В обгорените земи

47

Томас спа дълбоко цели няколко часа. В началото се мяташе и все не можеше да си намери място. После се отпусна и тогава го споходи сънят.

Томас е на петнайсет. Няма представа откъде го знае. Може би има нещо общо с обърканата му памет.

Двамата с Тереза стоят пред големи екрани, на които са показани различни сцени от Езерото и лабиринта. Някои от тях се движат и той знае защо. Образът се подава от остриетата бръмбари и от време на време те сменят гледната точка. Когато го направят, изглежда сякаш надзъртат през очите на плъх.

— Не мога да повярвам, че всички са мъртви — казва Тереза.

Томас е объркан. За пореден път не разбира какво точно става. Няма представа за какво говори Тереза. Очевидно не е за езерните, на един от екраните вижда Миньо и Нют да вървят към горичката, на друг Гали седи на пейка. После Алби вика някого, когото Томас не познава.

— Знаехме, че ще се случи — казва междувременно той.

— И все пак ми е трудно да го приема. — Те не се поглеждат, не откъсват очи от екраните. — Но сега всичко остава на нас. И на хората в спалните.

— Което е добре — отвръща Томас.

— Съжалявам за тях почти колкото за езерните. Почти.

Томас се чуди какво може да означава това, докато неговото по-младо издание се покашля.

— Смяташ ли, че научихме достатъчно? Наистина ли мислиш, че ще успеем да стигнем докрай, след като първите Създатели са мъртви?

— Налага се, Том. — Тереза пристъпва към него и го хваща за ръката. Той я поглежда, но не успява да разчете изражението й. — Всичко си е на мястото. Разполагаме с една година да подготвим заместниците.

— Но не е редно. Как бихме могли да искаме от тях…

Тереза завърта очи нагоре и го стиска толкова силно, че го заболява ръката.

— Те знаят с какво се захващат. Няма да говорим повече за това.

— Добре. — По някаква причина неговата версия в съня се чувства напълно опустошен отвътре. Думите му не значат нищо. — Важното сега са пътищата. Гибелната зона. Нищо Друго.

Тереза кима.

— Няма значение колцина ще умрат и колко ще пострадат. Ако променливите не свършат работа, краят им ще е същият. За всеки.

— Пътищата — повтаря Томас.

Тереза го стисва за ръката.

— Пътищата.

Когато се събуди, светлината бе избледняла до сивкав здрач, а слънцето се бе спуснало зад хоризонта. Хариет и Соня седяха на няколко крачки от него. И двете го гледаха със странни изражения.

— Добър вечер — поздрави ги той с фалшив ентусиазъм. — Мога ли да ви помогна с нещо, дами?

— Искаме да узнаем това, което ти знаеш — рече тихо Хариет.

Сънливостта го напускаше бързо.

— И защо трябва да ви помагам? — попита той. По очите на Хариет виждаше, че нещо се е променило, и не биваше да пропуска момента. Вероятно единственият му шанс за спасение.

— Не мисля, че имаш голям избор — добави Хариет. — Но ако споделиш с нас това, което вече си узнал или си подразбрал, може би ще ти помогнем.

Томас се озърна за Тереза, но не я видя никъде.

— Къде е…

Соня го прекъсна.

— Каза, че иска да огледа района и да провери дали приятелите ти не ни следват. Няма я от близо час.

В мислите си Томас я виждаше пред екрана, точно като в съня. Как разговаря за мъртвите Създатели, за гибелната зона. За пътища. Какво общо имаше между тези неща?

— Ей, да не си забравил да говориш?

Той втренчи поглед в Соня.

— Е, ааа…това да не означава, че сте размислили за идеята да ми видите сметката?

Хариет се подсмихна.

— Не бързай със заключенията. Да речем, че имаме някои съмнения, и искаме да поговорим. Но шансовете ти са малки.

Соня продължи:

— Изглежда, за момента най-добре е да изпълняваме това, което са ни наредили. Ние сме доста повече от теб. Хайде, признай си. Ако беше на наше място, как щеше да постъпиш?

— Е, със сигурност нямаше да реша да се убия.

— Не ставай глупав. Не е никак смешно. Какво би избрал между възможностите да умреш ти и да умрем всички ние? Защото въпросът е поставен точно така.

По лицето й си личеше, че е напълно сериозна, и Томас осъзна, че от своя гледна точка тя е съвсем права. Точно това щеше да се случи — ако не се отърват от него, часовете им са преброени. Как тогава биха могли да постъпят?

— Имаш ли отговор? — попита Соня.

— Мисля. — Той изтри потта от челото си. За пореден път пред очите му се мярнаха образи от съня. — Добре, ще бъда откровен. Обещавам. Ако бях на ваше място, нямаше да се убия.

Хариет завъртя очи.

— Лесно ти е да го кажеш, след като не твоят живот е изложен на риск.

— Не е въпросът в това. Мисля, че това е някакво изпитание и то не е предназначено само за вас. — Томас усети, че пулсът му се ускорява. Не знаеше накъде бие, можеше само да се моли да му повярват. — Може би наистина трябва да споделим какво знаем, какво сме разбрали.

Хариет и Соня се спогледаха.

Соня кимна, след кратко колебание Хариет каза:

— От самото начало имахме някои съмнения. Нещо не беше наред в тази история. Така че, слушаме те. Но нека първо извикаме останалите. — Те се надигнаха.

— Побързайте — подкани ги Томас, чудейки се дали ще има късмет да се измъкне от тази каша. — Преди Тереза да се е върнала.