В обгорените земи

38

Томас се събуди в мрака. Имаше чувството, че са го натикали в някакъв древен прибор за мъчения и сега забиват бавно пирони в главата му.

Изстена и се сепна, когато звукът отекна и се върна назад като удар. Опита се да се овладее, но болката бе почти нетърпима. Все пак успя да запази мълчание и понечи да вдигне ръка…

Ръцете не го слушаха. Нещо ги държеше, притиснато плътно в китките му. Тиксо. Опита се да изрита с крака, но те също бяха вързани. От напъните го заля нова вълна на болка и той застина неподвижно, като стенеше тихо. Зачуди се колко ли време е бил в безсъзнание.

— Бренда? — прошепна. Нямаше отговор.

Блесна светлина.

Ярка и заслепяваща. Той затвори очи, сетне повдигна леко клепачи. Пред него стояха трима, лицата им бяха скрити в сянка, тъй като светлината идеше отзад.

— Събуди се, събуди се — произнесе един дрезгав глас. Някой се изкиска.

— Искаш ли още от огнения сок? — попита женски глас. Отново кикот.

Томас най-сетне привикна със светлината и отвори напълно очи. Седеше на дървен стол, ръцете му бяха пристегнати с тиксо за облегалките, краката — завързани за краката на стола. Пред него стояха двама мъже и една жена. Русолявият, високият грозник и жената с конска опашка.

— Защо не ни видяхте сметката още на улицата? — попит Томас.

— Да ви видим сметката? — повтори русолявият. Преди гласът му не беше дрезгав, а сега звучеше като някой, прекарал часове в надвикване на дансинга. — Ти за какви ни вземаш — за банда мафиоти от двайсети век? Ако искахме да ви видим сметката, отдавна да сте мъртви, прострени в локва кръв на улицата.

— Не сме искали да ви убиваме — добави жената. — Това разваля качеството на месото. Обичаме да ядем жертвите си, докато са още живи. Докато дишат. Да се натъпчем колкото се може повече, преди да им изтече кръвчицата. Не е за вярване колко вкусни и сочни са тогава…

Високият се разсмя, но Томас не можеше да определи дали жената се шегува. Побиха го тръпки.

— Майтап бе — рече русолявият. — Ядем човешко месо само когато съвсем се отчаем. Човешкото месо има вкус на свинска фъшкия.

Нов изблик на смях. Дори не беше смях, а кикотене. Томас не можеше да разбере дали са сериозни — със сигурност обаче умовете им бяха поели в друга посока…

Русолявият се засмя за пръв път, откакто Томас се бе запознал с него.

— Пак шегички. Не сме от съвсем превъртелите. Но предполагам, че хората наистина не са особено вкусни.

Високият и жената кимнаха.

„Тези май здравата са изкукали” — помисли си Томас. Дочу приглушено стенание вляво и обърна глава. Бренда беше в ъгъла на стаята, завързана като него. Но и устата й бе залепена и той предположи, че е оказала по-яростна съпротива от него. Явно току-що се бе събудила и веднага щом видя тримата побърканяци, започна да извива тяло и да се дърпа. Очите й пламтяха.

Русолявият я посочи. В ръката му по вълшебен начин се бе появил пистолетът.

— Млъквай! Млъквай, инак ще ти пръсна мозъка по стената!

Бренда притихна. Томас очакваше, че ще започне да хленчи или да плаче. Но не го стори и той се почувства глупаво. Вече му бе показала колко твърда може да бъде.

Русолявият отпусна пистолета до тялото си.

— Така е по-добре. Мили боже, трябваше да я застреляме още когато започна да крещи. И да хапе. — Той погледна ръката си, на която имаше кървава резка.

— Тя е с него — рече жената. — Не можем да я убием — поне засега.

Русолявият взе един стол от отсрещната стена и седна на няколко крачки пред Томас. Другите последваха примера му. Русолявият постави пистолета на бедрото си, с обърнато към Томас дуло.

— Добре — поде той. — Има доста неща, за които да си поговорим. Няма да се пазаря с теб. Излъжеш ли ме, или решиш ли да мълчиш, ще те гръмна в крака. После в другия. Третият път куршумът ще е за хубавото личице на твоето момиче. Предполагам, можеш и сам да се досетиш какво ще стане четвъртия път, когато ме ядосаш.

Томас кимна. Щеше му се да вярва, че е твърд и непреклонен, че няма да се поддаде толкова лесно. Но здравият разум надделя. Беше завързан, без оръжие, без съюзници, без нищо. От друга страна, едва ли имаше какво да крие. Беше готов да отговаря на всички въпроси. Нямаше никакво желание да получи куршум в крака. И се съмняваше, че човекът отсреща блъфира.

— Първи въпрос — започна русолявият. — Кой си ти и защо името ти го има на всички табели из този шибан град?

— Името ми е Томас. — Още щом го каза, лицето на русолявия се изкриви от гняв. Томас си даде сметка каква глупава грешка е направил. — Но вие вече го знаехте. Виж, как стигнах тук, е доста странна история и не съм сигурен, че ще ми повярвате. Но се кълна, че казвам истината.

— Не си ли пристигнал с берга като всички нас? — попита жената.

— Берга? — повтори учудено Томас. Не знаеше какво означава това и само поклати глава. — Не. Излязохме от подземен тунел на трийсетина мили южно от града. Преди това преминахме през едно нещо, което се нарича равнотранспорт. А още по-рано…

— Почакай, почакай — вдигна ръка русолявият. — Равнотранспорт? Бих те застрелял още сега, но няма начин да си го измислил на момента.

Томас смръщи озадачено чело.

— Защо?

— Защото трябва да си голям глупак, за да опиташ да се измъкнеш с една толкова очевидна лъжа. Пристигнали сте с равнотранспорт? — Мъжът бе смаян.

Томас погледна останалите побърканяци и установи, че те също са слисани от чутото.

— Да. Какво му е толкова трудното за вярване?

— Имаш ли изобщо представа колко е скъп равнотранспортът? Показаха го пред обществото малко преди да започнат слънчевите изригвания. Само правителствени организации и милионери могат да си го позволят.

— Е, предполагам, че тези типове имат доста пари. Така го нарекоха. Равнотранспорт. Една сивкава стена, която гъделичка като леден полъх, когато минеш през нея.

— Кой го е нарекъл така?

— Трябва да е бил някой от ЗЛО. Подложиха ни на някакъв експеримент. Наистина не зная много. Ние… спомените ни бяха изтрити. Част от моите се върнаха, но са много объркани.

Известно време русолявият го разглеждаше мълчаливо. Накрая рече:

— Навремето, преди изригванията, бях адвокат. Познавам, когато някой лъже. Много ме биваше в това.

Томас кой знае защо почувства облекчение.

— Тогава знаеш, че аз не те…

— Да, зная. Искам да чуя всичко докрай. Започвай да говориш.

И Томас заговори. Инстинктите му подсказваха, че тези побърканяци са като всички останали — пратени тук да живуркат, докато им е отредено от съдбата. Просто се опитваха да намерят някакъв изход и това бе всичко. Както би постъпил всеки друг на тяхно място. Срещата с момче като него, пратено от странно място, им се струваше чудесна възможност. На тяхно място Томас вероятно щеше да направи същото. Но без пистолета и тиксото.

Разказа почти всичко, което бе казал предния ден на Бренда. За лабиринта, бягството, спалното помещение. Как са им възложили задачата да прекосят Обгорените земи. Подчерта колко е важно това и че в края на изпитанието ги очаква някакъв лек. Тъй като бяха изгубили възможността да се възползват от помощта на Хорхе, може би тези хора биха могли да ги преведат през останалата част от маршрута. Освен това изрази загрижеността си за другите езерни, но когато попита дали някой ги е виждал, отговорът бе отрицателен.

И този път не спомена нищо за Тереза. Не искаше по никакъв начин да излага живота й на риск, макар да не знаеше как би могло това да стане с приказки. Послъга малко и за Бренда. Е, не беше точно лъжа. Просто премълча, че не е с него от самото начало.

Когато стигна до мястото, където срещнаха тримата в уличката, той въздъхна и се намести в креслото.

— Ще може ли сега поне да ме развържете?

— Ти как мислиш? — обърна се високият към русолявия. Лицето му оставаше безизразно и нямаше как да се разбере дали е повярвал на историята. В този момент отвън долетя глъчка.

Чу се тропане по тавана, викове. Звучеше като десетки бягащи хора. Трескави стъпки. Подскачане, трополене. Пак викове.

— Трябва да ни е намерила още една група — рече русолявият и лицето му внезапно пребледня. Той се изправи и даде знак на другите двама да го последват. Само след няколко секунди те изчезнаха нагоре по стълбите. Томас чу да се отваря и затваря врата. Хаосът отгоре продължаваше.

Всичко това изплаши Томас още повече. Той погледна към Бренда, която седеше напълно неподвижно и очевидно бе напрегнала слух. Погледът й най-сетне срещна неговия. Все още със запушена уста, тя успя само да вдигне вежди.

Никак не му се нравеше идеята да останат тук, завързани и беззащитни. Помисли си какво ще стане, ако се появи някой побърканяк без нос.

— Ами ако горе има цяла тълпа безумци? — промълви той.

Бренда изломоти нещо под тиксото.

Томас напрегна мускули и заподскача със стола. Успя да измине няколко крачки, когато звуците от бягащи крака и млатещи се хора утихнаха. Той застина неподвижно, вдигнал очи към тавана.

Няколко секунди цареше тишина. Сетне по пода горе се чуха стъпки. Силно трополене. Още едно. Томас си представи хвърлени на пода тела.

И тогава вратата към подземието се отвори.

Нови стъпки, тичащи надолу. Томас очакваше смразен от ужас да види кой е новодошлият.

Най-сетне той пристъпи в осветената част.

Миньо. Мръсен, изцапан с кръв, със следи от изгаряне по лицето. И ножове в двете ръце. Миньо.

— Май доста удобно сте се настанили — ухили се той.