено? — попита Миньо. — Кого видя там? Какво ти казаха?

Томас знаеше, че няма избор — това не беше нещо, което Можеше да държи в тайна от останалите.

— Видях… там беше… Тереза.

Очакваше възклицания, викове, дори обвинения, че ги лъже. Но в последвалата тишина се чуваха слабите пориви на вятъра над безжизнената земя.

— Какво? — погледна го Миньо. — Сериозно ли говориш?

Томас кимна, загледан в един триъгълен камък на земята.

През последните няколко минути се бе развиделило.

— И я остави там? — изненада се Миньо. — Човече, започни да говориш и ни кажи какво е станало.

Колкото и да го болеше от спомена за случилото се, Томас им разказа цялата история. Как я е видял, разтреперана и изплашена — почти като Гали малко преди да убие Чък, — за предупреждението, което му бе отправила. Разказа всичко, единственото, което спести, бе целувката.

— Брей — възкликна уморено Миньо и в тази дума се съдържаше цялата му оценка.

Изминаха няколко минути. Вятърът продължаваше да свисти над земята, вдигайки яркооранжев прахоляк. Никой не наруши мълчанието. Томас чуваше подсмърчания, въздишки и кашлици. През нощта градът се бе приближил и високите му постройки се издигаха към безоблачното пурпурно небе. След ден или два щяха да стигнат до него.

— Това беше клопка — рече той накрая. — Не зная какво щеше да се случи и колцина от нас щяха да загинат. Може би всички. Но по очите й разбрах — когато за кратко се освободи от това, което я държеше в плен, — че няма никаква надежда. Тя ни спаси, но предполагам, че за нея… — Той преглътна мъчително. — Предполагам, че ще я накарат да плати за това.

Миньо го стисна за рамото.

— Човече, ако онези сбръчканяци от ЗЛО я искаха мъртва, отдавна щеше да гние под камъните. Тя е жилава като всички останали, може би дори повече. Ще се справи.

Томас си пое дълбоко въздух. Почувства се по-добре. Странно, но наистина беше по-добре. Миньо беше прав.

— Така е. Не съм сигурен откъде, но го зная.

Миньо се изправи.

— Трябва да спрем за няколко часа да поспим. Но благодарение на теб — той тупна още веднъж Томас по рамото — прекосихме по-голямата част от пътя преди слънцето да е изгряло.

Оказа се, че слънцето не попречи на Томас да се унесе в сън. Малко след като се зави презглава, той забрави за него — и за всички останали неприятности.

Миньо ги остави да спят почти четири часа. Не че се наложи да ги разбужда. Горещината от издигащото се в небето слънце скоро стана непоносима и момчетата сами се надигнаха. По времето, когато Томас стана, похапна набързо и метна вързопа на рамо, наметалото му бе подгизнало от пот. Въздухът наоколо бе изпълнен с миризмата на немити тела. Душовете в спалното помещение му се струваха като недостижима мечта.

Езерните останаха смълчани и мрачни, докато се приготвяха за пътуването. Колкото повече мислеше Томас, толкова по-ясно му ставаше, че няма нищо, за което да се радват. Първо, това необяснимо любопитство да разберат какво има в града. И второ, надеждата, че Тереза е жива и не е в опасност. Може би и тя бе преминала през някой от онези равнотранспорти и бе някъде пред тях. Например в града. Томас почувства слаба надежда.

— Да тръгваме — подкани Миньо. Веднага след това потеглиха на път.

Отново крачеха през суха и безжизнена земя. Томас знаеше, че както той, така и останалите вече нямат сили да тичат, докато слънцето господства в небето. А дори и да се затичаха, не разполагаха с достатъчно вода, за да поддържат по-високо темпо.

Ето защо вървяха, нахлузили качулки на главите си. Колкото повече намаляваха припасите, толкова повече плат имаха, за да се крият от слънцето, и все по-малко езерни крачеха по двойки. Томас бе един от първите, които останаха сами, вероятно защото никой не искаше да разговаря с него за Тереза. Не че имаше нещо против — усамотението за момента бе за предпочитане.

И така, те крачеха напред. Спираха за кратко, колкото да пийнат вода или да похапнат. Вървяха отново. Горещината бе като сух океан, през който трябваше да плуват. Вятърът, който се усили, носеше със себе си облаци прах и почти не разхлаждаше потните им тела. Той караше чаршафените наметала да плющят и затрудняваше движението. Томас не спираше да кашля и да чисти коричките, образували се в крайчеца на очите му. От всичко най-много го измъчваше непрестанната жажда. Ако нямаше прясна вода в града, когато стигнат там…

По-добре да не мисли за това.

Всяка следваща крачка бе все по-мъчителна. Никой не говореше. На Томас му се струваше, че дори няколко думи ще изчерпят напълно и последните му резерви от енергия. Мислеше само как да премества крака напред, втренчил почти хипнотизиран поглед в тяхната цел — бавно приближаващия се град.

Не след дълго вече се различаваха каменни стени и сиянието на прозорците. Някои бяха строшени, но далеч по-малко от половината. Оттук улиците изглеждаха пусти. Не се виждаха и никакви дървета. И как иначе, в такъв климат? Как е възможно хора да живеят тук? Къде ще отглеждат храна?

Утре. Томас вече не се съмняваше, че утре ще стигнат града. Макар че може би щеше да е по-добре да го заобикалят. Ако имаха такава възможност.

Крачка. Още една. Кратка почивка. Горещина.

Когато най-сетне се спусна нощта и слънцето изчезна непоносимо бавно зад хоризонта на запад, вятърът се усили още повече и този път най-сетне се усети леко захладняване. Томас се наслаждаваше на полъха, доволен да изпита поне малко облекчение от жегата.

Някъде към полунощ, когато Миньо най-сетне обяви почивка за сън, а светлините на града грееха още по-ярко, вятърът се усили. Започна да ги удря на пориви с непрестанно нарастваща мощ.

Всички налягаха на земята, Томас се загърна плътно в наметалото. Вятърът утихна и той вече се унасяше в сън. Точно когато умът му започна да се замъглява, звездите сякаш угаснаха и го споходи ново видение.

Седи на стол. На десет или единайсет години е. Тереза — изглежда различна, много по-млада, но несъмнено е тя — седи срещу него, от другата страна на масата. Тя е почти на неговата възраст. В помещението няма никого и единствената светлина идва от жълтеникав правоъгълник на тавана.

— Том, трябва да се постараеш повече — казва тя. Скръстила е ръце и този жест му е познат. Всичко в нея му е отдавна познато.

— Старая се — отвръща той и същевременно усеща, че не е той. В това няма никаква логика.

— Вероятно ще ни убият, ако не го направим.

— Зная.

— Тогава се опитай!

— Опитвам се!

— Добре — казва тя. — Знаеш ли какво? Вече няма да ти говоря на глас. Никога повече, докато не го направиш.

— Но…

„Нито дори мислено — произнася в главата му. Този номер все още го изненадва, най-вече защото не знае как да й отговори. — Отсега нататък.”

— Тереза, моля те, дай ми още няколко дни. Ще го направя.

Тя не отговаря.

— Добре, още един ден тогава.

Тя продължава да го гледа. Тогава, не сега. Поглежда надолу към масата, намира едно петънце в дървото и започва да го чегърта с нокът.

— Няма начин да не разговаряш с мен.

Никакъв отговор. И той я познава, въпреки всичко, което е казал. Познава я твърде добре.

— Хубаво — произнася. Затваря очи и прави това, на което го е учил инструкторът. Представя си море от черна пустош, насред което е лицето на Тереза. После събира цялата си воля, оформя думите и ги запокитва към нея.

„Миришеш като торба с лайна.”

Тереза се усмихва и сетне отвръща мислено:

„Ти също.”

Томас се събуди от шибащия го в лицето вятър. Сякаш невидими ръце се опитваха да отнесат дрехите му. Все още бе тъмно. И студено, защото целият трепереше. Той се подпря на лакът и се огледа. Виждаше наоколо свити под наметалата тела.

Под наметалата.

Той извика и скочи. Чаршафът, с който се бе загърнал снощи, явно бе отнесен по някое време през нощта и сега можеше да е на десетки мили.

— По дяволите — изруга тихо Томас. После изведнъж си припомни съня от снощи. Или бе спомен? Краткият миг от времето, когато двамата с Тереза са били по-млади. И може би са живели заедно. Учили са се на телепатична връзка. Сърцето му се сви, той почувства болезнено липсата й, почувства и вина, че е бил част от ЗЛО, преди да отиде в лабиринта. Разтърси леко глава, защото не искаше да мисли за това.

Погледна към черното небе и изведнъж си спомни за последните дни в лабиринта. Когато слънцето бе изчезнало Това бе началото на края. Началото на ужаса.

Но здравият разум бързо надделя. Ветровете. Хладният въздух. Буря. Това сигурно е буря.

Облаци.

Засрамен от прибързаните изводи, той отново се излегна на земята и се сви на топка, за да запази топлината на тялото си.

Студът не беше нетърпим, просто контрастът с горещите дни бе твърде голям. Опита се да се разрови в ума си, да потърси там още скрити спомени. Дали това не бяха някакви далечни последствия от Промяната? Може би паметта му се възвръщаше?

Тази мисъл го изпълни със смесени чувства. От една страна би искал най-сетне да възстанови напълно спомените си — да знае кой е и откъде идва. Но от друга, се боеше какво може да научи за себе си. За ролята му във всичко, което ставаше. За това, което бе причинил на своите приятели.

Нуждаеше се отчаяно от сън. Въпреки нарастващия рев на вятъра той най-сетне се унесе и отново заспа, но този път, за щастие, без да сънува.

Събуди се още с пукването на зората. Плътен слой от облаци закриваше небето. Така обаче пустинята наоколо изглеждаше още по-страховита. Градът бе съвсем близо, само на няколко часа път. Сградите наистина бяха високи, някои от тях дори се губеха в мъглата. Натрошените стъкла на прозорците бяха като щърбави зъби в усти, разтворени да захапят каквото им донесе бурният вятър.

Вятърът продължаваше да хвърля пясък в лицето му. Томас потърка чело и избърса полепналия прахоляк.

Повечето от останалите езерни вече бяха станали и разговаряха помежду си, но не можеше да ги чуе заради ревящия вятър.

Миньо забеляза, че се е събудил, и се надвеси над него.

— Време беше да станеш! — извика той.

Томас изчопли коричките от очите си и се надигна.

— Откъде се взе всичко това? — изкрещя с цяло гърло, за да надвика рева на вятъра. — Мислех, че сме насред пустинята!

Миньо погледна към носещите се по небето сивкави облаци, после се наведе и доближи устни до ухото му.

— Предполагам, че и в пустинята понякога вали дъжд. Побързай със закуската, трябва да тръгваме. Може би ще успеем да стигнем там, преди да завали.

— Ами ако заварим тълпа кръвожадни побърканяци?

— Тогава ще се бием с тях! — Миньо намръщи обезпокоено чело. — Какво друго ни остава? Припасите ни са на привършване.

Томас знаеше, че Миньо има право. Но пък щом успяха да се преборят със скръбниците в лабиринта, щяха да се справят и с онези лунатици.

— Добре. Хапвам набързо и потегляме.

След няколко минути момчетата отново поеха към града под надвисналото оловносиво небе.

Бяха само на няколко мили от сградите, когато се натъкнаха на старец, проснат по гръб на пясъка и загърнат в парцаливи одеяла. Джак пръв го забеляза. Томас и останалите момчета го наобиколиха.

Томас го разглеждаше със свито сърце. Старецът трябва да беше най-малко на сто години — или поне изглеждаше така заради продължителното излагане на вятъра и слънцето. Сбръчкано, потъмняло лице. Гола, покрита с белези и тъмни петна глава. Почти черна кожа.

Беше жив, дишаше дълбоко, ала втренченият му в небето поглед изглеждаше пуст. Сякаш очакваше някакъв незнаен бог да се спусне отгоре и да сложи край на окаяния му живот. С нищо не показа, че е забелязал приближилите се езерни.

— Ей, старче! Какво търсиш тук? — попита Миньо.

Томас го избута, коленичи до стареца и размаха ръка пред очите му. Нищо. Нито премигване, нито движение. Едва след като дръпна ръка, старецът бавно затвори очи и сетне отново повдигна клепачи.

— Господине? — повика го Томас. — Ей, вие, уважаеми? — думите прозвучаха странно, сякаш бяха изплували от забравеното минало. Със сигурност не ги бе използвал, откакто го пратиха в лабиринта. — Чувате ли ме? Можете ли да говорите?

Мъжът премигна отново, но не издаде и звук.

— Този човек ще е златна мина, ако можем да го накараме да ни разкаже за града — обади се Нют. — Изглежда безвреден и вероятно знае какво ни чака, като стигнем там.

Томас въздъхна.

— Да, но ми се струва, че нито ни чува, нито е в състояние да отговори.

— Продължавай да опитваш — посъветва го Миньо. — Томас, обявявам те за нашия посланик. Установи връзка с този тип и го помоли да ти разкаже за хубавите стари дни.

Томас искаше да отвърне с шега, но не му хрумна нищо забавно.

— Добре — рече той и се наведе право пред очите на стареца. — Господине? Нуждаем се от вашата помощ! — Притесняваше се, че трябва да крещи, и не знаеше дали старецът няма да го възприеме погрешно. Но нямаше избор. Вятърът непрестанно се усилваше. — Бихте ли ни казали дали е безопасно да влезем в града? Можем да ви отнесем там. Господине! Господине!

Очите на стареца гледаха край него, горе в небето, но внезапно бавно се преместиха, сякаш го търсеха. В тях се появи нещо като съзнание, както тъмна течност изпълва чаша. Той разтвори устни и се закашля отпаднало.

Томас се обнадежди.

— Името ми е Томас. Тези момчета са мои приятели. От няколко дни вървим през пустинята и имаме нужда от вода и храна. Какво ще ни…

Мъжът премигна и на лицето му се изписа уплаха.

— Успокойте се, нищо няма да ви сторим — побърза да вметне Томас. — Ние сме… ние сме добри хора. Но наистина се нуждаем от…

Старецът внезапно измъкна дясната си ръка изпод завивките и сграбчи с неочаквана сила Томас за китката. Момчето извика от изненада и направи опит да се освободи, но не успя. Беше втрещен от силата на стареца. Взе едно, че го стискаха окови.

— Ей! — извика той. — Пуснете ме!

Мъжът поклати глава и в тъмните му очи се мярна страх Отново се закашля. Но не разтваряше пръсти.

Томас се предаде и вместо да се дърпа, се наведе и почти опря ухо в устните на стареца.

— Какво казвате? — извика той.

Мъжът проговори отново с хъхрещ, почти зловещ глас. Томас улови думите „буря”, „ужасно” и „лоши хора”. Нито една от тях не му се стори вдъхновяваща.

— Още веднъж — извика той и пак наведе глава.

Този път успя да чуе малко повече, макар и не всичко.

— Идва буря… ще бъде ужасно… с нея излизат… не отивайте… лоши хора.

Мъжът внезапно се надигна и седна с изцъклени очи.

— Буря! Буря! Буря! — започна да повтаря и от устата му хвърчеше слюнка.

Той пусна ръката на Томас, който побърза да се дръпне назад и да се изправи. Вятърът рязко се усили и стана ураганен, досущ някаква ужасна вълна, точно както бе предсказал старецът. Светът се потопи в неистовия вой на завихрения въздух. Томас имаше чувството, че дрехите му всеки миг ще бъдат разкъсани и отнесени надалече. Наметалата на останалите езерни плющяха, част от припасите им се разпиляха.

Томас се изправи на крака, почти непосилна задача срещу този нарастващ напор. Олюля се и разпери ръце, сякаш се опитваше да се улови за нещо.

Повечето момчета се бяха скупчили около Миньо. Томас се помъчи да се успокои. Все пак това бе само буря. Не ставаше въпрос за скръбници, нито за побърканяци с ножове.

Вятърът бе отнесъл завивките на стареца и той се бе свил на кълбо, опрял мършави крака в брадичката си. Томас се зачуди дали да не се опитат да го вдигнат и вземат с тях, най-малкото в знак на благодарност, че ги бе предупредил за бурята. Но нещо му подсказваше, че старецът ще се бори със зъби и нокти да го оставят тук.

Езерните се бяха събрали в плътна група. Миньо посочи към града. Ако се затичат, до най-близката сграда им оставаше около половин час. Вятърът ги блъскаше на мощни пориви, облаците в небето се сгъстиха и станаха почти черни. Изглежда, градът оставаше единственият им избор.

Миньо пръв се затича. Другите го последваха и Томас изчака да заеме мястото си най-отзад, после хукна на свой ред. В главата му се въртяха отново и отново думите на стареца.

„Не отивайте. Лоши хора.”

С приближаването към града ставаше все по-трудно да го разгледат. Прахолякът във въздуха се бе превърнал в кафеникава мъгла и трябваше да се борят за всеки дъх. Прахът слепваше очите, караше ги да сълзят и от това положението само се влошаваше. Огромната сграда, към която се бяха насочили, бе само сянка зад облаците от прах и се извисяваше все по-високо и по-високо.

Вятърът хвърляше в лицата им шепи пясък, песъчинките се впиваха в кожата като остриета. От време на време донасяше и някой по-голям предмет — клон, малко животинче и безброй късчета хартия.

А след това започнаха светкавиците.

Бяха преполовили разстоянието до сградата, когато се появиха първите ярки отблясъци, последвани от тътнежи.

Падаха от небето като назъбени светещи линии и там, където се забиваха в почвата, оставяха обгорели кръгове. От неистовия шум ушите на Томас заглъхнаха и сега вече чуваше бурята сякаш отдалече.

Той продължаваше да тича, почти оглушал и заслепен. Другите около него падаха и се надигаха. Томас също се олюля и едва не изгуби равновесие. Помогна на Нют да се изправи, после на Пържитиган. Буташе ги напред и ги следваше. Въпрос само на време бе някоя от тези заслепяващи мълнии да уцели човек и да го изпепели на място. Въпреки свирепия вятър косата му се бе изправила като щръкнали иглички.

Томас искаше да крещи, да чуе гласа си, дори и само като притъпени вибрации в черепа. Но знаеше, че изпълненият с прах въздух ще го заглуши, беше ужасно трудно дори да си поема кратко и пресекливо дъх през носа. А сипещите се светкавици пееха във въздуха и разпръскваха миризма на пепел и нагорещен метал.

Небето притъмня още, прашният облак се сгъсти и Томас осъзна, че вече не е в състояние да вижда останалите. Само неколцината пред него. Трябваше час по-скоро да се доберат до най-близката сграда. Не биваше да остават дълго навън.

— И къде е дъждът? — промърмори под нос. — Каква е тази буря без дъжд?

Ослепителна светкавица раздра небето и избухна в земята пред него. Той изкрещя, но не можа да чуе вика си и стисна очи тъкмо когато внезапен изблик на енергия или въздушната вълна го захвърли настрани. Тупна по гръб и върху него се посипаха пръст и камънаци. Закашля се, изтри лицето си и се надигна. Въздухът наоколо се проясни за кратко и Томас успя да си поеме дъх.

В ушите му ечеше непрестанен звън, равномерно, пронизително бръмчене, сякаш някой го пробождаше с иглички в тъпанчетата. Вятърът се опитваше да разкъса дрехите му, мракът наоколо бе като в тъмна нощ, озаряван единствено от честите светкавици. И тогава зърна една картина — ужасен образ, който изглеждаше още по-зловещ на трепкащата светлина.

Беше Джак. Лежеше в малък кратер на земята и се държеше за коляното. Нямаше нищо под него — пищял, глезен, стъпало — всичко това бе унищожено от изблик чисто електричество от небето. От огромната зейнала рана струеше кръв и превръщаше пръста в лепкава червеникава глина. Дрехите му бяха обгорени, тялото му — покрито с черна пепел. Нямаше и помен от коса. И очните му ябълки бяха…

Томас се завъртя и тупна на земята, закашля се и внезапно повърна. Нищо не можеше да направи за Джак. Нищичко. Но нещастникът все още бе жив. Томас се засрами от мисълта, но бе доволен, че поне не чува писъците му. Не знаеше дали би могъл да ги понесе.

Някой го сграбчи за ръката и го дръпна. Миньо. Каза нещо и Томас се опита да го прочете по устните му. „Трябва да вървим. Нищо не може да се направи.”

„Джак — повтаряше си Томас. — О, божичко, Джак”.

Той се олюля, все още превит на две от отвратителните спазми в стомаха, и се затича неуверено след Миньо. Мярна някакви сенки да се движат вляво, вероятно бяха други езерни, но не можа да ги различи ясно. Беше твърде тъмно, за да се вижда надалече. Очевидно другите бяха изгубили надежда да поддържат реда и сега просто тичаха презглава.

Вятър. Експлозии от светлина. Вятър. Задушаващ прах. Вятър. Звънтене в ушите, болка. Вятър. Той не спираше, впил поглед в гърба на Миньо, който бе на няколко крачки пред него. Не го беше грижа за Джак. Нито за когото и да било от другите. Хаосът около него сякаш изсмукваше и последната следа от съчувствие и го превръщаше в животно. Единственото, което го интересуваше, бе да оцелее, да достигне онази сграда и да влезе вътре. Жив. Да преживее още един ден.

Пронизително бяла светкавица избухна пред него и отново го запокити встрани. Още докато летеше, прониза го нова мисъл. Експлозията бе станала на мястото, където трябваше да е Миньо. Томас се приземи с болезнен удар на земята, надигна се и отново се втурна напред, като се оглеждаше със замъглен поглед. И тогава зърна пламъци.

Бяха му необходими няколко секунди, за да осъзнае какво вижда. Миньо. Дрехите му горяха, разпалвани от вятъра.

Томас се хвърли с вик, който раздра гърлото му, и тупна на земята до своя приятел. Зарови пръсти в меката почва, започна да копае и да хвърля пръст върху Миньо, като действаше с трескава бързина. Миньо му помогна, като се завъргаля, удряйки тялото си с ръце.

След броени секунди огънят бе потушен, оставяйки след себе си овъглени дрехи и огромни рани от изгаряне. Томас знаеше, че нямат време за губене, затова сграбчи водача за раменете и му помогна да стане.

— Хайде! — извика, ала думите му бяха само безпомощни пулсации в гърлото.

Миньо се закашля с изкривено от болка лице, но кимна и обгърна с ръце врата на Томас. Двамата продължиха, подтичвайки към сградата, като Томас пое върху себе си по-голямата част от тежестта.

Около тях светкавиците продължаваха да се сипят като огнени стрели. Томас усещаше беззвучното сътресение на експлозиите, които сякаш раздираха главата му отвътре. На няколко пъти видя мълнии да попадат върху самата сграда, пращайки дъжд от натрошени тухли и стъкло на улицата долу.

Мракът започна да приема нов оттенък, сега вече бе сивкаво-кафяв, и Томас осъзна, че вероятно буреносните облаци са се сгъстили още над земята, избутвайки от пътя си прашната завеса. Вятърът поотслабна, но светкавиците падаха по-често.

Вляво и вдясно мярна още езерни, които тичаха в същата посока. Стори му се, че са по-малко, но все още не виждаше достатъчно добре, за да е сигурен. Зърна Нют, после и Пържитиган. И Арис. Всички изглеждаха толкова ужасени, колкото се чувстваше и той, вперили поглед в тяхната цел, до която вече не оставаше много.

Миньо внезапно се спъна и падна, изскубвайки се от прегръдката му. Томас спря, наведе се, вдигна обгореното момче и отново преметна ръката му през рамо. След това го подхвана през кръста и го задърпа със себе си. Над главите им се изви ослепителна светкавица, която се заби в земята зад тях. Томас не се обърна и продължи напред. Един езерен падна вляво от тях, не можа да различи кой е, нито чу виковете му. Друго момче тупна вдясно, но се изправи. Нова експлозия от светлина отпред и вляво. Друга — вдясно. Още една. Томас спря и премигна замаяно. После отново хукна напред, като теглеще Миньо със себе си.

А после изведнъж се озоваха там. Пред първата сграда от града.

Под мрачните облаци постройката изглеждаше сива на цвят. Масивни каменни блокове, арка от тухли, счупени прозорци. Арис пръв стигна до вратата, но не си направи труда да я отваря. Беше от стъкло, в по-голямата си част строшена и затова той внимателно изби остатъците с лакът. Махна на неколцина от езерните да влязат и ги последва, потъвайки в мрака.

Томас стигна до вратата заедно с Нют и му даде знак, че се нуждае от помощ. Нют и още едно момче уловиха Миньо и внимателно го пренесоха. След тях прага прекрачи и Томас, оставяйки зад себе си тътнежите и светкавиците.

Обърна се тъкмо навреме, за да види, че навън внезапно бе завалял дъжд, сякаш бурята най-сетне бе решила да заплаче от мъка за това, което им бе сторила.