В обгорените земи

4

Томас се опита да не поглежда обесените, докато се изправяше. Приближи до Нют, който стоеше неподвижно до стената с ключа на осветлението и шареше с ужасен поглед из помещението.

Миньо се присъедини към тях, ругаейки полугласно. И други езерни надникнаха и нададоха изплашени викове, когато осъзнаха какво виждат. Някои се задавиха и започнаха да повръщат. Томас също усети, че му призлява, но успя да се удържи. Какво ли бе станало тук? Как бе възможно всичко да се бе объркало толкова бързо? В душата му се надигна отчаяние.

И тогава си спомни за Тереза.

„Тереза? — повика я мислено. — Тереза! — Повтаряше името й отново и отново, стиснал очи. — Къде си?”

— Томи! — Нют сложи ръка на рамото му. — Какво ти става бе, човече?

Томас отвори очи и откри, че се е превил и притиска корема си с ръце. Той се изправи бавно и се помъчи да овладее паниката, която го разяждаше отвътре.

— Ти какво мислиш, че ми става? Огледай се само!

— Да, но изглеждаше, че се превиваш от страшни болки.

— Нищо ми няма… просто се опитвах да я повикам мислено. Но не можах. — Не биваше да им казва, че двамата с Тереза разговарят телепатично. Но щом всички тези хора са мъртви… — Трябва да разберем къде са я настанили — добави припряно той и огледа помещението, като се опитваше да не забелязва труповете. Търсеше вратата за нейната стая. Нали му каза, че била от другата страна на столовата.

Ето там. Жълта врата с медна дръжка.

— Той е прав — обади се Миньо. — Разпръснете се! Намерете я!

Томас вече бягаше натам, изненадан от това колко бързо се е възстановил от шока. Дотича до вратата, като се шмугваше между висящите тела. Трябваше да е вътре, на сигурно място като тях. Вратата беше затворена и това бе добър признак. Вероятно заключена. Може би бе заспала като него. Затова мълчи и не отговаря.

На няколко метра от вратата се сети, че ще му е нужно нещо, с което да я разбие.

— Някой да донесе пожарогасителя! — извика Томас през рамо. Миризмата в помещението бе отвратителна — когато си пое рязко дъх, отново му се догади.

— Уинстън, погрижи се — нареди Миньо зад него.

Томас пръв стигна вратата и натисна дръжката. Не поддаде, беше заключено. И тогава забеляза малка пластмасова табелка, окачена на стената отдясно. Вътре в нея бе пъхнато листче, на което с печатен шрифт бе изписано:

Тереза Агнес. Група А, обект А1.

Предателката

Странно, но това, което най-много го изненада, бе фамилията й. Агнес. Тереза Агнес. Име, което не пробуждаше никакъв, дори най-малък спомен в обърканото му съзнание. Той самият бе кръстен на Томас Едисон, великия изобретател. Но Тереза Агнес? Не беше чувал за такава.

Разбира се, имената им вероятно бяха породени от странна прищявка, шега, опит на Създателите — на ЗЛО — да ги откъснат от средата на истинските им родители. Томас нямаше търпение да узнае как са го кръстили при раждането, какво име са му избрали неговите родители. Където и да са те сега. И които и да са.

Разпокъсаните спомени, с които се бе сдобил по време на Промяната, го бяха накарали да смята, че е имал родители, които не са го обичали. Че които и да са те, не са го искали. Че е бил спасен от ужасно малтретиране. Но сега отказваше да повярва в това, особено след като тази нощ бе сънувал майка си.

Миньо щракна с пръсти пред очите на Томас.

— Ей, Томас? Сега не е време да дремеш. Събуди се. Наоколо е пълно с мъртъвци.

— Извинявай. — Томас се обърна към него. — Замислих се колко е странна фамилията на Тереза.

— На кого му пука за фамилията й? — изгледа го намръщено Миньо. — Не е ли по-странно, че са я нарекли предателка?

— И какво означава група А, обект А1? — добави Нют, докато подаваше пожарогасителя на Томас. — Както и да е, твой ред е да разбиваш врати.

Томас сграбчи тежкия цилиндър, ядосан, че е позволил на малкото листче да го отвлече от главното. Тереза беше зад тази врата и сигурно се нуждаеше от помощ. Опитвайки се да не обръща внимание на обезпокоителното определение „предателка”, той сграбчи цилиндъра и го стовари върху дръжката. Чу се звън, пожарогасителят рязко се разтърси. Вратата поддаде и след още два удара дръжката падна на пода.

Томас захвърли пожарогасителя и бутна силно вратата. Беше изтръпнал от ужас заради това, което би могъл да намери вътре. Първи пристъпи в осветеното помещение.

То беше по-малко копие на тяхната стая, с два гардероба и друга врата, вероятно водеща към тоалетната. Имаше четири койки, но само завивките на една от тях бяха разхвърляни. Възглавницата висеше отстрани, калъфката бе разкъсана. От Тереза нямаше и следа.

— Тереза! — извика Томас със свито от засилващата се паника гърло.

Зад вратата се чу шум от пусната в тоалетната вода и Томас почувства внезапно облекчение. Беше толкова силно, че едва не приседна на пода. Тя е там, в безопасност. Понечи да отиде до вратата, но Нют го дръпна за ръката.

— Свикнал си да живееш с момчета — рече му. — Не мисля, че е прилично да се надзърта в момичешка тоалетна. Почакай да излезе.

— А ние може да повикаме останалите и да направим тук събора — предложи Миньо. — Не мирише гадно и няма прозорци, от които да крещят побърканяците.

Томас едва сега забеляза, че тази стая е без прозорци, макар че би трябвало да му направи впечатление още при влизането.

— Дано не се бави — промърмори той.

— Ще доведа останалите — рече Миньо, обърна се и излезе.

Томас впери поглед във вратата на тоалетната. Нют и Пържитиган влязоха и се настаниха на койките, с угрижени изражения на лицата.

— Тереза? — отново я повика Томас. — Чуваш ли ме? Чакаме те отвън.

Никакъв отговор. И все още усещаше онази празнота, сякаш липсваше какъвто и да било контакт с нея в съзнанието му.

Чу се изщракване. Вратата на банята се отмести навън, към Томас. Той пристъпи, готов да поеме Тереза в обятията си — не го интересуваше, че има и други, които ще ги видят. Но човекът, който влезе в стаята, не беше Тереза. Томас се стресна от изненада и едва не се спъна. Всички негови надежди рухнаха в миг.

Беше момче.

Носеше същите дрехи, каквито им бяха раздали снощи, пижама с горнище и долнище в небесносин цвят. Имаше мургава кожа и черната му коса бе късо подстригана. Изражението на неподправена изненада, което се изписа на лицето му, бе едничката причина Томас да не го сграбчи за шията и да го разтърси, докато получи от него отговори.

— Кой си ти? — попита строго Томас.

— Кой съм аз? — отвърна почти подигравателно момчето. — А ти кой си?

Нют скочи на крака и застана от другата страна на момчето.

— Не ни губи времето с празни приказки — тросна се той. — Ние сме повече от теб. Казвай кой си!

Момчето скръсти ръце на гърдите.

— Добре. Името ми е Арис. Какво друго ви интересува?

Томас едва се сдържа да не го удари. Този тип си позволяваше да се държи надуто, когато Тереза е изчезнала.

— Как влезе тук? Къде е момичето, което спеше в тази стая?

— Момиче? Какво момиче? Аз съм единственият в тази стая, откакто ме настаниха снощи.

Томас посочи с пръст през рамо към голямото помещение.

— Отвън има табелка, на която пише, че тук е настанена Тереза… Агнес. Не се споменава никакъв Арис.

Нещо в тона му подсказа на момчето, че това не е шега. Арис разпери ръце в примирителен жест.

— Виж, човече, не зная за какво говориш. Снощи ме настаниха тук, спах в това легло — той посочи разхвърляната койка. — Събудих се преди пет минути и отидох да пишкам. Никога през живота си не съм чувал за Тереза Агнес. Съжалявам.

Томас и Нют се спогледаха. Никой от тях не знаеше какво да каже.

Нют повдигна леко рамене и се обърна към Арис.

— И кой те настани тук?

— Не зная, човече. — Момчето отново разпери безпомощно ръце. — Бяха онези типове с оръжията, които ни спасиха и ни казаха, че сега вече всичко ще бъде наред.

— Спасиха ви от какво? — попита Томас. Тази история ставаше все по-странна. Необяснима и странна.

Арис сведе очи към пода и раменете му се прегърбиха. Изглеждаше сякаш е бил споходен от ужасни спомени. Той въздъхна, погледна към Томас и отвърна: — От лабиринта, човече. От лабиринта.

Нещо омекна вътре в Томас. Това момче не лъжеше — беше сигурен. Подсказваше го изразът на лицето му. Томас бе виждал подобен израз на много други момчешки лица. Знаеше какви спомени носи всеки от тях в себе си. Знаеше и че Арис няма никаква представа какво може да е станало с Тереза.

— Защо не седнеш? — покани го той. — Мисля, че имаме много неща, за които да си поговорим.

— Какво имаш предвид? — попита Арис. — Кои сте вие? Откъде се взехте?

Томас се разсмя уморено.

— Лабиринтът. Скръбниците. ЗЛО. Каквото поискаш, за това ще говорим. — Толкова много неща се бяха случили. Откъде да започнат? На всичко отгоре от безпокойство за Тереза имаше чувството, че главата му ще се пръсне. Едва се сдържа да не избяга в другата стая и да продължи да я търси.

— Лъжеш — прошепна с пребледняло лице момчето.

— Ни най-малко — обади се Нют. — Томи е прав. Трябва да си поговорим. Изглежда, идваме от едно и също място.

— Кой е този?

Томас се обърна. На прага стоеше Миньо, още няколко момчета надничаха зад него. Лицата им бяха изкривени от неприятната миризма в столовата, очите — изцъклени от ужасната картина.

— Миньо, запознай се с Арис — рече Томас и отстъпи встрани. — Арис, това е Миньо.

Миньо произнесе нещо нечленоразделно, сякаш не знаеше какво да каже.

— Вижте — предложи Нют. — Да свалим горните койки и да ги подредим покрай стените. Така ще можем всички да се настаним и да обсъдим положението.

Томас поклати глава.

— Не. Първо трябва да намерим Тереза. Сигурно е в някоя съседна стая.

— Друга няма — заяви Миньо.

— Какво искаш да кажеш?

— Току-що проверих всичко наоколо. Освен голямото помещение и нашата спалня, има само тази стая. Вратата, през която влязохме вчера, е затворена и заключена. Отвън. Други врати няма.

Томас завъртя объркано глава. Имаше чувството, че е оплетен в безброй паяжини.

— Но помисли си за снощи. Храната, която ни дадоха — откъде се е взела? Не намери ли нещо като кухня или склад? — Огледа се с надеждата някой да знае отговора.

— Може да има скрита врата — подхвърли накрая Нют. — Сега обаче има по-важни неща. Трябва да…

— Не! — извика Томас. — С този тип може да си говорим цял ден. Според табелката на вратата тук трябваше да е настанена Тереза. Трябва да я намерим!

Без да чака отговор, той излезе, разблъска момчетата при вратата. Миризмата го лъхна като че някой бе излял върху му кофа с помия. Подпухналите морави трупове приличаха на ловни трофеи, оставени от ловците да се изсушат. Безжизнени очи се впериха в него.

Отново му призля, стомахът му се сви болезнено. Той затвори очи и положи усилие да овладее бунтуващите се вътрешности. Когато отново ги отвори, постара се да потърси място, където може да е скрита Тереза, без да гледа към труповете.

Но тогава го споходи една ужасна мисъл. Ами ако тя…

Той хукна из помещението, като оглеждаше лицата на убитите. Тя не беше сред тях. Постепенно облекчението от тази мисъл прокуди паниката и той отново се зае да търси скрита врата.

Стените бяха бели, без украса и кой знае защо и без прозорци. Тръгна покрай тях, като ги докосваше с пръсти. Стигна до вратата за тяхната спалня, подмина я, отправи се към вратата, през която бяха влезли вчера. Снощи навън валеше проливно, но сега бе грейнало слънце.

Входът — или изход — се състоеше от две масивни стоманени врати с лъскава повърхност. През дръжките бе прокарана яка желязна верига, заключена с катинар. Томас се пресегна и я дръпна, сякаш за да прецени здравината й. Веригата бе хладна при допир и не поддаде.

Очакваше да чуе тропане от другата страна — например от побърканяците, които се опитваха да влязат през прозорците. Но не чу нищо. Единствените звуци бяха далечните крясъци на лудите и тихият ромон от сподавените реплики на езерните.

Томас продължи обиколката си покрай стената, докато стигна стаята, в която трябваше да е настанена Тереза. Нищо, нито дори цепнатина, която да подсказва наличието на друга врата. Голямото помещение не бе правоъгълно, а овално.

Томас се огледа объркано. Спомни си за предната вечер, как се бяха нахвърлили лакомо на пицата. Беше сигурен, че имаше още врати, кухня. Но колкото повече мислеше за това, толкова по-мъгляви ставаха спомените му. В главата му зазвуча неуловим тревожен сигнал — някой отново бе бърникал в умовете им. Дали и преди бяха постъпвали по съшия начин? Като изтриват и променят спомени?

И какво бе станало с Тереза?

Вече си мислеше да започне да лази по пода, за да търси някой скрит капак, но усети, че повече не може да издържа на тежката смрад на разлагащи се тела. Единствената надежда беше новото момче. Той въздъхна и се върна в малката стая, където го бяха открили. Арис можеше да знае нещо, което да им бъде от полза.

Точно както предложи Нют, момчетата бяха свалили горните койки и ги бяха подредили покрай стените. Имаше достатъчно място, за да могат да насядат всички, обърнати едни към други.

Миньо погледна към влезлия Томас и му махна да седне до него.

— Настанявай се, приятелче. Чакахме те. Нека някой да затвори вратата — мирише по-гадно, отколкото и краката на Гали.

Томас затвори вратата и седна до Миньо. Беше толкова отчаян, че почти бе готов да скрие лицето си в шепи. Но не го стори. Все още нямаше никакви причини да мисли, че Тереза е в опасност. Нещо странно се бе случило, но съществуваха милиони възможни обяснения и според повечето от тях тя би трябвало да е здрава и невредима.

— Добре, да започнем с обясненията — поде Нют, — защото след това идва най-важният проблем. Какво ще ядем.

Сякаш по команда Томас усети, че стомахът му се свива от глад. Водата също беше нещо, за което не бяха се сетили досега. Но сигурно в банята щеше да има достатъчно.

— Слушаме те, Арис — подкани го Миньо. — Говори. Разкажи ни всичко.

Момчето, седнало срещу Томас, поклати глава.

— Няма да стане. Вие сте първи.

— Така ли? — изгледа го навъсено Миньо. — А какво ще кажеш, ако се изредим да ти шамаросваме наглата физиономия? И после да те попитаме отново.

— Миньо — намеси се Томас. — Няма никаква причина да…

Миньо посочи с пръст Арис.

— О, я стига. Откъде знаеш дали този тип не е един от Създателите? Някой от ЗЛО, пратен да ни шпионира. Може той да е убил онези нещастници отвън. Ядосва ме, като се държи все едно е ни лук ял, ни лук мирисал, при това е само един срещу нас всичките. Той ще говори пръв.

Томас изпъшка. Беше сигурен, че момчето няма да сподели с тях нищо, докато го заплашват.

— Той има право — отбеляза Нют. — Кажи ни какво означаваше това, че идваш от лабиринта. Защото ние избягахме оттам и очевидно не те познаваме.

Арис потърка очи.

— Добре, слушайте. Бях захвърлен в гигантски лабиринт с огромни каменни стени — но преди това ми бяха изтрили паметта. Не помнех нищичко от предишния си живот. Освен малкото си име. Живях там с група момичета. Бяха около петдесет и аз бях единственото момче. Избягахме преди два дена — хората, които ни помогнаха, ни държаха няколко дни в един гимнастически салон, после снощи ме преместиха тук, но никой не ми обясни каквото и да било. А какво означава твърдението ви, че вие също сте били в лабиринт?

Томас почти не чуваше думите му, толкова силни бяха изумените възклицания на другите езерни. Объркването му нарастваше. Всичко това звучеше толкова налудничаво. За щастие, някой изрази на глас това, което Томас се опитваше да подреди в мислите си.

— Почакай малко — рече Нют. — Живял си в голям лабиринт, във ферма, където стените нощем се затварят? Само ти и няколко десетки момичета? Имаше ли едни същества, наречени скръбници? Ти последен ли пристигна там? И обърка ли се всичко след твоята поява? В кома ли си бил, когато си се озовал там? Носеше ли някаква бележка?

— Ей-ей — размаха ръце Арис. — Откъде ти е известно всичко това? Как…

— Това е същият експеримент — изтъкна ядосано Миньо. — Или каквото е там. Само че тук става дума за група момичета и едно момче, докато при нас беше обратното. ЗЛО вероятно са построили два лабиринта и са провели две различни изпитания!

Томас вече се бе досетил за това. Той погледна към Арис.

— Казаха ли ти, че ти си задействал края?

Арис кимна, объркан като всички останали.

— А ти… — Томас се подвоуми. — Случайно разговаряше ли с едно от онези момичета в главата си? Нали разбираш — чрез телепатия?

Очите на Арис се разшириха, втренчиха се в Томас сякаш той бе прозрял в душата му някаква ужасна тайна.

„А ти чуваш ли ме?”

Фразата изникна съвсем ясно в ума на Томас и в началото той дори си помисли, че Арис я е произнесъл на глас. Но не — устните му не бяха помръднали.

„Чуваш ли ме?” — повтори момчето.

Томас се поколеба, преглътна мъчително.

„Да.”

„Те я убиха — рече Арис. — Убиха най-добрия ми приятел.”