В обгорените земи

51

Томас бе решил да сложи точка на разговорите. Но със сигурност не смяташе да се предаде без бой. Реши да мълчи и да чака, докато се появи удобна възможност.

Арис продължаваше да държи ножа насочен към него, докато Тереза се приближаваше към светещия правоъгълник. Томас не можеше да потисне любопитството си какво има там.

Тя стигна едно място, където сиянието обхвана цялото й тяло. Контурите й се размазаха сякаш се разтваряше насред въздуха. Тя прекоси бавно пещерата, спря до каменната стена и започна да натиска нещо с пръст, като че ли имаше командно табло, което обаче Томас не можеше да види.

Когато приключи, се върна обратно при него.

— Да видим дали ще се получи — рече Арис.

— Ще стане — увери го Тереза. Чу се силен пукот, последван от пронизително свистене. Дясната страна на правоъгълника се завъртя напред сякаш бе стъклена врата. Докато се отваряше, през разширяващия се процеп нахлуваше бяла мъгла, която почти мигновено се разтваряше. Приличаше на вратата на отдавна неотварян хладилник. Вътре в правоъгълника цареше мрак, макар вратата да продължаваше да изпуска бледозелено сияние.

Вратата най-сетне спря, опирайки се с неприятно стържене в скалата. На мястото й сега зееше черна дупка — нямаше достатъчно светлина, за да се види какво има вътре. Мъглата се бе разсеяла съвсем. Томас усещаше нарастваща тревога.

— Имаш ли фенерче? — попита Арис.

Тереза остави копието на земята, свали раницата и зарови вътре. Малко по-късно извади фенерче и го запали.

Арис кимна към черния отвор.

— Хвърли едно око, а аз ще го наблюдавам. Не опитвай каквото и да било, Томас. Мога да те уверя, че това, което са ти подготвили, няма да е толкова неприятно, колкото да те намушкам и да умреш.

Томас не отговори. Мислеше за ножа и дали би могъл да го изтръгне от пръстите на Арис.

Тереза се изправи до зеещата дупка и насочи светлината навътре. Завъртя я нагоре и надолу, наляво и надясно. На моменти лъчът преминаваше през белезникава мъгла, ала светлината бе крайно недостатъчна, за да озари вътрешността.

Беше малка стая, вероятно дълбока няколко крачки. Стените й изглеждаха изработени от някакъв сребрист метал, по който на равни разстояния се виждаха издатини, завършващи с черни дупчици. Също на равни разстояния бяха поставени малки дръжки или тръби и образуваха нещо като мрежа на стената.

Тереза се обърна към Арис и изключи фенерчето.

— Изглежда, всичко е наред — съобщи тя.

Арис завъртя глава към Томас, който не откъсваше поглед от странното помещение.

— Точно както го описаха.

— Значи… това е, така ли? — попита Тереза.

Арис кимна, премести ножа в другата ръка и го стисна здраво.

— Това е, Томас. Сега бъди добро момче и влез вътре. Кой знае, може това да е голямото изпитание. И след като го издържиш, да те пуснат и пак да станем добри приятели.

— Млъквай, Арис! — скастри го Тереза. Това бе първото нещо, казано от нея от доста време насам, заради което Томас не би искал да я удари. Тя дори се обърна към него, ала избягваше погледа му. — Да приключваме.

Арис размаха острието и посочи на Томас, че трябва да тръгне нататък.

— Хайде. Не ме карай да те влача.

Томас го изгледа с безизразно лице, докато обмисляше разни възможности. Внезапно го завладя паника. Сега или никога. Да се бие или да умре.

Той погледна към отворената врата и закрачи бавно нататък. С три крачки преполови разстоянието. Тереза се бе изправила, готова да се намеси, в случай че предприеме нещо. Арис държеше ножа прицелен в тила му.

Още една стъпка. И още една. Сега вече Арис бе вляво от него, на две-три крачки. Тереза бе отзад, а разтворената врата точно отпред.

Той спря и се обърна към Арис.

— Как изглеждаше Рейчъл, докато се давеше в собствената си кръв?

Беше заложил на този ход, колкото и да бе рискован. Арис застина със слисано изражение и това бе частицата от секунда, от която Томас се нуждаеше.

Той скочи върху него и замахна с ръка да избие ножа. Металното острие издрънча на земята. Томас стовари десния си юмрук в корема на Арис, поваляйки го долу. Готвеше се да продължи с ритници, но чу звън на метал. Повдигна глава и откри, че Тереза държи копието насочено към него. Погледите им се срещнаха за миг, после тя се нахвърли. Томас размаха ръце да се защити, но бе твърде късно — дръжката на копието се завъртя и го удари в слепоочието. Пред очите му бликнаха звезди, сега вече трябваше да полага всички сили, за да остане в съзнание. Докато падаше, разпери ръце, за да се предпази.

Тереза изкрещя и миг по-късно дръжката се стовари отново — този път върху тила му. Томас усети, че нещо лепкаво се стича от слепоочието му. Болката бе толкова силна, като че го бяха посекли с брадва. Тя изпълни цялото му тяло и той усети, че му призлява. Успя да се повдигне от земята и да се обърне по гръб тъкмо когато Тереза вдигаше отново копието.

— Влизай в стаята, Томас — нареди тя, като дишаше тежко. — Влизай вътре, инак ще те ударя отново. Кълна се, ще те удрям, докато издъхнеш.

Арис се бе изправил и застанал до нея.

Томас се сви рязко и изрита и двамата в коленете. Те извикаха, олюляха се и тупнаха един върху друг. Томас все още не можеше да се съвземе от ужасната болка. Продължаваше да вижда блещукащи точки, светът се въртеше около него. Той изстена, обърна се по корем и напъна мускули да се изправи. Ала не се бе надигнал и няколко сантиметра, когато Арис се метна отгоре му и го притисна обратно. Подпъхна ръка под главата на Томас и го стисна за шията.

— Влизаш в стаята — рече задъхано Арис. — Тереза, помогни ми!

Томас вече нямаше сили да се съпротивлява. Двата удара по главата бяха изстискали и последните му сили, сякаш мускулите му вече не се подчиняваха на командите от мозъка. Тереза се наведе и го хвана за ръцете, след което започна да го влачи по земята към отвора. Арис го тикаше отзад. Томас отново зарита с крака, но бе твърде слаб. Усети как каменистият под стърже болезнено кожата му.

— Не го правете — зашепна отчаяно. — Моля ви… — Виждаше само белезникави проблясъци. Сигурно имаше мозъчно сътресение.

В полусъзнание усети, че тялото му преминава през прага, Тереза опря гърба му на хладната метална стена, прекрачи го и помогна на Арис да натикат вътре и краката. Сега вече лежеше свит като захвърлен вързоп. Нямаше сила дори да ги погледне.

— He — едва прошепна той. Кой знае защо в съзнанието му изплува образът на Бен, когато го прогонваха от Езерото. Странен момент да си спомни за него, но сега знаеше как се е чувствало хлапето преди вратата на лабиринта да се затръшне завинаги.

— Не — повтори, но нямаше представа дали са го чули. Болеше го всяка фибра на тялото.

— Защо упорстваш? — попита Тереза. — Само си затрудняваш живота. И нашия също!

— Тереза — зашепна той. Опита се да надмогне болката и да се свърже с нея телепатично, макар отдавна да не се бе получавало. „Тереза”.

„Съжалявам, Том — отвърна тя в ума му. — Но и ти благодаря, че се пожертва заради нас.”

Не бе разбрал кога се бе раздвижила вратата, но тя се затръшна тъкмо когато последната дума отекна в помрачнялото му съзнание.