В обгорените земи

7

Томас нямаше време да обмисля чутото от Нют. Още не знаеше дали е объркан, или изплашен, когато в помещението отекна камбанен звън. Той запуши инстинктивно уши, същото направиха и останалите.

Забеляза смущението по лицата им и в този момент позна звука. Беше същият сигнал като този, който прозвуча в лабиринта точно преди Кутията да докара Тереза. Алармата, използвана в Езерото, за да възвести появата на новак.

Но този път сигналът не се прекрати. Томас усети силно, нарастващо главоболие.

Езерните обикаляха из помещението и се озъртаха сякаш търсеха мястото, откъдето идваше звукът. Някои от тях седяха на койките, притиснали ушите си с длани. Томас също се озърташе, но безрезултатно. Не видя нито високоговорители, нито отвори в стените. Звукът сякаш идваше отвсякъде.

Нют го сграбчи за ръката и извика в ухото му:

— Това е алармата за новобранци!

— Зная!

— Защо звъни?

Томас повдигна безпомощно рамене. Откъде би могъл да знае отговора?

Миньо и Арис се върнаха в помещението, като се почесваха смутено по вратовете. Не им отне много време да разберат, че всички останали имат същите татуировки. Пържитиган бе отишъл до вратата за голямото помещение и тъкмо протягаше ръка към дръжката.

— Почакай! — извика импулсивно Томас. Изтича при Пържитиган, усещайки, че Нют го следва по петите.

— Защо? — попита готвачът, все още протегнал ръка към дръжката.

— Не зная — отвърна Томас, все още объркан от силния звук. — Заради алармата. Може да се е случило нещо лошо.

— Аха! — извика в отговор Пържитиган. — Ами ако се налага да се махнем по-бързо оттук?

Без да изчака отговора на Томас, той бутна вратата. Тя не помръдна и той я натисна по-силно. Когато и този път не поддаде, Пържитиган се облегна върху нея с цялата си тежест.

Никакъв резултат. Беше неподвижна като тухлена стена.

— Строшил си дръжката! — извика Пържитиган и блъсна вратата с длан.

Томас не искаше да се надвиква с него повече. Беше уморен и го болеше гърлото. Обърна се и се облегна на стената, скръстил ръце. Повечето от езерните изглеждаха обезсилени като него. Вероятно им беше омръзнало да търсят някакви отговори. Седяха по леглата или стояха прави с безизразни лица.

Изпълнен с отчаяние, Томас отново повика Тереза. Опита няколко пъти. Но тя не отговаряше, а и при този оглушителен звук не знаеше дали успява да се съсредоточи достатъчно. Все още усещаше отсъствието й, беше като да се събудиш без зъби в устата. Не ти е нужно огледало, за да разбереш, че ги няма.

И тогава алармата спря.

Никога досега не му се бе струвало, че тишината също може да има свой звук. Като бръмчене на пчели в кошер, изпълващо стаята толкова настойчиво, че Томас неволно размаха пръсти пред ушите си. Всеки дъх в помещението бе като експлозия, сравнен с невероятната тишина.

Пръв заговори Нют.

— Не ми казвайте, че ще ни тръснат още новаци.

— И къде според теб е Кутията? — попита насмешливо Миньо.

Леко поскръцване накара Томас да извърне глава към вратата за голямото помещение. Беше се отместила с няколко сантиметра, очертавайки черна ивица от тъмнина. Някой бе включил осветлението от другата страна. Пържитиган отстъпи назад.

— Сигурно искат да излезем — предположи Миньо.

— Ами излез ти пръв — предложи Пържитиган.

Миньо вече бе поел към вратата.

— Няма проблем. Може да се снабдим с поредната играчка, която да подритваме, когато няма какво друго да правим. — Когато се изравни с Томас, той спря. — Още един Чък винаги може да ни е от полза.

Томас не му се сърдеше. По свой начин Миньо му показваше, че на него също му липсва Чък. Но напомнянето за неговия приятел му причини болка. Инстинктът му подсказваше да не обръща внимание, и без това имаха предостатъчно ядове. Трябваше да се дистанцира по някакъв начин от чувствата си и да продължава напред. Стъпка по стъпка. Докато разбере цялата истина.

— Добре — рече той. — Ти ли ще идеш, или искаш аз да съм пръв?

— Какво пише на твоята татуировка? — попита тихо Миньо, без да обръща внимание на въпроса му.

— Няма значение. Да се махаме.

Миньо кимна, но все още не смееше да го погледне. После се усмихна, сякаш тревожните мисли в главата му внезапно се бяха разсеяли.

— Разбрах. Ако някое зомби ме захапе за крака, ти ще ме спасиш.

— Уговорено. — Томас нямаше търпение да приключат час по-скоро. Знаеше, че са на прага на поредната голяма промяна в тяхното нелепо пътуване, и не искаше да протака повече.

Миньо отвори вратата. Мракът отвън сякаш сс бе сгъстил в тяхно отсъствие. Миньо прекрачи прага и Томас го последва.

— Почакай тук — прошепна Миньо. — Не е необходимо да играем на блъсканица с обесени мъртъвци. Нека първо намеря ключа за осветлението.

— Защо е изключено? — учуди се Томас. — Искам да кажа, кой може да го е направил?

Миньо се извърна и го погледна въпросително.

— Няма ли да престанеш с тези въпроси, пич? Има ли нещо досега, в което да си видял здрав разум? Млъкни и чакай.

Мракът бързо го погълна. Томас чуваше стъпките му по килима, сетне звука от триенето на ръката му в стената.

— Ето го! — извика той много близо, сякаш бе непосредствено до Томас.

Чу се изщракване и помещението се озари в светлина. За един кратък миг Томас не можа да си даде сметка какво точно се е променило. После осъзна, че беше изчезнала ужасната миризма на разложено.

И вече знаеше защо.

Нямаше ги труповете. Нямаше и следа, че изобщо са били тук.

Минаха няколко секунди, преди Томас да си даде сметка, че е спрял да диша. Пое си дълбоко въздух, докато оглеждаше ококорено голямото помещение. Нито подпухнали, висящи от тавана трупове, нито миризма.

Нют се промуши покрай него и стигна, накуцвайки, средата на помещението.

— Това е невъзможно — възкликна той и се завъртя бавно в кръг, загледан във въжетата, на които допреди малко се поклащаха мъртви тела. — Никой не би могъл да ги изнесе за толкова кратко време. А и да беше влязъл, щяхме да го чуем!

Томас направи няколко крачки встрани и се облегна на стената. Зад него от малкото помещение излязоха и останалите езерни, и Арис.

— Прав си — кимна Миньо. — Колко време бяхме вътре зад затворената врата? Двайсет минути? Няма начин някой да е преместил толкова бързо телата. А и това помещение е заключено отвътре.

— Да не говорим за миризмата — добави Томас.

Миньо кимна отново.

— Ама и вие, сбръчканяци такива, сте едни умници — подхвърли презрително Пържитиган. — Огледайте се. Няма ги, нали? Значи все някой трябва да се е погрижил за тях.

Томас не беше в настроение за спорове. Не искаше дори да го обсъждат. Труповете ги нямало, какво пък. Виждали са дори по-странни неща.

— Ей — обади се Уинстън. — Лудите отвън също са замлъкнали.

Томас се заслуша. Тишина.

— Смятах, че не можем да ги чуваме в другата стая. Но ти си прав — престанали са да крещят.

Всички изтичаха към другия край на помещението, къдет бе и тяхната спалня. Томас ги последва, любопитен да надзърне през прозореца и да види света отвън. Преди, когато там бяха побърканяците, бе твърде уплашен, за да се интересув от гледки.

— Това пък какво е сега? — провикна се неочаквано Миньо без повече обяснения изчезна в спалнята.

Докато се приближаваше, Томас забеляза, че всяко от момчетата спира на прага, ококорва очи и сетне пристъпва вътре Изчака си реда, застанал зад Арис, и ги последва.

Изпита същия шок като останалите. Като цяло помещението приличаше на онова, в което бяха прекарали нощта. Но имаше някои съществени различия: зад металните решетки на прозорците бяха вдигнати тухлени стени, които напълно запречваха гледката навън. Единствената светлина сега идваше от лампите на тавана.

— Колкото и да са били бързи с труповете — рече Нют, сигурен съм, че не са имали време да вдигнат тези тухлени стени. Какво става тук?

Миньо доближи един от прозорците, пъхна ръка между решетките и докосна тухлената стена.

— Не поддава — обяви той.

— Дори не изглежда нова — промърмори Томас и на свой ред! изпробва стената. Беше твърда и студена. — Мазилката е суха. Поредният им фокус.

— Фокус ли? — попита Пържитиган. — Какви ги говориш?

Томас повдигна рамене с безразличие. Все още искаше отчаяно да разговаря с Тереза.

— Не зная. Нали си спомняте Скалата? Скочихме във въздуха и изчезнахме през невидима дупка. Кой знае на какво още са способни тези хора.

Следващият половин час премина като в мъгла. Томас обикаляше наоколо, както и всички останали, оглеждаше тухлените стени и търсеше други промени. Странен бе фактът, че всички койки в спалното бяха оправени, нямаше ги и дрехите, които бяха съблекли вчера, за да облекат пижамите. Гардеробчетата също бяха местени, но не толкова явно и някои от момчетата твърдяха, че са си били така. Както и да е, оказа се, че са заредени с чисти дрехи и обувки и нови електронни часовници за всеки от тях.

Но най-голямата промяна — както откри Миньо — беше табелката пред стаята, в която бяха заварили Арис. Вместо надписа „Тереза Агнес, Група А, обект А1, Предателката”, сега там бе изписано:

АРИС ДЖОНС. ГРУПА Б, ОБЕКТ Б1. ПАРТНЬОРЪТ.

Всички разгледаха новата табелка и си тръгнаха, единствено Томас остана там, неспособен да откъсне очи от нея. Имаше чувството, че това е нещо като официална санкция за промяната — бяха му отнели Тереза, за да я заменят с Арис. Във всичко това, естествено, нямаше никаква логика. Той се върна в спалното, намери койката, на която бе прекарал предната нощ, и се изтегна, като покри главата си с възглавница, за да се откъсне от света.

Какво може да е станало с нея? Какво е станало с тях? Къде се намират? Какво трябва да правят? И какви са тези татуировки?

Той стисна очи, завъртя се на една страна и се присви, сякаш го болеше коремът. После, твърдо решен да опитва отново и отново, докато я открие, започна да я вика мислено.

„Тереза? — пауза. — Тереза? — по-дълга пауза. — Тереза! — Последното беше телепатичен вик и тялото му се напрегна от усилие. — Тереза! Къде си? Моля те, отговори ми! Защо не се свързваш с мен? Тер…”

„Махни се от главата ми!”

Думите изригнаха в ума му, толкова силни, почти осезаеми, че той почувства рязка болка в слепоочията. Седна в леглото, после се надигна. Това беше тя. Със сигурност беше тя.

„Тереза? — той притисна с пръсти слепоочията си. — Тереза?”

„Който и да си, разкарай се от главата ми!”

Томас се дръпна, сякаш го бяха ударили, и тупна в леглото. Затвори очи и направи опит да се съсредоточи.

„Тереза, за какво говориш? Това съм аз, Томас. Къде си?”

„Млъквай! — Беше тя, без никакво съмнение, но гласът й бе изпълнен със страх и гняв. — Просто млъкни! Не зная кой си! Остави ме на мира!”

„Но… — поде Томас, напълно объркан. — Тереза, какво е станало?”

Тя остана смълчана, сякаш си събираше мислите, и когато най-сетне му отговори, той усети, че се старае да бъде спокойна.

„Остави ме на мира, инак ще те намеря и ще ти прережа гърлото. Кълна се.”

След което изчезна. Въпреки предупреждението й той се опита да я повика отново, но в ума му пак се появи онази празнота от сутринта, недвусмислен белег за нейното отсъствие.

Томас се отпусна на леглото, тялото му сякаш бе обхванато от невидими пламъци. Зарови глава във възглавницата и заплака — за пръв път, откакто бе скърбял за Чък. В главата му непрестанно изникваше думата, изписана на табелката отвън —„Предателката”. Всеки път се опитваше да я прогони.

Колкото и да бе странно, никой не дойде да го попита какво се е случило. Приглушените му ридания постепенно преминаха в хлипане и накрая той заспа. И отново сънува.

Този път е малко по-голям, вероятно на седем или осем. Над главата му блести странна, магична светлина.

Хора с причудливи зелени костюми и смешни очила го разглеждат внимателно, засенчвайки за кратко заслепяващата светлина. Вижда очите им, но нищо друго. Устите и носовете им са скрити зад маски. Томас сякаш е раздвоен — едновременно малко момче и по-възрастен. Но въпреки това долавя страха на момчето.

Хората разговарят с приглушени гласове. Има мъже и жени, но не може да познае кой какъв е.

Нито разбира повечето от дочутото.

Само отделни неща. Откъслечни разговори. И всичките — плашещи.

— Ще трябва да се заровим по-дълбоко в него и в момичето.

— Умовете им ще го понесат ли?

— Това е невероятно, нали? Избликът е пуснал дълбоки корени в него.

— Може да умре.

— Дори по-лошо. Да остане жив.

Когато дочу последните думи, той неволно потрепери.

— Или той и останалите да ни спасят. Да спасят всички ни.

Когато се събуди, имаше чувството, че ледени висулки пронизват ушите му Той потрепери, вдигна ръце и разтърка очи, опитвайки се да надмогне нарастващото гадене. После си спомни ужасните неща, които му бе казала Тереза, и отново се почувства безкрайно нещастен. Кои бяха тези хора? Дали това се е случило наистина? Какво са направили с мозъка му?

— Радвам се, че поне не си забравил как се спи.

Томас се озърна и видя, че Нют е застанал до него.

— Колко време съм спал? — попита, като се мъчеше да прогони спомена за Тереза и за онзи сън в някое тъмно ъгълче на съзнанието си.

Нют погледна часовника си.

— Няколко часа. Когато останалите видяха, че си лягаш, решиха да последват примера ти. И без това няма какво да правим. Затворени сме тук без изход.

— Поне храна имаме ли? — попита Томас.

— Не. Но съм сигурен, че тези, които ни докараха тук, едва ли искат да умрем от глад. Все нещо ще стане. Спомням си първата група в Езерото. Бяхме аз, Миньо, Алби и още момчета. Първите езерни. — Той произнесе тези думи не с гордост, а със сарказъм.

Томас бе заинтригуван. Никога досега не бяха говорили за тези неща.

— И с какво ти го напомни?

Нют бе втренчил поглед в тухлената стена зад прозореца отсреща.

— Ами… всички се събудихме посред бял ден, излегнати на тревата около капаците на Кутията. Бяха затворени. Спомените ни бяха изтрити, също както твоите, когато дойде. Нямаш престава колко бързо се взехме в ръце и не позволихме на паниката да ни завладее. Трябва да сме били към трийсетина. Естествено, нямахме никаква идея какво се случва, как сме се озовали там или какво трябва да правим. Бяхме изплашени, объркани. Но успяхме да се организираме. След няколко дни вече строяхме фермата и всеки си знаеше мястото.

Томас с облекчение установи, че болката в главата му е намаляла. Беше заинтригуван от създаването на Езерото.

— Всичко ли беше подготвено за пристигането ви? Семена, животни, инструменти?

Нют кимна, все така загледан в стената.

— Да, но пак трябваше да свършим страшно много работа. Доста грешки допуснахме, но пък се учехме от тях.

— Та… да се върнем на въпроса. Кое те накара да си спомниш за онези дни?

Най-сетне Нют извърна очи към него.

— Предполагам, усещането, че трябва да има някаква причина всички ние да сме тук. Ако някой е искал да ни убие, просто щеше да го направи, нали? Защо ще ни пращат на онова място, с животни и земеделски сечива? И тъй като нямаше какво друго да се прави, захванахме се за работа. И да изследваме мястото.

— Но ние вече изследвахме това място — посочи Томас. — Няма животни, храна, нито лабиринт.

— Да, но помисли си. Не намираш ли сходство? Очевидно сме тук с някаква цел. С течение на времето ще разберем причината.

— Ако преди това не пукнем от глад.

Нют посочи към банята.

— Имаме достатъчно вода, така че ще издържим поне няколко дена. Все нещо ще стане.

Дълбоко в себе си Томас бе склонен да му повярва.

— А какво ще кажеш за мъртъвците, които видяхме? Може наистина да са ни спасили, а после да са ги избили, така че ние сме обречени. Може би е трябвало да направим нещо, но работата се е объркала и сега сме изоставени да умрем тук.

Нют избухна в смях.

— Ама и ти си един депресиран цопльо. Не, тези изчезващ трупове и тухлени стени — тук не е като в лабиринта. Странни и необясними неща. Последната, или по-точно поредната, велика мистерия. Може би следващото ни изпитание, кой знае? Каквото и да става, ще имаме шанс, както го имахме в проклетия лабиринт. Гарантирам.

— Аха — промърмори Томас, чудейки се дали не трябва да му разкаже за съня си. Но реши да го остави за по-късно. Дано да си прав. Стига внезапно да не се появят скръбниците мисля, че ще се справим.

Нют вече клатеше глава.

— Моля те, човече. Внимавай какво си пожелаваш. Може би ще ни пратят нещо по-лошо.

Томас отново се сети за Тереза и изгуби желание за разговора.

— Ще ида да поговоря и с останалите — заяви Нют. — Нека са готови, защото каквото ще става, вероятно ще е съвсем скоро. Да знаеш колко съм гладен само.

— Внимавай какво си пожелаваш.

— Добре казано.

Нют се отдалечи, а Томас отново се изтегна по гръб и се загледа в горната койка. После затвори очи, но когато в мрака изплува лицето на Тереза, пак ги отвори. Ако иска да оцелее, ще трябва да се научи да владее мислите си.

Глад.

„Като затворено в теб диво животно” — помисли си Томас След три дни без храна имаше чувството, че някакво зверче го изяжда отвътре. Секундите се разтеглиха и станаха дълги като часове. Опитваше се да утоли глада си с вода, но това не прогони животното. Напротив, сякаш дори му даваше сили.

Останалите вероятно изпитваха същото, но засега спотайваха терзанията в себе си. Томас ги гледаше как обикалят наоколо със сведени глави. Всяка крачка изгаряше безценни калории. Хората често облизваха устни. Притискаха коремите си, като че се опитваха да задушат животното вътре. Постепенно движението замря. Момчетата все по-дълго лежаха неподвижно в койките си, отпуснати и бледи, с хлътнали очи.

На Томас всичко това му приличаше на някаква странна епидемия, а смъртта дебнеше зад ъгъла.

Неспокоен сън. Вода от банята. Обратно в леглото. Пак неспокоен сън — този път без спомени. Един ужасен цикъл, нарушаван от тревогата за Тереза, за суровите думи, с които го прогони. Тя бе едничката надежда, в която се вкопчваше след лабиринта и смъртта на Чък. А ето че сега я нямаше, нямаше храна и бяха изминали три дълги дни.

Глад. Нещастие.

Спря да поглежда часовника си — това само го изтощаваше още повече. Но трябва да беше привечер на третия ден, когато откъм голямото помещение се чу бръмчене.

Той извърна очи към вратата, давайки си сметка, че трябва да стане и да отиде да провери. Но умът му бе потънал в една от онези мъгляви полудремки, които забулваха света в пелена.

Може пък да си въобразяваше. Но тогава го чу отново.

Каза си, че трябва да стане.

Вместо това заспа.

— Томас.

Беше гласът на Миньо. Слаб, но по-силен от последния път, когато го бе чул.

— Томас. Събуди се, приятелче.

Той отвори очи, учуден, че все още е жив. В началото погледът му бе замъглен и той не повярва, че това, което вижда пред лицето си, е истина. Но постепенно картината дойде на фокус — голяма червена топка с малко зелено по края. Изглеждаше като паднала право от рая.

Ябълка.

— Откъде… — не довърши, нямаше сили да продължи.

— Просто я изяж — рече Миньо.

Томас вдигна глава и откри, че Миньо също яде. После като събра последните останки от сила, той се подпря на лакът и сграбчи червения плод. Приближи го до устата си и отхапа. Освежителен сок потече в гърлото му.

Стенейки от удоволствие, той захрупа ябълката и изяде дори огризката още преди Миньо да е приключил със своята

— Не бързай толкова, да не я повърнеш — предупреди го Миньо. — Постарай се да дъвчеш повече.

Подаде му втора ябълка и Томас я взе, като този път се сдържа да не я погълне на две хапки. Още докато я дъвчеше, усети, че енергията му се възвръща.

— Ама че вкусно — рече с пълна уста. — Ама че вкусно нещо.

— Все още се държиш като идиот — скастри го Миньо, но без да спира да хрупа.

Томас не обърна внимание на упрека.

— Откъде се взеха?

Миньо се поколеба за миг, сетне продължи да яде.

— Намерихме ги в голямото помещение. Заедно с… още нещо. Момчетата, които надзърнаха там, се кълняха, че допреди няколко минути нямало нищо. Не че ми пука особено.

— И какво друго са открили? — попита Томас.

Миньо кимна към вратата.

— Иди сам да видиш.

Томас завъртя очи, отхапа от ябълката и се надигна. Противната слабост все още не си бе отишла, сякаш му бяха измъкнали червата и му бяха оставили само няколко кости и сухожилия, колкото да може да стои прав. Но той събра сетни сили, чувствайки с всяка секунда, че е по-добре, отколкото предишния път, когато бе поел към банята.

Веднага щом се увери, че вече може да пази равновесие, Томас отиде в голямото помещение. Само допреди три дни тук бе пълно с висящи трупове — сега езерните се бяха събрали около купчина храна и грабеха от нея лакомо, без да подбират. Плодове, зеленчуци, малки пакети.

Но в този момент нещо далеч по-странно привлече вниманието му в другия край на помещението. Той протегна ръка и се подпря на стената.

Голяма дървена маса бе поставена точно срещу вратата на спалнята.

На стол зад нея седеше мършав човечец с бял костюм, вдигнал крака на плота й и кръстосал глезени.

Човекът четеше книга.